02.08.2011 – от заслон „Орлово гнездо“ до заслон „Ботев“Б.: Поради жестоката умора от предния ден, тази сутрин си позволихме малко повече спане. Станахме в 7. Навън беше доста хладничко, но поне мъглата я нямаше.
Въпреки че днес предстоеше може би най-тежкото изпитание – преминаването на алпийската част на Централен Балкан – ние не бързахме особено. В моето шише с вода още първия ден си бях нарязал парчета лимон, като периодично доливах вода и мед. Получаваше се една ободрителна и леко сладникава течност с приятен вкус, която, за разлика от водата, съдържаше и ценни калории и витамини. Само че след изминалите 4 дни от лимоните вътре бе останала само част от кората, която бе почнала вече да се разкашква и бе наложително да се поднови. Та така, в рязане на лимони, закуска, почистване на колелета и други дейности, си изтекоха два часа. Към девет вече бяхме готови за тръгване.
За разлика от снощи, хижарят днес бе значително по-мек с нас. Каза да не се плашим, че Купена не е толкова страшен и че имало само един участък от около 50 м, където ще се поозорим. И така, поехме към Дерменка.
С.: За закуска лепих гуми. Малко внимание на техниката и отново на път. Нещо не бързахме много, бяхме понатрупали умора от изминалите дни, но лично аз не се плашех от предстоящия ден. Странно ми бе как са се изтрили спомените от преди 20 години. Бях минавал оттук, а подробностите не ги помнех, освен хубавата борова гора край Добрила, Амбарица, а и Купените и Кръстците нещо ми се сливаха.Б.: Миналата година, като минах сам оттук, нямах никакви проблеми с ориентацията, но очевидно не съм запомнил много от пейзажа, защото сега се наложи дори да спрем на един кръстопът при един пастир, за да ни ориентира за посоката. Докато траеше разговорът ни с него, ей тоя „звяр” взе да ни се умилква около краката:)
След малко стигнахме и до хижата.
Тук решихме да хапнем отново по една чорба, а аз използвах момента, че на хижата има работещ телефон, за да звънна на nickybike от Габрово, за да го помоля, ако му е възможно, да се качи до Узана утре и да ми изправи задната капла. При мъкненето по баирите към Вежен и удрянето по камънаците се беше изкривила леко и при движение накладката на спирачката опираше на едно място в шината. Не беше болка за умиране, но звукът от триенето ме дразнеше, както и натрапчивото чувство, че заради този проблем ми се намалява ефективността от карането и бутането. Ники миналата година беше изразил готовност да дойде и да ми донесе нещо, ако се нуждая, но тогава си мислех, че си имам всичко и му отказах помощта. Сега смятах да не съм толкова срамежлив и да го направя и него съпричастен към похода ни.
Ники обаче не си вдигаше телефона, та затова звъннах на Жоро (kibikoff) с молба той да се свърже с него и да го помоли от мое име. Тия габровци, троянци, севлиевци и други от оня край са все хубави хора, може да се разчита за всичко на тях. Затова поне в тоя район ми беше по-спокойно, защото при нужда от помощ те винаги ще намерят начин да помогнат. Жоро, както обикновено, свърши работата. Само трябваше да стигнем до Узана в уреченото време и Ники щеше да е там.
Бавихме се и на Дерменка, каквото се бавихме, и тръгнахме към Добрила. Вместо по пряката пътека, която и досега не знам откъде тръгва и къде минава, поехме по познатия ми от миналата година заобиколен път. Малко по-нататък по него се натъкнахме на един камион с работници, който така плътно беше запречил пътя, че се наложи да се катерим по стръмния склон отдясно, обрасъл с хвойни, за да успеем да го заобиколим и да продължим. Работниците бяха впечатлени от намерението ни да стигнем до морето и се чудеха какво ли щяхме да правим в случай на повреда на колелетата, например ако спукаме гума.
За разлика от миналата година, черният път към Добрила през гората не беше толкова кален и на доста места можехме да си покарваме. Ама като цяло, до Гердектепе си е бутане.
