Ком - Емине

[Rayko]

Сигурно си качил вр. Звездец, което не е нужно, т.е. маркировката не минава от там. А от къде минава? Труден въпрос - погледни в същата тема, в края на шеста страница, има кратко разказче със снимки, в което Борката описва подробно едно наше пролетно каране, точно по маркировката.

[Admin]

01.08.2011 – от х. Планински извори до заслон Орлово гнездо

Б.: Алармата ми иззвъня в 5.00 часа. През нощта стаята бе изстинала и ми беше станало студено. Да стана от скърцащата пружина и да се махна от тая хижа бе облекчение за мен. Събрахме си нещата и тръгнахме, като Стампата пак ме изпревари. Настигнах го на чешмата Петте чучура, където го заварих да си мие колелото.

Ей, голяма грижа за това колело, голямо чудо! Ама човекът го и караше доста здраво, така че нямам основания да се оплаквам. Седнахме на пейката до чешмата за закуска, защото се очертаваше тежък ден с много бутане, а снощи не бяхме вечеряли. На мен не ми се ядеше особено след безсънната нощ, но успях да хапна малко халва и смес от счукани орехи с мед и настърган лимон.
С.: Сутринта видях хижата на светло. Хубава, солидна сграда е била, а сега пълна скръб, но мястото, на което е разположена, ми се стори някак неприветливо, пусто, голо и пейзажът наоколо приличаше на планинска пустиня. Целта за деня бе много далечна и трудна, трябваше да се движим с добро темпо, за да я постигнем.
Б.: И се започна отново... Баири, баири, качване, спускане, качване, спускане. Тетевенска Баба, Булуваня, Братаница, разни безименни върхове и превали между тях, край нямат. Стампата върви напред, на спусканията се качва и на колелото, а аз кретам отзад с болката в коляното и се чудя кога ли най-сетне ще го стигнем тоя Вежен.

И нашите планински приятелчета бяха наблизо, а минаването през техните редици не е много безопасно...

Вежен си оставаше все така непосилно далеч...

Добре, че Стампата ме изчакваше, а пък аз, поне от хорска срама, се опитвах да не изоставам много.

С.: След изкачването и слизането от поредица върхове, точно преди Старопланинското конче, видяхме туристи. Много ми се искаше да ги настигнем и да си поговорим ей така с някого. Нещо се поувлякох и пак дръпнах напред, даже когато бях в началото на Кончето, те бяха на другия край. Долу-горе по средата осъзнах, че няма смисъл, защото Борката бе доста изостанал, затова поседнах да се наслаждавам на гледките и даже съм задремал.
Б.: Така, лека-полека стигнахме и до Кончето.

Тук другарчето ми отново препусна напред и го изгубих от поглед. Той имаше нужните умения за спускане по стръмен терен, а и колелото му не носеше товар, с изключение на една двулитрова бутилка, което му позволяваше да ми взима преднина на всяко спускане. Аз пък имах над 3 кг товар на багажника отзад и едно шише с вода на рамката, което правеше колелото инертно и тежко, а заради спецификата на багажника, който се захващаше за колчето, не можех да свалям седалката при спускане. Затова не рискувах да карам по по-стръмните баири, а при спускането им ходом си жалех коляното, абе, изобщо, една камара причини да не мога да бързам и да принуждавам спътника си да ме изчаква. Той не се оплакваше от тоя факт, но със сигурност би се чувствал по-добре в компанията на някой по-бърз карач. К’во да правим, животът не е съвършен.
В началото на Кончето видях единствената змия за целия поход. Не беше голяма и набързо се скри из хвойната. Стампата се бе опнал на самото Конче и ме чакаше, наслаждавайки се на пейзажа. Продължихме заедно напред. Там, където имаше вариант пътеката да напусне острия ръб на билото и да се продължи по конски пътечки от север, възникна лек спор. Той искаше да си продължим по-високо по билото, а аз си държах на пътечките, които обаче се спускаха малко по-надолу и се губеше височина, пък и бяха гъсто обрасли с хвойна. В началото тръгнахме заедно по моя акъл, но по някое време той вдигна колелото и се изкачи обратно до билото – според него оттам било по-лесно. Не човек, ами коза. Така или иначе, след Кончето се събрахме отново и продължихме по пътя към Вежен.
Горе-долу по това време започна да пада мъгла и изгубихме върха от поглед. Стампата за последно го видях в началото на едно изкачване, след което мъглата и него го погълна.

