Този маршрут не е за всеки! Просто защото трудно може да се нарече маршрут за колоездене – една солидна част от него е бутане, носене, провиране през какво ли не. Започвам с това и ще го повторя сигурно още няколко пъти, за да не се оплаче после някой, че не е разбрал – ако очаквате нормално каране, забравете! Но можете да намерите страхотно приключение, голямо натоварване на тялото и волята, досег с най-диви природни кътчета – именно това е причината да го публикувам, защото може да се намерят и мазохисти като мен, които да са готови да бутат и носят, да се преуморят, но да изживеят поредното екстремно преживяване.
| Изходна точка: площада на с.Говедарци
Дължина: 20,24км Денивелация: 750м |
В този ред на предупреждения за нестандартността на маршрута ще дам и един съвет – изобщо не тръгвайте по него сами! Мобилните телефони губят обхвата си, по пътеките няма жив човек и едва ли минава такъв повече от два пъти седмично. Не дай Боже да стане нещо лошо, ако няма някой с вас да ви помогне, там ще си останете. Затова – най-малко по двама!
Всъщност маршрутът щеше да е перфектен за крос-кънтри, само с едно-две бутания, ако основната пътека не беше силно занемарена. Но какво можеше да бъде и какво е, ще разберете от краткия ми разказ за карането по него.
Бяхме аз и още двама души. Първото изпитание е да се излезе от Говедарци на прав път. А „правият път“ е към местността „Овнарско“. И в началото, след излизането от селото, наистина е сравнително прав, почти равен и върви през картофеното поле край селото. Скоро влиза в приказна борова гора и започва да става малко по малко по-стръмен. Вие обаче трудно ще усетите наклона, защото обилната зеленина наоколо, боровият мирис и невероятният въздух действат напълно ободряващо. Така по хубав виещ се асфалтов път преодоляхме като на шега първите 400м денивелация и стигнахме до въпросната местност „Овнарско“. Името й може да звучи малко „овче“, но мястото е достойно за царе и неслучайно там цар Борис ІІІ е имал ловна хижа. Около нея има и други постройки, но всичко е в ужасно окаян вид. Като изключим сградите, всичко друго е прекрасно и особено поляната с маси и пейки, на които направихме активна почивка със сандвичи и ледена планинска вода. На едно място открихме и една препарирана меча глава – стар ловен трофей, измъкнат от някоя от постройките. Така че, отваряйте си очите и за мечоци, може да имате късмета да срещнете някой. Ние тогава не се притеснявахме за това, тъй като още смятахме, че ни предстои каране в широко посещаван район с ясни пътеки, но…сега, като знам колко нисък е човекотрафикът, си мисля, че мястото сигурно е удобно за диви зверове. Както и да е, от Овнарско продължихме към х.Мечит (може да я срещнете и под името „Медарника“) по маркирана с червено пътека. Първите 50м си плачеха за бутане. После за момент (стотина метра) стана с приличен наклон за катерене, след което отново дръпна стръмно нагоре и ние пак слязохме от байковете. Таман леко се уморихме, когато съзряхме храстче с френско грозде (дребен горски плод, с червени кисели гроздчета, които са страшно освежаващи). Опасохме го за нула време, после още един и още един… Изобщо, ако отидете към средата на август, освен френско грозде ще намерите и ароматни малини, боровинки, има и гъби… ама айде да си говорим за каране, а не за ядене! По едно време стръмният баир свърши и започна хубава пътека, като цяло равна, с малки изкачвания и спускания, точно както предвещаваше картата. По едно време хоп! – паднало дърво. Случва се. После дочухме рекичка и се приготвихме за спускане. При поточето ни очакваше същинска джунгла от тръни, коприви и други подобни. Минахме криво-ляво. Но джунглата взе да става все по-често явление – минахме през още 1-2 рекички с обилна растителност наоколо, но и в останалите участъци пътеката беше окупирана от представители на горската флора. Най-вече от някакви дребни иглолистни храсталаци (някакъв вид клекове може би), през които минаването беше истински кошмар – ние се заплитахме, какво остава за колелата! Това беше най-трудната част от пътеката. А ако имаше кой да я поддържа и да държи растителността настрана, пътеката щеше да е перфектна, защото наклонът й е променлив и в никой случай тежък. По едно време, след едно Т-образно кръстовище, пътеката тръгна надолу. Ке-е-ф!!! Неописуемо приятно е спускането след толкова влачене през храсталаци и трънаци. Само да не бяха едно паднало дърво (или май бяхя две?). Така или иначе радостта не продължи дълго, защото пътеката се раздели на две и според маркировката тази за х.Мечит беше надясно. И противно на картата, тя не беше никак хоризонтална, ами напълно достойна за бутане. Плюс носене, защото и тук не липсваха паднали напряко дървета, през които някак трябваше да се мине. Силите ни вече бяха сериозно намалели и то не само в краката. В подобно състояние на духа и телесата стигнахме до х.Мечит. Последва солидна почивка и обмен на думи между нас и една група варненски туристи. Хапнахме, пийнайхме, побъбрихме, па тръгнахме надолу. До Говедарци е черен път, и то какъв! Рядко падахме под 40 км/ч. По него редовно бяха минавали камиони с дърва и двата коловоза бяха добре утъпкани, така че с ХС колела и без никаква екипировка (освен каски, разбира се) достигнахме максимална скорост 50 км/ч. Но определено може и повече. За този път е характерно и друго – на много места той се раздвоява, разтроява и после пак се събира в едно – аз съм описал само варианта на преминаване, който ние избрахме, но спокойно можете да минете по някой от другите – посоката е само една, така че няма да се объркате. Освен това не съм отбелязвал тези отклонения от пътя, които са нагоре, защото карайки надолу с 40км/ч, повечето от тях едва ги „мернах“. Те и без туй едва ли са ви необходими, нали?
Както сами разбирате, заглавието на маршрута е доста точно. Карането се люшка от крайност на крайност – от леко изкачване, през нещо, което е трудно да се нарече каране, до безумно спускане – това си е чиста проба екстремизъм!
Изходната точка на маршрута е площада на с.Говедарци. До него се стига по следния начин (освен с питане, което си е най-сигурното) – влизайки по шосето в селото на първия по-голям разклон тръгнете наляво и нагоре (другият път е направо и е равен) и карайте все нагоре докато излезете на площада, който няма как да не познаете – има административни сгради и нещо като паркинг пред тях (но не е паркинг, защото не е правено за коли, а за хора). При площада минава река и има мост – точно на този мост нулирайте километражите си.
Съветвам ви да си вземете: инструменти, защитна екипировка за спускането, храна, вода, в зависимост от времето и дрехи – изобщо всичко, което може да ви помогне в планината. И най-вече се заредете с желание за приключения, защото на моменти усилията, които са необходими, ще ви се сторят отчайващо тежки. И двамата други колоездачи, с които бях, ме съветваха да не описвам този маршрут, защото той не става за каране (в нормалния смисъл на думата, макар че в крайна сметка всички бяхме доволни от преживяното). Прави са, но все пак, може пък да се намери някой, на когото бележките ми да са от полза – така и така съм ги писал, може да улесня малко друг „ненормалник“ като мен….
Легенда и упътване за използване на машрута
