Северна Гърция и Тасос - 2007г.

[Admin]

Пътеписът, който ще прочетете, не съм го писал аз. Аз правя само "технически" публикацията. Авторът му е нашият съфорумец Стоян Христов, подвизаващ се тук като sto100jan. Първоначалната идея бе текстът заедно със снимки да бъде побликуван като статия в сайта, но тъй като е много дълъг и обработката му би отнела дни, реших да не го "бавя" повече, защото може да е полезен и интересен на мнозина, така че направо го пускам тук, а от сайта към него ще има линк. Благодаря на Стоян за усилията да напише този разказ!

Северна Гърция и Тасос - 2007г.

Значи, планувах го това пътуване с велосипед по северна Гърция за есента на 2006г, обаче някакси не остана време.Сега обаче, около 1 май се събраха четири почивни дни и си казвам - това е моментът.Първо се бях запалил от една покана във www.mtb-bg.com за състезание по планинско колоездене в Тасос на 29 април 2007г. Аз не съм планински колоездач по очевидни причини - тегло(115 кг) и възраст (41год.). Трудно ще ме издържи колело да му подскачам отгоре по камънаците, а заради възрастта всяко счупване ще ме извади от строя за дълго време. Но иначе маунтин байкингът ми харесва и реших да отида да погледам, като се бях заблудил, че състезанието е няколко дни. Чудих се дали да се запиша за автобуса, който организаторите бяха осигурили до Тасос от София, ама реших да си ходя на самоход - някой (жена ми например;-) да ме откара до границата при Гоце Делчев с кола, оттам да се спусна надолу до острова, да го обиколя, а после да се върна през Серес или Солун или направо на Промахонас/Кулата и оттам да си хвана влак до Благоевград.
Тука май е момента да се представя – Стоян Христов от Благоевград, женен, неосъждан, велосипедист.
Колкото повече гледах картата, толкова повече маршрутът за връщане ми се струваше неизпълним. Гърция е баиреста страна и 140 - 160 км за ден за непрофесионален спортист ми се виждаха съмнителни за изпълнение. И реших кардинално - отивам с колата до Г.Делчев, оставям я, надолу с колело, а на връщане пак до Г.Делчев и се прибирам с колата. Чисто и просто - като къпан полицай. Едни пичове от Пловдив го бяха правили тоя маршрут, но с автомобил до острова и там са обикаляли с велосипеди - останали много доволни.
И така, решено.... Колело имам - Спринт Аполон с 28 цолови колела, хубав багажник, калници, фар, задна светлина и даже динамо за съвсем аграрен вид. Още като го купих през юни 2006г, реших да оправя посоката на фара, хванах го и той ми се разпадна в ръцете - зверски китайски боклук. Както и да е, залепих го някак си, купих си халогенен фар на Сигма, задна мигалка, после си купих светодиоден фар с 5 диода, после още един фар - пак с крушка - и сега на 2 колела имам общо 4 фара (да си ги чукам в главата - друго какво да ги правя толкова?).За пътуването сложих светодиодния фар - щото много дълго му карат батериите, ама не се наложи да го ползвам.
Раница... имам една около 35 литра, маркова, китайска - Синбао или нещо подобно, от тия по 8 лева на Илиенци, няколко години я ползвам, но тъй като е малка, реших да си взема велосипедна ( дисаги). Този продукт нито го бяха виждали, нито го бяха чували в благоевградските магазини, та се наложи да се поразровя в интернет и от фирма,,Ташев", производителят, си поръчах единствените велосипедни дисаги в рамките на България - 40л - малко малки, ама това е... Хората от,,Ташев " ми я пуснаха по куриер - около 40 лева с доставката и два обтегача за допълнителен багаж.
Каска... Не бях ползвал каска, не мислех, че е нужна, защото за 5 години активно колоездене по асфалт и черни пътища нито веднъж не съм дрънкал тиквата. А и ако те засили някой гъзар с Голфо на шосето, или с камионо, каската едва ли ще помогне особено - просто Господ да пази от малоумни шофьори. В Благоевград няколко колеги слагат каски да си карат до Бачиново по алеята, най-много до Бистрица на 10 км от града, и са ми смешни с шарените дрешки и шарените черупки на главата. Е, има и няколко сериозни велосипедисти. Но пък не знаех дали в Гърция не е задължително ползването на шлем и затова реших да си купя. И така, отивам при Боби на пазара, от него си купих първото колело - Робифир, скъпо и тъпо - пълно дърво. За две години освен рамката нямаше нещо да не му се счупи. После от него пак си купих и второто колело - Драг Хакер - евтино, железно и много здраво - много съм доволен, за три години яко каране - почти без проблеми. Та отивам при Боби и:,, - Дай нещо, каска !", а той :,,- Имам две, ама едната е малка. Големата е 25 лева, ама като за тебе 20...." Флексибилен адаптивен мърчандайзинг му се вика на това на езика на костюмираните мърчандайзери, а на английски - алъш-веришмънт с елементи на далаверинг.... абе пробутване на залежало... По двете каски имаше 1 пръст прах и ако се бях попазарил сигурно още дискаунт щях да спусна. Но аз не се пазарих, а реших да видя и на други места.
Оттам при Ицо, дето е представител на Драг за Благоевград. Всеки, който е контактувал с Ицо знае, че след като му влезеш в магазина, той започва да говори като многоцевна зенитна картечница и също като зенитната артилерия ефективността от стрелбата е близка до нула. Проблемът е, че Ицо продава колела, ама едва ли е минал повече от 5 километра с колело и елементарни положения не знае. Но пък ходи на семинари, дето им организират там от,,Драг" и наизустява продуктови линии на Шимано, технически термини и т.н. Освен това и в Благоевград има гъзари, дето дават луди пари за колела, за които после с изненада установяват, че макар и скъпо, колелото не иска да върви, ако не му въртиш педалите и ги използват да ги бутат по главната улица (нагоре) и да се спускат пак по нея (надолу) и най-вече да ги подпират пред кафенето в събота или неделя. Та Ицо с пледоариите е мехлем за такива коллоездачи, като ги убеждава какви са пичове, като си купуват скъпи работи, ама за карачите... не преде. Ицо ми е комшия и ми е малко обиден. Миналата година след дълго чудене исках да си купя Драг Маратон, от скъпите, ама той 3 месеца не се накани да го достави и аз си купих Спринт-а. А след 2 дни минавам през него, а той вече заредил и... не му стана много приятно. С поставянето на въпроса за каска като за мен, за главурест човек, Ицо ми сваля същата черупка като при Боби, ама с емблема на Драг и ме убеждава, че 45 лева са си нищо пари за това творение на китайската техническа мисъл (същата я беше продал на колегата Сашо за 35лева). Като му казвам, че няма да дам толкоз пари за полистирол и стиропор, той включва на автоматичен преграден огън, какъв човек съм аз, кое му е скъпото, сваля ми друга каска - за 80 лева, обяснява ми как се формова стиропора под налягане (вече има половин метър гилзи по пода) и накрая ми предлага фулфейс шлем за даунхил като най-подходящ и като добавка протектори за гръб.Успявам и аз да пусна един откос, като му казвам, че ще е малко топло да въртя в Гърция с фулфейс шлем, ама той зареди нова лента - и огън... аз му казвам, че тия същите без емблемата са по 10 лева на Илиенци, ама... Все пак купих едни накладки, изнесох се на прибежки и припълзявания и оттам в Метро. Същите тояги, но по 26 кинта с ДДС. Почудих се и... обратно при Боби на пазара, шака-рака - и вече съм с каска. Сега ми остана само да си намеря компания, не ми се въртеше сам, а и да си делнем разходите и да има с кой да си пия узото. Пуснах обява във форума на мътъбъто, ама никой не клъвна. Казах на колеги по трасето, дето караме, ама всеки гледа настрани. Само Сашко от Квартало у Перник прегърна идеята с ентусиазъм – пич. Сашко е завършил право (почти), ама не му се връща в Перник и работи в една рекламна агенция в Благоевград. Сашко е велосипедист, анархо-комунист, антиглобалист, антиавтомобилист и компютрист. Участвал е в митингите против НАТО дето ги организираха комунягите 1999 и е викал,, НАТО - фашисти, световни терористи !", а връх в революционната му кариера е открадването на знамето на Европейския съюз от пилона пред Югозападния Университет и последващото му ритуално изгаряне. Сашко е участвал в преброяване на бухалите или нещо подобно в Странджа. Сашко е бил на работа в Америка като дух в един Дисниленд и съответно в индустията по кенефинг и дишуошинг. Сашко е работил в Гърция по събирането на урожая от праскови във Верийски дистрикт. Сашко е правил запитване как може да стигне до Куба, за да живее в комунистическо общество. Сашко ще праща запитване до ЦК на Китайската Комунистическа Партия дали може да основе истинска Комунистическа Партия в България под тяхната егида (Северна Корея нещо не го кефи, не знам защо). Сериозно. На 28 години е и ако се ожени, ке се оправи. Иначе е много добро момче. Висок е към 195см, светло рус, със сини очи и заради него ни взимаха за германци по Гърция. Мечтата на Сашко е да свърши по-бързо петрола, та да спрат автомобилите, защото го дразнят.
Всичко се окомплектова и на сутринта в събота 28 април в 6 часа чакам с колата пред Сашковата квартира. Той слезе като истински българин с 15 минути закъснение, бодър, свеж и сияещ от щастие, в предчувствие на увлекателното пътешествие (много литературно изречение ;-))). Натоварих му колелото и багажа на колата (пикап Форд Куриер) и от дупка на дупка стигнахме граничния пропусквателен пункт,,Илинден" под Гоце Делчев.
Малко преди 9 часа завързахме багажите за багажниците и се заредихме на малката опашка от коли на границата. Аз преди това попитах една учтива гранична полицайка дали има платен паркинг в зоната на пропусквателния пункт, та да си оставя колата там. Тя ми отговори, че е забранено да се оставят в зоната коли, но не е проблем да я оставя на 20 метра преди нея до пътя, нямало страшно от кражби, защото постоянно е осветено, а и са полицаи все пак.
Ние докато оправяхме багажа, дойде един таксиметраджия да си направим моабет, че му беше скучно и той ни потвърди, че няма страшно за колата (ама на мен ми беше притеснено през цялото време - стара, евтина кола, ама си е моя и си върша работата с нея). Въобще в Гоце Делчевски регион хората са редко добри, разбрани и услужливи (за разлика от чукундурите 50 километра северно от там). Аз по работа в продължение на 8 години веднъж седмично ходех в тая посока и никога с никого не съм си казал една дума напреко - нямало е защо. А по на север 50 километра за 10 минути може да ти се прииска 20 човека да напсуваш.Ама аз сигурно така говоря, щото жена ми е от Разлог ;-). Та редим се на опашката и ми е кеф да гледам персонала - чисти, опрятни, учтиви. Преди десет години по границите работеха прости, мърляви, нагли, мързеливи пашмаци, много често пияни и, разбира се, грубияни. Явно в тая посока нещата се оправят. За 5 минути ни погледнаха личните карти и ни пуснаха да пасем в чужбина. Веднага след ГКПП-то има як върляк и след него е прословутия тунел, дето гърците го искаха да минавали мечките отгоре, да не се стряскат от шосето. Е, сега тунел има, ама от гръцката страна върху него са направили казарма, така че - какви мечки, какви 5 лева? Всичко беше, за да се мотаят нещата, да не им ходят бедните българи по европейската земя. Още по-бързо минаваме гръцкия пункт и ето ни в Елада. Аз бях ходил 2 пъти за по няколко дни до Паралия - Катерини и до Метеора, така че не ми беше за сефте, но все пак ми беше интересно - друга държава все пак. Първо - пътят: поне с 2 метра по-широк от българския, с много хубави ограничителни ленти от боя по краищата, които оставят поне по един метър асфалт отстрани, за мотопеди, велосипеди, трактори... (каруци не видях). И по-нататък се убедих, че гърците, въпреки че се славят като едни от най-калпавите шофьори в Европа, са с пъти по-толерантни и съобразителни от българите. За аграрния манталитет на средностатистическия български шофьор най-добро описание е дал RAM-FR във форума на мтб-бг в,, Първа официална лекция по Гъзаризъм в България ". По-добър анализ не би могъл да направи нито министърът на транспорта, нито шефът на Пътна полиция. Евала на това момче!
На връщане малко ни валя дъжд. След него по пътя имаше доста вода и колите вдигат облаци от пръски. Гърците ни заобикаляха в другото платно, за да не ни намокрят, а нашите баровци си минаваха плътно до нас. Не че го правеха нарочно - просто толко си ни е багажа от съобразителност.Това е положението.
Пускаме се по много приятен наклон към Като Неврокопи, около 12 километра, и с лекота държим около 20-25км/ч.Задминават ни само български коли. Минахме градчето и на изхода видях един сервиз за гуми и реших да донапомпам малко, щото от раниците задната изглеждаше мека. Направих непремислен обратен завой и един грък, който се беше засилил, заквича със спирачките, за да не ме отнесе. Изсвири на псувня и отнесох едно,,маляка", после отшумя. Това беше пръв и единствен път, когато имаше екшън. Отидох в сервиза и викам,,Ехи аеро?". Гръкът ми вика,, Аера? " и сочи небето и се смее. Както и да е, напомпаха ми гумата, пари не иска, цигара не иск, бонбонка (носех си ментолови) не иска... поблагодарих им и пак на педалите. След Като Неврокопи има една голяма планина и оттам към Драма изкачването е около 6 километра. Взехме го за по-малко от час, ама на връщане изкачването е близо 20 километра и най-върлите са последните 7 - взе ни се здравето. Та възкачихме се на планината и оттам надолу - песен. Спускахме се около 40 минути и здраво измръзнахме.
Тука е момента да вметна нещо за Гърция. Гърция (или Елада, както си я наричат те), е страна в южната част на Балканския полуостров. Населението е над 11 милиона души, което я прави най-многолюдната на Балканите след Турция. Парламентарна република със силна шуробаджанащина в политическите среди и свързаната с това корупция, готованство, силен държавен сектор и нисък жизнен стандарт. Преди да се присъединят източно европейските бивши социалистически страни, Гърция беше на опашката по стандарт в Европейския съюз заедно с Португалия. Сега нашата родина, България, взе тази палма на първенството по сиромашия и, както казва Р.Овч. -,,….вие не разбрахте ли, че ще си останете бедни“- край на цитата. Гърция е страна със субтропичен, средиземноморски климат. Островите в Егейско море са гръцки, а бреговата ивица е силно разчленена. Гърция също така е страна, в която 98% от населението изповядва източноправославното (ортодоксално) християнство. Благодарение на древната си и богата история, за която всеки е учил в училище, гърците се смятат за народ, който е дал на света доста основополагащи неща на цивилизацията. Освен основоположници на цивилизацията, гърците са доста шумни в общуването помежду си, доста дебели (най-затлъстялата нация в Европейския съюз), най-пушещи, но и с много голяма средна продължителност на живота. Последното го отдават на: употребата на зехтин; употребата на риба и морски продукти; употребата на вино; всекидневното следобедно спане (сиеста) и на н’ам кво си още, но е факт – навсякъде се виждат държеливи дядовци, които опъват цигараки с цигарета и хич не им пука.
Благодарение на разни сполуки за България през 90-те години доста българи и българки намериха препитание в Гърция. В почти всеки гръцки ресторант или готвачът, или поне един сервитьор е българин. Мъжете работят предимно строителство, а жените като домашни прислужници или гледачки на възрастни хора. Като споменеш пред нашите гастарбайтери за Гърия или гърци, нашите почват да псуват и да се жалят какъв тормоз им налагат гърците. Аз съм бил само като турист и нищо лошо не мога да кажа, с мен са били винаги отзивчиви и любезни.
Та спускаме се ние и мръзнем. По пътя е едно селце - Гранитис, с приятен хотел в него и преди него. Тъкмо се чудех на кой му е притрябвало да почива тук и след около 5 километра видях разклон за ски-курорт - Волакас, в планината Фалакро (по нашему - Боздаг, и по турскому – също). Тая планина е доста висока - 2111 метра и явно през зимата си пада сняг и хората си се пързалят. А иначе, гледана от Драмското поле, където бяхме след около час, малко преди 12, планината изглежда застрашителна и малко потискаща с острите си зъбери и рехавата растителност по нея. Когато стигнахме Просотсани (Просечен на български, много от гръцките наименования са направо непроизносими), здраво стъпихме в Драмското поле - широко и плодородно, навсякъде пръскачки поливаха нивите - направо текезесарска идилия. Сигурно така изглежда Текезесарския рай за дърт комуняга -колективизатор от 50-те години, с внуци в Америка. Наближаваме Драма.
Драма е град в Егейска Македония, Гърция, с население 42 500 жители, административен център на Дем Драма (явно Драмска околия ). Още 5 километра преди града започва промишлена зона, а 10 след него още се виждат разни предприятия. Тая област, както и цяла Северна Гърция, без Епир, в периода 1940-1944 е била харизана на България от добрия чичо Хитлер, да си я ползваме както намерим за добре. И българският родолюбив чиновник такова мародерство му хвърлил на местното население, каквото само български родолюбив граблив чиновник може да хвърли на подопечно население, пък било то и българско. Популярен е израза от Битолско след една година българска власт -,,Некеме ви свободата, върнете ни килимите" (,, Вратете ни теписите" - на местния диалект).
Това, което ще напиша, няма да се хареса на патриотите от племето на чукундурите, но съм го прочел в историческо изследване на Димитър Йончев - депутат от БСП, военен историк и запасен офицер от Българската Народна Армия. Трудът го има в интернет, той е изследване на политиката на военно-административно управление на присъединените територии през Втората световна война. Става въпрос за Драмското въстание. През 1941г се надига въстание срещу българските власти, при което са убити българи. Отговорът на нашата армия е унищожителен, с участието на авиация и артилерия са бомбардирани селата Просечен, Османица, Фотоливос, Нурсатлий. Избити са по български данни между 2 и 3 хиляди души, предимно цивилно население. Около 500 от тях са жители на Драма, събрани в двора на казармата и избити през нощта и след това набързо заровени в двора на българския институт по тютюна. След това директорът на Института Любомир Димитров пише оплакване, че е невъзможно да се работи и живее там заради миризмата на,,леш". Гърците докарват жертвите до 50 000, но колко са в действителност? Добре, че е било отдавна и е (надявам се ) вече забравено.
