Начало Пътеки По пътеките Западнородопска Байкария 2005
Западнородопска Байкария 2005
Написано от Любомир Ботушаров, Васил Тодев    Петък, 14 Октомври 2005 18:01    Печат

 

Щастлив съм, че откакто карам маунтин байк, имах възможност да посетя много и различни места в България, придвижвайки се на две колела и търсейки вълнуващи места за каране. Човек, дори да е направен от камък, не може да остане безучастен към красотата на планините ни, нито пък да задържи адреналина си в ниски стойности когато започне поредното спускане по някоя хубава пътека. И преди съм казвал, че за мен няма място, което да е по-ценно от другите, което да нарека "най-доброто място за каране на маунтин байк" - навсякъде, където съм бил, съм намирал хиляди възможности за забавление, а най-хубавото е, че всеки район е различен, има свои особености, неща, които го отличават от другите и ме карат да искам да се върна точно там.

Тази есен добавих към списъка си с предпочитани места за почивка Велинград. Макар че направих само две карания в близост до града, те бяха толкова добри, че ме накараха да се чудя къде, по дяволите, съм спал досега, та не съм отишъл по-рано в този район! Заслугата за посвещаването ми е изцяло на сдружение "Байкария", за което повечето от вас със сигурност са чували, а не са малко и тези, които са прекарали незабравими мигове с велосипеда си благодарение на тях. Едно от нещата, които могат да ви накарат да се влюбите във Велинград, са пътеките, спускащи се от обграждащите го била надолу - повечето от тях завършват директно в някой от кварталите на селището, а удоволствието, което изпитах от спускането по тях е просто...неописуемо! (Простете за клишето, но това е точният израз и употребата му в случая съвсем не е напразна). Но, освен разнообразните пътеки, всяка от които е достатъчно пленяваща сама по себе си, районът на Велинград има още нещо, което за момента няма да намерите никъде в България! Това са маршрутите за планинско колоездене, маркирани от същите тези момчета от Байкария през лятото на 2005г. Разбира се, в някои от случаите тази маркировка следва туристическата, но, повярвайте ми, много е приятно да тръгнеш по непозната пътека с увереността, че си на прав път, по който и други са минавали преди теб и са стигнали там, където трябва. А металните табели, забити по дърветата, в комбинация с картата, разработена и публикувана от Байкария, служат точно за това - да улеснят почивката ви, спестявайки ви лутането из непознати за вас планински склонове. Не ме разбирайте погрешно! Аз обожавам да се губя! Макар и нескромно, сигурно съм в челните места на класацията за хора с най-много изгубвания с байк, забиване в разни пущинаци и други такива приключения. Лошо няма, защото изследването на нови места и намирането на затънтени пътеки, които в някои случаи се оказват скрити съкровища, е част от играта и то много приятна част! Но, въпреки всичко, когато човек отиде някъде на почивка, с желанието да кара без изненади и без риск, че може да замръкне някъде другаде, всяка помощ във вид на маркировка, карта и описание е твърде желателна и точно това Байкария предлагат за първи път на родна почва.