С.: В подножието на Вежен хапнахме. Мъглата се сгъсти и нещо взе да прокапва. Вдигнах колелото на гръб и започна безкрайно изкачване. Нямаше смисъл да чакам Борис, защото той с тикане се движеше бавно. Подкарах колелото още щом се качих на Вежен, тъй като огромния му гръб отгоре е равен, а и като сложиш мъглата, все едно не си на двухилядник, а в полето. Снимки на пирамидата и отпраших към хижа Ехо с мисълта за топла супа. До там е караемо може би на 60-70 % , затова стигнах бързо хижата. Имаше много хора и затова може би нямаше свободна храна освен 2 супи. Бих ги изял веднага, но взех едната и казах да запазят другата за колегата ми, който ще дойде малко по-късно. Бяхме направили впечатление на някакви французи, които изпратиха преводача си да ни поразпита откъде идваме, накъде отиваме, тъй като не било обичайно на това място хора с колелета.
Б.: Продължих сам да се боря със стръмния баир и камънаците. Правех сравнение с времето си за преминаване на тоя участък от Планински извори до Вежен през миналата година, когато бях пешак, и се оказваше, че сега имам забавяне с не по-малко от час и половина. А планът беше тая вечер да стигнем до Дерменка... Трудна работа. Заплашваше и да завали скоро. Тоя връх за втори път го качвам и все в мъгла, да му се не види. Тая мъгла, съчетана с голямата ми умора, натрупана дотук след безсънната нощ, с очакването скоро да завали, както и с факта, че Стампата го нямаше и бях сам, ми подейства зле на психиката. Взех да си мисля, че на Стампата му е писнало все да ме изчаква и си е бил камшика напред, за да изпревари дъжда. В тоя момент „осъзнах” как ще си довърша похода сам. Той очевидно имаше сили да стигне Дерменка тая вечер и сигурно щеше да го направи. Аз най-вероятно нямаше да мога. Даже си помислих, че може да се наложи да остана да спя на Ехо, ако времето се влоши много. Това щеше да е сериозно изоставане от плана, но толкова си можех, нямаше на кого да се сърдя. Вече „виждах” как Стампата ще стигне вдругиден до Узана, където брат му ще го чака и ще си продължат заедно за морето, а аз щях да кретам сам след тях. Е, не можех да му се сърдя, човекът беше по-трениран от мен и искаше да си спази графика. Така, както аз не исках да чакам излишно Любо, така и Стампата беше нормално да не иска да изчаква мен. Имахме си уговорка в края на краищата и очевидно беше дошло времето тя да се приложи спрямо мен.
С.: Още предния ден започнах да се движа с темпо, което ми бе удобно и смятах, че негласно сме се разбрали с Борката, че който върви по-напред, изчаква другия. Поне така правех аз. Както разбрах по-късно, той се е опасявал, че ще го изоставя и ще продължа сам. Въобще не съм си и помислял такова нещо, приятелю, просто предпочитах да се движа малко по-бързо и да поседна за почивка.
Б.: С такива мисли в главата най-после успях да се изкача до връхната точка на Вежен.

След това нямам много спомени, с изключение на едно отвратително стръмно спускане по изровена пътека и камънаци, което сякаш край нямаше. А следата от гумите на Стампата личеше така, все едно тоя човек тук не е слизал от колелото, не можех да повярвам на очите си. Дъждът като че ли се размина, росна за малко и спря. По-нататък пътечката стана по-равна, вкопана, и навлезе сред хвойни. На доста места и аз успявах да карам, въпреки че често губех равновесие и спирах. На последното спускане преди Юмрука май пътеката беше разчиствана скоро, защото бързичко я спуснах, а споменът от миналата година ми говореше за едни големи камъни и неравности на това място.
И така, от подножието на Юмрука тръгнах да подсичам върха по познатата пътека. В началото е стръмно, а после хвойната отстрани пречи да се бута нормално колелото, но и това го преживях, и към четири и половина някъде следобед се показа и хижата.

