Начало Пътеки По пътеките Рудопия 2011...гмуркаш се във Велинград и изплуваш в Мезек
Рудопия 2011...гмуркаш се във Велинград и изплуваш в Мезек
Написано от Христо Николов    Събота, 24 Септември 2011 10:28    Печат

Това е опит за кратък и недосаден пътепис. За пръв път разказвачът прави такова нещо, защото обикновено ползва фотографията като средство за изразяване. Сега има по малко и от двете – думи и снимки. Благодаря, и извинявайте на лирическите герои.


 

Ден 1

Велинград. Закъсняваме да тръгнем с  час, a може би и повече. Вело-ездачи идват от всички страни на света, от всички континенти и ъгли на България. Стъни и Ичо са нетърпеливи да тръгнат нагоре и да се отърват от предстартовата суматохата на града Велин. Все пак първата нощувка на Шукария 2011 (тазгодишното име на карането) бе на Чатъма – лятната резиденция на Дружина Байкария, където очевидно някои се чувстваха като у дома си. Изкачване по асфалт, първи наченки на бутане по стръмнините и колебания за уравновесеност на вело-темповете на участниците. Все пак още не знаехме, че колелетата по време на Рудопия 2011 са само средство за пристигане от точка до точка, а не самоцел. Пътят е по-важен от превозното средство или пък целта, другари, нали?!

Край на асфалта и начало на пътя по Мечкина река. От беседката, след раздумка с местни гъбари, натежаваме с една торба пачи крак, който след няколко часа се превръща в страхотно мезе или направо ядене, зависи от гледната точка.

- „Имате ли домашно масло да си купим?” – Доктора - психиатър, пък и не само, на групата пита в махала Мечкина река.

- „Не, не, нямаме!”- отговарят местните!

След 15 минути ни застигат с ИЖ-а и ни подаряват пълен буркан със страхотно домашно краве масло равняващ се в пределите на Софийското поле на 2 кюлчета злато по курса на БНБ за тогавашния ден. Така стават нещата в тези нагънати части на страната.

Катерене, бутане, разходка, сандвичи по долината на Мечкина река. Дървени трупи, дъх на смола, тук-там чешми. Пробваме пътечка от Сютко-Гюмюшчалското било към Казармите. Озоваваме се в Порт Артур. Дървени къщи…не може да се опише това място и дано всички са чели детски книги с приказки, та да може да си представят за какво нещо става дума. Гледат ни удивени, ние също. Изпращат ни до пътя. Местност Казармите. Следва любимото на децата от лагерите на Беглика спускане по Черното дере до Големия Беглик. Чатъма – огън, палатки, веселие, плуване в язовира, срещи с другари, къде случайни и изненадващи, къде - не до там. Нови попълнения за утрешния ден.

Ден 2

Чатъма. Нормалното вече закъснение на тръгване. Ичо и Стъни напускат резиденцията си. Дали са си взели всичко необходимо за пътуването извън вилаета си? Маршрута за деня е съчинен и след 30 мин. сме на баира към Студенец и Лонгурли. Някои са по-светнати за това място поради духовното и телесно  присъствие на „Сър Виж Ница” през юли. Даваме шанс и на останалите да видят партизанската землянка докато „светнатите” и по-мързеливите гонят изместващата се сянка на смърчовете до едни чешми.

После каране до пресичане на доспатския път. Дълго, плавно спускане по долината на Караджа дере, завършващо с първото ни кратко, но яко изпичане по асфалта към Змеица. Там, дълга почивка, снек барове с напитки и замезванки, лежане по селски градинки, мохабет с местните деца, раздяла с някои прекалено привързани към работното си място някъде из градовете.

В понамален състав продължаваме да катерим към Буйново по изключително красива долина. Програмираните облаци за прикриване на следобедното слънце заемат позицията си навреме. Кеф, чешми и приятни настиганки и разговори във вече сплотяващия се и превръщащ се в мачкащ като валяк черните родопски пътища, вело-колектив.

По залез сме на заслончето ВръТката. Наслада, удовлетворение. Слънцето и надморската ни започнаха да падат. Пътечките, благите песъкливи пътища и прекрасния културен ландшафт в тази част на Родопите, заедно с идеята за край на маршрута, изпълва душите ни с кеф, компенсиращ умората.

