Начало Събития Събития България (архив) Супермаратон Ком-Емине 2012 – общ поглед
Супермаратон Ком-Емине 2012 – общ поглед
Написано от Любомир Ботушаров    Петък, 14 Септември 2012 00:48    Печат

Едно от най-трудните състезания, провеждани в България, първият десетдневен маратон по планинско колоездене, приключи със своите победители и макар че не липсваха напрегнати състезателни моменти, това събитие бе много повече от състезание, а в някакъв смисъл и много по-малко. Бе различно от всичко, на което съм присъствал до момента, така че ми се ще да хвърля един по-широк поглед към него, отвъд резултатите и надпреварата, макар че няма как да се абстрахираме напълно от тях.


Снимка: Тодор Русинов

За този човек супермаратонът по ръба на Балкана бе сбъдната мечта. Както всеки организатор, Райко Стефанов непрекъснато бе зает, вършещ нещо, отговарящ на някого, забързан, но през цялото това време той бе щастлив и усмихнат. Казвам го без преувеличение, казвам го като човек, който усещаше на живо вълнението в гласа му и огъня в погледа му.

Райко не мечтаеше да направи най-трудното, най-дългото или каквото и да е „най“ състезание в България. Ако Ком-Емине 2012 е било такова за някого, това е просто страничен ефект. Мечтата на Райко бе по-скоро да изправи повече хора пред предизвикателството на легендарния маршрут, прекосяващ България от запад на изток по билото на Стара планина, по който самият той постави рекорд за най-бързо преминаване със собствени сили, без помощта на моторно превозно средство, с което на практика доказа и това, че с велосипед е възможно да се премине по-бързо, отколкото с бягане и ходене.  Искаше да изправи участниците както срещу природата, така и един срещу друг, но в приятелска борба, а не в някаква откачена надпревара на всяка цена. Искаше да предизвика и планински колоездачи срещу маратонци, но не с цел противопоставяне, а за да срещнат и преодолеят заедно трудностите в тези над 600 км.

Мечтата си беше на Райко, но в осъществяването ѝ му помогнаха много хора – като се започне от съпругата му Лора, мине се през спонсорите на събитието, доброволците-помагачи (някои за всичките дни, други само за отделни етапи като постове по трасето или по друг начин), участниците и т.н., и т.н. – самият Райко се опасяваше да не пропусне някого, затова ме помоли от негово име да изразя огромна благодарност към всички, които допринесоха за превръщането на супермаратона в реалност.


Снимка: Тодор Русинов

Специално внимание заслужават и спонсорите на състезанието, тъй като без тях то не би било възможно. Това е така, защото някои от тях не просто се включиха в наградния фонд (който също си е важно нещо – припомням, че още вечерта преди старта всеки участник получи плик с полезни подаръци и готина тениска ), но помогнаха и логистично. Например Ram Bikes предоставиха микробуса, с който бе превозван багажът на състезателите между отделните етапи. Освен тях, събитието подкрепиха и фирмите Марк БГ (вносител на Geax, Finish line и MacTronic), магазин „Колелото“, магазин „Стената“ и Медика (с Citoplast, Комплекти първа помощ и др.). В последния момент като спонсор се присъедини и магазин „Зоя“, който осигури за участниците различни естествени „суперхрани“ за по-добро възстановяване и зареждане с енергия.


Снимка: Уоутър Клепе

Десет етапа със средна дължина над 60 км, един маршрут, но много възможности, дузина подбрани участници и много премеждия и изпитания за волята им – това бе супермаратонът Ком-Емине 2012. Не случайно всички го сравняваха с велосипеден вариант на ралито „Париж-Дакар“ – основният съперник бе планината, маршрутът, а не останалите състезатели. Предимство можеше да се спечели всеки ден и да се изгуби всеки следващ. Факторите, определящи изхода от надпреварата, бяха много повече, отколкото в типично МТБ състезание. И макар че след десетки интервюта и статии този израз започна да се превръща в клише, всеки от участниците, които завършиха, е победител. Всеки от тях победи себе си и маршрута. Всеки от тях трябваше да покаже или да придобие в движение разнообразни качества. Всеки трябваше да има и поне малко късмет на моменти.

Безспорно за първите позиции се изискваха бързина и издръжливост над средните за обикновен любител. Но всякаква преднина можеше да бъде изгубена дори само при едно сериозно объркване на маршрута. Така че уменията за навигация бяха не по-малко съществен фактор, което се подсилваше и от невъзможността да се маркира толкова дълъг маршрут – не и при наличния организационен екип. Единствената маркировка бе туристическата, но на много места участниците трябваше да се отклоняват от нея – не по задължение, а за тяхно добро.