За моя изненада Стампата ме чакаше отпред. Небрежен един такъв, починал си, свеж. Каза, че е тук от около час. Хапнал бил и ме чака. А пък аз си мислех, че вече е отпрашил... Въпреки голямата ми умора, която си и личеше отстрани, го зарадвах с новината, че все пак ще продължим напред към Дерменка. Той, докато си почивал, разгледал информационното табло в хижата и, съдейки по времената, дадени там, за достигане до Беклемето и Дерменка, вече не мислел, че ще успеем тази вечер. Аз обаче упорито настоях, че щом миналата година съм го направил, значи и тази трябва да успея и че не е толкова далече. Мислех си, само да успеем да минем Козята стена по светло, нататък е лесно, тъмнината няма да е проблем. Физически се чувствах размазан от умора и докато чаках да ми стоплят и на мен една боб-чорба, се изтегнах, пъшкайки, на пейката вътре да поема малко въздух. Хапнах набързо чорбата с няколко филии хляб и без да искам повече време за почивка (щото ме беше срам), се застягахме за тръгване. Тъкмо нарамихме раниците и си направихме по една снимка на фона на хижата

и дъждът заваля. Стампата искаше да тръгваме, въпреки дъжда, но успях да го склоня да изчакаме малко, белким спре. Не исках да ме мокри, а и дъждобран ми беше тягостно да слагам и да ходя с него. Почакахме малко, уж спря. Излязохме пак навън, а то, времето, сякаш си играеше с нас, и отново закапа. Тоя път Стампата беше непреклонен, вали, не вали, тръгваме. Е, давай тогава, викам, щом пък ще се мокрим, няма да ни размине я...
Почнахме да спускаме надолу по пътечката, къде карайки, къде бутайки, минахме през гората, после през папратите, където аз отчетох поредно салто през кормилото и за нула време се озовахме на следващия баир, откъдето почва пак голямото бутане.

Дъждът както беше започнал, така и спря. Даже слънцето пробиваше облаците на моменти. Ние бързахме, защото предстоеше гаден терен, а краят на деня вече се виждаше.

Падна и мъгла.

От Ехо до онова място, където пътеката за х.Козя стена се разделя (стар, непрепоръчителен вариант и новопрокаран и безопасен, но по-заобикалящ), се движехме в пакет. Оттук, след като единодушно решихме, че ще продължим по по-кратката и опасна пътека /опасна, опасна, колко пък да е опасна? /, Стампата пак показа мощ и изчезна напред, а аз останах да пуфтя след него. Е, влаченето ми отзад си имало и добри страни, както се оказа, защото след помпата на Кашана, и шалтето на Стампата се опитало да извоюва свободата си, защото го намерих, закачено на една трънка, и го взех.
С.: Потеглихме в дъжда към х.Козя стена и пак се разделихме. Пристигнах на хижата и реших да залепя спуканата ми резервна гума. В това време излезе и хижарката. Поразприказвахме се и като ми обясни, че може да ни приготви всякакви вкусотии, нещо взе да ми се поостава тук. През това време дойде и Борката. Разбрахме се, че продължаваме и като погледнах, предната ми гума спаднала.

Понеже cholla имаше снимка на това място, да не остана и аз назад.
Каквото и да си говорим за отсечката между тия две хижи, тя си е трудна и опасна. Миналата година като пешак я взех за час и петдесет минути, но с колелото сега ми коства около три часа. Минаваше осем вечерта, когато най-после х.Козя стена изникна отсреща.

Заварих Стампата да лепи спукана гума. Отново. Мнението му беше да останем да спим тук, защото на табелите пишело, че до Дерменка е четири часа и половина път и ще окъснеем сериозно. Аз обаче не бях съгласен, държах си на моето, че само трябва да минем Козята стена и нататък няма да ни е проблем, дори и на челници. Дотук си спазвахме графика, че дори го преизпълнявахме понякога, защо сега да го нарушаваме, я гледай, още е светло, ще успеем! Оставих го да си оправя гумите и хукнах нататък, за него нямаше да е проблем да ме настигне. Което той и направи, май някъде около оня паметник на загинали алпинисти, в подножието на връх Кучето.
Опитах се тоя път да внимавам да не изпусна пряката пътека през баира, за да не заобикаляме през Бабин нос, но пак не сполучих да я открия. Карай, щяхме да минем около километър повече, не беше болка за умиране.
Слънцето вече се скриваше, а ние имахме още доста път...

С.: Настигнах го, заобиколихме го Бабин нос и пред нас се очерта силуета на вр. Козя стена. Едва си личаха гънките на върха, защото мръкваше и аз му казвам „Оттам ли трябва да минем, и то по тъмно?“ “Ще минем, казва, нали сме екстремисти“. Палнахме фенерите и започна едно безкрайно подсичане по доста опасни места, поне така ми се стори в тъмното. След Бальова планина вече беше каране до Беклемето.
Б.: Заобиколихме Бабиния нос и в сумрака срещу нас се изправи Козята стена в цялото си величие. Опитах се да я снимам, но заради тъмнината нищо не се получи.