Превзехме семейния хотел на два фланга – един отвътре по стаите и баните по етажите, а другия по двора с палатки, шалтета и хамаци. Завършваме с пиене на не дотолкова безалкохолни напитки и увеселение до камината с продължителност не повече от 5-6, максимум 9 часа.

Ден 3

Буйново, превзетият от Шукарията семеен хотел. Нормалното закъснение на тръгване, оправдано със закъснелите бухти на хазаите. Все пак тръгнахме към Кожаре. После, качване, нелегална стъпка на гръцка земя. Почивка на превала пред Водни пад. Там случихме на голяма фамилия по време на сенокос. Красиво място, красиви хора на ръба на държавата.

Спускане към  Водни пад и ядене на вкусни диви череши по никое време при заставата над селото. По време на спускането Наско направи гмуркане в кален гьол с велосипед, достатъчно му да засенчи всички падания на групата до края на Рудопията. Триград-а – почивка, кръчма, кашкавалосирене (ако не греша - кефлепир). Ждрелото – No comment! Басирахме се с един местен агент дали скалите на ждрелото при Дяволското гърло имат височина 300 м. Вие как мислите?

Плавно и дълго изкачване по Чаирска река плюс къпане в реката, скални мостове, Чаирски езера с хубава светлина – прекрасно или неземно място,  още не знам. Още и още качване до превала на пътеката за Мугла. Някои виждат зор. На билото – уроци по местна география, кози и пръча Пъч, меките цветове на залеза. Пътека за финал – Rolling stones свириха под гумите за нас. Долу сме и скъпите ни гости Енджи и Тошко бяха вече там. Ноември 2010-та бе когато изпратих на аерогарата Енджи, със същичкия велосипед, за Индия. От тогава се оказва, че е изминала около 6000 километра през Индия и няколко други държави в Далечния изток, и разбира се в милата ни родина. Тошко, наш съратник, дойде от Пловдив, напряко през Персенките и Широка лъка (около 130 км с главоломна денивелация), за да се видим малко така, a и да преспим трима в една палатка с 2 чувала и 1 шалте.

Добро място се оказа село Мугла – комуникативно и лесно достъпно при наличие на необходимото желание, разбира се. Енджи и Тошко имаха какво да разкажат и го разказаха…или поне отчасти. Хубава, прохладна вечер на полянката под селото – огън, лаф-мохабет, скокове с колела, скара и бира…и каквото още му трябваше на човек в тази вечер.

Ден 4

Мугла. Звучи като мъгла и наистина беше доста влажно покрай реката. Този път мекиците от къщата за гости в селото са по-навреме. Ние обаче не, вече спокойни за наличието на сили в краката ни и непритеснени от жега или пък изкачване или пък от каквото и да било друго. Все пак се наканваме и тръгваме на порции. Един напуска с буса на Петко още в Мугла (Гита), впоследствие в Пампорово и още двама (Светла и Елица), усетили нужда да посетят я работното си място, я цивилизацията, я други хубави места из Планетата. Смените не закъсняват обаче и се включват още на същия ден – Таня, Рейхан и Пешо.

Изкачваме се към Панорамния път, северно от Перелиците и Карлъка. Още не сме стигнали превала и небето леко започва да ни ръми като поп с чемшир. Свежо каране по панорамния път, гоним се по леките спускания и качвания. Снимаме и се дивим на мъгливите пейзажи на север със Сютките, Персенките, Баташкия снежник и селата и махалите в ниското под нас.

Небето престава с освежаването, а ние постепенно се озоваваме в Пампорово. Автогарата, разбираш ли. Смяна на вече споменатите ключови играчи, сандвичи, сладичко, биричка и продължаваме към Рожен. На седянките все повече взе да се забелязва заместване на традиционния вело-партньор - бирата, с коктейл мента със Спрайт или Зуп. Това щеше да се превърне в ключово при избора на най-зелен колоездач на тазгодишната Рудопия. Както и да е, стигаме по асфалта до Хайдушките поляни и по-точно Вила Такови, най-високо разположеното ни настаняване по маршрута.

Там се сблъскваме с недостижимото за много места гостоприемство, съчетано с вкусна кухня и шишаркова ракия. Веселието е пълно, сплотеността на групата - завидна. Резервите направиха първи стъпки в Шукария 2011 или по-скоро  в нейните вечеринки. Последната такава продължи докогато трябва, разбира се.