За това място знаех от разказа на cholla, а и Райко ме беше предупредил, че има подсичаща пътека южно от върха. Намерихме една добра пътечка, тръгваща вдясно, ама без маркировка и се почудихме дали да тръгнем по нея. Посоката й, поне в началото, беше обещаваща и се решихме. Тя се виеше хоризонтално по склона, а билото остана някъде над нас. Ходихме по нея, ходихме, толкова, че да ни се стъжни, ако трябва да се връщаме обратно и по някое време, хоп – червена маркировка и табели за Добрила!
Пътеката беше караема и навлизаше в едни елови горички, но на доста места по нея имаше корени, които специално мен ме караха да спирам и да слизам от колелото. В следите на Стампата, който отново бе отпрашил напред, липсваха стъпки от сандалите му, което значеше, че той тук не е спирал, абе, може си го, човекът.
На едно по-открито място нашата пътечка се сля с пътя, по който бях минал предното лято. После пак баири, гори, тук-там локви...
... и така до х.Добрила.
С.: На Дерменка хапнахме и избутахме до Гердектепе и после беше много приятно каране до Добрила, където ядох както трябва. Строежът тук си беше на същото ниво, откакто го помня, но за това пък старата хижа е станала много приятна, както отвън, така и отвътре.Б.: Беше около 12.30 наобед. Стампата се беше разположил в столовата с намерението пак да яде.
Това му беше третото ядене, а още половината ден не бе минал.
Поръча си там една порцийка, не помня какво беше, ама мръвка беше, със салатка, а май и биричка, ех, колко е хубав животът!
След боба на Дерменка на мен не ми се ядеше. Пийнах само една количка по примера на Митака, който друго не пиеше по хижите, и се заех да прехвърлям екипировка от багажника на колелото в раницата. Горе щеше да падне носене, та трябваше да олекотя ръчния багаж. Напълнихме съдовете с вода и към 13.20 ч захапахме баира към Амбарица.
Стампата, както обикновено, беше метнал кончето си на гръб и гребеше по баира, а аз пълзях след него. Тая техника на избутване на колелото със силата на ръцете нагоре и после „набиране” с натиснати спирачки, си е много добра, но при мен имаше един съществен проблем. Той се състоеше в това, че на раницата отстрани, на компресионните ленти, бях закрепил едни допълнителни джобове, които, като оставим настрана ползата от тях, ми увеличаваха страничните габарити, и при избутване на колелото, носът на седалката все се закачваше в тях. Това е особено неприятно, когато се повтори 10-20-100-500 пъти. Ама това е положението, нямаше как да го оптимизирам.
Бавно и полека изпълзях догоре, където другарят ми ме чакаше.
Стампата очакваше, че ще искам да почина малко, предвид жалкия ми вид и бавното ми пълзене, но време за почивка нямаше, а и аз бях съхранил силите си по баира. Тази вечер по план трябваше да стигнем до Тъжа и понеже аз си нямах реална представа колко далече е това и какво ни очаква по пътя, наивно вярвах, че можем да успеем.
Така че без бавене се качихме на байковете в едно от редките карания из тоя район.
С.: Поносих си колелото до Амбарица, след което имаше каране едни 500 м. Оттам нататък беше носене, много носене и бутане до Ботев. Лошото беше, че мъглата пречеше на гледките и не можеше да се прецени визуално разстоянието, което ни остава, а времето напредваше. Борката не беше в добра форма и се движеше твърде бавно, това допълнително ме притесняваше. Ясно бе, че ще се движим на фарове, но въпросът бе къде.Б.: Както се вижда, върховете бяха обвити в мъгла и нямахме възможност да се наслаждаваме на красотите, заради които се качват туристите тук. Пътят, който сме изминали, и този, който ни предстоеше да изминем, също бяха потънали в мъгла и на практика не знаехме къде сме. Е, от време на време се откриваха някакви гледки.
Мъглата явно е проникнала и в спомените ми, защото освен дълго и стръмно слизане от Амбарица и едно безкрайно подсичане отляво на някакъв връх по хоризонтална пътека, друго не помня. Стампата беше избягал нейде напред и си бутах сам. И така до подножието на Купена, където нашият безгрижно се беше изтегнал, смучейки тревички
и наблюдавайки голямата локва малко по-надолу.
Че това нагоре беше Купена, се сетих само поради наличието на локвата, иначе мъглата така го беше обгърнала, че нищо не се виждаше. Което донякъде може да е било и за добро – вярно, няма красоти, ама няма и страх от високото и пропастите.
