Начало Събития Събития чужбина (архив) Dpop N’ Roll 2007
Dpop N’ Roll 2007
Написано от Боян Шахов    Сряда, 26 Септември 2007 11:27    Печат
Снимки: Марин Кафеджийски
 
- Абе, Зозка, добре ли си бе, бате? Целия ти панталон е в кръв!
- Да бе, споко, нищо ми няма.
- Е как споко! Вижда ти се костта през тази рана!!!
- Споко бе, линейката вече е на път.

Но нека започна отначало...
Първо искам да ви представя българите, взели участие тази година в състезанието Drop ‘N’ Roll, което се проведе в планината Паранг между 23 и 26 август 2007г. Бяхме общо девет състезатели, един механик-DJ и един фотограф. Карачите бяхме Дидар Амин, Росен Ковачев (caspar), Любомир Тодоров, Кирил Василев(kww), Мартин Марков, Андрей Цолев (Zozka), Боян Георгиев (boian), Иван Иванов (ninjata) и аз. Механик ни беше Тони Андреев, по известен като DJ Тони Центровката, а фотограф Марин. Искам да благодаря от името на всички български състезатели на Тони за неговата отлична и всеотдайна работа. Той се справи отлично с поддръжката на колелата ни и ако не беше той, резултатите може би нямаше да са същите.

И така ... дойде денят за заминаване. Уговорката бе да се съберем в 03:30 пред Бизнес център „Сердика”. Както можете да се досетите, в този ранен час имаше закъснели, а Зозката, заедно с Боян и Нинджата, в 04:00 още не бяха тръгнали. Към 04:30 вече се бяхме събрали на една бензиностанция, колите бяха заредени с гориво, а шофьорите бяха готови за път. Половин час по-късно вече бяхме напуснали София и се бяхме насочи към румънската граница. Решихме, че ще спестим няколко километра, ако вместо през Ботевградско шосе минем през Петрохан. На картата изглеждаше много добре като идея, но в действителност по тези завои през прохода беше много тегаво. Към девет и нещо пристигнахме във Видин и към 10:45 се качихме на ферибота. През този почти час обаче не чакахме на границата, ами обикаляхме града в търсене на бензиностанция Лукойл за която имахме карта за намаление. Разбира се, такава не намерихме и се наложи да заредим в Shell.

Искам да вметна, че преминаването на границата се състоеше единствено от проверка на личните карти, отнемащо около 3 минути. Да, 3 минути! А като си спомня как преминахме миналата година ... но това е друга тема.

Около 11:35 вече бяхме на румънска територия и се насочихме по познатия ни от миналата година път към заветната цел – планината Паранг. Този път нямаше никакви премеждия по пътя и лека-полека със средна скорост около 60 km\h пристигнахме в Петрошани към 16:30. Петрошани е град в подножието на планината, от който тръгва лифтът. Ние, разбира се, решихме да се качим по черния път като миналата година. Каква грешка! По време на изкачването в колата на Любо нещо каза „Пук” и цялата вода от радиатора изтече. Последствията от това бяха, че температурата на двигателя на колата се вдигна и за малко да гръмне от прегряване. В момента, в който вдигнахме предния капак, забелязахме, че едно от гумените съединения, което свързва водната помпа с радиатора, се е спукало и няма начин да се поправи... или има... Тогава най-добрият приятел на байкъра, свинската опашка, се притече на помощ. Любо използва това невероятно човешко творение, затягайки максимално маркуча и по този начин запушвайки отвора, от който течеше - така успя да се качи до върха, където другите две коли вече ни чакаха.

Понеже колата бе достатъчно натоварена, Дидар, Марто, Тони и аз решихме да се поразходим и да видим горната част от трасето. Нищо не бе променено от миналата година в тази част. Халф-пайпът и поляните все още бяха част от трасето. Само участъкът преди началото на пайпът беше променен – имаше няколко малки скока, а влизането в пайпа бе променено малко като бяха добавени още два виража. Набитото око на българските състезатели веднага забеляза, че има една изключително бърза линия между новите виражи, която директно минава между двата без да се налага тяхното преминаване. Интересното бе, че като че ли никой от румънските състезатели не я беше забелязал.