Както и да е, влизаме в Драма в някаква зверска еднокилометрова колона. Такова задръстване само на бул,,Цар Борис " и Околовръстното може да има около 8 сутринта. Вече само половината от колите са български, доста елини са тръгнали нанякъде. На влизане ми прави впечатление хубавия квартал с къщи с дворове и много цветя. Караме, караме, а по нищо не личи да наближаваме някакъв център. Спираме на едно място да питаме един чичо къде е центъра, а той на чист петрички диалект ми обяснява, че,,нЕ го знае дек е тоя център, ами групата кат слизнала ут рейсо и он се върнал да гляа неккви мотопедки". Не стана. Отиваме на една бензиностанция и питаме друг чичо, дето слиза от гръцка кола,,По ане о кентрос? "Къде е центъра ? (Добре че Сашко поназнайва малко!). Чичото с чудесна дикция ни запляска на гръцки нещо, но добре че посочи с ръка, та се пуснахме натам. Близо се оказа. В самия център тече една кристално чиста река Агнитис (Драматица по нашему). Стоим със Сашо и се чудим защо е чак толко чиста и прозрачна тая река. И Благоевградска Бистрица идва от планината, ама не е чак толко бистра, а и по дъното на Агнитис (Драматица) нямаше никакви водорасли, само бял пясък. Сашко предположи, че сигурно понеже по тия планини има само камънак и няма от какво да се изцапа водата. Аз се съгласих поради липса на друга версия.Чак след връщането ни разбрах, че тая река там извира. Образува се красиво езеро като нашата Клептуза във Велинград и по него плуват патици и лебеди.
Заорахме на главната улица - Ужассс!!! Навалица, тарапана, гмеж, коли, джангър - ужассс!!! На всичко отгоре нещо като панаир имаше и една до една наредили изложбени сергии с разни поливни техники, рала, прочие селскостопански инвентар. Телевизии взимат интервюта, деца надигат, майки викат.. Едно срещу друго - две гъзарски кафенета, пълни догоре с гъзарски народ - всички жени с грим като за опера, всички мъже с гел и гривни, повечето със сака, всички с тъмни очила две трети (и мъже и жени) говорят колкото им глас държи по мобилни телефони, другите си надигат помежду си, а и от двете кафенета дъни техно музика като на Метрополис купон... А бе ужас ти казвам!!! А ние не можем да минем от навалица по тротоара, а по улицата хич - движение като в Бомбай. Затова не ми се вярваше, че е град като Сандански или Карнобат да кажем... Както и да е, мушнахме се в един парк и мушнахме по един сандвич. Сашко ме хвърли в оркестъра като извади една пластмасова купа с капак, махна капака и кво да видя - в купата има сирене на бучки, шпеков салам, нарязан на колелца и всичко това засипано с печени фъстъци догоре. На културното ми учудване от микса Сашко отговори, че така е най-добре, защо да ги разделя там в разни найлонови кесета. Ама нали ще овлажнеят фъстъците от сиренето и салама? - А... да, ама... нищо. Подкрепихме душите, отдъхнахме малко и решихме, че Драма няма какво да ни впечатли повече. Нащраках няколко снимки на центъра и тръгнахме да търсим изход (екзодос на гръцки).
Като казах снимки и се сещам, че Сашо има много хубав апарат, Коника мисля че беше, донесъл си го от Америка за 600$. Той много си го обича, разбира му всичките функции, динове, исо, микросекунди и за да снима най-елементарното нещо го бъзика по 10 минути, щото на автоматично му е под нивото. Та го питам: - Сашо, къде ти е апарата? - Ами аз не го взех. - Ама забрави ли го? - А, не, защо само да ми заема място? Е, тва е... И снимките са от мойта сапунерка, без никаква оптика за приближение.
Гмурнахме се в задръстването, първо нагоре, после един полицай ни упъти надолу и тръгнахме да излизаме от града. Излизаме, излизаме... няма излизане тоя 45 хиляден град. Друг да ми го беше разправял, нямаше да повярвам. Чак след 4 километра вече се усети, че не е улица, а шосе - широко, с ленти отстрани. Но през цялото време в града никой не ни свирна или нещо такова, а ние си пречехме - много голяма гмеж беше. Но там и нашите се държат културно.
На излизане от града се сещам, че аз всичко взех, ама веригата за заключване на колелото не взех... даже нямах спомен дали не съм я загубил някъде, ама никакъв спомен, а беше хубава, дебела, със здрава заключалка. Ах, да се онодя в главата, а уж си записвах какво да взема, да не забравя нещо. Сега как ще го оставя през нощта това колело, няма да си го влача в стаята в хотела, я! И хоп - един супермаркет за детски стоки до пътя, отпред наредили 100 колела от сорта на Робифир. Викам си - разгеле, не може да няма нещо за връзване. А часа е един и половина, магазинът е на края на едно нанагорнище, слънцето пече и аз съм вир вода с елементи на засмърдяване. Спирам, подпирам колелото и влизам. Вътре няколко майки и бременни си купуват колички и други такива, а аз се мотая и гледам за велосипедни аксесоари. Продавачките като ме видяха и бегом в другия край на магазина. Помотах се, ама видях аксесоарите, те били до вратата. Два вида вериги, и двата фалшиво изглеждащи, ама по 2 евро. Почудих се кое дърво да гризна и се престраших - фалшиви, фалшиви, ама я хич! Повиках едната продавачка – младо, много дебело момиче и с ръчно-пръстовата система й обясних какво искам. Тя ми даде веригата и - он дъ роуд аген.
Драпаме, драпаме, а покрай пътя автокъщи, сервизи, мебелни магазини, чак след 10 километра се усетихме, че сме в друго градче - Агиос Атанасиос (Свети Атанас). И там видях това, за което в много безсънни нощи и в безброй сиви делници си мечтаех, а именно - гръцка сладкарница. Гръцката сладкарница е тема, достойна за перото на изкуствоведи, културолози, етнолози и стоматолози. Ходил съм в Австрия, Германия, Франция, Испания и Турция (социалистическите не ги броя), но такива вкуснотии като гръцките пастички и тортички не съм ял никъде другаде - просто е неописуема красота и прелест. Може да са измислили демокрацията, математиката, философията, олимпийското дело (Наздраве, Бате!), даже българската азбука, но всички постижения на елинистическия гений бледнеят пред майсторството на гръцкия сладкар - човек майстор-новатор в занаята, хуманист, подсигуряващ душевен хранителен комфорт на изтерзаното от стрес и напрежение човечество. Демокрация – САЩ (така разправят), философия – Франция, май (те освен да се правят на умни, кво друго?), техника - Германия, Япония, Китай даже..., но сладкарството е онзи уникум, който издига гръцката нация до космическите висини на Мирозданието и прави жените в Гърция така закръглени отзад. Викам Сашо и му седамеееее… Влизам вътре както будист влиза при златния Буда в Бангкок, както комунист влиза в мавзолея на Ленин или на Хо Ши Мин... с благоговение, страхопочитание и смирение пред творческия идеал. А вътре – ех…. ах....ох! Няколко хладилни витрини, пълни с райски сладости, тортички, торти, пастички, брюлета, кремчета, еклерчета (по-са хубави от немските), петифурчета, бискуфитки....ех! А ся де! Какво да си взема? Аз знам, че няма да се мина, каквото и да ям, ама те всичките хубави. Момичето зад щанда гледа как точа лиги и ми се усмихва мило. Аз се стягам и с твърда ръка посочвам две различни, за да си ги менкаме със Сашо. То повече и не може да се изядат... може, ама после колоездене чак на другия ден, а нас път ни чака. Та хапваме, без да бързаме, щото ни остават още 25 километра, а време много, пийваме водица, пак пийваме водица, уригваме се кОлтурно и доволни потегляме. Пътят - прав, равен, само в далечината една планина нещо приближава и ме притеснява. Аз бях гледал на картата и знам, че точно преди Кавала трябва да катерим як баир, ама тоя нещо е много як. Добре че не беше тая планина, минахме покрай нея.
На едно място пътят стана много тесен, с нанагорнище и след един завой гледаме някакви разкопки на голяма площ. Спряхме да снимам, едно семейство чакаше да пресече и се разговорихме. Българи, обясниха ни, че това е някакъв град от времето на Филип Македонски, после римляните са го разширили и достроили. Чуваме някакъв шум като от изтребители от Втората световна, гледам цяло стадо мотористи, сигурно поне 25 парчета, снимах ги, оказаха се българи.
Продължаваме и вече се вижда планината, която трябва да катерим... Хм, високо, да му се не види. Нас с баир не можеш да ни уплашиш, ама на жегата не е много приятно, 27 градуса беше, видях на един магазин покрай пътя. И така катерим, катерим, ама трудно. Много е стръмно, ние сме минали вече почти 90 километра с натоварени велосипеди, и малко са ни паднали батериите, а и газами боляют. Но за около половин час ги взимаме тия 3-4 километра. Отгоре на баира вече е гледката. Тъй като аз не съм писател и ми е бедна клавиатурата за описание на такава гледка, ще си позволя да вмъкна най-великото пейзажно описание в българската литература - това на Димитър Димов, моя любим писател.
,,Вълна от прохладен въздух и дъх на море им подсказаха приближаването на Кавала. Серпантината на шосето почна да се катери по хълмове, проядени от пороища или обрасли с храсти и ниска гора – посърнала зеленина сред урви и кафяво-червени сипеи върху фон на горещо, пепелно-синьо небе. Колата стигна билото и последните скали, които скриваха гледката.
И тогава изведнъж се показа морето – огромен, тих и син простор, бездна от вода и небе, съединени зад високия силует на Тасос, окъпан също в прозрачна синина. Надясно се губеха едва доловимите очертания на Атон, а наляво – блатните равнини на Саръшабан, мочурите на Места, потънали в омара, и тъмните петна от зеленината на Керамоти. В средата, в подножието на хълма, се рзстилаше Кавала – гигантски амфитеатър от бели, гъсто натрупани къщи, изпъкващи в ослепителен контраст с тъмната, мастилена синевина на морето. Кавала – с геометричните линии на вълнолома си, с древния римски акведукт, с назъбената венецианска крепост ; Кавала – с огромните си тютюневи складове, със стръмните си улици, с плажовете, с пристанището, кейовете и гемиите си; Кавала - …град без зеленина, град от бели камъни под огнено-синьо небе.”
Край на цитата. Който може по-хубаво да го каже – да заповяда и да се кандидатира за някоя литературна награда.
И така погледахме, поснимахме (се) и се спуснахме по якото нанадолнище. Със скоростта на другите МПС-та влетяхме по една много серпентинена улица, покрай магазини, магазини, магазини, един хотел 4 звезди със много софийски коли от по над 30 хил евро отпред и пак магазини. Стигнахме на равното и вече се виждаше морето. Минахме по крайбрежната улица – красота. Наредили едни палми, подстригани храстчета, рибарски лодки и корабчета, яхти. Също така чайки и мирис на риба – въобще морска идилия.
Аз се оглеждам за хотел, ама въобще не се вижда. Много бях изненадан. Мислех, че като е на море, ще е като у нас – на всяка крачка квартири, хотели… А то – хич. Сашо ми беше заявил, че ще спи на плажа, ама аз исках като бял човек – хотел, душ, бях си взел дънки, риза, пуловер от Испания, подарък от добър приятел и вече се виждах след 1-2 часа как седя в някоя таверна, бозая узаки и бройкам хората по улиците. После риба, бира и всички аксесоари на туристическия бит по гръцко. Само без бузукита. Не ги понасям техните песни въобще. Ама хич. Като завият, та извиват Сенакляпсис, тантафигис… кардя муууууу, матхя мууууу, филе мууууу…” Определено не ги харесвам. А не им харесвам и рицината. Пил съм веднъж, и то от най-добрата уж, ама такъв зверски киселяк, чак не се пие. Те и самите гърци си я разреждат с кола или спрайт.
Аз по принцип не харесвам вино. Преди повече от 10 години, даже 15, се мъчих да му свикна, да се правя на ентелегент, още повече в началото на 90-те хубавото вино беше много евтино. Но освен каберне и мерло, друго не понасям. А и сега откакто мутраците взеха винпромите и искат от химия бизнес да правят, то вече съвсем не се пие. Виж с бирените фабрики е друга ситуацията. Нали ги приватизираха големите бирени концерни и бирата ни е на световно ниво. Само с ММ май се пробваха нашите тикви, ама не успяха. Сега бирата си ни е на световно ниво и мене като рокаджия това ме устройва идеално. Има бира, имам корем голем, какво му трябва повече на човек?
Както и да е… Хотели нема, и нема. Даже и табелка за хотели няма никъде. Брех, мааму стара !!! Сашко не взима отношение, на него все му е двеста, той ще си спи с пясък в ушите. Аз се сещам, че на картата в интернет на източния край на града имаше табелка със знака на къмпинг. Натам е и плажа за Сашко и се отправяме натам. Катерим още един як баир. Пътят е изнесен над морето, щото няма място. Аз в такъв град не бих могъл да живея. Мазето на комшията да му е над твоя покрив. А и половината улици са под формата на стълби.
Караме още три километра, ама нищо… А и времето се свъси, опитва се да пръска. Спирам на една лавка, купувам минерална вода и питам продавача за хотели. Той ми вика,,Стон кентро.“ (В центъра). Ама нали оттам идваме? Решавам да се върна, а Сашо казва да спрем пред един супермаркет, който бяхме подминали, да си купи нещо за ядене, та аз да му пазя колелото отвън. Връщаме се, ама се изгубихме по пътя. Това после ни стана практика. Аз отивам пред магазина, чакам го, а него го няма. Звъня му по телефона:,, Къде си? “ А той:,,В магазина.”,, Е как си в магазина, като аз съм пред магазина? “,,Ти сигурно си пред друг магазин. Айде, приятна вечер.”,, Мерси“.
Пред магазина се заговарям с един учтив човек, който на много приличен английски език ми обясни къде са хотелите. И аз отпраших пак по баира към центъра.
То било лесно, ама кой да ми каже. Четири хотела са разположени през 100 метра на една улица, успоредна на тая, по която бяхме минали. Спирам пред първия, подпирам колелото, влизам и питам. Моментално ме отрязаха – комплитли фул. А, къде да търся? – Хъндред митърс ауей, хаз анодър хотел. Айде, в анодър хотел – ноу руумс. В трети хотел – онли уан суит, бът из експенсив. Тенкс а лот. Още преди да вляза в четвъртия (последен) хотел вече се виждах как спя на плажа. Не ме беше страх от измръзване, нищо че нямах спален чувал, ама хич не ми се връзваше с плановете за вечерта. Но има Господ…
На рецепцията един господин ми каза, че, разбира се, стаи няма, да проверя по другите хотели. Аз му обясних, че оттам идвам и всичко е пълно. Той изрази съжаление, все пак можел да ми даде една стая, но първо да я видя. Ама какво да и гледам на тая стая, нали има легло, баня и тоалетна? Не, не, вижте я първо, защото изгледът не е хубав. Майната му на изгледа, давай ключа. Не, виж я първо. Е, хубаво. Взимам ключа, качвам се – и какво да видя? Стаята въобще няма прозорец. Тоест има, ама гледа в стена на 10см от прозореца. Добре че поне прозорчето на банята гледаше към някаква вентилационна шахта, та да влиза въздух.
Ама каквото е, такова, аз вече бях навъртял 10 километра в града, общо 106 за деня и бях гроги. Слизам долу и се правя на интересен „Ама, дерз ноу вю ат ол”. „Йес, ай експлейнд ю ат дъ бигининг, айм хонест мен”. „Йес, ю ар, бът хау моч маст ай пей, фор дъ руум уит но уиндоу?” „Фор ю, спешъл прайз оф 30 юроуз”. Шейсе лева за тоя килер!!! А мебелировката беше сигурно още от българския комендант. Ама кво да правя? „О кей, ай агрий, уер кен ай рест май байсикъл?” „Уи хев а сейф плейс фор ит”. Хубаво.
Отведе ме в един вътрешен двор, дето някога са го ползвали за ресторант, поиска ми паспорт или лична карта, дадох му. Свалих раниците, качих се горе в килера и къпане, бръснене, половин час лежане – и съм като нов. Парфумче, гребенче, пуловера небрежно, по селски наметнат и се пускам по движението. Ходя с едната ръка в джоба, че съм си забравил колана и си държа дънките да не паднат.
Почти е тъмно. Хора много, разхождат се, седят по пейките край морето, дечица щъкат и отвсякъде българска реч.
Оглеждам се за кръчма. Има много и отвсякъде мирише харашо. Един подканвач или както му е там професията ме кани да отседна в тяхната таверна. Аз почвам да се правя на интересен, дали не им е много скъпа кръчмата, гъргорим си на ханглийски и аз се зачитам в едно голямо меню, отворено пред ресторанта.
Не съм бил вече 3 години в Гърция и не съм в час с цените, ама горе-долу както ги помня. Два пъти по-скъпо от България и два пъти по-евтино от Испания, където бях през ноември. През това време чувам подканвача да си приказва на български.
Обръщам се с усмивка и си хортуваме, сядам. За мое учудване дойде грък сервитьор да ме обслужи. Гръкът поиска цигара от българина, оня се оказа, че има още една, та аз го почерпих един Вайсрой. Човекът се трогна, обеща да ми донесе пълна чаша узо.
В Гърция нали узото го дават на двеста грамови бутилки – ена бокали. Аз не исках двеста грама и си поисках чаша узо – ена потири. Той ми донесе чаша от двеста грама пълна догоре, та същата работа. Поръчах и салата домати, краставици, маслини, кромид, и зехтин – красота. После един галяо – това е някаква акула, много вкусна и преди я бях ял. Хапнах, пийнах и си зяпах движението.
Таверната се напълни предимно с българи. Дойде главният шеф, собственик, може би – мъж на около 60 години и застана отпред, да кани хората вътре. С гърците на гръцки, на българите,, моля”, но без въобще да се усмихва и без фамилиарничене. По едно време доиде една група турци – трима мъже с една тинейджърка.
С тях какъв мохабет му дръпна на турски, не е истина. А казват, че не се обичали. Хората си седнаха комфортно, почнаха да си шляфкат силно на турски, никой не ги погледна накриво. Българите в заведението се понапиха и една по една компаниите почнаха да се изнасят.
След 10 започнаха да идват гърци. Семейно, предимно средна възраст и нагоре. След дълги поздравления с шефа се настаняваха и почнаха да набиват.
По-ядяща нация от елините не съм виждал. Аз преди да отида в Гърция за първи път, се имах за голям ядач. Но като ги видях какво правят с храната тия хора, вече не смея да се изтъквам. Там едно бабе на 70 години може да изяде повече ядене от гладен бабаит у нас. Плюскат като за последно. Няма го като у нас първо ракийката със салатката, после вечерята. Всичко накуп се носи, пълни се масата, ако се пие, то е повече от символично, но на яденето му се вижда сметката тотално. Герои на хранителния фронт. Почнах да се оглеждам за сметката, а сервитьорът ми носи кадаиф за десерт – подарък от заведението. Хапнах го, вкусен много. После платих – около 15 евро и лека полека, покрай морето се прибрах в хотела. Заспах веднага, като къпано бебе. Това беше първия ден. Изминати 106 километра за около 6 часа и половина.