Изглеждаше страшно далеч и може би заради нетърпението и бързането ни се струваше, че цяла вечност се придвижваме до нея. Около Червената локва пак имаше коне, чийто очи отразяваха страховито светлината от челниците ни.
Криво-ляво, минахме в тъмницата и Козята стена. Оттук насетне уж щеше да ни е по-леко, дори си мислех, че ще караме. Да, да, ама не съм познал. Даже и Стампата го беше страх да не се пребие в тъмницата с колелото. Затова си бутахме. А сега да стигнем Бальовата планина, а после, брей, не идва и не идва бе! Чак взех да се чудя дали не съм объркал пътя, толкова дълго ми се видя. Най-после се оказахме и в подножието на тая последна височина. Тук лани го изкачих тоя баир за нула време, ама беше по светло и нямах колело. Сега пълзях нагоре и се чудех кога, мамка му, най-после ще стигнем горе и да караме? Е, стигнахме горе, ама пак не можехме да караме; това „равно”, което е там, може би заради умората, пак си го бутахме. Хеле, по някое време наклонът се обърна в наша полза и вече трябваше да се пазим да не се пребием. Аз си знаех, че слизането от Бальова планина е стръмно, по изровен път, но в тъмницата това „надолу” се оказа по-опасно, отколкото ми се струваше. Стампата спускаше далеч пред мен, а аз най-малко три пъти се преметнах през кормилото, докато стигна до долу. Как се отървах да не си счупя главата и какъв е тоя мой късмет при всяко падане да минавам без контузии, не знам... Както и да е, свърши най-накрая тоя безконечен баир и се понесохме към Беклемето.
Някъде към 10 и половина вечерта ще да е било, когато стъпихме на шосето. Тук имаше обхват на телефоните и използвахме момента да се обадим на жените си да ги успокоим, че всичко е наред с нас и напредваме. Появи се обаче проблем – падна мъгла. Тая мъгла, в съчетание с умората, ни накара да се откажем от идеята за Дерменка и насочихме мислите си към спане на Орлово гнездо. Опасявах се заради късния час да не заварим заслона заключен и поради тази причина ме осени ценната идея да звънна на хижаря да го предупредя, че ще дойдем, за да ни сгрее водата в банята и да ни приготви нещо за хапване. След дълго звънене, хижарят най-после вдигна телефона, слава богу! С леко пиянски глас (или поне така ми се стори) той ме успокои, че топла вода има, пък и ядене ще се намери. Ама падна мъгла, викам му аз, има ли вариант да сбъркаме пътя? Няма, да следваме коловете. Тръгнахме към арката. Имах едно описание на пътя оттук нататък, разпечатано от форума, с автор nickybike, което използвахме. До арката нямахме проблем, но после по описанието трябваше да стигнем някакъв паметник на загинал алпинист, а той ни се губеше по тъча. Мъглата стана много гъста, на няколко метра нищо не се вижда. Лоша работа. Времето напредваше, паметник нямаше, а аз не можех да намеря пътя, по който се движех миналата година и знаех, че води право до заслона. Хванахме се като удавници за сламка за маркировъчните колове и шляпахме през мократа трева без пътека покрай тях, докато маратонките ни започнаха да джвакат от росата. За радост намерихме търсения паметник, което поне показваше, че сме на прав път. Тук спомените ми се сливат с мъглата, но си спомням, че по някое време ми писна да бутам по мократа трева и накарах Стампата да се разделим и да направим по един лъч перпендикулярно на правата, по която се движехме, в търсене на верния черен път за заслона. Щастието се усмихна на мен – на няколко десетки метра вдясно от коловете излезе тъй жадувания път. Поехме по него и карахме, карахме... няма заслон и това си е. Знаех, че заслонът се пада малко встрани от пътя и в тая мъгла като нищо можеше да пропуснем отбивката. Затова много внимавах за разклонение вдясно и напредвахме бавничко и с изострено внимание. Колко път сме изминали така, не знам, ама ми се видя бекрайно. По едно време пред нас избръмча някаква машина и светнаха фарове. Оказа се, че като не сме пристигнали, хижарят на заслона се метнал на ATV-то и излязъл да ни пресрещне. Каза ни да го следваме и препусна напред, заслонът бил на около два километра. На мен тия два км ми се сториха поне пет. Проблемът ми беше в това, че заради мъглата нищо не виждах и при по-висока скорост рискувах да се пребия по изровения път. Челникът ми е силен, но е разположен високо, на главата ми, светлината му се отразява от ситните капчици на мъглата и не стига дори на метър пред гумата на колелото. В резултат на това трябваше много да внимавам къде карам, а червената светлина на бъгито се стопяваше напред в мъглата, докато я изгубя зад някой от безбройните завои. Фарът на Стампата беше по-ниско, на колелото, и му осветяваше пътя по-добре. Затова той успешно следваше бъгито отблизо, а аз все изоставах и на 2-3 пъти се налагаше да ме изчакват.
Както и да е, в 23.45 ч стигнахме най-после до заслона. Оставихме колелетата отвън и влязохме в столовата, гладни и изнемощели. Хижарят ни се поскара малко, един вид, ей, момченца, давате ли си вий сметка къде сте тръгнали и какво правите? Ние си мълчахме. То какво ли да кажем, факт е, че стигнахме до заслона след проведена спасителна операция. В една тенджера се намери останал някакъв ориз, много вкусен, който изгълтахме почти без хляб, от една чиния, като истински другари. Изпихме и по една бира, изкъпахме се с гореща вода и към един часа през нощта се трупясахме по леглата.
Беше най-тежкият ден от началото на похода. Изостанахме от графика с около половин-един час, но това не беше фатално. Обувките ни бяха подгизнали от влага, утре очевидно нямаше да можем да ги ползваме. Настроението беше минорно след позорната за нас спасителна операция, а утре предстоеше Големия... Купен.
Аз обаче бях толкова изморен след двата изтощителни дни и безсънната нощ на Планински извори, че не мислех за Купена. Намазах колената, изпих си аспирините, легнах и умрях геройски на момента...
С.: За съжаление мъглата доста забави пристигането на Орлово гнездо. Тук си пролича предимството на фара пред челника, защото той беше по-ниско и осветяваше по-добре в мъгла. След спането на Витиня и Планински извори, Орлово гнездо ми се стори направо лукс. Жал ми бе, че ще вмиришем хубавата стая, два дни не се бяхме къпали. SPD-та ми бяха идеално мокри от росата и изсъхнаха чак на Върбишки проход. Изкъпани, заспахме като бели хора. Бяхме се движили 18 часа.