Починахме малко, да посъберем сили, защото предстоеше най-трудното. Или поне така си мислех тогава. Стампата нарами колелото си и се изгуби в мъглата, а аз закретах след него, бутайки по стръмната, виеща се пътечка между камъните. За съжаление сега, заради дистанцията на времето и факта, че не съм там, а съм на топло пред компютъра, не ми е възможно да предам реалистично трудностите, които срещнах на това място. Определено е гадно. Буташ, влачиш, носиш, дърпаш, спъваш се, спираш, дишаш тежко, внимаваш да не паднеш, да не изтървеш колелото... ей такива ми ти работи. Не знам колко време съм се качвал. Малко преди върха ме пресрещна Стампата, но без колелото си. Бил го качил горе и се върнал да види аз къде съм. Еми, тук съм, идвам.
Опрях до оня улей, за който беше писал cholla, че го е затруднил най-много. Вай-вай, ами сега? Въжето високо, камъкът гладък, колелото тежко, а аз останал без сили. Как да го кача? Направих някакъв плах опит, но безуспешно. Тук очевидно щях да загубя много време, а с такова не разполагахме. Затова, срам, не срам, се съгласих Стампата да ми помогне. За мен това отчасти значеше провал на похода. Всички, които миналата година минаха по този маршрут, бяха преодолели Купена сами, без чужда помощ. А ето, че аз не успях.
Знам, че ако нямах други опции, щях да успея и сам, независимо дали щеше да ми отнеме час или дори два, да прекарам колелото по тая скала. Но сега с мен имаше още един човек, когото и без това бавех достатъчно много и който беше така добър винаги да ме изчаква, така че не можех да си позволявам експерименти. Извадих въжето и вързах колелото с единия край, а Стампата пое другия и с невероятна булдозерска мощ го изтегли нагоре, катерейки се по металното въже и по камъните. Аз отзад само го побутвах, когато кормилото или педалите се закачеха някъде.
На практика той сам ми качи колелото на Купена. Трудно ми е да предам какво възхищение и признателност изпитвах оттук насетне към тоя човек и приятел.
Извадихме легендарната тетрадка от кутията и... започнахме да се чудим какво да напишем в нея.
То в тая мъгла, която ни беше обгърнала, какво ли можехме да видим, за да се почувстваме велики, че сме изкачили тоя връх? Накрая измислих нещо супер банално, като дори и грешка допуснах.
Като видях какво е качването на Купена, не ми се мислеше какво ни чакаше на слизането, за което казваха, че било по-трудната част. Само че в началото имаше един участък с въже, който не беше кой знае какво и ние си рекохме: ха, че това ли било, та то лесна работа? По-надолу се показа друго въже, очевидно доста по-сериозно като предизвикателство. Помислихме, че това ще да е трудната част. Като пристигнах на мястото, Стампата вече бе свалил раницата си долу и сега си сваляше и колелото. Извадих пак въжето с намерението да го използвам, докато свалям моето. Стампата искаше и тук да ми помогне, но този път не му позволих. Като не бях успял да си кача колелото сам на Купена, исках поне да го сваля без чужда помощ. Направих обаче голяма глупост. Преметнах въжето на рамо, хванах горната тръба на колелото и заслизах заднишком. Не исках да прехвърлям въжето през глава, за да не ме повлече и мен возилото, ако тръгне да пада в Джендема. Въжето обаче се откачи бързо от рамото ми и се оказах в ситуация да слизам заднишком, държейки се само с една ръка за въжето, докато в другата носех около 15 кила товар.
За щастие успях да се справя със задачата и с чувство на удовлетворение продължихме слизането. По едно време Стампата, който междувременно пак ме беше откъснал, ме пресрещна със скръбна физиономия – Борка, е...ло си е м...та... Какво има, бе? Той ми посочи още едно въже, за чието съществуване първоначално не подозирахме. Верно си беше е...ло м...та. Явно това въже са имали предвид ония, които казваха, че слизането е по-трудно от качването. Ами, няма какво толкова да го мислим, трябва някак си да преминем и оттук. Този път преметнах въжето с колелото през глава и се вкопчих с две ръце в металното въже. За нищо на света не смятах да се пускам от него, ако ще да умра, но ще умра увиснал, стискайки въжето!:)
Стампата вече беше долу, то не знам има ли място, през което не би могъл да си пренесе колелото.