Стигнахме до хижата, в която спахме и миналата година. Там бяхме наистина приятно изненадани. Персоналът се е сменил! На мястото на миналогодишната намусена и незнаеща английски бабка, която имах чувството, че ни мрази, бяха дошли няколко много симпатични млади момичета на средна възраст 18 години, които направиха атмосферата много по-приятна както за организаторите, така и за участниците. Още с влизането ни бяхме помолени от организаторите да използваме пожарогасителите само по предназначение и, ако може, да не правим зулуми или поне не големи.

Още преди да заминем бях помолил организаторите да ни осигурят няколко стаи за състезателите от България. Причината бе, че миналата година всички българи бяхме натъпкани в една стая с 6 легла! От Drop ‘n’ roll се бяха постарали и ни бяха осигурили четири стаи с по две легла плюс още две походни за хората, за които нямаше място.

Оставихме си багажите по стаите и решихме, че е време да отидем и да покараме поне до халф-пайпът. Там огледахме, за да можем да видим най-добрите линии и да пробваме тази, за която споменах по-горе. Оказа се наистина добра и Дидар, Марто и Любо останаха да тренират, а аз се качих, за да разгледам и да се видя с някои хора. Когато тримата се върнаха, ми казаха, че са успели да намерят най-правилната и бърза линия и утре ще я обяснят на всички българи.

Вечерта бе време за записване и както миналата година, така и тази имаше леко забавяне в програмата и се наложи да седим до късно, за да можем да се запишем. Но чакането си заслужаваше. Освен номер, всеки състезател получаваше лента за ръка, която дава безплатен достъп до лифта, много добре изработени лепенки и фланелка на състезанието. Росен ни записа, а аз се погрижих всички българи, които нямаха легло, да получат такова. Към 12:30 вече всички бяхме в постелите и очаквахме утрешния ден с нетърпение.


- Аре, че след половин час пускат лифта!
- Колко е часа?
- 8:30.
- Абе ти луд ли си, бе!!!

Дойде и сутринта...

Към 09:30 вече бяхме разпънали тентата, където Тони ни оправяше колелата, и всички бяхме готови да направим първото си спускане.

Тръгнахме по познатата ни от миналата година поляна, но този път като че ли беше по-равна. След броени секунди достигнахме до халф-пайпа, където спряхме и Дидар и Марто ни показаха тяхната линия, след което продължихме надолу. В сравнение с миналата година трасето в горната си част бе непроменено с изключение на по-големите виражи в завоите и разчистените пътеки. Road gap-ът също бе променен. Бяха го направили малко по-висок, което позволяваше влизане с по-ниска скорост, а виражите след него бяха по-големи. Скокът над дървото бе преместен малко назад, а виражът след него бе направен доста по-висок и позволяваше влизане с доста по-висока скорост от преди. Следваше една много красива поляна с приятни виражи и малки скокчета. Втората част бе доста стръмна и опасна. Организаторите я наричаха “Snake pit”, защото множеството серпентини се виеха по склона като змия.

Искам да изкажа своето, вярвам и на останалите състезатели, възхищение към „строителите”, които бяха изградили тази част от трасето. Личеше си, че са го направили с много желание, всеотдайност и любов към спорта. Както разбрах по-късно, отнело им е около два месеца, за да го „построят”. За съжаление някои от конструкциите им не издържаха и се получиха два много опасни участъка, които взеха своите жертви, включително Дидар, Мартин и мен.

Може би най-опасният участък в „Змийското гнездо” бе дропът или, както го наричаха всички, „THE DROP”. Хубавото бе, че „строителите” го бяха подобрили и разширили в сравнение с миналата година, но това не попречи на доста състезатели да паднат там, а някои дори отпаднаха от надпреварата поради наранявания точно на това място. Тук смятам е мястото да отбележа, че точно на това място обезопасяването бе доста слабо и това доведе до не едно и две сериозни падания. Дори един от българите – Андрей Цолев (Zozka) падна там и си проби крака. Наложи се да го карат до болница в Петрошани, за да го зашият.

Трасето завършва с един доста зрелищен скок, след който имаше около десет метра каране по равно до финала.