М.: Аз пък този ден се събудих в собственото си легло в 6 часа сутринта, хем бях заспал след полунощ и бях страшно изморен. Първата ми мисъл беше: - Я-я-я, кръста не ме боли! Но въпросът беше хубаво ли е това или лошо? Хубавото е, че нямах сериозна травма, а лошото – отказването от прехода „Ком-Емине” е било емоционално, прибързано и глупаво. Когато отидох обаче до банята, за да драйфам, си отговорих на горния въпрос. Значи все пак бях хванал някакъв летен грип /което въобще не бях и допускал/ и отказването е било правилното решение.
След това отидох и измих колелото на водоструйка, стегнах багажника и направих някои промени по окачването на багажа. На малката чантичка и раницата „бих шута” с голям кеф. Даже обмислях кратко и варианта да ги изгоря ритуално в двора, подскачайки като шаман около огъня:). Толкова много ме бяха ядосали!
Отидох в „Метро” и купих една раница „Ташев”, която се оказа, че е като на Борката /това обаче после го установих/. Махнах поне 50% от дрехите и 90% от храната, отворих картата с маршрута и започнах да правя догадки до къде са стигнали Борис и Стампата. Звънях, ту на единия, ту на другия. Обаче никой не вдигаше. Гледах с въздишка към Балкана и мислено им завиждах!
След това отидох до един магазин за обувки и си купих маратонки „Булдозер” за 35 лв. – леки, с хубав грайфер и на пръв поглед здрави. Мислех с тях да заменя моите маратонки Runners, които бяха доста протъркани от вътрешната страна /купени за 17 лв. от едно намаление в пловдивското „Илиенци” и почти запазени преди прехода/. Нямам правилна стойка и правилно каране на велосипед – за това се бяха изтъркали така. Но след като размислих и като си представих колко ужасни ще станат и тези нови маратонки, взех крайно решение: Няма нужда да скапвам и новите маратонки. За оставащата част от прехода предвидих пак да съм със старите си маратонки – може да са с разкъсани шевове /само на места и то от вътрешната страна/, но са доказано здрави!
И така – през останалата част от деня ядох супи, вегетирах и гледах жално към Балкана.