Снимка: Филип Лхамсурен

В това отношение състезанието бе уникално – всяка вечер Райко правеше подробен разбор на следващия етап, даваше съвети откъде е по-добре да се мине на местата с няколко възможни варианта, описваше предимствата и недостатъците им. Но след това всеки на място трябваше да улучи проблемния участък, да нацели вярната пътека, да прецени за себе си кой е най-подходящият път. Стръмната технична пътека, сечаща напряко, или виещият се черен път? По-заобиколно с каране или по-пряко с носене? И това е при положение, че на място правилно е разпознал вариантите... Някои хора драскаха по картите, други си водеха записки, трети разчитаха на добра памет и усет на място. В това състезание нямаше универсална рецепта за успех, не може и да има. GPS уредите на пръв поглед предлагаха улеснение, но по-скоро като коректив и ориентир, когато объркването вече е факт, още повече че от седмия ден нататък предоставената от организаторите следа бе сглобявана от данните на други хора, а не от лично засечени.Заради тези особености още от самото начало се прилагаше и правилото за по-бързия път – ако някъде имаше вариант по туристическата маркировка и друг, немаркиран вариант, но по-бърз и удобен, участниците имаха право да изберат втория. Защото така или иначе шансът някои от тях да го направят неволно бе голям.

Като стана дума за GPS следа, тя бе подготвена от Динко Митев, който също така влезе и в ролята на „метла“ (т.е. човек от организаторския екип, който се движеше последен, за да помага на закъсали състезатели при нужда) и това негово дело заслужава да бъде отбелязано отделно, защото е много полезно не само за участниците в маратона, но и за всеки, който би тръгнал по билото на Балкана с велосипед. След тазгодишното преминаване подготвената от него следа ще стане дори още по-добра, така че поздравления за положения труд!


Снимки: Филип Лхамсурен и Уоутър Клепе

А като стана дума за организационен екип, той бе съвсем скромен – едва от няколко души. Райко и Лора от магазин „Колелото“, Филип (техен приятел, който бе в ролята на помощник за всичко) и Любо ( един от служителите на Ram Bikes, който караше буса и също помагаше с какво ли не през останалото време). Вече споменах за десетките други хора, които помогнаха по един или друг начин, но тези четиримата са особено важни, защото показаха нагледно колко много може да се направи, когато е със сърце и душа, с желание. Личеше си, че те познават и планината, и нуждите на участниците, че са помислили за неща, които никой не е очаквал да получи срещу таксата си за участие. Примерите са много и със сигурност няма да съм изчерпателен, но ще спомена няколко.

В пликовете с подаръци, които всеки получи преди още да е стартирал, имаше все полезни неща, а не просто сувенири – фолио за термоизолация при спане на открито, смазка, комплекти първа помощ, кърпа за глава... Още тогава Райко раздаде и резервни накладки за различни модели спирачки (всекиму според потребностите), предоставени от единия от спонсорите, тъй като при маршрут над 600 км да ти се изтъркат накладките не е малко вероятно. Същата вечер той подари и комплект карти за маршрута Ком-Емине на всеки, който не разполагаше с такива (а имайте предвид, че те не се намират лесно и навсякъде!). Ето за такива детайли говоря, а също и за вкусните гозби за вечеря, които Лора и Филип приготвяха, за това, че пазаруваха по заръка на участниците, подготвяха и прибираха лагера в началото и края на всеки етап, комбинирайки това със задачи като записване на резултати, заснемане на видео и фотоматериали и т.н., и т.н. Райко пък редовно влизаше и в служебната си роля на механик, помагайки на състезателите с отстраняване на повреди по велосипедите.


Снимка: Любомир Ботушаров

Самите участници бяха сериозни и добре подготвени хора – нямаше мрънкане, нямаше капризи, високомерие, надуване или претенции за глупости. Всички знаеха за какво са дошли и можеха да се оправят сами, което безспорно бе добре дошло и за организаторите. Именно това бе целта и на предварителния подбор – участието в това състезание не бе просто по желание, трябваше и одобрението на Райко. Първоначално списъкът включваше 18 души, но няколко от тях отпаднаха по различни причини, включително и Уоутър Клепе, който все пак се включи от третия ден нататък, но без да се състезава и да участва в класирането. В крайна сметка стартираха 13 души, а през цялото време „керванът“ ни не надвишаваше 16-18 човека. Като казах „сериозни хора“, съвсем нямах предвид скучни обаче! Всеки следобед и привечер се разказваха не само преживяванията през деня, но и всякакви други забавни истории. Всеки финиширащ бе посрещан от завършилите преди него с овации и ръкопляскания.