Именно представянето на маркираните маршрути с обща дължина 250км бе целта на първата част от Западнородопската Байкария, която мнозина очакваха с нетърпение. За съжаление много от желаещите бяха възпрепятствани да дойдат (въпреки почивните дни, в които се състоя тази проява), но въпреки това от 22 до 25 септември във Велинград имаше около 40 души, които обикаляха с байкове околните ридове. Сигурен съм, че разказите им за преживяването ще привлекат още много хора догодина, особено като се има предвид, че дори не ви е нужен водач - просто трябва да си купите карта от Байкария или от туристическото информационно бюро на Велинград и да се впуснете в някоя от посоките, следвайки маркировката. Възможностите са много, а след като опознаете маркираните маршрути нищо не пречи да потърсите и нещо друго. За мързеливци като мен е от значение и фактът, че в много от случаите можете да спестите големи части от изкачванията, като достигнете до някое от околните била с автомобил по някой от асфалтираните пътища. Разбира се, има и достатъчно приятни карания нагоре по пресечен терен, които си струва да направите. Маршрутите са изградени по следния начин: има един обиколен, който върви по билата, извисени над Велинград. Той е със зелена маркировка и обща дължина 150км, с натрупване на голяма денивелация. Както се досещате, малцина са тези, които биха могли да го преминат за един ден, но не това е предназначението му. Той е замислен по-скоро като основа за достигане до няколкото пътеки с червена маркировка, които се спускат от билата към града. Повечето от тях са достатъчно стръмни, така че да обезсмислят катеренето по тях, но затова пък може да се побъркате от кеф докато ги карате надолу. Зелената обиколка е караема и може да ви отведе до тях. Следвайки маркираните участъци, можете да стигнете до повечето от природните и курортни забележителности около Велиград - Юндола, яз.Батак, вр.Милеви скали, местността "Локвата" и др., както и десетки места, от които можете да видите града на длан. Ако се включат и някои немаркирани отсечки, които обаче са отразени в картата, възможностите стават почти безброй. Всъщност, дори с един бегъл поглед върху картата, не ми бе проблем да сглобя 10 различни маршрута за каране, повечето от тях по маркирани от Байкария пътища и пътеки, а внимателното проучване на района със сигурност може да ви осигури карания за години напред. Картата можете да намерите и в интернет на сайта на сдружение "Байкария", където са публикувани и описания на маршрутите (включително и на някои немаркирани), както и друга полезна информация.

Както казах, в четирите дни (на практика бяха три, защото повечето хора пристигнаха на 22-ри следобяд) от първата част на Западнородопската Байкария всеки се размотаваше с карта наоколо, съобразявайки се единствено с времето, силите и компанията, с които разполага. Аз направих две карания, не много дълги, но от тези, споменът за които предизвиква натрапчиво желание да се върна там още сега! Първото от тях бе през м.Юндола (можете да я достигнете както с автомобил или велосипед по шосето, така и по черен път през селата Абланица и Света Петка - първата част от зеления маршрут). Веднъж като стигнете там, не пропускайте да опитате овнешките пържоли в някоя от кръчмите! След като вкусихме от тях, продължихме по стръмен асфалтов път и след това по черен път до м.Локвата, откъдето започваше пътеката с главно "П". Без да преувеличавам, това е една от най-хубавите пътеки, по които съм карал до момента. От тези, при които човек усеща скоростта дори без да се движи твърде бързо; при които теренът се променя непрекъснато; при които има стотици интересни моменти, но нищо прекалено трудно. Осем километра чисто удоволствие, започващо в иглолистния пояс като типична почвена горска пътека, която надолу преминаваше през стръмни участъци между дърветата, улеи, изкопани в скалите, бързи прави, криволичещи стръмнини, тесни, едва позволяващи преминаване на кормилото проходи между дърветата, участъци с натрошени камъни, почвени улеи, бързи черни пътища и отново стръмен горски участък за финал! Ааааах! Дори когато я описвам ми се кара по нея!


 На следващия ден избрахме маршрут през вр.Милеви скали, откъдето се вижда това:

Самото каране дотам е съвсем прилична ХС разходка с 1000м денивелация, но главната ни цел беше пътеката от върха до гара Долене, която организаторите определиха като една от най-екстремните в околностите на Велинград. Преодоляването на 1000м височина в рамките на 5км (за тези, които ги мързи да смятат, това са 20% среден наклон) не даваше основания да се съмняваме в думите им и очакванията ни се оправдаха напълно! В действителност пътеката е много приятна за каране и с нормален наклон, с изключение на един участък, която бе като стръмна ски-писта и за нула време се преодолява голяма част от склона. Точно там любителите на фрийрайда и техничното каране, спускайки се ще се изкачат до седмото небе, че и отгоре! В тази част от маршрута пътеката едва се забелязва, и ако имате куража и уменията да се спуснете право по склона надолу, в края му ще крещите от кеф! Дори да не посмеете да го направите, струва си да слезете пеша по този участък, защото останалата част от пътеката не е трудна и носи не по-малко наслада. Карането бе толкова завладяващо, че не намерих воля да снимам най-приятните участъци - просто ми се караше по тях без да спирам! След гара Долене любителите на ХС-то могат да продължат с каране през едно възвишение до Велинград, а тези, които са се уморили достатъчно (като нас) ги чака друго удоволствие - возене в теснолинейката.
 