През този ден направихме около пет-шест спускания, след които се отдадохме на почивка и пиене на бира. Вечерта част от групата слезе в града, за да си купи храна, защото в хижата беше „малко” скъпо. Върнаха се след около три часа с едно от най-вкусните неща които съм ял – „мич”. Това е румънския еквивалент на кебапчето. Към него се дава допълнително и един много вкусен сос – нещо като горчица, ама не съвсем. Тези „мич”-ове бяха и повод за голяма консумация на бира. На някои обаче бирата май им дойде в повече и бяха направили няколко Нинджа демонстрации на една лампа. Но за щастие се размина без много поражения и на следващия ден още един от най-добрите приятели на байкъра, изолирбандът, се притече на помощ и оправи нещата.


Дойде денят на истината. Прекрасен слънчев августовски ден. Всички бяхме тренирали предходните дни и се усещаше умората, но надделя желанието за каране и още в 09:15 бяхме яхнали машините и започнахме тренировъчни спускания. Още при първото спускане забелязахме, че на много места трасето се е изронило и са се образували дупки, за които ако не знаеш, може да се „очистиш” много лошо.

След няколко тренировъчни спускания дойде време за старта на квалификацията. По правилник в надпреварата могат да вземат участие само първите тридесет в квалификацията. Стартирахме поред на номерата и се наложи аз да стартирам последен, защото бях номер 123. Както можете да се досетите, състезателите преди мен бяха направили трасето доста ... разбито. А един от виражите в „Змийското гнездо” беше счупен и когато достигнах до него не можах да взема завоя и направих няколко салта. Когато успях да спра установих, че съм в дерето, а колелото беше на около 10-тина метра по-надолу. „Лешоядите” бяха надушили това място и имаше доста от тях около него. Те ме подкрепяха и подканяха да продължа. Оказа се, че след това падане съм имал комоцио, ама това го разбрах чак като си дойдох в България. Но това не е важно. След като приключих своето каране, се качих обратно в хижата, където организаторите, както миналата година, бяха осигурили доста вкусна манджичка за всички състезатели. След около половин час стартовият списък вече бе готов и от него стана ясно, че всички българи са се класирали за състезанието, а Дидар и Росен са в челната тройка. Организаторите обясниха, че поради техническо забавяне стартът ще се проведе около час след обявяването на списъка.

Тук отново искам да похваля всеотдайните момчета и момичета от Drop ‘n’ Roll, които, докато ние си почивахме в хижата, поправяха щетите, нанесени от състезателите по време на квалификацията. Дойде време за старт. Аз бях вторият стартирал състезател, което ми даде възможност да наблюдавам карането на останалите участници от лифтовата станция в дъното на долината. Оттам се виждаше най-интересната част от трасето и то не половина, не една четвърт или една осма ами цялото „Змийско гнездо”. Имах възможност да видя карането на всички българи. Но ще се спра на карането на Дидар и Росен, които ми направиха най-добро впечатление...

„Всеки момент трябва да се появи и Дидар” - това си казах, когато състезателят, който стартира преди него, попадна в полезрението ми. И наистина той бе само десетина секунди след румънеца! Ще ви припомня, че състезателите стартират през една минута в тази надпревара. Докато го гледах отдолу имах чувството, че той просто лети и почти не докосва земята. Виждаше се как след всеки завой българският състезател се доближава все повече и повече, докато в последните четири завоя Дидар буквално се беше „лепнал” за него. За съжаление постъпката на румънеца бе изключително неспортсменска и той не пропусна българинът да го изпревари и се наложи Дидо да кара след него до финала, което доведе до загуба на време. Но както стана ясно по-късно, тя не е била фатална. След като финишира, Дидар беше доста ядосан за неспортсменската постъпка на състезателя, но след като разбра времената, му мина.

Знаех, че след него стартира Росен. Още щом се появи на склона разбрах, че е той. Неговият агресивен стил не може да бъде сбъркан. От долу изглеждаше все едно е яхнал необуздан кон, който се опитва да го изхвърли. Но той някак си винаги успява да го удържи. Росен премина изключително бързо по серпентините и финишира доста скоростно. За съжаление той бе преследван от лош късмет и се оказа, че единият болт, който свързва обувката с металната платформа на клипса, се беше развил и паднал и му се е наложило да кара с разкопчан клипс. Той бе доста разочарован и може би ако това не се бе случило, той нямаше да е на трето място.