ДЕН ВТОРИ

Станах към 8, бодър и свеж. Половин час се мотах с опаковане на багажа. Гледах да си сгъна дрехите внимателно, защото не мога да гладя. Даже и в казармата не се научих. Жена ми на тръгване така беше сгънала дрехите, че все едно ги свалях от окачалка. Без нито една гънка!
Аз се постарах, ама като нея не можах. Все пак се справих и се снесох долу. В стаята на всеки хотел на вратата има ценоразпис с цените. В тоя мишкарник цената на нощувката беше 50 евра, отделно 10 евро за закуска.
Предишната вечер като се прибрах, на рецепцията беше друг човек, моя хонест мен го нямаше и аз се зачудих, ако пак е другия, дали няма да ми извъртят византийски номер и да ми вземат 50 евро. Още повече, че хонестия мен категорично не искаше да му платя веднага, а томороу.
Слава богу беше първият на смяна, взех си картата, дадох ключа и си направих устата дали случайно нямам включен брекфъст, инклюдед? Човекът с мила усмивка ми обясни, че за тия пари не ми се полага. Като че ли за 5 лева ме беше пуснал да спя.
Дадох с мъка на сърцето 30 евро и се запътих да товаря колелото. Първо дисагите, върху тях другата раница, а върху нея каската. Аз и на идване не я слагах, ами си карах с шапка.
Към 9 напуснах хотела и се отправих към стария град. В неделя сутрин вчерашната навалица я нямаше въобще. Слънцето грееше бодро, свежа хладина полъхваше от морето, няма коли да бръмчат, няма и хора. Тук-таме по някой ранобуден пенсионер се разхожда с блажена усмивка, доволен че е още на този свят и пенсията не му е 70 евро като на майка ми.
Тъй като беше неделя, първият ферибот за Тасос беше чак в 10,45. Със Сашо се бяхме разбрали след 10 някъде да се срещнем на пристанището. Значи имах над един час да се мотая из Стария град. Пуснах се от акведукта вдясно по една павирана стръмна уличка.
Чудна тишина. Градът е нещо средно между Велико Търново и Созопол. Долепени една до друга дву- и триетажни къщи, с много цветя по терасите и прозорците. Между тях – или много тесни, стръмни улички, или стълби. Само едно кафене беше отворило, с един човек седнал на маса на тротоара и някаква идилична тишина. Но не задълго.
Отдолу по улицата се чу мощно кудкудякане, което усилено от резонанса на къщите, разби тишината на малки изчезващи късчета. Поглеждам – стадоподобна група от поне 100 човека, предимно жени, предимно от Петрич (моя роден град) за нула време превърна неделната сутрешна идилия в нещо като шумов фон на птицеферма.
Настигнаха ме и аз с мъка си пробивам път в стадото с колелото. Редките коли въобще не могат да минат по тесната уличка, пълна с жизнерадостни тетки. Където достигне нашата група, птиците се разлитат, а котките скачат от дуварите. Горките гърци! Който спал, спал - кой не е, да е… Минават нашите и вдигат всичко във въздуха. ,,Йел, мари, да га видиш на таа китка!“ Йелеее, глей шо ууво се гляа оттука…” …и тем подобни, на пълен глас.
„Стигаме до площада с черквата и с паметника на Мехмед Али. Срещу паметника е родната му къща. Мехмед Али е най-видната личност, както разказват новите мои гръцки приятели, роден в турския по онова време гр. Кавала. Според Карл Маркс той бил първият човек, който "успял да замени поредната чалма в Османската империя с истинска глава". Син е на местен търговец на тютюн от албански произход. През 1803г. отива с отряд арнаути в Египет, за да помага на мамелюкския султан в битките му с французите. Когато обаче започват сраженията между мамелюци и турци, той застава на страната на турците. По време на въстанието в Египет срещу мамелюкската олигархия далновидният Мехмед Али взема страната на въстаниците, след което го провъзгласяват за паша - пълномощник на Високата порта. После с цел да омиротвори Египет той поканва 480 най-видни мамелюкски бейове и главатари в двореца на тържествена вечеря, по време на която трябвало да бъдат изгладени всички противоречия. Същата вечер заповядал да ги изколят. Мехмед Али се научил да чете и пише, след като се качил на престола, но това съвсем не му попречило да постави началото на последната династия в египетската история.”
Николай Генов


Вече е към 10 часа и аз се спускам към пристанището. Купувам си билет – 3.50 за мен и 1,30 за колелото. После си взимам един студен чай и сядам да чакам ферибота.След малко долетява Сашко на пълен ход. Споделяме кой как е спал и какво е правил. Той си изкопал дупка в пясъка, защото по едно време задухало силно откъм морето. Иначе е доволен и щастлив.
Ето го и фериботът, акостира, излизат колите и хората и ние влизаме. Човекът, който направлява движението, ни показа къде да си оставим колелата. Подпряхме ги. Аз се зачудих дали да не ги вържем, но като видях че и моторите само ги оставят на подпирачка, се отказах.
Качихме се на палубата за пътници. Там отстрани има нещо като тераса около пътническия салон. Вътре приличаше на чакалня на гара от мойто детство. Не че сега са много по-различни. Също така имаше барче, в което правят ментак фрапе. Най-отгоре имаше открита палуба с пейки, но не знам защо, стълбата към нея беше препречена. Може би за да се блъска народа в чакалнята, и да им се харчи ментак фрапето.
Сашко, който по принцип си е пестелив, отиде и се уреди в едно бозисто кафе. Параходо отлепи от кея, замириса на изгоряла нафта и ние в съпровод от ято чайки потеглихме към остров Тасос. Чайките се въртяха около кораба, хората им хвърляха разни снаксове и така до половината път. С отдалечаването от Кавала се откриха чудни гледки от града, които всичко живо щракаше с апарати и камери.
Болшинството пътници бяха туристи от България и родната реч омайна, сладка ехтеше навсякъде край мен. Сигурно и за тях, както и за мен, това беше първо пътуване с ферибот, радостна възбуда тресеше всички. Гърците си седяха нетипично тихо и гледаха на врявата и фотосесиите.
Отдясно по посоката на движение, на средата на разстоянието до острова, видях две нефтени платформи, за голяма моя изненада. Не знаех, че в Бяло море има нефт.
След като Кавала се изгуби от погледа зад пелена от омара, почнахме да се преместваме отпред, за да гледаме острова, който доби съвсем отчетливи очертания. Голям остров, дума да няма.