Ден 5

Вила Такови. Таковахме по няколко пържени филии и потеглихме лека полека, по двама, по трима. Първа спирка – х. Преспа с приятеля на Дени, хижаря Асен. Чай с ракия и други опасности тегнеха над групата, но все пак успяхме да потеглим към Сводоба(ТА..). За едни качване до върха, за други кафенца, бири и вафли „Споко” за подсилване на уСПОКОението, че ни остава предимно спускане към Безводно. Нищо не подозираха за КОРАТА.

Разделяме групата за тест на пътечка. Последните стават първи бързо и надолу по прекия асфалт. Гоним се по билото към Прелеза и Родопското конче с вр. Акватепе. Солището, билото, красота, тучни поляни, билки, 3D-гледки към безкрайния лабиринт от била и долини на Източните Родопи. Усещам ефекта на вафлите „Споко”. Ще се сетим ние след време, при късното си пристигане в Безводно, че не е трябвало да прекаляваме със „Споко”-то. Започва се голямото гмуркане към Рибен дол.

Стъни ни показва отсреща обраслия с храсти скалист и стръмен ръб на вело-маршрута. Седлото, дето се вижда под връх Чиляка е мястото, на което трябва да се качим, но мисля никой не осъзнава какво означава това на фона на идващия благ фрирайд. За него – затревени пътища през ливади, първият отваря вратата, последният, моля да затвори, прагчета между терасите, узрели джанки, скалисто корито на реката, отново ролинг стоунс, технични места. Хубава работа. Достигаме до първия дългоочакван и добре познат за някои вир в реката. Къпане, малко нудизъм, ментови коктейли и въобще чувстваме се като в най-луксозния хотел в С(т)ъни бич.

Астрономическото време е напреднало и не е зле да започваме с „яденето на кората”. Пътеката е с нетрадиционен за планинското крос-кънтри наклон…нагоре, пък и за надолу също. Едни бутат, други носят гуми и рамки поотделно, някои заедно. Епично се врем между храстите. Една малка сърничка се появява и учудващо Рейхан успява да я погали. Гледай к`во е нещо!... Избутваме един по един до горе. Залез към вр. Свобода и долината на Рибен дол. Седлото - сладки нещица, глътки вода, не ни се тръгва просто. Спускане, пътеки, гледки с омайваща полу-светлина към Ахрида (старото име на Източни Родопи) и Ориента…пак планинска безкрайност. Аз лично съзерцавам и усещам, че тази част на Родината ми липсва...е, добре е, че сме тук и сега.

Минаваме през няколко махалички на Безвдодното село. Кози на прозорец. Почти сме в селото. Спукана гума. Лепенки и лепило. Здраво колело. Тъмно. Спускаме се с Нейчо. Диня на чешмата – мерси Петко, ти си най-готиния спасител на вело-души. Най-хубавия лагерен огън до сега. Безброй звезди. Миро е рожденик – торти. Подаръкът – уроци по астрономия, букет откраднати, красиви цветя, гатанки. Вицове и смях. Умората останала била в Западните Родопи. Няма как – спим.

Ден 6

Плаца-поляна на училището в Безводно. Катунът изглежда добре пръснат по цигански. Поредното събиране на багажи. Петко, шофьорът на групата, както обикновено чака да се изредим и да тръгнем всички по трасето, за да види какво оставяме след себе си съвсем без да искаме, разбира се. Спускаме се стремглаво към яз. Боровица неговите светлосини води. Последните от колоната търсим пътеки между серпентините на асфалта. Намираме някои хубави, други ни водят до храсталясване.

Нормално е за Източните Родопи. Повече и повече тръни, суха земя и топъл въздух. Напечен асфалт и напечен асфалт и още напечен асфалт. Жега, юли, вече ниска надморска. Караме по река Боровица към едноименната хижа. Започваме да се поразкъсваме. Малки части от групата решават да се спасяват по различни начини от жегата-  язовири, малки водопади, сенчести асмалъци, заредени с бири и домашен айран от селските магазинери. Движим се все пак, леко нагоре, леко надолу през няколко села и най-накрая след продължително спускане сме в Кърджали. Най-голямата доза цивилизация по време на пътуването – пазар с кебапчийница, кафенета, магазини, сладкарници, пъпеши и дини. Уважаваме ги наред и се размазваме хипарската (или байкърската) под сенките на градинката пред Художествената галерия. Не мислим и за тръгване. Мечтаем си някви спасения – автобуси до Перперикон, космически кораби, подводници, тунели, телепорти,  а жегата си властва извън дебелите сенки. Марто тръгва и оставаме с един по-малко. Знаем какво ни чака – тръгваме по асфалта с цел Перперикон.

