следновогодишни задръствания. Спомените ме връщат към лятото и моите скитания из планината с верния ми зелен алуминиев "кон".(който всъщност носи име на куче, но след предстоящото пребоядисване това ще бъде поправено) Та реших да опиша последното си каране за тази година, което се оказа емоционално и изненадващо дори за мен и ще ми топли душата през зимните месеци. Действието се развива в края на ноември 2009 година и започна някак небрежно случайно, както всички хубави работи на тоя свят. Разбира се, аз не оставих нещата съвсем на произвола на съдбата и се отправих на уж фермерската си почивка натоварен с две колела - все пак, човек не може да предугади какво ще му се докара, докато си прекопава градинката. Още на другия ден сутринта като видях синьото небе и разбрах, че ще се кара. Отдавна си бях планувал да мина от Беклемето до х.Ехо и да сляза по някоя технична пътека в с.Розино и очевидно момента си беше дошъл. Звъннах аз на моя местен приятел, който с готовност се отзова и ме изкачи с колата до Беклемето. Около 10 сутринта е и времето е просто страхотно, макар да е хладно...хладно ли казах - от северната страна на склона тревата беше станала като телена четка от скреж. На високопланинските дивопасящи коне обаче това никак не им пречеше..
След кратко загряване по маршрута се открива и козата стена
Карайки по пътеката разбирам, че тук освен разпространените напоследък дисциплини, още отдавна са се практикували и други моторни спортове, като например някои летателни с летален изход.
Козята стена доказва, че по-голям оффроудър от дивта коза няма...
Пътечката е много секси и е идеална за трениране на баланса....като казвам баланс, добре е колелото ви да е добре
балансирано, защото тук то ще прекара голяма част от времето на врата ви...а вие не бихте искали да пристигнете на някоя хижа с уклончиво накривен врат.
Планината е опасно място, както личи от множеството паметници в района, които освен да напомнят това, служат и за
указателна цел - оттук тръгва северната пътечката за с.Чифлика, Троянски регион, БГ...
Хубаво е да си имаш дистанционно на апарата...ами като никой не иска да дойде да ме снима там, ще си се снимам сам
Ето че след едно бързо почти-спускане стигам до първата част на моето есенно-зимно приключение - х. Козя Стена. Предвид, че времето напредва, не губя време и бързо я отминавам - затова и снимката е на задната страна на хижата. Все пак в движение забърсвам една вафла с кафе и се уверявам от хижаря, че слизането от хижата към с.Христо Даново, не е достойно за фрийрайдърската ми душа, щото е по черен път....
Пътеката към хижа Ехо е още по секси и онова за баланса на рамката важи в пълна сила. Не липсват обаче и такива готини местенца, на които да разтъркам гумите...
Това място се води уж за страшна пропаст, но за човек който е прекарал първите си нови години със ски по заснежени
планински ръбове, завързан за татко си, за да не го отвее вятъра си е направо като жълтите павета в София, ама по-малко хлъзгаво...някъде тук се разминавам с група младежи от Русе, някои от които за пръв път на планина. Реакцията като ме виждат с рамката на глава - хм, абе ти сериозно ли? - нищо, има време, сега са млади и улегнали , но като дойдат на мойте години ще се поправят. (надявам се, щото бяха готини...особено една червенокоска) На това място също така един екстремист ендурист, преди няколко години решил, че може да се мине с пълна газ и след удар на стъпенката в скала отлита заедно с мотора около 50м надолу. За прослава на големия си късмет и здравата си защитна екипировка, остава жив, макар и с известни наранявания. За това може да прочетете във форума на мотористите на offroad-bulgariq.com.
Времето минава, пътя се ниже и тази хижа Ехо никаква я няма. Вече, дори в авантюристичната ми глава, разни подмолни разумни гласчета нашепват, че денят е къс, че не знам пътя към Розино и че дрън дрън.... - кой ги слуша пък тези. Аз си ходя винаги с 25 литрова раница, в която има по подразбиране дрехи, нож, 2 запалки, фенер, лекарства, конец и игла и куп други неща, предизвикващи насмешка у порядъчния гражданин. Така че, свеждам им аз доводите си на тези гласчета и продължавам смело. От време навреме се появяват ей такива работи, които хем те уверяват, че си на прав път, хем доказват съмненията ти, че явно си далеч от хижата - че кой слага табели ако хижата е зад завоя...