Оттук нататък следва разказът на Васко за втората част от Байкарията, която представляваше тридневен преход през някои от най-красивите части на Западните Родопи. За съжаление едва 10 души намериха начин да се включат в това каране, за което, ако се съди по снимките, всички останали можем само да им завидим благородно и да последваме маршрута им в бъдеще... Л.Б.

Ден 1 – 26.09.2005г – Аврамова седловина – вр.Велийца – Бозева махала – Цветкова могила – Белите брегове – Каратепе – 45км.

Този ден , както се казва, си личеше от сутринта... Слънцето проби облаците след едноседмичната сивота, ние се натоварихме на градския транспорт, който ни трансферира до с.Аврамово, разположено на едноименната седловина. Естествено там не всеки ден спират автобуси със “звездни рейнджъри”, а пък и освен това попаднахме на голямото междучасие на местното училище-кръчма (буквално ги отделя една врата), което ни осигури така необходимата публичност. Последва размотаване, сглобяване на превозните средства, снимане и в крайна сметка поехме по родопската магистрала “Тракия”. Началото беше неусетно изкачване до вр .Велийца - около 450м денивелация за 10км по мек горски път, преминаващ през горички, поляни и ниви, където бяхме приветсвани от местните хора, заети да прибират картофената реколта. За съжаление, скоро след началото на карането един от учатниците (Коцето) получи неприятна контузия в коляното, която впоследствие го принуди да напусне групата.
Следващата спирка по маршрута беше Бозева махала – десетина, предимно дървени къщички (като тези от руските приказки), разположени сред живописна поляна под билото. Това беше и мястото предвидено за обяд. Там разумно бяхме посъветвани “да не ги мъчим тия мотори, по тия разбити пътища, а да си минем по царския път т.е. асфалта, щото като заваляло след малко, както сме леко облечени, не се знае какво ще ни се случи?!” Е ние май не се вслушахме в този съвет и продължихме както си знаехме. Последваха множество леки спускания и изкачвания, придружени от лек ръмеж и незначителни отклонения от “правия път”. В района на Цветкова могила ни огря отново и махна дъждобраните и прочие инвентар от гърбовете ни. Тук обаче се оказа, че коляното на Коцето май няма да издържи последната част от днешното каране и въпреки усилията положени от него, се наложи да се разделим, като той и Борето се спуснаха до асфалта в долината на р.Доспат, откъдето после трябваше да ги “спасим” с МПС. Ние продължихме към най-любопитната част от менюто за деня – т.нар. Бели брегове – N броя хълмчета, които редуваха бутане със скоростни, кратки спускания. И така N пъти. Все пак последният участък беше само спускане, което ни изведе до крайния пункт за деня – седловината Каратепе (Черновръх на български). И кой да видим тук? – Краси, с колата, с багажа – много приятно... А пък на него му се случило следното: пристигал той на Каратепе, след като го валял пороен дъжд и заварва гъста мъгла...и започва да се чуди как точно ще го бъде това със спането на палатки, и понеже Каратепе е вилна зона започва да разпитва за места за настаняване, и получава отговор: “абе тука има една база, само че там е много скъпо и сигурно няма да ви пуснат, абе с една дума май няма да стане”. Той обаче упорито търси човека, който се грижи за мястото и в крайна сметка го намира.... и го пита... и получава отговор: “то с удоволствие да ви настаня, само че точно за днес имаме една резервация и няма места.....някаква група колоездачи, разираш ли ....”... и той РАЗБИРА и спира да се притеснява за комфорта на байкарийците, и започва да пие малки ракии в кръчмата....разбираемо и похвално... Та заварваме го ние зает с такива ми ти работи, прави ни по 10 снимки и се насочваме към ловната база на ДДС Чепино (която май по принцип е за немофони), обаче цените за байкари са съвсем поносими, разтоварваме си багажа и се отдаваме на лукс.... За малко да забравя за Борето и Коцето, които след известно лутане се добрали до асфалта, който обаче бил със съвсем лек наклон надолу и понеже Коцето не бил в състояние да върти, а Борето е завършил МЕИ, на последният му хрумнала блестящата идея да върже първия на буксир, а пък първият за щастие имал въже за пране в раницата (за следващата Байкария, няма да бъдат допускани участници без такова!) и ето ви следната картинка: един байкър тегли втори байкър (с DH колело и fullface под мишница) през центъра на село Побит камък.....малко странно, но много ефективно и бързо. Именно благодарение на това, като тръгнах да ги прибирам ги намирам в приповдигнато настроение да сърбат ром с чай доста по-близо от мястото, до което предполагах, че са стигнали. Та така – хоп в голфа – айде в базата – право на софрата със салатките, камината и пр. и пр.......край на първи ден!