Двама от групата успяват полу-случайно да се отцепят и да намерят друг маршрут до крайната точка. Подвигът им ще бъде възнаграден в последствие от Рудопийската Комисия. Уморителен ден се оказва. Изчакваме се уж в с. Повет, където се къпем на покрива на една чешма за удивление на местните жители, ядем и споделяме пъпеши със селските кокошки. Още няколко села минаваме на един дъх. Горе на баира, в магазинчето на с. Орешница, пием удовлетворени бира, кола или други освежаващи. Осъществяваме връзка по телефона с Маджарово. Следващия ден там ни очаква среща с едни известни местни титани – Баче Кико и Марин Куртев.

Още малко остава и то надолу. Село Болярци. Спускане. Последните от групата отново лепят гума, точно преди финала. По тъмно спускаме и добутваме стръмното преди паркинга на Перперикон. Е, стига вече за днес. Там бай Петко вече е разхвърлял багажа навсякъде по плаца. Оставяме колелата и всеки се ориентира към най-приоритетното – баня на чешмата, хапване или аперитив. По-сериозните и организирани успяват да разпънат палатка някъде на трева. Други смятат хапването и мохабета за по-важен и го организират на шалте върху леко нагретия от дневното слънце плац. Пием пъпеши пълни с мента (пак ми се доходи до Рио де Жанейро), падаме и заспиваме като круши или просто преминаваме от седнало в легнало положение романтично разпилени по асфалта. Извода за деня е „Отгоре пЕче, отдолу пЕче, отвсякъди пОти” (заместете големите букви с други и се получава нещо по-интересно)  или - запознати сме с особеностите на Източните Родопи. Края на юли, топличко за тези ширини, май- май.

Ден 7

Паркингът под Перперикон, 5 часа сутринта. Небето на изток прелива от тъмно-червено в тъмно-синьо. Слънцето е все още отзад. След 30 мин по изчисление ще се появи на хоризонта. Двама ранобудни взимат набързо примус и кафе и отиват да го посрещнат навръх Перперикон. Ех, романтика. И да се спи до малко по-късно също не е зле. Размазаните  лица превръщащи се във вело-герои, се повдигат един по един и заемат положение седнал от положение легнал - обратното на снощното упражнение. Малко по малко се събира и багажа след консумация на достатъчна доза кафе и бисквитки. Тръгваме, всичко забравено на паркинга е обрано от Петко. Движим се между хубави и „живи” източнородопски села. Българска реч почти не чуваме, само ако ние подхвърлим някоя българска дума в магазинчетата.  А тях не пропускаме, защото слънцето започва да си напича пак в познатата за него интензивност. Мургово, Мъдрец, Перперек, Болярци – асфалт, но пък с красиви, бързо сменящи се природни картини.

По седянките в кръчмите Комисията мисли вече категориите, номинациите и наградите на Рудопия 2011 (за които ще разберете по-късно). По черни пътища стигаме и Светослав. От там се спускаме по една хубава, но малко пообрасла и потрънясала пътечка до язовир "Студен кладенец" или по-скоро на „първия му апендикс” (научното медицинско определение според Доктора). Време е за къпане. Намираме, къде случайно къде очаквано, малко водопадче спускащо водите си в изумрудено-зелените води в подобния по цвят голям воден басейн. Кеф, голота, коктейли, скокове, хидромасаж, водо-човеко падания, катерене по скали и други такива приятни занимавки ни отнемат немалко време от писания за лесен за каране ден. Слънцето става още по-силно. Неприятното качване към с. Пчелари се взима от групата на принципа кой както знае и може да оцелее между сенките на така и не многото дървета. Дъъъълга почивка пред ресторанта в селото. „Яденето на семки строго забранено!” гласи табелата пред него.

