Начало Пътеки По пътеките Ден в Родопите: Червената стена
Ден в Родопите: Червената стена
Написано от Петър Стоянов    Понеделник, 19 Май 2008 14:29    Печат

Лежа полуизлегнат в креслото пред компютъра си и съпреживявам изминалото през този ден. А изминалото беше едно доста сериозно каране, за което мисля да разкажа...


Снимките в статията са заснети от Димитър Димитров (did)

Сутринта скочих като пружинка десетина минути преди телефона ми да отбележи седмия час с отвратителното си звънене. Звук, който обикновено ме изпълва с неприязън, бележейки началото на работния ден. Днес дори нямах търпението да го дочакам. Много бързо довърших приготовленията (почти всичко беше потготвено от вечерта), направих си сутрешната гимнастика, закусих, пих кафе и… беше прекалено рано. “Минималното време”, което си бях предвидил след ставането беше предостатъчно, бидейки обхванат от трескавото очакване за предстоящото каране. След кратко мотане нарамих раницата, яхнах "Коча" и отпътувах към мястото на срещата – пункта на КАТ на околовръстното шосе в Пловдив. Там вече чакаше Митака, а скоро след това се появиха Наката и Иво и бързо-бързо поехме по шосето към Асеновград. Помня хипнотизиращото въртене на главината на велосипеда пред мен, скучния асвалт, прелитащите покрай нас автомобили... и “изгряващите” Родопи. Няма много за разказване до пристигането ни в Асеновград, където се разбра, че от “голямата група”, която се очакваше, ще караме само ние. Изпих дежурното си второ кафе (организма ми по подразбиране е настроен с две кафета по-малко от нормалното) и потеглихме нагоре. След като загубихме правилната пътека необходимия брой пъти, ми беше разказано, как на “Паралелната Вселена” скоро след масовия старт голяма част от групата последвали погрешно сложената табела и... последните станали първи. Алелуя! – пътеката беше намерена. И се захванахме с разграничената от мен дисциплина "freepush"(от англ. свободно бутане). Продължително бутане нагоре по стръмната пътека ни срещна с няколко туристи. Тук мога да отбележа, че Родопските туристи са с една идея по-дружелюбни от Старопланинските и две идеи по-учтиви от Витошките, поне по скромните ми наблюдения. Имаше моменти, в които дори можехме и да въртим нагоре, но не бяха много. Като своя грешка мога да отбележа, че се напъвах като младо яре да се доказвам пред батковците колко много мога да въртя и още в началото на карането изразходвах немалка част от енергийните си запаси. Стигнахме до манастира “Света Петка” и малко преди чешмата Иво сблъска пищяла си с платформения си педал. Ауч! Е, юнак без рана не може. Браво, човекът стисна зъби и продължи, въпреки че раната не изглеждаше да е съвсем безобидна. На чешмата презаредихме запасите си с вода, поизмихме се и продължихме.

Стигнахме до частта от маршрута ни, която в туристическите брошурки фигурира като “Лале баир”, кръстен така от някой изключително разсеян (или глупав) автор, вероятно неспособен да различи люляк от лале, защото мястото изобилстваше от люляци при пълното отсъствие на лалета. По-късно разбрах, че местността е дори защитен район, заради прословутите родопски лалета, “растящи” в околността. Беше наистина красив черен път, виещ се през открити склонове, заобиколен от двете страни от цъфналите люлякови храсти. Може би това беше и уникалното на лалетата – мимикрията – бяха се маскирали като люлякови храсти. Решихме да ги кръстим лалета и продължихме.