Още на финала бе станала известна първата тройка: първи - Сорин, втори - Дидар и трети – Росен. Организаторите бяха обявили, че във вечерта на награждаването ще има голям купон (като миналата година), на който ще бъдат раздадени наградите на първите трима. И затова всички започнаха да се изнасят нагоре към хижата. Наградите бяха по-големи от миналогодишните и се състояха от фланелка на състезанието, бутилка шампанско и пари – 700 евро за първо място, 500 за второ и 300 за трето. От Drop ‘n’ Roll бяха поканили да свири някаква банда, която ми казаха че била известна... ама аз не ги бях чувал. Купонът продължи до 4 сутринта, когато бирата в цялата хижа и околностите беше свършила и повечето хора вече бяха „мъртви”.

На сутринта ние решихме, че е време да си ходим и към 10:30 вече бяхме натоварени по колите и готови за път. Взехме си довиждане с повечето състезатели (които бяха станали) и си тръгнахме. По пътя на връщане ни се случи нещо доста ... необичайно... Докато пресичахме един мост, на който колата на Росен се отдалечи малко напред от нашата и тази на Зозев, в „дупката” между нас, сякаш от никъде, се появи един кон, който най-невъзмутимо си излезе на платното и с лек тръст поведе колоната от автомобили. Конят изглеждаше абсолютно спокоен и като че ли въобще не забелязваше колоната зад себе си. Ние бяхме толкова зашеметени и развеселени от тази случка, че решихме да я заснемем на клипче. След като конят отби вдясно, явно уморен, ние продължихме нашия път към Родината.

Като стигнахме границата едно малко неразбирателство доведе до разделяне на групата на две и наложи Росен да се качи на първия ферибот, а ние със Zozka-та на втория.

Имаше и още един проблем във „втората група” - гладът бе превзел всички. Решихме, че в момента, в който стъпим на българска земя, спираме в първата кръчма да ядем шкембе с чесън. Речено сторено и час и половина след раздялата с Росен вече седяхме в една крайпътна кръчма и ядяхме като невидели. Времето напредваше и ние решихме да си тръгваме към София.

Като цяло състезанието бе доста добре организирано с изключение на някои дребни пропуски по обезопасяването. Надявам се следващата година да се съберем още повече хора, за да отидем на това прекрасно събитие.

Коментари във форума


Add this to your website

Коментари

Моля, влезте в профила си, за да публикувате коментар
Последна промяна ( Неделя, 17 Януари 2010 14:05 )
 

Стани сътрудник на MTB-BG.com

Ако желаете ваши материали да бъдат публикувани в MTB-BG.com, ето няколко лесни начина да ни ги изпратите:

ИЗПРАТИ СТАТИЯ

Сложете текстов файл и снимки в архив (zip или rar) и ни ги изпратете, като използвате линка вляво. Във файла напишете вашето име или псевдоним. Ако ползвате снимки от други автори, задължително е те да са дали разрешение за публикуването им в MTB-BG.com и да са споменати имената/псевдонимите им.


ИЗПРАТИ СНИМКИ

Ако желаете да изпратите отделни снимки (до 5 бр.), най-лесно е да запишете автора и заглавието на снимката като име на файла (например: "ivan-ivanov_zalez-nad-Rila.jpg") и да ги изпратите, като използвате линка вляво. Ако желаете да изпратите повече снимки (над 5 бр.), най-добре е да ги сложите в архив (zip или rar) и да го изпратите, като използвате линка вляво. Можете в името на архива да посочите автора и заглавие за албума (например: "ivan-ivanov_karane-v-Rila.zip") или да включите в архива текстов файл, където да добавите име/псевдоним, заглавия и описания на снимките. Ако не сте автор на снимките, задължително е да имате разрешение от автора за публикуването им в MTB-BG.com и да посочите неговото име/псевдоним.


ПОВЕЧЕ...

Ако желаете да разгледате всички начини, по които можете да ни изпращате материали за публикуване, натиснете линка вляво.

Партньори