Турска реч за фон на бирите, сладостите, кафетата и кюфтетата с гарнитура домати. Минава си времето...напред. Слънцето, основния фактор определящ динамиката на каране на групата от дни насам, вече е пропаднало до търпимо ниво и ние се спускаме на групички до железния мост на Арда при Кован кая. Реката е „пусната” от язовирите и е внушителна, тъмна, студена. Получаваме оферта по телефона от Марин и Кико, които дават каяци и рафтинг на плажа на Арда под Маджарово – рафтинг до Бориславци за 7 лв. на калпак. Супер, ама…! Водачите, познавайки навиците на групата (пък и своите) осъзнават, че е невъзможно рафтингът да се осъществи поради традиционното късното кацане на Шукарийския самолет на последна спирка. След малко каране, вече стъпили на финалната права отново засядаме пред магазинчето в Странджево. Някои нямат търпение да седят и продължават.

Отново по групички се придвижваме към Маджарово. Групата на мокрите фланелки намират място за поредно плажуване на Арда. Немокрите фланелки са вече в града и чакат другите на по бира. Стефчо  също е там, дошъл от съседното село за да навести нашия вело-керван. Стъмва се почти. Всички сме вече в Маджарово. Откриваме лазарет. Доста от нас не са в кондиция. Дали бе жегата, дали бактерия, остава си мистерия. Най-болните са настанени в апартаменти в града. Другите слизаме на Арда бийч – плажа на Маджарово. Там са и нашите приятели Кико и Марин. Очакваната силна вечер с Маджаровските герои не стана със страшната сила, с която можеше да се случи. Разказвачът на приказката се оказа в лазарета. Спирам до тук.

Рафтинг, разбира се, нямаше. Имаше и огън, и старателно стъкмено на него кьополу, и веселие за тези дето устискаха този ден да останат в кондиция. Лека нощ!...утре последен ден. Миришеше на мисли за цивилизация, офиси и работа, градски жупел и най-вече на сладникава носталгия…въпреки полъха на Арда.

Ден 8

Къмпинг Арда бийч. Последен ден. Болните от предишния се чудят какво да правят. Могат да пътуват с буса на Петко, могат и да се понапънат да карат като за последно. Все пак да си го изкарат цялото, нали!? Живи-умрели, ще стигнат, особено след като подразбираха, че маршрутът за деня не е труден. Само едно е опасното място според Васко Тодев - село Ефрем, където има две  опции - да се „подхлъзнеш” или да се „спънеш”. Това е извод от предишните Байкарийски карания там. Щяхме да видим какво ще стане и вие ще прочетете след малко.

В крайна сметка само Пешо се качва на буса. Другите, включително и разказвача, след скромна закуска при липса на какъвто и да е било апетит тръгваме да се борим с пътя и себе си…а, Арда почти я нямаше, бяха я спряли. Пленителни панорамни гледки се явяваха пред нас, катерейки с по излизащия от кратера път (Маджарово се намира в кратера на загаснал вулкан, „разсечен” от р. Арда). Става все по-топло и по-топло. Разминаваме се със служебна кола на EVN с долитаща от нея реплика: „Абе, и ние сме луди, ама вие съвсем ... в тая жега”. Асфалт до Ефрем – асфалт. Другите са вече в капана на Ефремския магазин. И последните се появяваме там и учудващо се събираме всички. От доста време не се бе случвало. Все се случваше някой да бърза напред. Минало бе вече пладне и не бе за тръгване. Начало на подхлъзването. Да видим какво ще стане.

Реабилитиращите се болни се трупясват под сенките на къщите, по пейките, на площадката пред магазина. Другите се черпят с бира, хапват мезета, а и даже се хранят със завиден апетит. Чакаме жегата да отмине. Нетърпеливите вече са се прежалили да тръгнат под бялото слънце на Ахрида. Откриваме ефекта на мокрия шал на Дени, правим награди за тържествената вечер в Мезек. Простотии, вицове, смях, спане, мокрене, чакане. Неусетно минават около 4 часа. Не успяхме да прескочим хлъзгавото място. Програмираните облаци идват, колкото да направят малко сянка и да ни помогнат да тръгнем. Все пак ни чака официално закриване на Шукарията с раздаване на наградите на Комисията. Качваме се на един дъх на билото Горица. Караме вече наизуст, по навик, с мисъл за почивка за дупетата и краката. Стигаме  асфалта под Шейновец. Само спускане остава до Мезек. Размазваме се на асфалта а ла паркинга на Перперикон. Залезът заварваме на Мезешката крепост, пред нас е Тракия, Сакар. Слънцето – голямо и червено, светлина – мъглива и мистична, изчезваща. Особени чувства в някои от нас. Всичко хубаво си има край.  Таня казва: „Най-хубавото ми пътуване”. Официалната вечер обаче едва сега започва. Над Мезек сме. Изсъхнала поляна. Няма значение.

