Локорско...у лево
Свободен неделен следобед с идея за преспиване с домочадието на теферич. Метнах и твърдака на жената върху багажника. ("И кво , да триеш мойте гуми по камъните -така ли?")
Идеята: От лявата страна като се кара срещу течението на рекичката, точно където свършват червените скалички свършва едно пътче. На два пъти бях го засичал при усилен храстинг от към Войняговци, и сега реших да го проуча нагоре. Само, че дървета и храстите от двете му страни се бяха влюбили и устремили едно към друго и съвсем скоро започна позната дисциплина -бутинг. Определено термометъра на километража не беше в ред. Отчиташе 40 градуса, при положение , че едва ли беше повече от 35, по усещане. Но какво пък , 14 часа е.
По едно време взе да става и караемо и изведнъж ...о радост. Изчезващия път се превърна в чудна горска пътечка. От онзи тип -тесничка по склон през дърветата с нападали клони и стволове по нея. Такава срещу липсата на каквато роптаят напоследък ХС-състезателите - плавно и леко спускане нагоре и после стръмно изкачване , на което гумите прибуксуват три метра преди края му. Изведнъж излязох на горски път идващ ми косо от ляво. Реших да продължа по стръмното му спускане към дола , с надеждата да изляза на отсрещния склон и да открия "липсващото ми " звено от "средната " връзка на Войняговци - Локорско. Да, ама не. Скоро стигнах до дола, а пътя зави обратно и взе безцеремонно да се качва по същия склон. Не ме устройваше и избутах до пътеката си. Хванах пак по пътя, но в посока нагоре. Скоро излязох точно в началото на хубавата пътечка - традиционния Локорски маршрут. Всичко беше ок, докато не установих наличието на голям брой новонападали дървета по трасето. Въобще скоростния навремето участък се е превърнал в стипълчейз. Както и да е , спуснах си се по "червените скалички" с един -два овладени опита за човка, преминали в красив преден баланс.
Локорско...у десно
Привечер, докато се щурах за дърва, попаднах на една кросарска пътечка, от дясно на полянката преди "червените скалички". Естествено не се удържах и се юрнах нагоре. След 200 метра излязох на прелестен земен път. Ако тръгнем по класическия маршрут, по асфалта към билото, около 500 метра след края на асфалта има едно "раздвояване" пътя. От към гората е по ниско, а от към дола е като по нещо като хълмче. От там се открива и последната гледка към Софийското поле. 50 метра след това от ляво( при изкачване ) тръгва косо, назад през гората песъклива пътека. Първите метри са почти по равно, след това наклона постепенно се увеличава , пътеката прераства в малко пътче, с чакъл. В един момент се появява доста чакъл, скали и става определено стръмно. Аз лично в този участък слезнах (все пак бях почти без протекция, изключая каската). После пътя се разширява още и става целия на стъпала от червените скали, чакъла изчезва. Тук таме от страни на пътя са изградени рампи за скокчета.
Скалите изчезват, пътя става песъклив широк , с улеи. Подминавам мястото на Фрирайдърската пътечка от дясно. Следва жестоко спускане по скалист, чакълест улей (пак го слезнах пеша), преминаване на рекичка, 10 метра леко изкачване и пак по горска пътечка. Преминавам покрай чешмичка с хубава вода и след 50 метра излизам на една постройка в близост до Локорската река. Още 50 метра и се включвам в традиционния път за изтегляне от към "червените скалички".
Дължината на цялото отклонение е 1.900 метра. Може да бъде използвано и за изкачване , като по -този начин ще се избегне изцяло асфалта.