[dobber]

Благодаря за разказа момчета. От няколко години следя тихо темата КЕ и все не намирам сили да се пусна и аз в това преживяване. Обаче сте много заразителни всички!

[taurus13]

Много хубав разказ...от който обаче могат да се направят няколко извода за начинаещите мераклии. Първият е, че умението да се кара велосипед добре в планиснки терен е много необходимо и пести много време и сили. На практика в голяма част от този преход, един добре подготвен байкър, ще може да си кара - изключвам стръмните изкачвания, но и при тях умението за носене на байка е много важно. Уменията за нощно каране на фарове, също са много важни. Второто е, че байка, екипировката и правилното и използване, също са важни. Вие сте ги учили тези неща в движение по маршрута. Не може да ви се отрече, че сте държеливи физически и психически, което е най-важното.
Тия неща ги казвам, предимно заради десетките мераклии за някакви лежерни преминавания по маршрута. Лежерно в случая, би могло да означава да се раздели отсечката на две по-малки - Планиски извори - Козя стена и Козя стена-Добрила, но дотук с лежерното - трябва си сила, умения и баланс по тези терени. Ако човек се мота и спира на всеки 300 метра, един цял ден няма да му стигне за да се добере от Пл.извори до Козя стена.(че дори и до Ехо)
Този участък от планината(до Узана да речем) е показателен за подготовката на участниците, така че ако някой се чуди, дали го може това, е добре да си направи един тестов маршрут - ако успее тук, западната и източната част, няма да го "съборят". И една техническа подробност - по тези тесните 20 см пътечки, които въртят насам и натам през коренчета и камъни, педалите с автомат са повече от препоръчителни, а едно добро меко и леко колело с окачване от 120-140мм улеснява още повече нещата, доколкото увеличвава проходимостта и намалява умората за деня.
Относно времето - доколкото последните години, често ходя из тия места и наблюдавайки измененията в климата у нас, считам, че удачното време за минаване по маршрута е от 6-7 август, докъм 20-25 авгус. В последните години стана едно изместване на сезоните, при което пролетта отиде напред, в резултат на което юли месец е доста влажен и валежен. Освен това, през късното лято, тревите в ниските части са вече прегорели и терена е по-видим, а пътеките са проходени от местните и туристите.

[lostrider@]

Добре де.. Кой нормален човек пуска такива неща след 12:30 през нощта? Аз кога да спя?
Поредният увлекателен ден. Не знам за останалите читатели, ама аз като чета накой от разказите за К-Е и се потапям в една приказка, от която няма излизане после. За това, разбира се, са виновни хора като Борис, дето ти иде да ги "принудиш" да минават тоя преход всяка година, та да разказват после тука. Че и по няколко пъти.

[sensation_blue]

Споделям мнението на lostrider, цяла нощ съм сънувал местата, по които са минали Борис и Стампата, даже все едно на живо ги видях как стоят умърлушени и доста сдухани пред леко замаяния хижар, който явно доста се е притеснил (и има защо) за да тръгне да ги търси и се опитва да им налее акъл в главите, че е трябвало да останат в х.Козя Стена. Честно казано не знам от къде тази воля и сили, недоспали да правят такива неща - с колелета по Козята Стена и то нощем Но именно тези разкази се запомнят, обаче хора, моля ви недейте за едната интересна история да си рискувате живота. А и половин ден +/- ... не знам - не съм бил там да коментирам, но пък се пренасям виртуално и гледам всяка стъпка от къде минавате, опитвайки си да си представя мястото, макар че знам, че на живо е съвсем друго, а не като на картата
Все пак ето тук намерих интересна карта с отбелязани хижите, върховете, местностите, че дори и паметниците и най-вече - водоизточниците (но са доста дребнички и се налага по-сериозно взиране и zoom-in)

п.п. Taurus13, да ако си в добра форма може и с клипсовете да е по-ефективно, но..... от гледна точка на безопасността, не съм много убеден. Още повече че при силна умора тези 20см пътечки се целят доста по-трудно. Е, Райко сигурно е бил с клипсове, но Райко си е Райко

[pavle]

Момци, споделете телефоните на хижите/хижарите по трасето. От един пост на Борис видях тези:

..хижаря на х.Буковец е 0896693170, а на секретаря на туристическото дружество – 0896693169..