Е..от време на време се чувствам като в западния парк...
Слънцето отива към залез, но аз упорито спирам на всяка крачка да щракам с фотото..е тук вече съзирам през обектива ...надежда...надежда за дом уютен сред чудни върхове. Върховете не ми се вижда толкова чудни, обаче това с уюта бързо го доразвивам във въображението си с една димяща чиния и студена бира...
Този път няма измама - домът си е там и след бъхтането по баира си изглежда точно колкото трябва уютно....
На хижата нямаше никакви туристи, камо ли други идиоти с колела...само леко намирисваше на отлетели русенци....шегувам се! След кратко обикаляне около хижата, явно привлякох внимание и една кака се показа, за да се информира дали съм просто преминаващ. След като потвърдих, споделих с нея въжделенията си за една димяща чиния, но тя бързо ги попари - нямало нищо за ядене. Явно обаче съм направил онази физиономия дето я прави котаракът с чизмите, приятелчето на Шрек и тя се присети, че имало останала картофена яхния. Не че съм толкова фен на това ядене, ама я го карайте цял ден и вие на една вафла и подкожни запаси и ще видите в каква вкусотия се превръща. Изядох я аз бързо, изпих и една бира, че и едно кафе. Сега като се замисля, ако знаех какво още ме чака, щях да си я ям някак по внимателно. Около хижата няма кой знае какво забележително, освен една табела...хубава табела..
От краткия разговор със стопаните на хижата, както и от тази табела разбрах, че слизането към Розино е лесно. Това ми подейства успокояващо, нищо че часовника показваше 4, а опита подсказваше , че в гората тъмното идва час по-рано. Все пак денят е дълъг - стъмва се чак в 6 без 15. Та докато не съм се отплеснал пак, да кажа че това което разбрах за пътя е, че се тръгва покрай параклиса, подсича се в.Юмрука и после по т.нар. Дълга поляна. Момчето казва - Ще се изкефиш по дълга поляна надолу.... - дълга..ама поляна. Кой идиот носи колело цял ден за да кара по поляна. Освен това да караш колело с 130мм вилка по поляна, е като да гребеш с лодка в световния океан...или да караш Запорожец по немски аутобан. Нищо...тръгвам аз примирен със съдбата. Ей го параклиса...
Подсичането на в.Юмрука е секси...има и места за почивка и водопой..
След едно добро повозване из една крива тясна и стръмна пътека из клека, широка около 30см и пълна с внезапни коренища и камънье, което възвърна доброто ми настроение, стигам аз до едно превалче и на него една табелка. Табелката чинно ми указва правилната посока към Розино и Христо Даново по дългата поляна и дълбокото дере( на турски "дамлъдере" било дълбоко дере). На същия този кол обаче стърчи пакостливо и приканващо още една табелка. Забележете само...
Три часа и 30 мин, което както бързо пресмятам са над час каране, при това през местности казващи се Керкмето и Цамака. Идея си нямам какво значат тия работи, но звучат като извадени от култовия руски филм от близкото минало "Кин-Дза-Дза". Поглеждайки часовника установявам, че вече е към 4:30. Анализирам ситуацията...гласът на разума - ще замръкнеш в непозната гора, без GPS...! - оня, моят си глас - нищо имаш зареден фенер, който кара 5 часа..за един час вече ще си в края на гората..няма проблеми, пък не забравяй и за 2те запалки, 3-те бисвити, конеца и иглата и другите убавини. Е...тоз пък как лесно ме убеди! Почна се..
Гората предлага страхотно спускане по една едва забележима пътека със солиден наклон, паднали дървета и корени. Карам като за последно и отбелязвам две неща - 1 по дърветата през 5 метра има маркировка 2 - надобрял съм. Краят идва след 6-7 мин. спускане и е ознаменуван със мощно забиване на предницата право в реката, при което колелото така се окопа в калта и листака, че аз си останах прав върху него и само автоматите ме спасиха да не излетя с главата напред в отсрещния склон..