Снимка: Атанас Минев

Изброените до тук неща, а и много други, допринесоха за най-ценното в това състезание – атмосферата, духът, усещането за общност и приятелство. Казват, че планината сближава и наистина е така, особено когато цели 10 дни си „обречен“ да прекарваш времето си с едни и същи хора и когато те не са случайни, а са привлечени от същата идея, от същото предизвикателство. Всеки можеше да разчита при нужда на жокера „помощ от приятел“. Както ще разберете скоро от самите участници, всички те бяха дошли с основната цел да завършат успешно, а не да спечелят надпреварата. Защото би било наивно да си поставиш цел, която зависи от толкова много фактори, че няма как да държиш всичките под свой контрол. Може би в бъдеще няма да е така, може би тогава Ком-Емине ще се превърне предимно в състезание – голямо, трудно, дълго, но все пак предимно състезание. Сега не беше така, въпреки че състезателна интрига и напрежение имаше до последния момент. Сега това беше едно съревнование между съмишленици, изправени пред сериозно предизвикателство.

Може би всичко това ви звучи отвлечено, нереално или пресилено, та нали в крайна сметка от самото начало супермаратонът бе обявен като състезание? Та нали имаше награди, засичаше се време, правеше се временно класиране? Първо ще отбележа, че като човек, присъствал на десетки събития, мога да усетя някои особености в атмосферата, в нагласата на участниците. Да, Ком-Емине 2012 по регламент бе състезание. На практика също бе състезание, но най-вече на всеки със себе си и това се усещаше, в това бе разликата от типичните състезания. Не ме разбирайте погрешно – съвсем не смятам, че при тях атмосферата е по-лоша, а тук по-добра- точната дума е различна, повече или по-малко. Няма как да не си спомня например за 24-часовия маратон на „Крива спица“, който и досега пази подобен дух (въпреки немалкия брой участници), но в първите си издания бе максимално близо като усещане – малко хора, изправени пред голямо предизвикателство. В такива случаи просто има нещо, което витае във въздуха и сплотява. Освен това в едно интервю Райко посочи, че състезателният елемент в случая внася най-вече повече организираност и самостоятелност на участниците – пред него винаги е стоял варианта и за мероприятие от типа организирано преминаване, но при такива прояви цялата група трябва да се съобразява на практика с по-бавните, всеки очаква само да кара, а друг да поеме отговорността за навигацията, организацията и т.н. Докато в състезателен формат мотивацията и дисциплината се засилват, а освен това е и по-интересно...


Снимка: Любомир Ботушаров

Да, няма как да пренебрегнем напълно съревнованието. Може Ком-Емине 2012 да беше едно много различна надпревара, но все пак си беше състезание и то доста оспорвано. Обратите се случваха точно когато най-малко ги очакваш, невъзможното днес се оказваше реалност утре, а гаранция за успех просто не съществуваше. Няколко души успяха да спечелят отделни етапи, няколко пъти се сменяше временният водач в класирането, няколко пъти се случваше нещо да изглежда „в кърпа вързано“, а в следващия момент всичко да се преобърне. Борбата за първите места можете да проследите в ежедневните репортажи от етапите, но в синтезиран вид състезанието изглеждаше така:

В първите два дни, които бяха предимно по бърз и по-лек терен, се очертаха трима фаворити – Фьодор Драголов (Drag), Николай Коев (Исполин)и Николай Георгиев. Третият от тях бе напълно непознат за всички –един винаги усмихнат човек, който някак си се оказа достатъчно бърз и издръжлив, за да съперничи на двама доказали се състезатели в ХС състезанията. В следващите дни Николай Коев поизостана, но пък съревнованието за първото място се изостри – същият този непознат Николай Георгиев във високопланинските етапи натрупа над един час преднина спрямо Фьодор. По това време и Цветомир Младенов зае по-стабилно третата позиция, макар на този етап да изглеждаше, че едва ли ще има шанс за нещо повече. Но ето, че дойде седмият ден, когато и Фьодор, и Ники Георгиев имаха технически проблеми – тогава Цецо спечели втори пореден етап, но големият обрат бе намаляването на разликата между Ники и Фьодор само до няколко минути! През осмия ден статуквото се запази, но в деветия етап явно бе писано да бъдат направени най-съдбоносните грешки в навигацията, което изстреля Фьодор начело с почти един час преднина. А разликата между Ники и Цецо намаля до 17 минути. В последните два етапа победител всъщност бе Николай Коев, Фьодор Драголов спечели в крайното класиране, а Ники Георгиев трябваше в последния ден да брани докрай втората позиция, като в крайна сметка Цветомир Младенов остана трети само с 4 минути изоставане спрямо него! Специални поздравления заслужават и Мануела Дренска (единствената жена, която се включи тази година) и Иво Стамболиев (единственият пешеходец) – и двамата завършиха успешно това многодневно изпитание за волята, а от това, че трябваше да надвият най-вече себе си, а не конкретен съперник, едва ли им е било по-леко.