Карането ни предложи разнообразен терен, като катерене и бутане се редуваха. Водачите ни не изгаряха от желание да карат през цялото време, предполагам, че има нещо общо с наличието на по-малко опитни от тях... абе да си го кажа - плужеци като мен :). Отново се засилих да се доказвам като млад дихател и това по-късно ми изигра лоша шега. Скоро след това минахме покрай хижа Ловна – тоест барака, която се използва от природоубийците, нагло наричащи садистичното си кърваво занимание спорт, при това благороден, а именно – ловците. За щастие в този точно момент посетителите й не скверняха планината и обитателите й с присъствието си. След около час и след едно доста приятно и лекичко спускане по черен път достигнахме и до първото село по маршрута ни - Добростан - и точно навреме – водните ни запаси привършваха. Бързо се превърнахме в атракцията на деня (не всеки ден виждат “луди с колелета”), а ние самите яростно се нахвърлихме върху провизиите си. Така, де – тежат! Аз се скрих в навеса на автобусната спирка (вече бях приятно изгорял) и с настървението на недохранено лешоядче предприех фронтална офанзива срещу сандвичите си. Не бях много гладен (беше около 12-13 часа), но допуснах втора грешка – ядох малко повече, отколкото ми се ядеше. И впоследствие започнах цветисто да се поздравявам – предстоеше катерене. Не дълго, но за човек с препълнен стомах – достатъчно. Както може да се очаква – наложи се да ме изчакат на билото и когато се довлачих горе, дробовете ми яростно проклинаха пушаческия ми период. Неприятното беше, че до края на карането при опит за вдишване с пълни гърди чувствах тежест в дробовете си, а при повече упорство започваше да ми се гади.

След Добростан имаше недълго каране по асвалт по посока хижа Марциганица, след което отклонихме по черен път встрани и навлязохме в резервата "Червената стена". При самото отклонение по команда на "старите кучета" спряхме и, който имаше, сложи протекторите си и смъкнахме колчетата. Първи се спусна Митака, след него Наката, Иво, а аз бях последен – като начинаещ не исках да ги бавя при самото спускане. Почти веднага след потеглянето чух Митака да вика недоволен и като пристигнах, фучеше около вилката си. Оказа се, че тя разполага с ни повече, ни по-малко от три сантиметра ход, след които осезаемо удряше в нещо.. Което нито една от предприетите манипулации не промени. Митко мислеше и над вариант да се разделим и да се прибира по асвалт, но реши, че щом е дошъл дотук, ще продължи. Поздравихме решението му. След като напомпи вилката си достатъчно, продължи да кара така, макар и доста внимателно. Проблемът му попречи да се наслади пълноценно на доста от карането по-нататък, но ни най-малко не повлия на настроението му (за което лично аз му се възхитих).

Карането по пътеката беше сравнително кратко, след което буквално хванахме къра. Тоест поехме по затревените площи, търсейки пътеката Марциганица - Пашалийца и като млади агнета хукнахме по поляните. Митака по обективни причини там буташе. Аз като оптимист си карах, но гъстата и тучна зелена трева (как да не си хрупнеш малко) ми изигра доста интересна шега, която за радост (или за тяхно съжаление) никой от спътниците ми не видя – малко преди едно падче, предната ми гума хлътна в някаква невидима от тревата яма и аз направих преден стомашен баланс – тоест с елегантно гмурване се хвърлих върху кормилото си, все още държейки го и полегнах точно с претъпкания си стомах върху него, балансирайки като дъска върху металната тръба. За свое щастие успях след това да стъпя обратно, без да нараня друго, освен себелюбието си.. Благоразумно продължих преодоляването на поляните, бутайки. Не след дълго достигнахме до стръмен склон и малко бунгалце, което се оказа входа на пещерата “Добростански Бисер”. Там спряхме, Митко наизвади фенери, достатъчни да освети половин Амстердам и ни ги връчи за кратката ни разходка в пещерата. “Добростанският Бисер”, или поне това от нея, което успяхме да видим благодарение на челници и велосипедни фарчета, беше доста красива, макар и отстъпваща по живописност на истинските бисери, като Ягодинската. Но все пак беше приятно, беше прохладно (а аз вече заприличвах на рекламно лице на Кока Кола по цвят) и беше още един красив нюанс към и без това живописното ни преживяване.