Гората както виждате е мечтата на фрийрайдъра. Е, не може все така хубаво викам си аз....и не щеш ли скоро нещата се оправиха. Маркировката така честа и хубава, просто свършваше на първото дърво от другата страна на реката и толкоз. Няма и следа от пътека или боя. Оставих колелото и много обстойно изследвах целия регион ама на...идея си нямам на къде да продължа. Абе аз идея имам, ама пътека няма. А без пътека за оставащия половин час светло няма да стигна доникъде..а наклона е сериозен и много трудно се ходи. Брех ами сега....да викаме неволята. Неволята при мен е т.нар. неволно интуитивно прозрение закодирано в гените още от времето когато моите диви прадеди са скитали из горите тилилейски, чудейки дали е по-опасно да продължат след мамута и да загубят жената или да зарежат мамута и да се върнат при жената без мамут... Да, де ама явно е минало много време и генетичния отпечатък нещо е избледнял, та прозрението така и не дойде, а слънцето нечестно се скри. Е, какво пък - време беше пак да се загубя. Не го бях правил от пролетта. Подлото подсъзнание ми подсказа обаче, че тоя път съм в резерват , който е едно от малкото останали местообитания на кафявата мечка и за да потвърди това една лисица пребяга горе по края на гората. Стана ми ясно, че ще се спи в "горския хан". Е..тръгнах из гората да си търся бърлога, докато още имаше малко здрач, като зарязах колелото. Не щеш ли, точно поради това че го зарязах, взех че зърнах нещо като горска просека на другия бряг на втората река до която бях достигнал. Айде Миме, ходи си вземи колелцето, че ще се кара май. След 30 мин си намерих колелото и се домъкнах до просеката, като не пропуснах да си наквася единия крак във коварно прикритата от листа река. Пътеката се оказа стара дървосекачна просека, която доста беше пообрасла, но пък се караше страхотно на фарче. Спрях да си сложа и каската, за да съм по устав, че ако ме види някоя мечка без каска, току виж докладвала във форума и ще ми начукат минусите. Е хубаво направих, защото след малко проверих как
работи подбрадника...ами добре работи - само листа малко дъвчеш после. Но както знаете, много хубаво не е на хубаво и просеката излезе на една горска полянка тип "сечище", след което пак влезе в гората, за да изчезне след около 200м. Сега като си седя на компютъра, добре осъзнавам логиката на нещата. Дърветата се влачат от гората с коне, до дадената полянка и оттам очевидно се прехвърлят на друг транспорт. Никой няма да ги завлече в следващото дере. Да де, ама аз тогава явно бях почнал да смятам просеката за пътека и затова пресичайки поляната навлязох в другата просека, която води към следващото дере. В близост до поредната река, храсталака стана толкова гъст, че едва си измъквах колелото. Нищо, казвам си аз - нормално е около реката да е по-голям гъстак, щото е влажно - като минеш реката, пак ще се разреди. Минах реката...тоя път обаче си наквасих и двата крака. Отсреща нещата загрубяха - стръмен склон, обрасъл с шубраци, малки борчета, камъни, скали и боровинкови храсти. По-прекаран отдавна не се бях чувствал. Зарязах за пореден път байка в едни борчета и дръпнах покрай една скала право нагоре. Излязох на една малка височинка, където започваше пак същинска стара букова гора, но на границата с гъсталака беше по-рехаво. Реших да поостана тук за нощта. След като си отбелязах място за спане под две стари дървета с големи корени, извити като змии, реших да поразгледам "задния двор", пък и да потърся алтернативен маршрут до моето колело. Мда...не трябваше да влизам в боровата горичка. В такава горичка може да се изгубите и посред бял ден, какво остава за през нощта. Ниски гъсти клони, измамни пътечки, тотален лабиринт - след 2 мин и аз вече не знаех в кръг ли се въртя или какво. Добре, че се чуваше реката, та се насочих право към нея, лазейки на 4 крака и сумтейки като ранен глиган. Накрая излязох от тая горичка, домъкнах си байка със сетни сили и се паркирах до дърветата. Дърва наоколо имаше доста, та бързо спретнах огнище и един хубав скаутски(пионерски) огън. Много съм благодарен на верните ми обувки спешълайзки, че съхнат толкова лесно. Телефона също имаше покритие, та реших да звъна на моята приятелка, да и кажа, че прибирането ми към София се отлага малко...тя май сега забеляза, че ме няма от няколко дена, но това е друга тема. Тук го карам предимно описателно, тъй като не ставаше за снимки, но все пак реших да си спретна едно авто-фото та да си гледам някой ден измъчената физиономия...
