Студът беше нормален -1 С, но в комбинация с мъглата и вятъра ръкавиците поддаваха на студа и сковаха кльощавите ми пръсти. Предницата на колелото по едно време беше с ледено покритие както и насъбралата се вода по мен.
По нататък излязох от този студ и с едно стадо стояхме и се препичахме на не баш първите слънчеви лъчи, но все пак лъчи.
И така лека полека стигнахме Етрополе. Малка почивка и следва уж затворения проход Етрополе-Златица, който в началото даже за нашите стандарти пътища си е съвсем приличен кратерен път
. Горе вече взе да става по мокро, кално и хладно. 
Надясно за рудник Елаците
Попаднах и на находка-метеорит. Прибрах го в раницата за спомен и продължаваме нагоре да се гоним със слънцето
Изглед на юг
На най-горната точка на прохода се цепи на изток и по техниката за изкачване-буталевски, бавно и славно напредваме към там, дето даже още не знам къде трябва да стигна. Тамън си помислих че съм изкачил връхчето, от което започва нанадолното приключение, когато пред мен се извиси още една камара земна маса. Вр.Кордуна:
Часът беше около 15:30, а още не съм започнал спускането (е нямаше как да подмина онази дебела шума и да не се опъна за известно време
.Реших да подкося върха, защото се виждаха на хоризонта едни пътечки. По тях имаше и следи от човешки крак и от конско копито, че даже и маркировка. Викам това е моята пътека
В началото даже се караше преди да се появят преспите и по-гъстите храсти, псуването определено не помагаше за преминаването им. 
Докопах се до горе с хубава гледка към север и без губене на време, оправяйки екипировката и хапвайки съглеждах върховете.
Най-накрая започнах да се придвижвам и надолу, пак по същите клекове и преспи. В началото беше допустимо, но вече загубих пътеката и търкаляйки се по снега и припкайки надолу стигнах до тревата. Преди да продължа, обаче кратко изчистване на снега от обувките. Стигнах и до някаква сигурно изоставен къса ски писта с миниатюрно лифтче. Поех по склона с отказващият вече в брейк отзад, избрах си права линия и се захлъзгах надолу по изорания сняг. Накрая вече поуморен загубих концентрация, гумата пропадна в по-мек и дълбок сняг и докато прелитах през глава си казах, че нямам време за чупене на разни работи, а само за кратка почивка и ловко се приземих на крака.
Там около една хижа забелязах един път, който по спомени щеше да ме отведе някъде на асфалтовия път на прохода и да се прибера по-рано, но реших да карам напред. Следваше пак малко спускане, на което ударих един "ботъм аут", понеже не бях надул вилката, а беше оставена с идея по-мека.
Батерията на телефона беше намаляла и само бегло поглеждах за вярната посока. Времето също напредна-слънцето се скри, силите се поизчерпаха и осъзнах, че съм още далеч от града по средата на нищото. "Да се връщам може би?!" " деееба" .... " деееба"... "ще последвам маршрута лека полека и дано слеза навреме"
Изключих ГПС-а да не дърпа ток и забутах по маркировката, на която попаднах. Пътя беше широк, на места се спускаше, на места се буташе, докато изведнъж маркировката направи завой и се опитваше да ме прекара през някаква виеща се тясна пътека надолу от пътя и без възгледи да прехвърля баира, а главния път си продължаваше нагоре. Продължих си по него подпрян на колелото и бутайки. Изморен, изморен погледнах нагоре, че нещо зашумоли и видях елен- красавец, отпраши нагоре и аз след него. Кратко допитване за верния маршрут и видях, че се съм бил излязъл от верният път, но се връщам горе долу към него. Ето я пътеката, изморен от бутане няма време за почивка и се яхвам на байка. Горкса пътека с много листа, опасните камъни се виждаха, ниските клони от горе драскаха каската. Бързо ме отвеждаше към ниското тази пътека, пак попаднах на маркировка( ааа сетих се къде можеше да не правя завоя
)Следвайки маркировка и пътеки, виждайки вече селата в ниското продължих по завити пътеки с много камъни, много нещо, но вече се бях издразнил и исках бързо да видя дали ще ме отведе в добра посока тази гора. Вече схванат в ръце, крака и други наченки на мускули и прегрели спирачки отново камък и леко прескачане на кормилото- пак благополучно
Време беше вече за фенер, включих го на половин мощност, колкото да виждам по нещо и евентуално да ме види някой пийнал ловджия ако има такъв. Последно надникване за маршрута и видях че съм близо до някакъв пунктиран превръщаш се в плътен (асфалтов) път. Видях и на терена къде е евентуалния път и оставаше да заобиколя дерето от горе, защото много трънлив взе да ми става пътя надолу. И така, стигнах манастира, предполагам трябва да е бил св.Троица, че само магарето откликна на моите подвиквания пък и нямаше светлини. Отдъхнах си спускайки се надолу и от студа ли, от радост ли позабърсвах сълзите. Следвайки пътя стигнах и до Етрополе. Не помня дали правих почивка, мисля че само набързо вдигнах седалката, сложих жилетката и със силите, които ми дойдоха започнах да намалявам дистанцията от 30 км до нас. 20 от тях бяха по едно минимално наклонче надолу, а мъглата отново обхвана района. Преди последните 10км похапнах останалите неща и малко походих до към 9-тия км да се разтъпча. В 19.30 бях разложен на фотьойла и само вечерята можеше да ме вдигне от него. Добър завършек на годината, но знае ли се, все още не е свършила....
Ще се направи 
Браво на вас, все така с дръзновение, напред и нагоре.
)