Отървахме се и оттук без поражения и фалове. Чакаха ни Кръстците и Костенурката, които бяха поредната голяма неизвестна по пътя ни.
На мен тия Кръстци така ми се сливат в спомените, че почти нищо конкретно не помня. Знам само, че беше трудно, много трудно и безкрайно дълго! Пътеката се виеше покрай скали и камъни, катереше нагоре, спускаше надолу, ту отляво, ту отдясно, хвойни, страховити наклони, никаква ориентация... На едно място левият ми крак се хлъзна по влажната трева отстрани на пътеката и само късметът ме спаси да не пропадна в това стръмно надолу, на което краят не се виждаше. На друго пък стъпих накриво и за една бройка не си навехнах сериозно глезена.
Бях предупредил Стампата за наличието на едно място, за което бях чел във форумите, някъде в началото на Костенурката, където пътеката, по която сме се движили до момента, тръгва да слиза вляво надолу, а вярната посока беше вдясно към билото, изкачвайки една скала. Имало пирамидка от камъни някъде горе, която служела за маркировка, но трябвало да се внимава. Точно на това място ме чакаше Стампата. Заварих го кацнал като птичка отгоре на скалата.
Оказа се, че качването на колелото по тая скала за мен е мисия невъзможна. Но след Купена вече ми беше все тая, така че просто му подадох колелото, той го издърпа и продължихме. След малко пак го изгубих от поглед.
Нямам си идея колко продължи цялата тази мъка, но денят започваше да си отива и взе да притъмнява, а мъглата се сгъсти. Аз бях вече на ръба на тоталното изтощение.
Очевидно бях допуснал сериозна грешка, като не ядох нищо на Добрила. Трябваше, макар и насила, да вкарам нещо в стомаха. Не че не носех ядене в раницата си, но за да ям сега, трябваше да загубя още ценно време, през което щеше да се стъмни още повече, а Стампата може би ме чакаше някъде напред...
По едно време като че ли свършиха тия гадни Кръстци и пътеката пое хоризонтално по затревен склон откъм северната страна на билото. Нямаше вече камъни, като изключим две или три „каменни реки”, които пресякох. После пътеката тръгна да се изкачва нагоре и като че ли прехвърли билото. Често повтарям „май”, „като че ли” и т.н., но просто в тая мъгла и непознат терен спомените ми не са никак ясни. Нямах си идея къде точно съм. Въртяха ми се някакви имена в главата като Жълтец, Млечния чал, ама не ги познавах тия върхове и не можех да съм сигурен в нищо. Но тук някъде отново се събрахме със Стампата и повече не се делихме. Продължихме и си спомням, че почнахме да се изкачваме, като пак имаше камъни, но не като тия по Кръстците. Аз бях останал без никакви сили и вече се движех само с воля и инат, като принудително спирах на всеки няколко десетки метра, за да си поема дъх.
Стъмни се съвсем и вече се движехме на челници. Имам спомен, че минахме в горната част на едно дере, където отдясно, по едната от стените на дерето, имаше пътека, която тук се сля с нашата. В моите объркани представи се прокрадна мисълта, че това е лятната пътека към заслон Ботев, идваща от Петолъчката. Не бях минавал по нея, но незнайно защо реших, че тя трябва да е. Това „откритие” ми вдъхна увереност, че вероятно заслонът не е далече. А тъкмо по това време Стампата беше казал, че може да се наложи да спим тук... Каквооо? Да остана на това било, в тая мъгла, при опасността да завали всеки момент? Тая няма да я бъде! Остана ли тук, сигурно ще умра, а имам дете! Е, аз имам две, ако става на въпрос, вика той.
Никакво спане тук, дума да не става, по корем ще се влача, но ще стигна до заслона! Ако не е отворен, ще влезем в дърварника и пак ще сме под покрив! Ето, тая пътека е маркирана и води право там! Ще ходим само по нея и рано или късно ще стигнем!