След пещерата следваше стръмен склон. За мой ужас видях Наката да потегля именно натам. Сърцето ми спря. Скоро отново възобнови дейността си – завихме надясно по пътеката за хижа Пашалийца. И тогава започна наистина интересната част. Пътеката представляваше ивица земя, относително равна, сред почти отвесния склон, богато покрита с едри и дребни, остри, ситни, заоблени, плоски, големи, малки... всякакви камъни! За всекиго по нещо. Не посмях да премина цялата част върху колелото си, понеже на места беше доста тясно, склонът адски стръмен, а аз нямах такава увереност в уменията си. Благоразумието надделя и немалка част от пътя бутах. Редуваха се открити склонове, посипани с камъни и горски пътеки, покрити с шума (и отново криещи камъни). Точно преди една горичка регистрирах дежурното си падане. Карайки, почти изцяло стиснал задната си спирачка, "Невъргала" ми захапа един камък и отказа да го пусне и камъка се сурна с нас. От това се паникьосах, стиснах и предната спирачка, точно преди опита за прегазване на средно голям камък и... физика в действие – припомних си първия закон на Нютон, онуй, за инерцията и... колелото ми послушно спря... за разлика от мен. След като изгладихме различията си, отново продължихме по пътя, а той имаше какво да предложи. И като гледки, и като емоции, и като преживявания. Теренът беше меко казано техничен, поне за аматьор като мен. Тясната пътека вървеше през по-голямата си част по доста стръмно било, камъните изискваха да се изтиска максимума от уменията. Наката тогава ми събра очите – с автоматите и крос-кънтри вилка си шпореше по камънака, без дори да му минава през акъла, че всъщност така не може. Или, че аз не мога :). Митака през немалка част също буташе, не смееше да тормози вилката си. Разнообразие в каменистия терен ни предлагаха малинажи, къпинаци, шипки, както и не по-малко заядливи дръвчета, изгарящи от желание да си общуват с нас. Тогава изкоментирах, че след това каране ще изглеждам, сякаш съм се бил с рис :) Пишейки сега, потвърждавам – доста дребни драскотини, които обаче бързо зарастват.

Не след дълго достигнахме до малка полянка, на която Митака ни дебнеше да ни "отстреля". Каза ни, че който иска да снима, това е мястото. Аз спрях и поседнах на една пейка, до която имаше дървена кутийка с медицински кръст. Оказа се празна и в пристъп на алтруизъм се разделих с няколко лепенки цитопласт и полупразна скатула аспирин от аптечката си, надявайки се, че ще заразя и други с идеята си. Митака ме извика, казвайки, че гледката наистина си струва, а и да снима някой с колело. Грабнах радостно "Коча" и се втурнах към скалната тераска. Да... гледката беше от тези, които могат да спрат дъха ти и да го задържат за дълго време. Освен огромната скала, извисила обраслите си с дървета и храсти склонове към небесата, се виждаше голяма част от Родопите като на длан. Безбрежните зелени склонове, небето, покрито с шарени, разнообразни облаци... В далечината Митака ми показа къде горе-долу се намира Белинташ... Подобни гледки, самото впечатление, вътрешния мир, който раждат в душата ти... са неща, които остават много дълбоко запечатани в съзнанието. Това беше един от по-красивите моменти в живота ми. Разбира се с "Коча" се направихме на фотомодели и бяхме увековечени там.

С прочистена от красотата душа продължихме през горските пътеки, които биха предложили прекрасно спускане, ако не бяха честите паднали дървета. Е, не бяха само паднали – имаше и такива, израстнали сякаш насред самата пътека. Нежно протягащи клоните си към ръце, крака, лица...и рани при Иво. Тук разбрах защо протекторите трябва да са до глезените. Нерядко някой клон си харесваше каската ми и изключително държеше да я задържи. А ако не каската – пръстите ми бяха станали като таралежи от хвойнови иглички. Вдъхновен от овена на челната си тръба, реших и аз да използвам подобна тактика, като на моменти с максимална скорост и с рогата... добре де, каската напред нахлувах през храсталаците и дръвчетата, блокирали пътеката. В тази част доброто ми настроение почти се беше изпарило. Трудностите по трасето, комбинирани с натрупаната умора, започнаха да ме довършват. Взех да се чудя къде е удоволствието от това каране. Едва ли съм бил мечтания спътник за подобен излет с киселата си физиономия и още по-киселото си настроение, но спътниците ми ме изтърпяха. Е, признавам – през повечето време бях назад, изоставащ и дразнещ се, така че едва ли съм ги тормозил прекалено много с отвратителното си настроение. Бесът ми достигна максимума, когато трябваше да премина през шипки, протегнали бодливите си пипала от двете страни на пътеката и захващащи всеки от нас. Малко преди това бях извадил около пет-шест шипкови трънчета от лявата си ръка. Там яростта надделя над здравия разум и с джобното си ножче започнах да ги кастря. Никак не се гордея с грозната си постъпка. Нито оправдавам себе си. Просто искам да покажа до какво може да доведе психическата неустойчивост и недобра потготовка.