и каска на една страна захвърлена.....
Времето се ниже бавно през тези месеци....нощта продължава около 13 часа, а часът е едва около 23:30. Датата е 30 ноември, а луната е пълна...има и звезди. Тъкмо да ми доскучае и се почна....едни плисъци в реката, едно цапа-лапа. Айде стига бе, викам си аз, какво ще да е това. Не ще да са златотърсачи, ама пък и на кротък водопой не прилича. Послязох аз малко надолу по склона към реката и обясних на висок глас на нещото там долу, че напълно разбирам хигиенните му нужди, ама може ли все пак малко по тихо...кое време е...хората спят..все някъде. То напълно ме разбра и без да бърза започна да се оттегля с тежка бавна стъпка...по склона отсреща(слава богу, не по моя). Слушам го как ходи..бавно и тежко, чупят се клони, търкалят се камъни. Досега в гората съм срещал почти всички диви животни, дето ги има у нас и всички ги знам как ходят ...без кон и мечка. Защо не съм срещал кон ли - ? ...ми явно щото не ходят много по горите. Така че трябваше да реша това кон ли е или мечка. Поогледах се къде съм....помислих и познайте какво реших. Ами естествено че е Кон...един стар уморен склерозирал кон, който се е загубил и заспал до реката, докато пие вода. Като съм прегазвал гъстака издавайки шум, като от 300 диви свине, аз съм го събудил. Конят се поогледал, помислил....пък решил да си вземе една баня, че като замръзне реката, цяла зима некъпан ще ходи. Чиста работа...загадката е разрешена, пък и моят кон си взе хавлията и замина някъде, така че реших че е време аз да отида за вода, щото запасите бяха на привършване. Този път обаче не тръгнах по гъстака надолу към дерето, а избрах обходен маршрут отгоре. Фарчето щеше да изкара още 3 часа, така че бях относително спокоен. Ходя си аз по гората и изведнъж излизам на ...път. Да бе истински път - може би горски някакъв, но прокаран за 4 колесни. За малко ми мина през главата мисълта, да стегна багажа и да дръпна по него, но като се сетих за топлия уютен дом сред гората под звездите, който си бях създал се отказах - кой го знае тоя път къде пак ще свърши в някое дере....няма да е за сефте тая вечер. Тръгнах по пътя нагоре и след 300м той пресече реката. Тоя път гледах да не си наквасвам краката. Реших сутринта да продължа още малко нагоре по пътя, да видя накъде отива...ей така за друг път да знам. Върнах се в лагера, полегнах на корените и закачах да се изниже нощта. Други нощни посетители нямах, та придремах малко, докато луната извършваше своето древно въртеливо движение около земята и хвърляше причудливи сенки наоколо. Сетих се, че имам 3 обикновени бисквити. Обикновени, ама на светлината на огъна изглеждаха необикновени. Изядох едната и си помислих дали да запазя останалите за баба Меца, ако реши да намине нагости. Все пак не бива да подценявам шанса да се окаже бивша циркова мечка, навикнала на висококалорична въглехидратна храна. Докато размишлявах изядох и втората....- абе гладна мечка за една бисквита хоро играе ли..? - но не бях оптимист и тъй като споделям някой общи черти с мечешки род, заключих, че не играе - не и толкова рано сутринта. Така че изядох и третата бисквита. Някъде около 5 сутринта е...подухва остър ветрец и сигурно е около нулата. Набивам поредния пън в огъня...чудя се колко отдавна не съм спал сам сред звездите - мисля си, че всеки трябва да го направи поне веднъж в живота, за да разбере колко малки и нищожни сме ние великите хора, забити на малка планетка в провинциална спирална галактика. Луната залезе и стана тъмно. Пак съм задрямал и огъня е позагаснал. Часът е около 6:30 и небето става виолетово на хоризонта. Решавам че е време за сутрешната разходка по пътя. Обезопасявам огъня и тръгвам. Все още съм на фенерче, но небето вече хвърля синкав здрач. Пътя се оказа, че излиза право на онази пуста полянка, от която се забих в храсталака - просто е трябвало да тръгна по нея право нагоре и съм щял да пресека пътя. Е..друг път ще знам. Върнах се обратно в лагера, който на почти светло изглеждаше някак така...