Така си мислех, ама за жалост не било точно така. Тъй хубавата пътека излезе на едно високо и открито място, осеяно с камъни и там просто свърши. Взехме да обикаляме напред, назад, няма пътека, няма маркировка, няма колове, мъглата ту се сгъстява, ту се разрежда, накрая загубихме и посоката, от която сме дошли! Ебаси мамата, и к’во пра’йм сега? Като се разредеше мъглата, се виждаха светлинки в далечината, ама това някакви села ли бяха в ниското, що беше, не знам, пълна дезориентация. Извадихме компаса и уж тръгнахме на изток. По някое време стигнахме маркировъчен кол, до който минаваше пътека. Уф, слава Богу, намерихме се! Падаше се леко нанадолно, а пътеката беше добра, та затуй се качихме на колелетата и се спуснахме по нея. След няколкостотин метра видяхме табела на един кол, на която пишеше, че връх Ботев се намира точно в обратната посока. Айде обратно, ама тоя път бутахме нагоре. Поне със сигурност вече бяхме на прав път. Стампата периодично ме питаше колко имаме до заслона, а аз си нямах никаква идея. Грубо казано, до час и нещо-два, трябва да стигнем.
Знаех, че заслонът се намира в една падина и вървейки от нашата посока, трябваше да го достигнем след дълго слизане. Затова всеки път, когато започвахме да слизаме, си мислехме – може би е там долу? Ама не би... Крачехме ли, крачехме напред в гъстата мъгла, а аз на всеки петдесетина метра му подвиквах да спре, за да си взема въздух. Не можех дори да дишам от умора. На всеки кол спирах и го оглеждах отгоре до долу, за да не пропуснем някоя табела. Докато се движехме южно от билото, бяхме на завет, но излизайки горе, така ни задуха северняка, че Стампата си облече дъждобрана, за да не замръзне, а аз трябваше да му помогна, защото в тоя вятър просто не можеше да се облече сам...
Минаваше полунощ, когато пътеката тръгна да се спуска стръмно надолу и това вече трябваше да са наистина последните метри преди заслона. Мен, както на всяко спускане, ме наболваше лявото коляно и куцуках отзад, в опит да не изоставам много, защото и 20 метра бяха напълно достатъчни, за да изгубя от поглед светлината от челника на другаря си. Спускахме дълго, много дълго време... После стана равно, а коловете изчезнаха. Пътеката също беше по-скоро пожелание, отколкото реалност. Повървяхме още малко напред в същата посока и се натъкнахме на оребрен пластмасов маркуч, който пресичаше перпендикулярно пътя ни. Какво ли беше това? Може би някакъв кабел, който захранваше заслона? Но ако е така, къде е заслона – наляво по маркуча или надясно? Тук Стампата измисли нещо умно – сложи един камък върху маркуча, та ако се наложеше да се връщаме, да знаем поне откъде сме тръгнали. Поехме първо надясно. След малко заслонът изникна в мъглата. Най-после!!!
С.: На Големия Купен си беше един алпинизъм с колело на рамо. Само забравихме да напишем в тетрадката от кутията на върха, че сме с колелета, по-късно го видях на снимките. След сложните слизания от Купена се заредиха Кръстците, които, примесени с вятъра и мъглата, бяха едно доста негостоприемно място. Добре, че се измъкнахме оттам по светло, защото по-късно, вече по тъмно, с мъка намерихме билните колове по Млечния чал. На моменти мъглата ставаше толкова гъста, че се радвах, когато срещна следващия кол. Тъмнина, мъгла, силен вятър, не можехме да определим точно къде се намираме и колко остава – кошмарна работа. Но това правеше още по-сладко облекчението, когато осветихме стените на заслона.Б.: Качих се по стълбите към входната врата и със страх натиснах дръжката. Слава тебе, Господи, вратата се отвори! Но предстоеше още една врата. И тя се отвори... Бяхме спасени!!!
Влязохме вътре и осветихме с челниците вътрешността на общото помещение. По просторите висяха дрехи, а по пейките имаше раници. Значи имаше хора и те очевидно спяха. Тръгнах към спалните помещения и видях, че на една от първите врати пише „хижар”. Потропах на нея и я отворих. Очаквах да видя Вальо, когото познавах от миналото лято, но вместо него се показа едно младо момче. Извиних му се и му казах, че сме двама окъснели гости. Той се облече, дойде в столовата и запали осветлението. Стопли ни ядене, поприказвахме, изобщо, много добре се отнесе с нас, въпреки че го вдигнахме от леглото посред нощ. Даже се пошегува, че мен щял да ме настани да спя на горните нарове.