Тук, на това каране, разбрах какво означава сериозно каране. Сега, като си мисля – не бях напълно потготвен, основно психически, за подобен преход. Бързо изразходвах енергията си и просто рухнах физически и най-вече психически. Натоварването беше сериозно за мен – стръмнините, постоянния слалом между камъните, комбинирано с дребнавите дървета и храсти наоколо, бяха много близо да ме пречупят тотално.

Сред горските масиви срещнахме една дружелюбна група туристи, очевидно доста изморени, разменихме си любезности и продължихме да караме сред храсталаците, подобно на ледоразбивачи сред ледената пустош на северния полюс. За кратко излязохме на открити пространства. Там, със загадъчен пламък в очите, Наката каза “е сега ще видите какво ви чака”. На мен ми призля. Сякаш карането до момента беше леко? Малко по-нататък планината ни дари с поредната спираща дъха ни гледка – отвесна скала, покрита тук-таме с дървета алпинисти, захванали се сякаш в нищото, живеещи на отвесния склон – триумф на живата природа над неживата. Но не това ни чакаше. Чакаше ни тясна, стръмна пътека на още по-стръмен склон, покрита с камъни, които от своя страна – с шума. Е там падна плъзгане. На мен тотално ми беше паднал бойният дух. Стараех се да гоня черногледите мисли и да се боря с оплакванията, напиращи в мен, съзнавайки, че това може да ме разконцентрира, а теренът изискваше максимума от възможностите ми. Разнообразие в пътешествието ни представляваха тесните серпентини. Да, бях чел в сайта как се завива по тях, но никъде не беше написано как да се преборя със сковаващия страх в себе си, след като склонът, на който бяха, е изключително стръмен. Доста от тях преодолях, но слязъл от колелото. Предполагам, че някой ден, когато се понауча да карам и да владея повече страха си, този финален стадий на карането би могъл да ме изпълни с невероятна тръпка, но основното, което изпитвах тогава, беше страх. След края на този шеметен участък имаше по-леко спускане по поляните и излязохме на моста на рекичка, минаваща под Югово. След него тръгнахме успоредно над реката, движейки се нагоре, срещу течението й. Там започна приятна за окото гориста местност, но с доста коварен път. На места шумата беше скрила доста дълбоки дупки и гумите затъваха прилично. Това изкачване беше вече прекалено много за мен, бидейки тотално изстискан и физически, и психически. Размрънках се за почивка и Наката предложи да повървим още малко и да спрем до реката. Събрах сили и като стигнахме дотам, хвърлих колелото на една страна, а аз се разплух в меката шума и нежно гушнах раницата си, търсейки вафли. Мога да пратя всичките производители на матраци, легла и други подобни за ряпа – нищо не може да се сравни с излягането в тамошната дълбока поне трийсет сантиметра мека шума, особено и след тежкото физическо натоварване. Крепеше ме мисълта, че сме към края на пътуването. Там разни папараци се разщракаха и кой знае защо им бях най-интересен, разплут в шумата. Тази почивка ми помогна да се "поосеферя" поне психически. Физически вече бях наистина на ръба на възможностите си. Отдавна пред очите ми светеше “low battery”.

Пресичането на реката всеки направи по свой си начин. Някои боброподобни си построиха бент, други просто прецапаха с колелото реката, а трети, при опита за прецапване на реката гушнахме един камък и се наложи да ми подадат ръка, за да си спестя водолазните преживявания. След преминаването на реката започна сякаш безкрайно катерене, докато стигнахме до ниската част на село Югово, което реално бележеше края на екскурзията ни. Там, на изпроводяк, точно на края на катеренето, като за довиждане залитнах и стъпих... в средата на копривак. Добре, че бях с къси панталони, за да мога да се наслдя и на тази тръпка пълноценно!