Мерси

[lostrider@]

Ето едно добро начало: viewtopic.php?f=3&t=24313&start=210#p633785

[taurus13]

Аз пък да се обадя и по въпроса за конете, щото виждам, че Борис упорито ги смята за заплаха. Тия коне са напълно безобидни и кротки, а причината да се събират веднага срещу туриста е, че хората ги хранят с бисквитки и ябълки и те са се научили да идват веднага когато видят турист насреща им. Аз самият съм ги хранил с бисквитки от ръка. Спомням си първият път когато се срещнах с полудивите старопланински коне - те се бяха разположили на кротка паша на една тучна майска ливада, а аз кротко си берях гъбки. В момента в който извадих пличкето и клекнах на тревата, три-четири от тях, очевидно по-смелите, веднага ме наобиколиха, обаче като видяха, че ще ги снимам, вместо да ги храня, загубиха интерес.
А пък този момък Борислав, дори се метна на един на Червената локва...

Каубойските умения на Боби, обаче не бяха на нивото на байкърсите му и коня го метна само след 3 метра езда. Обаче пък си избра, най-лачения(или от две блондинки, избра брюнетката). За съжаление, аз до последно не вярвах, че ще реши да пробва да го язди, поради което не внимавах и успях да заснема само тази некадърна снимка.
Голям купон се завихри миналата година, когато една групичка се спускахме в един посред нощ в мъглата от вр.Кочмара към х.Равнец. Тогава налетяхме на голяма група коне, които подплашихме и те се разтопуркаха наоколо побеснели от шубе. Само дето нито те виждаха нас, нито ние тях и беше тотален хаос - караш надолу по поляната на фар и около теб топуркат и цвилят коне, като току някой изскочи от мъглата като призрак. Тогава малко се притесних, да не стане инфекция и някой кон да вземе да сгази накой байкър.
Ако обаче искате да знаете, имам една история на Пирин с един конски табун, предвождан от черен кон, истински психопат и четящ мисли. Само че, ще оспамя много Ком-Еминската тема.

[Yavkata]

Милко, вземи като имаш време да я пуснеш тази история кото отделна тема...или май имаше някъде тема за срещи със животните. Нищо от това което пишеш не може да е спам.
По темата:В чакане на "новите приключения" препрочитам всички пътеписи до тук, включително и от темата на Райко. За съжаление и жена ми ги чете и ми заявява преди седмица: "Трябва и ние да го направим!" И аз кво, нали съм послушен, почвам да и чертая схеми за подготовка и как догодина ще се пробваме на части. Получавам реплика:"Не, не догодина е много далече искам тая година и да го минем изцяло".Въобще до такива вредни писания трябва да се ограничи достъпа на широката народна общественост.

[Rayko]

Искам да добавя, по въпроса за конете, че това което се вижда от снимката на Таурус13 не е никък лесно. Не е достатъчно само да не се страхуваш от коня, а трябва да му спечелиш доверието, за да ти позволи да се метнеш отгоре му. Аз съм пробвал насила - бягат бсе едно съм дявол.
Иначе идват да просят, ако не им дадеш нищо те ближат за сол. Бил съм с приятел, който се страхува от тях и бяга, а те го гонят, може би за забавление. Като цяло е добре, че ги има , особено в пустите райони, така човек може да общува с други разумни същества, ако ще и за едно здрасти да е

[lupo]

Споделям мнението на lostrider, цяла нощ съм сънувал местата, по които са минали Борис и Стампата, даже все едно на живо ги видях как стоят умърлушени и доста сдухани пред леко замаяния хижар, който явно доста се е притеснил (и има защо) за да тръгне да ги търси и се опитва да им налее акъл в главите, че е трябвало да останат в х.Козя Стена....

най-интересното, е че и аз сънувах доста дълго по-миналата нощ как съм по КЕ ...
мислех си че нещо не съм добре но ето че и други се пренасят чат пат в тази реалност на сън

[dob111]

@admin,
Любо, няма ли възможност към всяка част от пътеписа да публикуваш и GPS следа или само файл на пътя в Google Earth? Ще е хубаво да се погледне точно от къде се минава, а и ще имаме ясна стойност за важния параметър "разстояние-изкачване" за конкретния ден.
Аз например открих това в bikemap.net http://www.bikemap.net/route/788934#lat ... m=7&type=2

[lupo]

@admin,
Любо, няма ли възможност към всяка част от пътеписа да публикуваш и GPS следа или само файл на пътя в Google Earth? Ще е хубаво да се погледне точно от къде се минава, а и ще имаме ясна стойност за важния параметър "разстояние-изкачване" за конкретния ден.
Аз например открих това в bikemap.net http://www.bikemap.net/route/788934#lat ... m=7&type=2