„Зеленият остров, така най-лесно и банално, но и най-точно може да се опише Тасос. Най-близкият до България гръцки остров (намира се на има-няма 300 километра от София) е разположен в Бяло море на около четири часа с кола от столицата. Привлекателен е с малките си, чисти и закътани плажове, обилна зеленина, хълмист терен, гостоприемни жители, отлично вино и великолепен пчелен мед. Мраморът е другата забележителност на Тасос, изнася се в цял свят.
Разположен на площ от 384.92 квадратни километра, островът има обиколка от 118 километра и на него постоянно живеят около 16 000 души. По време на туристически сезон (от май до септември)населението се увеличава драстично, но като се изключат централните части на няколкото главни града, навалица няма.
Малко история
Тасос се споменава за първи път в исторически източници през 1600-1500 година преди Христа, когато е населен от финикийците. През тези години се ражда и един от митовете за името на острова. Според него бог Зевс отвлякъл дъщерята на финикийския цар Агенор - Европа. Брат й Тасос тръгнал да я търси по света. Тасос спрял на острова да си почине, но привлечен от красотата му, така и не си тръгнал от него.
Според друг мит Тасос е Островът на сирените. Закътаните плажове идеално пасвали на срамежливите красивите жени с опашки на риба и прекрасни гласове, които омагьосвали всеки, чул техните песни. Пак според легендите сирените, които опитали да отклонят Одисей от неговия път, са живели именно на Тасос.
Митове много, но безспорно доказано е, че в древността траките са тези, които владеят острова най-дълго. Те започнали да разработват рудните находища на Тасос и да добиват изключително качествения бял мрамор, злато и дървесина. Приблизително през VII век пр. н.е. островът е колонизиран от водените от Телесикъл и сина му Архилоксос заселници от о-в Парос, а през 196 г. пр. н.е. той става част от Римската империя. През III век от новата ера Тасос преминава към Византия, а от 1455 г. до началото на ХХ век се владее от турците. От 19 октомври 1912 досега Тасос е гръцки, а в началото на Втората световна война закратко и български.”
Георги Пауновски


Фериботът влиза в пристанището на Скала Принос. Ние се стоварваме и с удоволствие разглеждаме островната действителност. На мен ми беше за пръв път да стъпя на остров. Първо, отидохме на гишето за билети да видим разписанието за връщане. Първият ферибот беше в 7,15. Ама на Първи май никой не можа да ни обясни дали ще е делнично или неделно разписание.
Срещу пристанището имаше супермаркет тип гараж. Влязохме в него да си купим туй онуй за хапване. Питаме,, Ехи псоми?“( Има ли хляб?), а продавачът отговаря,,Охи псоми.“(Няма хляб). Аз се загледах в някакви бисквити, а продавачът ми сочи към друг щанд. На него имаше нарязан пакетиран хляб, ама явно него не го броят за хляб и са прави.
От тия дунапренени (аз така им викам) хлебове в кесета забравихме какво е истински хляб. Виж в Гърция за хляба, освен хубави неща, друго не мога да кажа. Мек, с хрупкава кора – красота, а и имат навика дори и салата да си поръчаш, да ти носят половин нарязана франзела. И като го затопиш тоя зехтин…ах! Нема отслабване, братя во Христе, немааа!
Та, освен нарязания хляб, имаше и други пакетирани тестени изделия. На мен ми хареса нещо със сусам отгоре, а то се оказа козунак. Та взех сусамлията, един айран и се изнесох. Сашко също излезе след малко и за моя изненада си беше купил тарелка с нарязан шпек салам, два вида.
Той по принцип е против яденето на,,стара мърша“ – така казва на месото.
Отидохме да търсим място, където да му седнем и да му хапнем. Вдясно от пристанището пътят върви покрай морето и на 100 метра видях много симпатично хотелче с едни палми отпред, едни цветя – красота! Пред хотела седяха семейство в пенсионна възраст, както правилно предположих, собствениците. По принцип всички хотели на острова са най-много с 20 стаи, семейна собственост. Единственото според мен изключение е Александра бийч в Потос, където беше церемонията по награждаване на участниците в състезанието по планинско колоездене. Той беше по-голям, но на бунгала. Нашенските мутренски битойни и паласи с по 1000 стаи там ги няма. Западно от Солун, където съм почивал, също никъде не видях бетонни казарми, които нашите бабаити и миленчовци велчовци и братчетата им така обичат да строят.
Даже това хотелче с палми отпред беше от малкото с басейн. Влязох с колелото направо и с най-широката усмивка попитах уважаемите пенсионери дали мога утре да пренощувам в тяхната обител. Те нищо не ми разбраха, защото се оказа, че говорят на немски, а английски бъкел не разбират. Изкопах си от датабейса 20-те немски думи, които знам и много бързо се разбрахме. Фюр айне персоне, айне нахт, бите, вифил костет? – Хойте?(Сега?) – Найн, найн хойте, тумороу (и махам напред с ръцете). Вифил персонен, вифил цимерн? (Колко човека, колко стаи?) Айне, их бин алайн, кайне персоне мит мир. Госпожата се смее, аз се смея, голям смях падна. Фюр ду, фюнфен ойро (За теб – 15 евро) Браво, не е като в мишкарника в Кавала с хонестия мен. Данке шойн, майне либе Фрау, их вил ком тумороу, абент (пак махам с ръцете).
Браво, уредих се със спане на 100 метра от пристанището, за да не се счупя от бързане за първия ферибот.
Сега, време е за обяд. На още 100 метра виждаме на плажа две дървени пейки, една срещу друга. Значи, ето го нашето място.
Сядаме, разпъваме трапезата и почваме да се храним със сухоежбина. Хапнахме, а за десерт Сашо си извади специален микс от течен шоколад и мед, негово производство. Той си пада по екзотичните миксове. Най- свежото му хрумване е да си вари боб с коприва.
Аз се задоволих с вафли Боровец. Направихме си снимки и възседнахме колелата.
Тъй като обиколката на острова е малко над 100 километра, а бяхме решили да пренощуваме в Потос, ни очакваше път около трийсетина километра само. Нищо работа, няма за къде да бързаме.
Затова леко и лежерно въртим педалите, отляво и отдясно маслинови горички, птичките пеят, тревите зеленеят – красота. Минаваме през едно селце – Принос, малко, с малки къщи, няма битойни, няма мутрафони, няма нищо дразнещо или демонстративно дори.
Изредко ни заобикалят коли, леко, спокойно, без да бързат.
Сутринта в Стария град на Кавала, по павираната улица, на каската, която ми беше вързана за раницата, тръгна да и се отлепва паяка от велкрото. Затова със слизането от ферибота реших да я сложа, за да не я изгубя някъде по пътя. Хубаво, ама установих, че е изпаднала някъде и едната пластмасова катарамка, така че намотах лентите и си я сложих като на дедо каскета – за красота.
Обаче да си призная, останах очарован. За пръв път карам с каска и много ми хареса. Първо – проветрява се тиквата идеално; второ – пази да не се напече и прегрее процесора, трето – има една много хубава подложка, която попива потта идеално, и тя не се стича по очилата, което на мен ми е голям проблем.
На мен при засилване по нанадолнище много често шапката ми хвръква, колкото и здраво да я нахлупвам и се налага да спирам да си я търся, а с каската нямах такъв проблем.
Караме около 10 километра и забелязваме райско селце от двайсетина къщи около малко кейче и хубаво плажче, отбиваме от пътя по крайбрежната улица и точно срещу кея виждаме отворено барче. Решаваме да му седнем за по бира. В барчето седяха само на една маса гърци, но почти веднага си тръгнаха, а ние завързахме мухабет със скучаещия барман.
Това било Скала (Скаля се произнася) Сотирос, а селото Сотирос се виждаше горе на баира, на няколко километра. Явно Скала значи нещо като пристанище, като кей, отделно от селото. А селата по баира приличат на нашите села по Западните Родопи, най-вече по покривите от каменни тикли.
Пийнахме бирата, поснимахме, и пак се пуснахме по шосето. След няколко километра минахме през друго село – Скаля Калиракис, а след това се заточи един хубав дълъг плаж с кристално чиста вода. Аз постоянно се чудех къде да спра да се топна в морето, защото си беше топличко. Минахме през заливче с няколко къщи около него със стряскащото име Клизма и след това, след едно длъчко нанагорнище, категорично реших да се къпя. Видях на едно място покрай пътя софийска кола, малко по-нататък гръцка, паркирани, и реших, че това е тукашния еквивалент на Каваците. На едно удобно място спрях, извиках на Сашо да дойде да се изкъпем, но той явно не ме чу. Та слязох до морето, подпрях колелото на едно дърво и се натопих. Водата се оказа съвсем приятна. Поплясках се и излязох да изсъхна, а през това време се появиха двама мъже с каяци, които и преди това по пътя бях видял. Когато доближиха, ми се видяха с български интерфейс и ги заговорих.,,Изкъпахте ли се вече? “Единият ми каза, че гледат да не се мокрят много, много, защото вятърът бил силен и не било много приятно. Тръгнали на обиколка на острова. Помахахме си, аз се облякох и тръгнах напред.
Скоро след това стигнах до едно заливче с хотел на него и нещо като устие на река, но сухо. Там един миробус със български номера и каяци на покрива беше спрял, около него се мотаеха хора с велосипеди. Слязох до тях да ги питам за състезанието, като мислех, че са участници. Единия каза, че миналата година участвал, но сега са тръгнали просто на разходка навътре по баира.
Със Сашо връзка по телефона не можахме да осъществим и аз по едно много стръмно нанагорнище продължих. На върха на нанагорнището имаше нещо като обзорна площадка със страхотен изглед, там починах, почаках Сашо, но ми омръзна и продължих. След едно спускане влязох в Лименария, може би първото или второто по големина селище на острова.
След Лименария покатерих още един баир и се спуснах в Потос. Там вече беше пълно с колоездачи, като на края на селото концентрацията им стана доста голяма. Слушаше се и българска реч. Поразпитах за състезанието и разбрах, че в 17 часа в хотел,, Александра бийч” ще е церемонията по награждаването, а победителят е българин. Гръкът, който ми обясни това, беше много любезен (миеше си колелото с един маркуч), но не можа да ми каже името на победителя. Позамотах се малко и се върнах в началото на селището, пред,,Александра бийч”, да проверя дали ще мога да видя нещо от церемонията, а и да изчакам Сашко, който вече здраво закъсняваше.
Пред хотела се паркирах на най-личното място, на пътя. На тумби, с колела или пеша, заприиждаха участници в състезанието или масовка, всички къпани и лъскави и мен ме досрамя такъв потен и рошав да вляза вътре. В тоя момент се зададе Сашо по шосето.
Обясних му как стоят нещата и заедно се спуснахме да видим как стоят нещата с преспиването. Там, където имаше най-много колела, попитах в един хотел, отговориха ми, че има места, за мене като сам човек, само 20 евро. Това си го разказахме по ръчната система, защото възрастните собственици бъкел не разбираха английски. Тъкмо се съгласих и ето го сина им, отлично говорещ английски. Може би можеше да се попазаря още малко, ама вече се бях съгласил. Той ми помогна да паркирам колелото в някакво задно дворче и ме отведе до стаята. Аз оставих багажа и веднага долу, където ме чакаше Сашо, с който се спуснахме до плажа да се къпем. Плажчето – полу камънак, полу пясък, беше почти празно. Аз влязох във водата с удоволствие. Сашко предпочете да остане на брега – нали си няма подкожна тапицерия. Поплисках се, излязох и за мое огромно удоволствие видях, че камъните са предимно плоски и стават за мятане с подскачане – така наречените жабки. Мятах докато ми се откачи ръката, а Сашо ми обясняваше за някакви гигантски папрати, които видял покрай пътя, които са останали от времето на динозаврите. Аз не ги бях забелязал, но нейсе… Той вече си беше набелязал място за спане в една изоставена плажна дискотека. Разбрахме се да се видим по-късно, да му пием по едно узо и аз отидох в хотела да се къпя и т.н.
Към 19 часа слязох като чисто нов и се пуснахме по крайбрежната. А там - една до една таверни, кафенета и барчета с яко техно. В една от таверните видяхме една компания колеги, с които преди това се бяхме срещнали на улицата. Филип, Боби, който беше взел четвъртото място в състезанието, техните прекрасни приятелки и Кагами (огледало на японски, както по- късно разбрах) – хубаво и точно момиче, също участничка в състезанието. Поканиха ни най-любезно на тяхната маса. Седнахме ние, поръчахме узо, салатка и калмари и разговорът затече.
Приятно е да общува човек със сродни души, особено когато са по-напред с материала, велосипедизмът имам предвид. Боби е сериозен състезател, състезава се за,,Драг”, каза че троши рамки на всеки няколко месеца – значи здраво подскача по камъните. Също така се е пускал с колелото от София до морето, като за ден и половина е взимал разстоянието София – Лозенец. Споделихме си кой какво и къде кара, пообсъдихме кашкавалковците, които – нагоре с колата или с лифта – а надолу – паи сеее, мноо сме яки… Въобще, много приятни, интелигентни и хубави хора. Те хапнаха някакви акули, много добре изглеждащи, пийнаха бира и тъй като бяха изморени, си отидоха да спят. Преди това Кагами си направи труда да отиде и да ни донесе масло в една малка бутилка от узо, за да си смажем веригите, че яко стържеха. Направо ни спаси положението, за което сме й много благодарни.
Ние със Сашо останахме сами като двойка гейове. Сервитьорът раздели голямата трапеза на 3 двойни маси, да седнат и други, на масата гореше газена лампичка, така че романтично-педерастическия бекграунд беше пълен. Аз си поръчах някакъв миксед сувляки, което ще рече шиш с пилешко, свинско и зеленчуци, повторихме бутилката узо, след това бири… и хапнахме, пийнахме, и се разотидохме – кой на плажа, кой в хотела. За деня изминахме само 30 километра.