Следваше скоростно каране по асвалт. При Бачково си измрънках още една почивка, за да унищожа докрай запасите си от вафли и да продължим. На равното бързият ми метаболизъм ме зарадва с последни дози енергия, достатъчни, за да преминем отново двайсетте километра, разделящи Пловдив от Асеновград. Е, двайсетте километра на идване и двайсетте километра на връщане... сякаш времето/пространството се беше усукало от торзионни полета и разстоянието се беше увеличило. Поне на мен ми се стори повече от двайсетте километра на идване. По пътя за Пловдив ни настигна шосеен колоездач, изравни се с нас и се заговориха с Наката и Митака, като симпатягата неволно наложи нелошо темо, което за свое учудване успявах да поддържам. Малко преди околовръстното ни изостави и на пункта на КАТ си казахме последно довиждане и с последните си спестени джаули енергия се заех с “баира” на Асеновградския надлез на път за своя пловдивски дом сред асвалтово-бетонната джунгла на квартал Тракия.

Впоследствие разбрах, че Митака е оправил вилката си, без да е имало последици от карането, раната на Иво не е толкова зле, Наката така и не се е изпотил, а аз самият съм с мускулна треска.

Да, сега, когато дописвам тези редове, определено съзнавам, че един сериозен планински велосипедист може дори да не се изпоти от това каране, но за мен това беше наистина едно сериозно, едно истинско, както Митака го нарече, каране. Първа за мен среща със сериозните планински преходи. Това беше типа каране, на което или намразваш спорта, или оставаш завинаги в плен на тръпката, на емоцията, на преживяването, наречено планинско колоездене. Среща и с красотите, и с трудностите на карането в планината. За мен беше пределната граница, каране, което ти показва, че в планината не всичко е розово, каране, способно да те пречупи. Сблъсък с понякога суровата действителност, но и със суровата красота на природата. В Планината човек е подвластен на други закони. Както ние можем да променим нея (рядко към по-добро), така и Планината променя нас. И въпреки всичките трудности, въпреки несгодите, които претърпях – това каране ни най-малко не наруши любовта ми към планините. Напротив, затвърди я, но и ми даде още няколко щрихи към прекрасния пейзаж, помогна ми да разбера планината малко по-добре и да я уважавам.

3.5.2008г.

*Основното в маршрута не е точно резерватът "Червената Стена", но просто това заглавие ми звучи добре.


Ето и малко суха статистика, генерирана от Митака и съответно малко индивидуална – от неговия гараж и обратно:

Обща денивелация на изкачванията: 1880 метра

Общо разстояние (за него): 96 километра

Общо време на движение – 8 часа и 30 минути

Почивки по пътя – 3 часа и 30 минути.

Пак благодарение на него имаме и GPS тракове за маршрута с начална и крайна точка Асеновград, т.е. без 40-те километра Пловдив - Асеновград - Пловдив:
GPS трак за Garmin
GPS трак във формат gpx


Коментари във форума

Add this to your website

Коментари

Моля, влезте в профила си, за да публикувате коментар
Последна промяна ( Понеделник, 19 Януари 2009 15:09 )
 

Стани сътрудник на MTB-BG.com

Ако желаете ваши материали да бъдат публикувани в MTB-BG.com, ето няколко лесни начина да ни ги изпратите:

ИЗПРАТИ СТАТИЯ

Сложете текстов файл и снимки в архив (zip или rar) и ни ги изпратете, като използвате линка вляво. Във файла напишете вашето име или псевдоним. Ако ползвате снимки от други автори, задължително е те да са дали разрешение за публикуването им в MTB-BG.com и да са споменати имената/псевдонимите им.


ИЗПРАТИ СНИМКИ

Ако желаете да изпратите отделни снимки (до 5 бр.), най-лесно е да запишете автора и заглавието на снимката като име на файла (например: "ivan-ivanov_zalez-nad-Rila.jpg") и да ги изпратите, като използвате линка вляво. Ако желаете да изпратите повече снимки (над 5 бр.), най-добре е да ги сложите в архив (zip или rar) и да го изпратите, като използвате линка вляво. Можете в името на архива да посочите автора и заглавие за албума (например: "ivan-ivanov_karane-v-Rila.zip") или да включите в архива текстов файл, където да добавите име/псевдоним, заглавия и описания на снимките. Ако не сте автор на снимките, задължително е да имате разрешение от автора за публикуването им в MTB-BG.com и да посочите неговото име/псевдоним.


ПОВЕЧЕ...

Ако желаете да разгледате всички начини, по които можете да ни изпращате материали за публикуване, натиснете линка вляво.

Партньори