Докато се суетя и се готвя да си тръгвам из гората зад борчетата се чуват същите познати от вчера тежки стъпки. Брех...докато ме е нямало в лагера, моят нощен приятел се е преместил отсам. Ранцата ми е стегната, байка е в готовност, поради което решавам да надзърна в гората. Не видях никой в близост, но той явно си беше там и ме наблюдаваше отнякъде, та реших да оставя запознанството за друг път, защото никак не изглеждах представително след цяла нощ до огъня, некъпан и леко брадясал.Качих се на байка и газ....какво да ви кажа за пътя - той е високоскоростен гладък горски път на серпантини , по който летиш с 40км/ч. Аз лично се радвах да чуя иначе острото стържене на верните ми хидравлики, наподобяващо сутрешните хрипове излизащи от дробовете на закоравял пушач. Слизането продължи много повече отколкото очаквах. Предполагам, че има преки пътеки , които пресичат този досаден горски път, но оставих това за следващия път. След около 30 мин излязох на ето това горско кръгово движение, което се реализира около малко езеро с тръстики....
На другия край на езерото има сериозно указателно дърво, което сигурно помни голяма част от новата българска история.
На мен нищо не ми каза...но може нещо да не е било в настроение. За това пък табелите по него ясно указваха де е селото на розите и ...ромите. За незнаещите да поясня, че с. Розино е известно с празника на розата и с това че има най-голямата ромска махала в региона. А..и с това че Хаваж, щеше да изгражда там център за медитация. Е, вероятно и с други неща... Та тръгвам аз по пътя, който започва да върти гръб след гръб, дере след дере. Хоризонтален и приятен за каране, слънцето вече напича и аз се замислям за късите панталони. По едно време стигнах някъде над селото и реших да карам право надолу през една рехава борова горичка....не тая не беше като вчерашната. Започна да става много засукана и аз спирам, за да облека бронята и да сложа наколенките, тъй като ми мирише на борова смола и спускане...
След малко разбирам че тук определено е орал местния ендуро клуб, но както се вижда от снимката, място за оран има за всеки...
Ама няма такова място ей...това е около 1000 метрова ролба с препятствия, която води право в горната махала на селото. Рай за джъмпери, фрийсталъри и фрийрайдъри - избираш си трасе, каквото ти душа иска - кеф ти улеи, кеф ти скокове, кеф ти скали..наляво и надясно....мания
Трябва да измисля начин да се окажа по-високо на този хълм, вместо да обикалям по черни пътища. На много места мернах разни пътеки идващи отгоре....но както опита ми е показал това не значи нищо. Яд ме е на google earth, че не искат да сложат по детайлни снимки, на терена - това е един удобен начин да "прелетиш" над него и да си избереш маршрут. Е, всичко хубаво свършва, когато започне цивилизацията, та и с моето каране беше така - до първите къщи на селото. Определено района има голям потенциал за добри пускания, а като включим и красивата гледка по билото на тази част от планината, се превръща в едно от моите любими места. Хубавото на южните склонове на планината е, че се изсипват много стръмно надолу, и създават условия за едно технично и не-аграрно спускане. Има множество животински пътеки, за съжаление последните години, както навсякъде, животни вече не се гледат и пътеките за затварят, а хвойната превзема високопланинските пасища. Туристическите пътеки, които свързват селата с високите хижи, също са занемарени. Природата обаче е красива, а централен балкан е едно от малкото останали места в БГ, където могат да се срещнат много диви животни и ендемични растения. Иска ми се да остане така!
Животът не се измерва с броя на вдишванията, а с моментите в които ти спира дъха!
, че не съм карал сериозно от месец и половина 
- Запомнящо се каране е било 