ДЕН ТРЕТИ




Събудих се към 8. Станах, събрах си праните къси панталонки и фланелка, събрах си и багажа и се снесох надолу. Със сина на собствениците си поговорихме. Питах го как се оправят с водата на тоя остров. Той каза, че няма проблем, става за пиене. Добре, това го знаем, ама като се напълни с туристи през лятото дали им стига? Да, нямали проблеми, стига им, дори и без да имат язовири. Имали си големи планини и си хващали изворите на рекичките, така че вода има. Браво на тях! Аз си спомням как 2 поредни години с жена ми (тогава ми беше гадже още), ходихме в Созопол, в Новия град и като се приберяхме от плаж, се къпехме с вода от пластмасов бидон, щото на чешмата не се качваше. Това беше през 1991-92 година. Преди това, като студенти, ни отмениха картата за студентски лагер на Равда, пак по същата причина.
Въобще на мен, като възпитаник на социалистическата образователна система, ми беше втълпявано в главата как благодарение на трудовия героизъм на хиляди знайни и незнайни социалистически труженици и бригадири под мъдрото и далновидно управление на Българската Комунистическа Партия са се построили грамадни язовири за нуждите на народа и народното селско стопанство. Пък в края на 80-те все сушата им беше виновна за дефицита на храни по магазините. А детството ми в Благоевград и Петрич мина само с режими на водоподаване, почти през половината от годината. А гърците с водата правят чудеса. Виждал съм над Верия един грамаден язовир, на който края не му се вижда. По полето под него водата тече по канали, големи колкото Рилска река, да речем и всичко зеленее дори и в най-големите жеги. Виждал съм устието на Вардар, който е по-голям от Струма по принцип, но в морето се влива една нищожна част от водата. Другото се отбива за напояване. Същото е със Струма и Места. Въобще поливното земеделие, което се изтъква като достижение на едрото текезесарско социалистическо земеделие, си се практикува и в условията на частно- фермерско стопанство и то доста по- успешно. Просто хората са видяли проблема със сушата, създали са организация за решаването му – и проблемът е решен. А нашите тикви, които бяха свикнали от 1 декар за лично ползване по времето на социализма да си строят къщи и да си купуват коли, сега трябва да се научат и да работят. А иначе всеки си спомня как в Петричко местните запречваха пътя на тировете с домати от Македония и Гърция, защото им подбивали цените. Сълзи, сополи, плач – хляба ни взимат… Същото беше и в Пловдивско с тировете от Турция. Значи може гръцкия и македонския фермер да произвежда по много и евтино, а ние трябва да плащаме скъпо и прескъпо за зеленчуци родно производство от 1-2 декара. Ама наште били по-вкусни… По-вкусни са на майка ми от градината, тия за продан още открай време ги бъхтят с нитрати и прочие гадории. Дините, например, в Петричко не ги умеят, въпреки че климатът е идеален. И в цялото Петричко поле само двама – трима се усетили да отидат в Хасковско и да си купят специално обработен разсад за дини и да изкарат реколта като хората – едри и вкусни дини. Другите – събират семки, садят и след това им се раждат едни такива като гюлета за хвърляне. И напълни бабата гюллетата в каруцата, отива на борсата в Кърналово (те половината се нацепят още при транспорта) и нищо не продава. И като дойде телевизията да снима, подскачат, реват,,Ляб няма да има да си купим“ А нашите ТВ журналисти, дето водката за закуска я пият, взимат присърце проблема и като отперат един репортаж в,, По света и у нас “ с най-често повтаряни думи,, спекулантите, прекупвачите, родното производство“ – ум да ти зайде… Какви спекуланти, какви пет лева? Нали в конкуренцията побеждава по-доброто? Значи аз на по-лошия да му плащам повече, щото е роден и мил… И щото е свикнал при Бай Тошо от 1 декар да изкарва повече от главния прокурор, да речем…. Свърши тая. За щастие.
Но това има общо с велосипедизЪма колкото газовото заваряване с фертилитета на полудивите свине в Сливенско.
Значи, товаря раниците на колелото и отивам към центъра на Потос да търся закуска. Влизам в един сувенирен магазин и с болка на сърцето оставям 20 евро за джунджурии от типа – чашка с Тасос, пепелниче с Тасос, ключодържателче с Тасос, ама нема начин. Близки, роднини и познати (БРП) много, трябва да се уважат.
Оттам – в баничарницата ена баничка - ена евро. Ама и баничарниците по Гръцко са тема за опус или поне кантата. Много ги умеят и всякаквите му там закуски, хората. С едната ръка държа баничката, с другата бутам натовареното колело и хоп – ето я снощната компания, и те с банички. Отидохме на плажа, снимахме се, хапнахме баниците, сбогувахме се и аз потеглих да търся моя спътник.
Сашко ме чакаше пред хотела, аз се извиних за закъснението и напънахме нанагорнището след Потос. Малко след селото спряхме, за да си смажа и аз веригата. За две минути успях да се омърлям яко. Бърсах се с топчето тоалетна хартия, което си бях свил от хотела в Кавала (трябваше и кърпите да смотам, ама не се сетих, виж сапунчетата и шампоанчетата си ги взех).
Пак се катерим по баира и Сашо спря да ми покаже гигантските папрати. Гледам – нещо като нашия полски хвощ, но доста по-голямо и с много красиви жълти цветове. Аз изразих съмнение, че това е папрат. Папратта е низше растение и се размножава със спори, а това има цветове, значи след това би трябвало да има семена, някак не се връзва с папрат, не че му разбирам много... Сашко след кратък размисъл се съгласи, но каза, че очаквал да кажа, че това растение съм го ял на салата в България. Продължихме. Пътят се катереше все по-високо като откриваше чудни гледки към скалистия бряг, с издълбани в него пещери и закътани заливчета с малки плажове и кристално чиста вода. Отдалечихме се по едно време от брега и все едно карахме по Гоце Делчевска околия. Редки самотни къщи с каменни покриви, стада кози и овци, птичките пеят, пчелите жужат, а ние пуфтим, пъхтим и се потим (особено аз). Пътят мина от източната страна на остров Тасос. Много скалиста страна. Гребеш, гребеш, катериш се на високо, после за две минути се спускаш до някое заливче и после пак с мъка нагоре. Така след около 20 километра и след едно зверско изкачване стигнахме до манастира Св. Архангел Михаил, женска света обител. Пред него имаше чешма, което направо ни спаси положението. Самия манастир е кацнал на един стръмен склон, с чуден изглед към морето и брега на юг. Спряхме да се наплискаме с вода, и да напълним шишетата. Постоянно спираха коли с туристи – българи и гърци. Българите се изненадваха, че вътре не пускат по къси панталони, а жените по потници и къси поли. Едни мили хора излязоха от колата с едно прекрасно дакелче. Като разбраха, че няма да ги пуснат с него, аз им предложих да го попазя за десетина минути. Те се съгласиха и аз с удоволствие останах в компанията на дакела. Имал съм дакел и е много хубаво животно. Въобще кучетата са ми слабост. Имам три, а доскоро бяха четири. Всичките са ми от улицата. Събирам ги и раздавам, което не мога да подаря, си ми остава при мен. Кученцето беше много неспокойно като остана при непознат, но се справихме някак. Явно усети, че е в добри ръце и се успокои. Въобще кучетата усещат кои са добри, а кои лоши хора. Ако зависеше от мен, за побой над животно ще давам доживотна присъда, за убийство – смъртна, а тия чекиджии комплексирани, които отглеждат бойни кучета и се кефят на кучешки борби, ще ги беся за топките по стълбовете. Мой приятел ми разправяше, че във Флорида някакъв откачалник застрелял кучето на съседа си. Хванали го и го набутали за 8 години в панделата да му се радват негЪрите. Само така!!! Да здравствует американский судь – самь1й гуманнь1й в мире!
Сашо излезе от монастиря, позамота се из градинката пред него и изведнъж се оживи.,,Давай апарата, ама го настрой на снимки на цветя!! “Какво стана? – Ела да видиш!” Един тъп бръмбар се замотал в паяжината на един паяк десет пъти по-малък от него. Паяка чевръсто обикаля и го омотава с паяжина, а бръмбарът не може да мръдне. Сашо направи хубава фотосесия, а аз след това освободих тъпия бръмбар. Не мога да гледам такива работи. Верно, че спасявайки бръмбара, може да умре от глад паяка, верно, че такива са природните закони, верно е, ама… не мога…
Излязоха софиянците, взеха си кученцето, то квича, радва се, а ние пак запълзяхме по върляка нагоре. Дето вика един колега от Ловеч – овидя ми се тоя баир. Аз, ако знаех какво още ни чака!
Преминахме през едно селце – Алики, в ниското, и пак нанагорнище. Пътят се отдалечава от морето и все едно катерим Предела. Тука вече Сашо почна да изостава здравата. Той е по-млад, по-слаб, по-здрав и е непушач, но нещо не може да си разпределя усилието. В началото все се откъсва и води напред, но после почват да му падат батериите и често спира, за да ги презарежда. На върха на,,Предела “ спрях да се покефя на пейзажа и после юруш надолу.
Стигнахме до Парадайз бийч. Тоя, дето го е кръстил така, или не е виждал истински плаж, или му е богато въображението. Ако види Каваците (дето си лежим с пясък по та…ците), сигурно ще си глътне граматиката. Иначе нищо лошо – пясъчно, накъсано плажче с ширина 5 метра, ряхава горичка зад него и един остров 2 километра дълъг отсреща. Продължаваме още малко и стигаме Кинира. Приятно селце, с накацали къщи по стръмния склон. Шосето върви над морето, има спирка за автобус, чешма, пейки и решаваме тука да хапнем нещо. Влизаме в едно супермаркетче гаражен тип. Вътре възрастна госпожа ни посреща с радост и се опитва да говори на български. Каза си няколкото думи, дето ги знае, но ние като и говорим, бъкел не зацепва. Ханглийски също не знае, само оле-мале немски. Няма проблем, ние и по показателната система можем, показваме й какво искаме, госпожата го взима, поглежда му срока и го оставя отзад. Оказа се, че тя тъкмо отваря магазина за сезона и което не е изяла през зимата, е с изтекъл срок. За разлика от нашите магазинери не се опитва да ни го пробута. Все пак намерихме една опаковка кренвирши в срок, една,,Филаделфия” и един чудно вкусен хляб. Взехме си и по едно сокче в картонена опаковка, а госпожата ни подари още две. Върнахме се на пейката, хапнахме здраво. Спряха цял керван софийски коли. Хората излизат и веднага си личи на кой колата му е без климатик. Едните бодри и свежи, другите потни, смачкани, рошави от вятъра в прозорците. Кефят се на изгледа с острова, заговарят ни… курортна идилия. След похапинга, Сашко взе да си оправя гумата, че се беше спукала. Дума да няма, много е чевръст и за нула време я смени. Вече беше към 13 часа, слънцето печеше яко. Като гледах баира пред нас, хич не ми се караше на пълен корем, ама нема начин. Дръпнахме по следващото нанагорнище, с болка на сърце (и на гъз). Както и да е, след половин час почнахме да се спускаме към Скала Потамяс. Отгоре се виждаше един много голям плаж, с доста хотелчета около него, всичко това в бухнала зеленина. Решихме на тоя хубав плаж да се изкъпем. Но като стигнахме ни беше минал мерака. Проблемът е там, че като въртиш нагоре, ставаш вир вода, изпушваш дето викат зиладжиите и газкаджиите. Но като се пуснеш за 5 минути както си мокър, ти става едно студено такова… И не ти се къпе нещо така…. Та стигнахме долу, а като гледаме каква планина трябва да катерим, решихме да поотложим къпането. С мъка, на най-леката предавка драпаме нагоре. Наоколо е чудна зеленина и красота. Аз го чувствах като катеренето на Фролошкото нанагорнище. Всичко беше като в България през юни. Дърветата, тревата, къщите на село Потамя, миризмата дори. Край пътя имаше едни големи орехи, а и други дървета и поне ни пазеха сянка. Тия 5 километра от Скала Потамя, до Панагия ги търкаляхме над един час, даже час и половина, с почивките. Сашко откровено мина на режим бутане, аз от единия инат си въртях, но нямаше разлика в скоростта. И така мъка, мъка, но стигнахме едно неработещо заведение в гъста гора, а след него се вижда село – Панагия. Селото прилича на Доспат малко. А пътят му минава през средата и е толкова тесен, че на места две леки коли не могат да се разминат, а автобусите с мъка взимат завоите между къщите. Изчаках Сашко и се гмурнахме право в селото. А там на мегдана – красота. Самия мегдан е нещо като двора на баровец в Бояна, като големина. Има една красива кръгла чешма с 4 чучура и ние първо там, за да компенсираме дехидратацията. Наплискахме се, напихме се, и се оглеждаме. Наоколо има няколко кафенета в ретро, бих казал рустикален стил. Такива кръчми имаше допреди 20 години по селата и у нас. Дървени столове, никакви украси, реклами, музики, и така нататъка. В първото кафене до чешмата седи много дебел дядо, около 70 и повече години, с черен вехт костюм и ни гледа като мухи в мътеница. В другите кафенета няма хапсолютно никой. Ние се настанихме на маса до чешмата и аз викам на дядото ,,Дио фрапедес, паракало, ме галя, ме захари“ (Две фрапета, моля, с мляко и със захар“), и го гледам, както го е гледал българския окупатор преди 65 години. Трябваше да се пробвам да го изкомандвам на български, да видим дали помни нашите воини – орли. Дядото скокна и се мушна в кръчмето. Аз се чудех дали ще извади пушката, ама след 2 минути се показа с фрапетата. Идва, слага ни чевръсто фрапетата, слага и чаша лед и двете празни чаши, дето ги носеше, ги напълни с вода от чешмата и -,, Ористе !” (Заповядайте).