Не-е-е, нямаше начин, не можех да се изкатеря чак дотам... Нямах сили и името си да кажа. Той ме обнадежди, че имало топла вода в банята, инструктира ме как да прекъсна ел. захранването и отиде да си ляга. Стампата се поизми набързо и се насочи и той към спалнята. Аз пък влязох в банята, ама си забравих сапуна, та се мих без сапун...
Неприятната изненада бе, че водата далеч не беше с температурата, за която се бях настроил и в резултат на това, когато излязох, треперех така, че ченето ми заплашваше да се откачи. Облякох чисти дрехи, намазах си обилно коленете, изпих аспирините и отидох да си лягам. Часът беше към един и половина през нощта.
Много тежък ден беше. Не си спомням някога да съм бил толкова изморен. Мислех, че щом cholla е взел разстоянието от Добрила до заслон Ботев за 6-7 часа, трябва и аз да мога. Обаче не отчетох факта, че той е бил в много по-добра физическа форма от мен, а и районът му е бил добре познат. Изобщо, издънка си беше това късно тръгване от Добрила. Имаше пътеки, по които щеше да ми е по-лесно, ако бутах колелото изправено пред мен, но багажникът беше дълъг и задираше в земята, мамка му... Спестих си яденето на Добрила и в резултат останах без никакви сили още по средата на пътя. Изобщо нямах съмнение, че успешното достигане до заслона се дължеше на Стампата. Ако не беше той, да съм си останал някъде из ония зъбери... В месеците преди похода, когато си пишехме с cholla, той няколко пъти настойчиво ме подканяше да мина тая отсечка първо пеша, за да видя какво ме очаква. Но къде не намерих време, къде не достигна желание, така или иначе не го направих. А беше грешка. Ако бях преминал през тия места предварително, може би нямаше да се опитвам да ги щурмувам после с колелото. В нашия случай, заради мъглата, дори и гледките липсваха. Заслужаваше си, само за да можем после да се хвалим, че сме преминали Купена и Кръстците с колелета. Ама на последователите бих казал да не го правят. Просто това е една голяма глупост.
М.: Този ден успях да се свържа по телефона с Миро и от него научих, че щял да се върне на Пътеката в района на м. Узана, над гр. Габрово. Той поддържал връзка с брат си и се разбрали там да пресрещне двамата герои. Супер! На никого не казах, че и аз имам намерение да направя същото, защото се опасявах да не започнат да ме разубеждават. Не исках да обяснявам на някой защо и по какви точно причини ми се кара колело в Балкана. А и не исках да притеснявам излишно хората! И въобще, както и преди самото тръгване, както и през лятото на 2009 г., почти никой не знаеше /а и сега не знае/ за моите намерения. Когато ме остави вкъщи предния ден, брат ми беше казал, че вече съм си походил по горите, „начесал съм си крастата” и стига толкова. И измърмори нещо в смисъл, че другия път нямало да идва да ме прибира. Аз обаче си знаех, че само ме плаши – където и да бях закъсал, щеше да опита да ми помогне с каквото може. А пък баща ми, ако знаеше, направо щеше да ми забрани да се връщам по горите. Не че щях да го послушам, но щеше да ми е кофти да влизам в противоречия. Синът ми искаше да ходим на разни пътешествийца двамата с него – с палатки, на море, на хотел - където и да е. Бях му обещал и тази година подобни приключения, но ги предвиждах за по-късна дата. Единствено на жена ми казах, и то в кратце, че ако мога, ще се върна при момчетата в планината. Знаех, че тя няма да възрази. И така, докато бях във В. Търново, избягвах да говоря по темата, „ближех рани” и вътрешно горях от нетърпение да наближи момента с Узана.
Със здравето бях добре, даже се чудех как толкова бързо и без други странични прояви ми отминаха синдромите. Тогава, или по-късно, май Стампата даже, ми подхвърлиха идеята, че може и да съм получил топлинен шок и обезводняване и за това да ми е било такова състоянието /отпадналост и повръщане, с леко виене на свят/. Не ми се вярваше обаче да е било топлинен шок. По-скоро някакъв летен грип. Но каквото и да е било – вече го нямаше.