Катун като за последно – хубаво и небрежно разхвърлян с багажи, неорганизиран. Къпем се един по един в трите хотелски стаи, с които разполагаме 18-тимата вело-герои (тук е мястото да благодарим официално на тези, които ползваха хотелски стаи и споделяха от топлата си вода, не само тук, но и в Буйново и Мугла). Вадят се храните за доизяждане, редят се наградите. Събираме се и почваме награждаването. Трудно е за описване. Другите неща не са важни…а и снимките ще допълнят. Събудихме се за изгрева. Не бяхме във Велинград за съжаление…и датата не бе 23-ти юли 2011.

 


 

Искаме да споделим и наградените, за да се прочуе името им, и а за да останат в историята на българското, и планетарно планинско велосипедиране. Малко думи и за Комисията – съставена е от 4823 съгледвачи разположени равномерно по трасето, 45 сателита в атмосферата и 3 тайни, дегизирани шпиони. Ето ги и наградените по категории:

1.    Най-зелен колоездач или „Карай пил, стигни бързо” - тандемите Вернер-Стъниии и Наско-Павкатааа
2.    Мистър/Мис вело-робот – Павката/Йоанааа
3.    Най-кално пате или „Мистър СПА” – Наскооо
4.    Най-чисто колело или „Мистър Пропър” – Радоллл
5.    „Как е трудно мила мамо, ставането сутрин рано” – Вернеррр
6.    Най-свежа резерва – Рейханнн
7.    Най-балансирано темпо или „Мистър Дзен” – Ванкатааа
8.    Бодиарт, съответно:
•    Най-секси рана – Йоанааа
•    Хасфалт мастер или специалист тротоарни екземи – Вернеррр
•    Мис синьо лято – Дениии и нейните сининиии
9.    Мистър/Мис добра фея – Ичо/Дениии
10.    Най-ориентирани велобудали – тандемите Нейчо-Таняяя, Миро-Йоанааа
11.    Най-бърза първа и най-първа бърза помощ – Нейчооо и Дениии
12.    Мистър/Мис мокра фланелка – Наско/ Денииии
13.    Най-алтернативен велостил – Вернеррр
14.    Last in, first out – Пешоооо
15.    Най-секси вело-тен – Илияннн
16.    Най-бързият шофьор колоездач и най-добрият колоездач шофьор – бай Петкооо
17.    Най-силен дебют – Радииии
18.    Цялостен принос – Стъниии и Ичооо

Наградите остават в тайна, за да няма завист и корупция…хе хе!

Текст: Христо Николов
Фото: Деница Варадинова, Христо Николов, Нейчо Тодоров, Атанас Минев


Add this to your website

Коментари

Моля, влезте в профила си, за да публикувате коментар
Последна промяна ( Сряда, 28 Септември 2011 10:27 )
 

Стани сътрудник на MTB-BG.com

Ако желаете ваши материали да бъдат публикувани в MTB-BG.com, ето няколко лесни начина да ни ги изпратите:

ИЗПРАТИ СТАТИЯ

Сложете текстов файл и снимки в архив (zip или rar) и ни ги изпратете, като използвате линка вляво. Във файла напишете вашето име или псевдоним. Ако ползвате снимки от други автори, задължително е те да са дали разрешение за публикуването им в MTB-BG.com и да са споменати имената/псевдонимите им.


ИЗПРАТИ СНИМКИ

Ако желаете да изпратите отделни снимки (до 5 бр.), най-лесно е да запишете автора и заглавието на снимката като име на файла (например: "ivan-ivanov_zalez-nad-Rila.jpg") и да ги изпратите, като използвате линка вляво. Ако желаете да изпратите повече снимки (над 5 бр.), най-добре е да ги сложите в архив (zip или rar) и да го изпратите, като използвате линка вляво. Можете в името на архива да посочите автора и заглавие за албума (например: "ivan-ivanov_karane-v-Rila.zip") или да включите в архива текстов файл, където да добавите име/псевдоним, заглавия и описания на снимките. Ако не сте автор на снимките, задължително е да имате разрешение от автора за публикуването им в MTB-BG.com и да посочите неговото име/псевдоним.


ПОВЕЧЕ...

Ако желаете да разгледате всички начини, по които можете да ни изпращате материали за публикуване, натиснете линка вляво.

Партньори