Ужким е елементарно това фрапе – нес кафе, вода, мляко и захар, но никъде в България не съм пил толкова вкусно фрапе като гръцкото. Даже преди години си купих и машинка-миксерче от Гърция, но не мога да го докарам като тяхното. Смучем си фрапенцето със Сашко и гледаме …какво гледаме? Отсреща на улицата – Гръцка Сладкарница….!,, О, неземна красота! “ – дето е казал Шекспирт. Аз приглаждам перуката и се шмугвам вътре. Ех! Ах! – пак… Взимам две произведения на изкуството и за един джоб евроцентове още дребни сладки и еклерчета – все различни. За две минути със Сашко им видяхме сметката.
В съседното кафене вече са седнали други двама дядовци – всеки на отделна маса, пият по бира, пушат цигара от цигара, не разговарят и гледат лошо. Наоколо вече е пълно с туристи и местни, а тия все едно че са сами на два различни острова. Явно и тук планинците са дървеняци, не само в Банско. Не останахме по- дълго да видим дали като се накръкаа, че се фанаа за ножовето като наште банцкалии…
Пийнахме фрапетата, хапнахме благинките, изпихме по около литър вода на човек и заставахме да си ходим. Питам нашия дядо ,,То дромо стон Тасос?” ( Пътят за Тасос? – така му викат на град Лименас, също) Дядото, вече учтив, ми показва надолу по улицата – дека километрес, 10 километра. Аз с ръцете го питам дали е нагоре или надолу, като си мисля, че знам отговора, демек надолу. Дядото ми обяснява, че дио(2 ) километрес е нагорно, ама после е само надолу. Тръгваме, като аз с тръгването спирам и се отбивам пак в сувернирен магазин за джунджурии. Потегляме. Два километра, ама какви!!! Половин час ги катерихме.
После – на спирачки 8 километра.
Влитаме в Лименас. Все по наклона стигаме до центъра на това симпатично градче. Часът е около 16, центърът, който е пешеходна зона, е пуст. Елините му подремват. Да им имам дневния режим. Между 7 и 15 работят, след това спят до около 18. След това не знам какво правят, но към 10 вечерта излизат като нашите тинейджъри и до 1 – 2 през нощта плюскат по таверните или си разтягат локуми по кафенетата. Няма да видите грък да се умори да яде или да говори. Пред един от малкото отворени сувенирни магазини се спирам и с една приказлива скучаеща госпожа такъв моабет му направихме, не е истина направо.Даже ми каза гръцката версия на вица, за тоя дето се напил и го онодили, а на сутрината си казал, знам защо ме боли главата, ама гъза не знам защо ме боли. Въобще, много общителни хора. Сашо беше отшумял напред и аз след двйсетина минути се сбогувах с госпожата и тръгнах да го търся. Разбира се купих и една джунджурийка от магазинчето - делфинчета в една стъклена топка с вода и като я разклатиш, едни сини снежинки се разлетяват около делфините - кич, та дрънка, ама пише Тасос на него.
Веднага намерих Сашко на кея, нащракахме по някоя снимка и отидохме да видим разписанието на фериботното пристанище. Там е различно от това в Принос, но исках да разбера, на другия ден като е 1-ви май, като как ще работят фериботите, като неделя или като делничен ден. Видях една госпожа да затваря лавката за билети и да си тръгва. Аз се засилих, пресрещнах я и я попитах. Тя ми обясни, че по принцип ще работят като делничен ден, но от 1-ви има ново разписание, което още не е окачено. Сега я втасахме! Тя искаше да ми даде разписанието, но от Лименас не ми вършеше работа. Поблагодарих й и викнах Сашко да си ходим в Принос. Питам един чичо за пътя, а той на български ми казва, че не знае. Разговорихме се и с него. Разправя, че дъщеря му, която от 20 години е женена в Италия, имала къща в Алики, в южната част на острова, и той всяка година си идвал тук с нея и с внуците, иначе бил от Сандански, ама къде е пътя не знаел, защото го возели като куфар. Намерихме пътя и малко след Лименас отбихме да се изкъпем все пак, защото беше вече към 18 часа. На едно каменисто плажче се разхвърляхме, навлязохме в Бялото Егейско море. От предишни ходения в Гърция знаех, че където има камъни, там се лепят морски таралежи и настъпването им е много неприятно. Даже ги бях виждал по вълноломите, но никога отблизо. Сега, това плажче беше бъкано с тях. Влизаме като балерини, едно че не е приятно да ходиш по камъни, второ гледаме да не настъпим таралежите и да се убодем. Добре, че вълни нямаше никакви, иначе колко му е да ни лашнат и да ни посадят на бодлите право с гъза. Аз навлязох по-надълбокото и си поплувах с удоволствие, но Сашко нещо не се изкефи, беше му хладничко.Аз нямах никакъв дискомфорт, това е едно от предимствата да си дебел. След като се снимахме и излязохме от водата, Сашо го обзе изследователска треска и влезе (вуезна) във водата и измъкна един камък с два таралежа на него. За пръв път виждах отблизо такова създание. Даже не бях сигурен дали не са им отровни бодлите или нещо такова. Оказаха се здраво закрепени с нещо като вендуза за камъка. Бодлите им са остри и твърди, като на най-големите акации и представляват една бодлива топка. Не се виждат нито глава, уста, или други неща. Само боцки. Сащо с много труд отлепи единия от камъка и го гледаме отдолу – нищо. Направихме снимка все едно Сашко си слага таралеж в гащите и ги пуснахме обратно в морето. Поизсъхнахме, попекохме се и айде на фелисопедите. Качихме едно нанагорнище, ама нямаше нищо общо с тия от днес. И аз тогава спуках гума.
Изправям се да педалирам на яките скорости и усещам нещо колелото ми бега уево и удесно. Спирам, гледам – предната много мека и продължава да омеква. Сашо се приготви да ми помага да сменяваме гума, но аз като тарикат извадих едно спрейче, което отдавна си бях купил от Метро. Някаква немска измишльотина, за 8,50, ако не се лъжа. Никога не бях ползвал. Чета на опаковката някакъв превод, който го бяха написали, колкото да има нещо на български, а другото всичко беше на немски. Изпуснахме малкото останал въздух, завинтихме маркуча на спрейчето на вентила, и натиснах отгоре. То започна да пълни гумата с някаква бяла пяна, като пяна за бръснене. За 10 секунди спрейчето свърши, гумата се напомпа идеално и аз, доволен от живота, се метнах на коелото без нужда от донапомпване. Оттам, последните 15 километра ги взех на един дъх, още повече, че беше само равно и моят хибрид няма стигане. Сашо изостана някъде много назад. Това беше най-равнинната отсечка от целия остров. Минава се през две градчета – Гиклада и Скала Рахониу, но пътя равен, широк и няма спиране. На отбивката за Скала Прино отбих и оттам – право в хотела. Гутен Абенд, майне Фрау, их бин дер велосипедисте. Я, их вайс, херцлих вилкомен. Во ист майне цимер? Ес ист хийр, комен зи, бите. Голем съм полиглът, ше знаете. Давам на госпожата фюнфцен ойро (15 евра), а през това време излизат по коридора едно приятно българско семейство. Разговорихме се с тях и те чакат за следващия ден първия ферибот, обясниха ми, че на 50 метра една българка е собственичка на таверна, много било хубаво, казаха ми името на таверната и си пожелахме приятна вечер. Гледам навън – Сашо кеси пред хотела. Пристигнал, макар и с половин час закъснение. Излязох и го питам къде е ходил. Както му е ред, Сашо, като човек с богат душевен мир, не обърнал внимание на някакви си там, пътни табели и отпрашил до селото Принос на 5 километра по пътя. После се усетил, обърнал и ето ти го тук. Аз оставих къпането за после и отидохме с него да разгледаме района, докато е още светло. Покарахме 1-2 километра в едно зелено обкръжение. От двете страни на пътя се редяха хотелчета и къмпинги в гората, всички затворени извън сезона. Стигнахме до едно паркче с излаз на плажа. Няколко гърци само си разпънали въдиците, седят си на сгъваеми шезлонги и една тишина, спокойствие – идилийка. Излязохме на плажа да гледаме залеза, снимахме се, изпикахме се под дърветата и всеки пое по своя път – аз в хотела, а Сашо в търсене на някоя лодка, за да пренощува.
Върнах се в хотела, паркирах в задното дворче колелото, разтоварих го и го заключих – за мое успокоение, защото май кражбата не е познато явление на тоя остров. На целия остров имало само четирима полицаи, ама умирали от скука. Аз си предтавях как, ако са български полицаи и един крадец да има, който краде кокошките на хората, те ще свиват рамене и ще казват – нищо не можем да направим, такъв е закона, ние ги хващаме, а те ги пускат. Ама явно тука не се е намерил някой да ги отвори как, хем нищо не вършиш, хем заплата получаваш, хем крадците ти снасят, хем дебнеш в шубраките за несложен колан или нещо такова и после обясняваш, че глобите са много високи и ако почерпиш нещо… А и кво да ги ловиш, те ги пускат после, нали, Бате Бойко?
Та оставих колелото, минах под палмите, изкефих се на теменужките и другите цветенца, разсадени с усет за красота от възрастната фрау и право в банята. Пуснах топлата вода, ама докато дойде, взех да си пера късите гащи и фланелката. Пера, пера аз, изпрах ги, ама топла вода не идва. Бах мааму! Сега да тръгна гол като сокол да търся госпожата : Варум, кайне варме васер?. И тя кво, и да включи някакъв бойлер, кой ще го чака. Стегнах се, сетих се, че съм бил войник в Българската Народна Армия – Страж на Мира и Социализма, дето измокрен, гладен, уморен без отдих би се ден и нощ и се изкъпах със студена вода. Който ви каже, че е приятно – да не му вервате. Лъже ви като Симеончо. Та, както и да е, леко син излязох изпод душа, облякох се и хайде на узакито, хайде на рибаките!
Ама обикалям, обикалям и не мога да намеря тая таверна. Две таверни отворени и едно кафене, ама вътре няма българи. Пообиколих целия бряг докъдето имаше алея – нъцки. Върнах се обратно и я видях – тя била на втория етаж, хората ми бяха казали, че се казва,,Панорама”, ама кой да помни. Даже две много гъзарски софийски коли имаше отпред – един крайслер и един кайен. Качих се, седнах на терасата и дойде едно момче – гърче. Като разбра, че съм българин, извика собственичката. Тя се оказа симпатична, пухкава жена с мьек акцент, попитах каква риба има, но се оказа, че само гаврос (цаца) и малки скумрийки. Не ми се ядяха такива работи и си поръчах пържола от врат и, разбира се, узо и салатка. Вече беше тъмно, от терасата, на която седях, се откриваше хубав изглед към пристанището. Опитах да снимам със сапунерката, но нищо не стана. Пийвам си узо, лапам салатка и се кефя на живота.
Какво му трябва повече на човек? Да се умори от едно целодневно каране и да му хапне и да му пийне… Е, може и един крайслер, като тоя долу, като вали дъжд, да се вози човек, не за друго…. Е, може и една…, ама айде и жена ми ще го чете това, така че спирам дотука…. Донесоха пържолата – не мога да ви опиша каква красота. Аз се опасявах, че една пържола ще ми е малко, но те се оказаха две. С някакви подправки наръсени – сочни , вкусни…. Дето вика един приятел, който вече над десет години работи в Солун – Що и да ти направат за ядене, тия гърци – пръстите да си оближеш. Нищо, че много от готвачите са българи. Хапнах доволно, пийнах узото, зачудих се за биричка, ама ми се спеше, платих и си тръгнах. Сметката беше 12 евро – най-тънката ми сметка за това пътуване. Днес минахме над 70 километра.