Ден 2 – 27.09.2005г – м.Каратепе – м.Казармите – яз.Беглик (Васил Коларов) – яз.Широка поляна – м.Кавалтепе – 45км.

Въпреки че предната вечер (размазани от огъня в камината и ракийцата, и гъбите, той Митко си знае....), се прокраднаха идеи да сменим предварителната програма, да забравим за Триград и да си връткаме кръгчета в района, все пак успяхме да се излюпим към 9, да пием кафе докъм 10:30 и в крайна сметка да потеглим към 11 и нещо. Маршрутът за този ден бе красив и лек т.е. айляк (българска дума с френски произход). Началото пак беше леко изкачване – горски път по долината на Балъкдере (от турски балък = риба т.е. рибна река) до седловината Казармите в подножието на вр.Малка Сютка. Оттам спускане, падане, ставане и прочие байкърски случки до долината на Катранджидере (Черното дере – май още не сме си измислили дума за дере на български и "Картография" не са го сменили на картата...), която ни отведе до живописният язовир "Голям Беглик" (по-известен като "Васил Коларов"). Оттам по черни пътища, край брега на язовира по план-график до м.Чатъма със специално пригодена за байкъри беседка с камина, евентуално ако завали пороен летен дъжд, придружен с гръмотевици т.е. нещо като нашия случай... Това всъщност е мястото, където (както личи от приложените фотоматериали) на Радол му отрязаха дясната ръка...с брадва ... нищо фатално – той после си я залепи и си беше ОК до края на пътуването. Та изваля си се, както беше записано в програмата, пак изгря и като се започнаха едни изпарения, едни светлинни ефекти... или както го е казал народа: “трета серия” .. и ние в главните роли. Та в този дух пресякохме асфалта Батак – Доспат и попаднахме в т.нар. четвърта серия – най-сетне пътека и то от тези родопските, сред дива гора, с големи камъни...с една дума перфектна за трайъл. Ние я хванахме в обратна посока т.е. отдолу нагоре и пробвахме нещо като “бутрайъл”. И така докато излязохме на едно товарище за трупи, където пътеката се превърна в път, а камъните в кал...и то дълбока, и мазна..., и така “бутинг” около километър. В крайна сметка излязохме на северния бряг на язовир Широка поляна , където май снимаха 8ми епизод на “Властелина” – за повече информация виж снимките, понеже нямам дар слово да го опиша. Унесени в подобни видения се добрахме по мръкнало, мокро и студено до м.Кавалтепе, където по мои спомени отпреди няколко години имаше база с бугала, в която може да се спи. Всъщност се оказа, че базата я има, само че я подготвяли за “приватизирация” и по тоя повод не можело да се ползва, но пък можело да си опънем палатките някъде наблизо и да си запалим огън от плоскости и счупени столове, защото 10-те съчки, които намерихме, бяха мокри.....е, впоследствие се оказа, че все пак можело да ни отворят едното бунгало и ей ни на десетимата от РМС пак се нагласихме, че даже и огън си запалихме, и колелата си измихме – с две думи: чудничко... край на втори ден!

 


Ден 3 – 28.09.2005г. – рожденият ден на Борето или казано по-просто м.Кавалтепе–х.Орфей – с.Борино– екопътека Дяволския мост! – с.Ягодина – с.Триград – около 50км.