Отново повтарям, че за повече подробности е добре да прочетете репортажите от отделните етапи:
27 август
28 август
29 август
30 август
31 август
1 септември
2 септември
3 септември
4 септември
5 септември
6 септември

Отстрани изглеждаше почти лесно. Виждаш как всички идват с усмивка или радостни викове, сядат да починат, хапват и след няколко часа изглеждат така, сякаш нищо не е било. Доста е измамно това обаче! Натоварването бе огромно – не само за тялото, но и за психиката. Всъщност участниците в първия Супермаратон Ком-Емине 2012 бяха истински късметлии, случвайки на 10 поредни слънчеви дни без капка дъжд. В противен случай щеше да е още по-тежко!


Снимка: Любомир Ботушаров

След всички тези редове отново имам чувството, че не съм разказал всичко. Май не е и възможно. Ще добавя към този общ поглед още една статия, която ще е предимно с избрани моменти, с много снимки и кратко описание към тях. Ще ви представя и самите участници с тяхната гледна точка. Вероятно ще има и галерия от Супермаратон Ком-Емине 2012... И въпреки това всеки, който се включи на живо в това приключение, ще знае, че има още много неща, които усетихме и преживяхме, но не можем напълно да предадем с думи – неща като вкусът на храната, шумът на листата, сиянието на изгрева, мълчанието на луната, величието на планината и следването на нашия скромен път през нея...


Add this to your website

Коментари

avatar did
+5
 
 
Нека свалим каска на всички участници и помагачи!
avatar ver
0
 
 
С удоволствие прочетох статията :)
Пожелавам на тази прекрасна инициатива и на всички страхотни хора, които участваха в нея още много успешни "сезони"!
avatar runaway
0
 
 
...Ver, ти също беше част от това и си от хората, на които дължим благодарност!
avatar ver
0
 
 
Мерси Лора :)
Както знаеш за мен беше удоволствие :)
Атмосферата беше неповторима и това се "дължи" на всички тези готини хора, които се събраха :)
Живот и здраве другата година пак!
Моля, влезте в профила си, за да публикувате коментар
Последна промяна ( Петък, 14 Септември 2012 09:57 )
 

Стани сътрудник на MTB-BG.com

Ако желаете ваши материали да бъдат публикувани в MTB-BG.com, ето няколко лесни начина да ни ги изпратите:

ИЗПРАТИ СТАТИЯ

Сложете текстов файл и снимки в архив (zip или rar) и ни ги изпратете, като използвате линка вляво. Във файла напишете вашето име или псевдоним. Ако ползвате снимки от други автори, задължително е те да са дали разрешение за публикуването им в MTB-BG.com и да са споменати имената/псевдонимите им.


ИЗПРАТИ СНИМКИ

Ако желаете да изпратите отделни снимки (до 5 бр.), най-лесно е да запишете автора и заглавието на снимката като име на файла (например: "ivan-ivanov_zalez-nad-Rila.jpg") и да ги изпратите, като използвате линка вляво. Ако желаете да изпратите повече снимки (над 5 бр.), най-добре е да ги сложите в архив (zip или rar) и да го изпратите, като използвате линка вляво. Можете в името на архива да посочите автора и заглавие за албума (например: "ivan-ivanov_karane-v-Rila.zip") или да включите в архива текстов файл, където да добавите име/псевдоним, заглавия и описания на снимките. Ако не сте автор на снимките, задължително е да имате разрешение от автора за публикуването им в MTB-BG.com и да посочите неговото име/псевдоним.


ПОВЕЧЕ...

Ако желаете да разгледате всички начини, по които можете да ни изпращате материали за публикуване, натиснете линка вляво.

Партньори