ДЕН ЧЕТВЪРТИ
ЗАВРЪЩАНЕТО НА ДЖЕДАИТЕ




За сутринта си бях настроил телефона да ме събуди в 6, защото ферибота ни беше в 7,15. Събудих се, свеж като краставичка, събрах багажа набързо и през тихия хотел се снесох към колелото. В задния двор гледам някакъв грамаден джип пикап с гръцка регистрация. Голямо желязо, американско! В България само едно такова съм виждал, пред механата в Пастух, Кюстендилско, на собственика е. Не му запомних името и това е (на джипа). Натоварих раниците и проверявам предната гума, дето я пълнихме с Веществото. Мека е малко, викам си, ще я донапомпя после. Гледам задната – съвсем на капла си лежи на цимента. Брей, ами сега! За майката няма да ви казвам колко пъти я споменах. Аз за една година само веднъж съм пукал гума за 1500 километра, а тука за два дни два пъти. Опитах се да я напомпя с една фалшива помпичка, дето я имам, ама не става. А вече е 7 часа, параходо заминава… Добре, че бях на 100 метра от пристанището, добутах го дотам, качих се на ферибота, и зачаках Сашко. Вече е време за тръгване, него го няма. Не мога да се свържа по телефона, не знам защо. Ето го и него в последния момент. Идва, поздравяваме се и му обяснявам каква е ситуацията. По принцип няма страшно, аз и друга гума си нося, и лепило с лепенки също, ама не е приятно все пак. Опитахме да слезем долу при колелата, да оправим гумата, за да не губим време после, ама беше препречен коридора. Решихме да не се косим повече и се качихме на най-горната палуба да гледаме изгрева.
Фериботът тръгна, чайките се спуснаха, но имаше само десетина пътници и нямаше кой да им хвърля ядене. Постояхме, полюбувахме се на отдалечаващия се Тасос и слязохме в пътническия салон. Тоя път аз се набутах с едно бозисто нес кафе. Взех го и излязох навън да пуша. Седнах на някакъв сандък със спасителни жилетки и не след дълго се присламчи един интересен екземпляр.
Като го погледнах – англичанин. Горд, достоен син на британската работническа класа, двигател на революцията в сърцето на гнилия капитализъм. Сигурно педесе кила с мокри дрехи (а дрехите – мръсни дънки и мръсно кафяво летно яке – ама мръсни ви казвам), ряхави руси мустаци, около 40-50 годишен, с алкохолистичен интерфейс, с подобаващ свеж дъх на узо, в 7 сутринта. Заприказвахме се, аз се опасявах да не ме крънка за пари или нещо такова. Нищо подобно не се случи. Разказа ми, че е англичанин от Йоркшир, строител, живее от десет години на Тасос, защото му харесва живота тук – спокоен и с евтино узо. Разведен, с голяма дъщеря, работи си като строител в Лименария. Подиграва се на гърците, че през лятото след обяд не работят, а се крият от жегата, нашия си бачка по цял ден, без да му пука. Джак (така се казваше) научил през нощта, че майка му починала и сега бърза да хване автобус за Солун, оттам самолет за Атина, а оттам самолет за Англия. Възмутен е , че в това барче няма узо да си купи, да си пийне за сила на духа, но в Кавала се зарича да си вземе цяло литро и до Атина да му види сметката. Иначе с чувство за хумор, на млади години участвал в някаква обиколка на Англия с колела, 1200 мили (около 2000 километра) за две седмици. Спомня си много ясно гъзобола по време на обиколката. Знае къде е България, бил е у нас и с благоговение си спомня как за 20 евро двамата с негов приятел се направили щайги в някакво заведение. Имало и хубави жени, ама с това евтино пиене не му останало време да им обърне внимание.
Парахода пристига, слизаме и въпреки притесненията на Сашко аз почвам да разглобявам задното колело и да му вадя гумата. Видях причината – дървено трънче, извадих го, залепих гумата и я сглобих отново. Добре че Сашовата помпа се оказа много добра, за нула време бяхме готови за път.
На Първи май в Гърция не е официален празник, а е национален стачен ден. Никой не работи, дори и повечето бензиностанции. След кратка спирка на една чешмичка на крайбрежната улица в Кавала, за да се измия (щото се бях омацал до ушите) ние уверено възседнахме колелата и почнахме да катерим крайбрежната планина. На най-леките предавки и пак трудно! Движение почти нямаше и лека полека се изкачихме. Набързо се спуснахме в градчето Амигдалеонас, където спряхме пред една баничарница. Влязохме и си поръчахме две различни баници – аз със сирене, а Сашко със спанак. За наше учудване момичето ни ги наряза със специален нож на хапки. Взехме по един студен чай и седнахме отпред да хапнем. Страшна вкусота!!! Аз опитах от Сашовата, той от мойта – и обратно вътре за повтаряне на поръчката.Добре му хапнахме! След това вече шосето до Драма го взехме на екс почти. На равното срещнахме няколко колеги с хибриди, поединично. Карат хората с хубави велоодежди, каски и с 50 километра в час, хич не се шегуват. Махат весело за поздрав и ние махаме, ама се влачим с 20 километра в час. На вечерята в Потос колегите казаха, че гърците са сериозни колоездачи, с добри машини и доста нахъсани. Аз имах мнение, че не са особено велосипедна нация, но явно не съм много прав. Верно е, че колоезденето не е толкова масово като в Холандия, Германия, или в Барселона, който е най- велосипедния град след Амстердам. Но за това си има обяснение – силно пресечения релеф и нечовешката жега през лятото. Хора, които са били в Гърция, Италия и Испания, казват, че въпреки еднаквото географско разположение, в Гърция е най-горещо. Склонен съм да им вярвам. Веднъж, на 2 юни, щях да пукна от жега в Солун. Много яка жега.
Аз доста дръпнах напред, защото хибридът си е направен за асфалт, за равен асфалт. Само тия другари в Спринт не са съобразили и предният най-голям венец е само 42 зъба и не мога да се засиля като хората. По-скъпият вариант – Терра - го няма тоя недостатък, но пък и няма най-големия отзад, а без него едва ли щях да мина без бутане по Панагийското катерене, пък и не само по него. С натоварен велосипед не е като с ненатоварен – вервайте ми!
На едно място насред полето поглеждам назад, а Сашо не се вижда никакъв. Спрях да го изчакам, като се притеснявах да не би да е пукнал гума или нещо такова. Подпрях колелото на един стълб, паля цигара и си гледам движението. По едно време наближава един полицейски микробус, намалява, а полицаите мене гледат. Аз си помислих, че е станал някой сакатлък със Сашко и изстинах. Полицаите вътре с ръце ме питат дали има някакъв проблем. Аз си отдъхнах и с ръце им обяснявам и викам даже – Но проблем! Махнаха ми и отшумяха. Ето го и Сашо. Тръгваме двамата в пакет и стигаме сладкарницата. Около обед е. Ние, както му е ред, взимаме пастички и сядаме да се подкрепим. Непрекъснато спират коли и взимат торти. Грубо казано на всеки 30 секунди, тия пичове (или п….., само жени бяха) продаваха по една торта. Е, те тва е бизнес! Даже Сашо, който е далеч от всякакви меркантилности, го забеляза. Помислил си на идване тия как не фалират, тогава улучихме следобедната сиеста на гърците. А сега, братя во Христе, за двайсет минути тия поне петдесет торти продадоха, отделно пастичките и петифурчетата. А всяка торта – между 20 и 50 евра – вие си направете сметката. Ех, да не бях толко дърт, да дойда на тоя сладкар да му целуна майсторската ръка, па да му почиракувам 1 – 2 години!
Хем ще го докарам докъм 200 кила, хем най-сладкия занаят ще науча. Но, млъкни сърце! Айде да си одиме!
Набързо стигнахме Драма и там усетих колелото пак да ми бяга. Тоя път предната. Донапомпих я с надеждата така пак да изкара 20 – 30 километра, но не би… На изхода на града спряхме пред единствената работеща бензиностанция и взех да ремонтирам. Свалих външната гума, а от вътре като затече една бяла гадост – отврат. С остатъците от топчето хартия на хонестия мен бърсах колкото можах, но пак се омазах до ушите. Извадих едно трънче, не знам от предишния ден ли беше или ново си бях нарапал. Извадих резервната гума и я сложих. Тая не посмях да я лепя сега, чел съм че тия течности против спукване после пречат на залепването на лепенките. Отидох отсреща на бензиностанцията. Тая бензиностанция, ако я видят нашите говнари от Пожарната, ХеИ, Строителен контрол или други кърлежи и търтеи- чиновници, ще им се изпотят очите от умиление и предчувствие за рушвет. Човекът си направил 3 колонки пред къщата, едно гаражче за смяна на гуми и си работи. Наоколо – само къщи. Няма 100 метра отстояние, няма нищо. В Кавала, в Париж и в Испания съм виждал много подобни. А в Благоевград един си направи нещо такова и всичко изкопаха докато го затворят. Нямало отстояние, щял да гръмне и да срути половината град, не знам си какво… Откъде накъде ще работи, тоя бизнес си е само за най-дебелите мутраци, какъв е тоя? И затова бензина в Гърция е на нашите цени, нищо че акциза му е с 30 % по-висок.
Та отидох на бензиностанцията да си напомпам гумата за по-лесно. Там седи един дядо със силен Паркинсон, махна ми с усмивка да се обслужвам, даже ми помогна малко – душа човек. После се върнах да се измия и ми даде някакъв течен сапун. Почерпих го цигара, той с удоволствие прие. Опитахме се да се разговорим, ама не стана. Той или е забравил българския (от войната), или не го е знаел и тогава. Въобще прави впечатление, че в Гърция има много възрастни хора. Всичките са добре облечени, дядовците с гел на косата, доколкото я имат, а бабите – с фризури. Явно пенсиите си им стигат или си работят за добри пари, докато могат. У нас – всеки знае, ако нямат реституция, старците са декласирани елементи. Носят на децата старите дрехи или тия дето са си ги купували по Бай Тошово време, а когато наша баба даде 15 лева за фризьор – ела да ми кажеш ! Има редки изключения в големите градове, но те са редки и са изключения и веднага се набиват в очи. А гърците, въпреки че са най-пушещата нация в Европейския съюз, са и една от най-дълголетните. Обясняват го със зехтина, със спокойния начин на живот, с редовната умерена употреба на вино – не знам. Но си карат хубави старини. А защо нашите са мизерници? Може би защото проявяват тъпата упоритост да гласуват винаги за тоя, който ги лъже най-много? И след това ги краде най-много – от лекарствата, от отоплението, от хляба, дори от живота им? В България средната продължителност на живота е със 7-8 години по-малка от средната за страните от Европейския съюз и тия 7-8 години са най-гнусната кражба, която българските политици са извършили. Да откраднеш на някой, макар и частично, живота му, си е, макар и частично, убийство. Но, никой не ни е виновен. Щом сме се надупили – ще ни ….. Това е положението.
Разделихме се с дядото от бензиностанцията и когато да седнем на колелата, Сашо с тих ужас в гласа казва, че почва да вали. Верно, че пръскаше леко, ама чак пък да вали? Бодро нареждам да обяздваме и продължаваме напред. Към края на Драма вече по-силно пръска и се спираме пред един недовършен магазин да поизчакаме. Сашо първо почва да мечтае за някакъв супермаркет, който видял, та да си вземем нещо за ядене, щото му омръзнало да яде влажни фъстъци. После отиде до една бензиностанция на Шел да си купи нещо за ядене, после се върна като каза, че не работи. После взе да се преоблича. Преобличането при Сашо не е просто смяна на дреха, а цял ритуал. Първо сваля едната раница, после развързва другата раница. След това развързва маратонките, след това ги сваля, след това събува късите гащи, а на тяхно място слага анцуг, да речем. След това, завързва анцуга, обува маратонките, завързва ги и тях на двоен възел, след което започва да прибира късите панталони в едната раница, след което я завързва и нея. После подобна процедура за връхната дреха (без да сваля маратонките). После …..след 15 минути му става жега и почва да прави обратното. През тоя ден се преоблече сигурно 8 пъти. Аз лично на дъжда само си сложих анцуга набързо върху късите гащи и горнището върху фланелката. А Сашо извади и един яркожълт дъждобран, който си купил в Америка и го носи цели 15 минути, след което спря, съблече го и го прибра, а после пак запръска и пак го облече и след 10 минути пак го съблече. Всъщност истински дъжд не ни валя. Неприятното беше, че дъждът, който за по-малко от половин час изчакахме пред магазина, доста обилно намокри пътя. И след колите се вдигаха облаци от пръски. Както казах в началото, гърците ни заобикаляха, когато имат тази възможност, тоест почти винаги, защото движението беше доста ряхаво. При българите това не важеше. Кара си нашия, доволен от прекараната почивка и хич не му идва в главата да заобиколи, да не мокри хората. Не беше нарочно, сигурен съм. След Драма пак разкъсахме колоната, поради преобличанията на Сашко. На мен не ми се чакаше и си карах, по-бързо да излезем от Драмско, защото дъждът валеше само там. И така, навлязох в планината и започна голямото катерене - над 20 километра зверско нанагорнище. Сашо още в началото спря да почива, да разгледал някакви бункери, останали от линията Метаксас.
Отбранителните линии от сорта на Метаксас в Гърция, Мажино – във Франция и Манерхайм във Финландия са отбранителни съоръжения от времето на Първата световна война, които горните държави са направили за отбрана преди Втората Световна война. Те са поредица от бетонови укрития, укрепени огневи точки, даже в Мажино е имало подземна железница за превоз на войските. Тяхната цел е да спрат настъплението на врага, ако последният е толкова тъп, та да ги напада фронтално. Някаква работа е свършила само линията Манерхайм във Финландия срещу съветската инвазия в началото на Втората световна. Удържали са се хората няколко месеца, през Зимната война, но в крайна сметка въпреки самоотвержената съпротива, са били смазани от численото превъзходство на Червената армия. Заради забавянето на войната Сталин, който е мислел за два –три дни да ги съветизира както Латвия, Литва и Естония, е разстрелял цялото командване, което за него си е било нормална хуманна процедура. Нали социализмът е най-хуманният строй в човешката история. Въпреки това, героичната борба на финландците не е била съвсем безполезна. Целият свят се е опълчил на добрия дядо Сталин и той не е могъл да направи Финландия шестнадесета съветска република, въпреки че е наложил доста унизителни условия в мирния договор. Скоро след това, след нападението на добрия националсоциалист (значи националхуманист) Хитлер, финландците се включват във войната срещу хуманиста Сталин и са били доста свирепи войни, разправят. След като Сталин побеждава Хитлер (то двама разбойници като се бият, все единия побеждава) финландците пак вадят луд късмет и не развяват Червеното знаме над Финландия, та изпускат възможността да ходят на бригади в колхозите и да правят Ленински съботници. Изпускат и възможността да изучават Научен Комунизъм в университетите, което си е загуба, която не се наваксва. Но пък си достигат един от най-високите жизнени стандарти в света – поне малка компенсация за толкова много пропуснати прелести на зрелия социализъм.
Но думата беше за отбранителните линии. Какво става с другите две – Мажино и Метаксас. Линията Мажино хуманистите от Вермахта я заобикалят през Белгия, вместо като добри войници да я атакуват фронтално. За две седмици активни бойни действия френската армия е разбита, английският експедиционен корпус бяга през Дюнкерк, Франция е окупирана и разделена на две, а Хитлер, освен че се качва на Айфеловата кула, кара френските генерали да подпишат капитулацията си в същия вагон, в който са подписали капитулацията на Германия в 1918 година. Освен, че е бил националхуманист, Хитлер е бил и художник – значи човек с усет към детайла и образната символика.
За нашия случай, линията Метаксас, знам че е кръстена на нейния вдъхновител – военния диктатор генерал Метаксас. Била е добре укрепена с цел да пази Гърция от най-опасния по това време враг на Балканите – Третото Българско царство. Даже е било забранено на България да строи железопътни линии към южната си граница – до Неврокоп (Г.Делчев) и Петрич, за да не може бързо да дислоцира войски на юг. Обаче Хитлер се нагледал вече на Гърция и решил да я апне. Та дошли в България немските войски, посрещнали сме ги с цветя и тях. Отишли съвсем на юг и се поокопали като истински хуманисти. Гърците вече треска ги тресяла, хората, щото си знаели какво ги чака. Всъщност на Германия не и е изтрябвала Гърция, но италианския хуманист Мусолини, по никнейм Дучето (като цесекарското Дуче, адаши са ), започнал война, в която се забатачил здраво и не можел да се оправи. Опънали му се яко гърците на жабаря – хуманист и той успял само да си вземе Албания, повече не можал. И решил Хитлер да помогне на Дучето (Ил Дуче на италиански), за да може да му освободи героичните италиански центуриони и да ги прати срещу англичаните в Северна Африка – там му трябвали, не в Гърция. Айн- цвай - отишли германците по границата с Гърция и изкупили всичките магарета в региона. После вечер им закачали по един фенер на самарите и ги пускали по баирите. Гърците от бункерите стреляли по магаретата като мислели, че пехота минава. А в това време германските офицери си записвали откъде се стреля, с какво и т.н. И в деня на атаката направили първо всички бункери сорсопур с оръдия и авиация. Гърците си плюли на петите и забегнали чак в Египет, като си зарязали всичкото оръжие по баирите. Оръжието на германските войници не им трябвало, те си имали германско оръжие (германецо какво направи от железо, бате, е железно – глей мое Голф) и нашите предприемчиви селяни го събирали с оцелелите магарета, а после го продавали на партизаните, легендарните синове, да си обират мандри с него. Интересно е какво е станало с гръцката армия впоследствие. Настъплението на германците към Атина е възпрепятствано за малко от няколко баталиона англичани. Те са се опъвали на Вермахта по теснините около Олимп, а остатъците от гръцката армия се товарели на пожар на английски кораби – и оттам, право в Египет. Там в продължение на няколко години били оставени да хайлазуват, без да ги карат да се бият срещу Ромел и италианците. За да не им е скучно те си основали войнишки комунистически комитети. През 1943г, англичаните решили да ги включат в десанта в Италия, на което гръцките комитети отвърнали – нема да ви се бием в империалистическата война и за капак убили парламентьорите – един майор и двама други офицери. Чърчил наредил да ги поопухат с артилерия, както си били в казармите и червените пребледнели и се предали. Но англичаните не се решили да ги пуснат да воюват, като си мислели, че поне в освобождението на Гърция ще вземат участие. Участие не взели, ами отишли наготово след изтеглянето на германците и като истински комунисти първата им работа била да тръгнат по богатските къщи да грабят и да убиват. Избили доста народ и си спретнали хубава гражданска война, която откарала още няколко години.
И докато Сашо гледаше бункерите, аз се потех здравата по нанагорнището. Напъваш, напъваш, а то все по-стръмно става. Спрях на една изоставена мина за манган (поне така я разчетох, ама не съм съвсем сигурен). Изпуших 2 цигари, а Сашо го нема и нема. Тръгнах пак нагоре и стигнах до разклона за Волакас – зимния курорт. Там го изчаках и прдължихме нагоре, вече на най-стръмното, на най-леките скорости. Малко преди селцето Гранитис Сашо реши да си почине. Аз го убеждавам, че след няколко завоя е селцето, там може и кафе да пийнем, той не иска, не ще да се меша с хора, дай му пущинак. Аз си продължих до селото. На центъра имаше чешама, поизмих се и заредих вода в шишетата. От кафенето като истински планинци няколко дядовци ме гледат начумерено и ми се отиска да сядам. Откъде да знам моите дядовци какво са им направили по тия чукари навремето. А може и така да си гледат, в Бансконапример да не би някой да им е направил нещо? Продължавам до върха на превала, където има вход за манастир. Тъкмо стигам и завалява стабилно, аз се крия под навеса и се обличам, защото е много високо и е доста студено. Идва Сашко с жълтия дъждобран и внася нотка на весела несериозност в навъсения планински пейзаж. Сашо ме шашна с две неща. Първо – взе от минипараклиса на входа на манастира една свещ, запали я, прекръсти се и остави някакви дребни монети там. Като убеден комунист не го знаех да е религиозен, въпреки че твърдеше, че комунизмът е бил много толерантна идеология към религията. Като не е чел какво е казал Ленин по въпроса за ,,попщината” и като гледа как се кръстят сегашните комунисти, така ще твърди, ама аз като попски внук мисля, че по-добре знам. А и бисерите на класиците на марксизма-ленинизма съм ги наизустявал, че без тая схоластика не можеше да се следва.
Другото беше неговия въпрос дали вече сме близо до границата. Е, добре бе, Сашо, ти не помниш ли, че преди три дни, като идвахме, сме минали през Като Неврокопи, значи трябва да слезем от тая планина и да се качим на другата, дето е границата на нея? Не, не си спомнял, не обръщал много внимание къде точно минава. Е, какъв е смисъла да пътешествуваш, щом не обръщаш внимание на заобикалящата те действителност? Не че съвсем не забелязвал, ама не си прави труда да запомня много. Ами хубаво. Айде да се спускаме! Тъкмо дъждът престана.
Пуснахме се, аз като по-дебел по-бързо набрах инерция и откъснах напред. За нула време изминах километрите до Като Неврокопи, прелетях през градчето (или селото) и спрях да го чакам. Изпуших една цигара, съблякох се и пак тръгнах. По едно време Сашко с усмивка на уста, набрал скорост, ме задминава и отпрашва силно напред, на един километър, докато аз си пъпля по слабия наклон. Дърпа, дърпа, но след известно време спря да си почине. Аз го изпреварих и до границата държах преднина. Преди самата граница има половин километър страшно нанагорнище. Качих го на най – слабата предавка и ето ме на ГКПП от гръцката страна. Само като видя, че е българска лична карта, гръцкият младеж ми махна – ОК. Аз се пуснах по тунела и ето ме в Родината. Минах и на нашите полицаи и отивам при колата. Слава Богу, цяла, невредима си стои и ме чака. Дойде и Сашко, докато натоварихме багажа си поговорихме с двама гранични полицаи. За колела и такива работи. Те се оттеглиха към пропусквателния пункт и ние аха да се качим в колата и в този момент Сашо видя нагоре по баира граничната бразда. Чакай, Стояне, да отида да ги питам, може ли да се пусна с колелото по граничната бразда. Абе, Сашко, ти добре ли си, толко баири има в България, ти точно по браздата ще се пускаш, надали може, гранична зона е все пак… Но Сашо вече търчи по полицаите. Върна се след малко, разправя, че му казали, че не може, но ако изпрати в Главното управление на Гранична полиция молба, може и да му разрешат, тогава няма проблеми. Аз пак го питам защо му е точно по браздата, защо да си навлича неприятности, като в нашия край баири – колкото искаш. А той ми казва, че искал да направи нещо интересно, необичайно, защото никога не са го арестували, даже в казармата не бил лежал в ареста. Тогава с черни краски му обрисувах нашия арест, как може да се случи да го затворят за 24 часа с криминално проявени роми с хомосексуални наклонности, които да злоупотребят с неговата телесна неприкосновеност и той като че ли изгуби интерес към инициативата. И така в сумрак стигнахме Предела. А в Благоевград си бяхме в пълен мрак.
В крайна сметка изминахме точно 300 километра, даже бях решил, ако не ми стигнат, да врътна няколко кръгчета, преди да натоваря колелото в колата, даже с 300 метра отгоре. Хубаво беше, дано пак да отидем.
Изводи:
С колело по Гърция – бива, даже много бива. Цивилизована страна с необходимите удобства за велосипеден туризъм. Сигурно, за къмпингарите ще е по-удачно през юни, защото през април и май къмпингите са затворени. По принцип е забранено бивакуването извън къмпингите, но не ми се вярва някой да тръгне да гони палаткаджиите от плажовете, особено ако са на по-закътано място.
Пожелание:
На който му се ходи – да не се плаши и на добър път!