През този ден моята функция беше предимно презоваческа, поради което не мога да дам подробна информация за това, как е минало карането, но за сметка на това обилният снимков материал дава достатъчно добра идея за това как останалите са открили за себе си тази част от Родопите. Все пак ще спомена няколко ключови момента, за които се говореше вечерта около масата (пак маса, май палатките само си ги разнасяхме). Та обърнете внимание на момента с киселото мляко на х.Орфей – Радол е успял по убедителен начин да докаже, че рекламите по телевизията са пълна глупост – всъщност истинското кисело мляко, колкото и да е гъсто, като го обърнеш все пак се поддава на законите на гравитацията! Другият ключов момент този ден е преминаването през т.нар. екопътека през Дяволския мост (как звучи само). Според оцелелите участници НЕ Е препоръчително да се минава по екопътеки с колела. Снимките май потвърждават този факт. В резултат на този експеримент , ентусиастите участници (6 души с 3 челника) успяха да достигнат крайната точка, т.е. Триград, във време, в което най-вероятно повечето гражднани на нашата родна страна са се наслаждавали на великото ТВ шоу по втора програма....... В същото време или даже няколко часа по-рано останалата част от бойната дружина, позовавайки се на опита си от предишната вечер и имайки предвид рождения ден на Борето се зае сериозно и свърши следното:
-намери подслон с характерна механа с камина
-улови 10бр. балканска пъстърва
-обра домати, краставици, лук и прочие благини, които предвидиливо бяхме засадили в района няколко месеца по-рано
-оплете вълнени чорапи с Триградски мотив на рожденика
-подготви празнична вечеря
-включи бойлерите за екобайкарите

Май това беше всичко – т.е. нещо като достоен завършек на втората част на третата Байкария. На печелившите - честито! Край на трети ден!

За последния ден, който премина във возене по бусове и влакове, единственото, което се сещам, е цветистото определение, което даде един гражданин на Стамболийски за родния си град - седим си ние и далачим бира в очакване на електричката в посока Септември и към нас се приближава един човек с думите: Абе момчета, вие знаете ли къде сте попаднали, бе? Кой ви излъга да дойдете тука? Т’ва не е град, т’ва е град пръдня....град миризливка...
Та така, май това беше краят на нашето пътуване.
/Извинявам се ако някой се е засегнал от споменатата квалификация – нищо лично :)/ В.Т.

Коментари във форума


Add this to your website

Коментари

Моля, влезте в профила си, за да публикувате коментар
Последна промяна ( Вторник, 10 Февруари 2009 00:20 )
 

Стани сътрудник на MTB-BG.com

Ако желаете ваши материали да бъдат публикувани в MTB-BG.com, ето няколко лесни начина да ни ги изпратите:

ИЗПРАТИ СТАТИЯ

Сложете текстов файл и снимки в архив (zip или rar) и ни ги изпратете, като използвате линка вляво. Във файла напишете вашето име или псевдоним. Ако ползвате снимки от други автори, задължително е те да са дали разрешение за публикуването им в MTB-BG.com и да са споменати имената/псевдонимите им.


ИЗПРАТИ СНИМКИ

Ако желаете да изпратите отделни снимки (до 5 бр.), най-лесно е да запишете автора и заглавието на снимката като име на файла (например: "ivan-ivanov_zalez-nad-Rila.jpg") и да ги изпратите, като използвате линка вляво. Ако желаете да изпратите повече снимки (над 5 бр.), най-добре е да ги сложите в архив (zip или rar) и да го изпратите, като използвате линка вляво. Можете в името на архива да посочите автора и заглавие за албума (например: "ivan-ivanov_karane-v-Rila.zip") или да включите в архива текстов файл, където да добавите име/псевдоним, заглавия и описания на снимките. Ако не сте автор на снимките, задължително е да имате разрешение от автора за публикуването им в MTB-BG.com и да посочите неговото име/псевдоним.


ПОВЕЧЕ...

Ако желаете да разгледате всички начини, по които можете да ни изпращате материали за публикуване, натиснете линка вляво.

Партньори