[Reactor]

Просто нямам думи .Страхотно изживяване,невероятно описано с много остроумие и супер чувство за хумор.Все такива преживявания и карания да си организирате..

[outfaced]

и аз на раз го изчетах, много забавно и вдъхновяващо
сега ще идем да го видим и на живо
най сетне

[sstefanov]

Браво, поздравления, много приятно! Просто идеален завъшък на тази чудесна работна седмица ;-)

Стефан

[Мъро]

Страхотно, Стояне, браво. Дълбок поклон от мен за тези писания - в първата час се разпрах от смях. Страхотно приключение.

[sto100jan]

Мерси , мерси ! Ето тука са и снимките http://foto.mail.ru/mail/sto100jan/421/
Сърдечно благодаря и на Админа за публикацията . Ще се черпим , ако се обади като идва в Рила

[sotk]

Браво, Стояне ! И на мен много ми хареса ! Тия дни мисля да карам към Брежани, допадна ми района. Може да измислим нещо ...

[vladimir.dzhuvinov]

Малиии, страшен расказ

Покрай него се върнах и в моите спомени от острова

[Admin]

Админът не заслужава черпене, защото беше объркал раздела

[sto100jan]

Ще се черпим , как няма да се черпим , ти само се обади като идваш насам .

[Bashmaistora]

Браус Стояне! Голям ПИЧ СИ! Ейййй супер турне мааму стара. Докато го четох, тези сладкишчета, банци и т.н. взех и аз да се подкрепа!
То тъй е в живота, БЕЗ ГОЛЯМ ЗОР (нанагорнище), няма голям КЕФ (надолнище с хубави пейзажи), а вечерта си приспан отвякъде.
Ами пожелавам да караш безаварийно, и да не ти пука за годинките и килцата!

[Trip-tfk]

Браво Стояне,супер е пътеписа.Продължавай в същия дух .

[kibikoff]

много хубаво
кефи

[Alpina]

Аз ако има ново каране - ще се включа :-)

Така на готова, ама след този разказ

[4getcredo]

Стояне, хуманисте , чуден пътепис!!! Отдавна не бях чел нещо толкова живо

[NovemberCharlie]

@sto100jan:

[did]

принтнах си го сега, ше го чета довечера.

нещо ми подсказва, че това четиво ще върви добре с един Paulaner

[Alpina]

По-скоро 3, или направо шестичка

P.S.
@NovemberCharlie, не е като да не е
макар да не обичам да казвам какво е най-доброто, та - това е сред най-добрите разкази

[NovemberCharlie]

Не искам да засягам никого, но това е най-хубавият разказ в сайта. Според мен, де.

[Мъро]

Да, написан е по уникален начин. Евала

П.П. Този Сашко ебати шматката... на външен вид си го представям да е нещо срендо между Васил Василев - Зуека и един колега-програмист със солиден диоптер

[NovemberCharlie]

Да, написан е по уникален начин. Евала

П.П. Този Сашко ебати шматката... на външен вид си го представям да е нещо срендо между Васил Василев - Зуека и един колега-програмист със солиден диоптер

Не си го представяй - виж снимките

[did]

@sto100jan: От 14 до 19 октомври ще съм в хотел "Перун" в Банско. Ако имаш път натам, ще ми е драго да те черпя една бира. Прекараните чудесни минути с това свежо четиво заслужават адекватно възнаграждение за автора

[sto100jan]

Сърдечно благодаря за похвалите Честно да си кажа , формата на разказа е копиран от най-великия пътеписец-велосипедист (според мен) - а именно Игор Гришанов . Който знае руски , може да се изкефи тук http://www.ufabike.ru/sweden/soder.php , и тук http://www.ufabike.ru/norge2006/soder.php http://www.ufabike.ru/krim2004/soder.php
Мъро , Сашо е пич , просто е екстраординерна личност Аз не съм си измислил нито дума от това , което съм написал за него , което той би могъл да потвърди , приятно е да се кара колело с него . Дид , през този период , в октомври , може да се видим , и да покараме колела на Предела например , ще ми е много приятно А бирата - отделно Алпина - заповядай , и не само ти , през следващите уикенди мисля за 2-3 дни да се пуснем по Западните склонове на Пирин , надолу до Мелник . Ще наблегнем на веселата част , а именно : посещения на кръчми вечер , и махмурлясване сутрин . Едното спане го мисля в Кресненското дефиле , около Кресненското ханче , а другото - в Мелник или Рожен . Колите ги оставяте в Благоевград( има къде ) , и после - на педалите...

[vladimir.dzhuvinov]

Честно да си кажа , формата на разказа е копиран от най-великия пътеписец-велосипедист (според мен) - а именно Игор Гришанов.

Недей да скромничиш, който може го може

[sto100jan]

Е , Влади , айде сега ... По-хубаво виж , там да се освободиш , да направим това каране , за което писах по-горе . Ако се съберем голяма тайфа , знаеш какъв бесен пътепис , пълен с изцепки става ? Особено със силна алкохолна част Я тук вижте колегите каякари какви ги пишат http://www.extremno.com/extremno_forum/ ... 4307&st=60
четвъртия пост

[vladimir.dzhuvinov]

Аз за този уикенд съм съгласен, мога да дойда в петък вечерта в Благоевград и събота сутринта да потеглим. Посоката избираш ти. Прогнозата е благоприятна - слънчево

Карането какво ще е - асфалт или пътеки? Не за друго, ами да знам какви гуми да си сложа

Само не разчитай на мен за алкохолната част, нито пък за махмурлушката след това. Аз съм слаба ракия

Сещам се, че в Благоевград живее и един мой познат, художника Сашо Манолов. Баща му Аргир също е художник.

ПС: Тези каякари май са големи Lebensgeniesser

[sto100jan]

Е , точно тоя уикенд се работи Евентуално за другия.... Аз ще пусна в Мероприятия тема , дано само времето да се оправи . Художника не го познавам

[Alpina]

За другия и от мен вероятно може да има включване.

[sto100jan]

Колеги , имам една най-искрена молба .
Пътеписчето трябваше да ми го преведе на руски едно приятелче от Молдова , за да го пратя на едни други приятелчета от www.ufabike.ru . Обаче моят човек се запиля по Италия , и закъсах с превода . От тук пишещите съратници , дали няма някой с майка рускиня , или друг приятел , или роднина , на който руския да му е роден език . Българи с руска филология не ми вършат работа , защото разговорния руски не е като книжовния руски , както и при българския и другите езици . Ще съм много благодарен , а и ще черпя , или платя за превода , нищо че начинанието е на доброволни начала . Търси се.....преводач .

[Alpina]

Ще попитам една позната, макар че е възрастна, предполагам ще се израдва, защото по цял ден няма какво да прави