мисля че до момента никой освен cholla не е правил такова ценно нещо като пълен GPS Track на КЕ с велосипед ....
към неговия пътепис има прикачен трак към всеки ден
(ако имаш в предвид да се нацъква някакъв трак по карта само за един вид прегледност на разказа според мен става рисковано, защото някой по погрешка може случайно да попадне на трака, да реши да го ползва и да се прецака сериозно)

[Admin]

[jeep0700]

Чета си разказа и проблемите на Борето и се сетих, че преди 2 години и аз се сблъсках с коленни тревоги, ту едното, ту другото, двете никога заедно. А в комбинация с огромното ми желание да вляза във фитнес залата да започна да влизам във форма, ми навяваха само тъга, че това може да се окаже невъзможно. От няма накъде купих магнитните наколенки на доктор Ливайн. В комбинация и с правилни движения се оказа, че уж увредените колене държаха непосилни килограми даже и за напреднали. По едно време установих, че отдавна не съм имал болки и свалих наколенките. Е да, ама не става. Те не били лековите, спомагали за комфорта само при постоянно носене.
От опит препоръчвам наколенките.

[Rayko]

Аз пък ви препоръчвам педали с автомати. Малко по-скъпо е от наколенки и мазила, но ефектът е сигурен. Друг е въпросът, че някои хора, въпреки че са с автомати, не ги ползват както трябва, т.е. само натискат с предният крак и не издътпват със задният.
Така и така съм извън темата, поне да ви кажа едно упражнение, с което можете да си подобрите техниката на педалиране:
Намирате терен с лек наклон нагоре, да няма препятствия, които да прекъсват въртенето на педалите и карате по него с една ръка. Когато караме с две ръце, имаме стабилна опора, която позволява да натискаме неравномерно с краката и така се получава, че усилието е само когато кракът натиска педала надолу. Когато нямаме опора от кормилото, несъзнателно разпределяме натоварването на по-голяма дъга от окръжността, което е целта. Така си създаваме двигателна култура за правилното движение и после прилагаме наученото несъзнателно.

[bokicha]

Аз пък ви препоръчвам педали с автомати. Малко по-скъпо е от наколенки и мазила, но ефектът е сигурен. Друг е въпросът, че някои хора, въпреки че са с автомати, не ги ползват както трябва, т.е. само натискат с предният крак и не издътпват със задният.
Така и така съм извън темата, поне да ви кажа едно упражнение, с което можете да си подобрите техниката на педалиране:
Намирате терен с лек наклон нагоре, да няма препятствия, които да прекъсват въртенето на педалите и карате по него с една ръка. Когато караме с две ръце, имаме стабилна опора, която позволява да натискаме неравномерно с краката и така се получава, че усилието е само когато кракът натиска педала надолу. Когато нямаме опора от кормилото, несъзнателно разпределяме натоварването на по-голяма дъга от окръжността, което е целта. Така си създаваме двигателна култура за правилното движение и после прилагаме наученото несъзнателно.

Педалирането с един крак също е подходящо упражнение подобряващо техниката на педалиране.. /осъществява се само с автомати!/
ще ме прощавате

[Admin]

02.08.2011 – от заслон „Орлово гнездо“ до заслон „Ботев“

Б.: Поради жестоката умора от предния ден, тази сутрин си позволихме малко повече спане. Станахме в 7. Навън беше доста хладничко, но поне мъглата я нямаше.

Въпреки че днес предстоеше може би най-тежкото изпитание – преминаването на алпийската част на Централен Балкан – ние не бързахме особено. В моето шише с вода още първия ден си бях нарязал парчета лимон, като периодично доливах вода и мед. Получаваше се една ободрителна и леко сладникава течност с приятен вкус, която, за разлика от водата, съдържаше и ценни калории и витамини. Само че след изминалите 4 дни от лимоните вътре бе останала само част от кората, която бе почнала вече да се разкашква и бе наложително да се поднови. Та така, в рязане на лимони, закуска, почистване на колелета и други дейности, си изтекоха два часа. Към девет вече бяхме готови за тръгване.

За разлика от снощи, хижарят днес бе значително по-мек с нас. Каза да не се плашим, че Купена не е толкова страшен и че имало само един участък от около 50 м, където ще се поозорим. И така, поехме към Дерменка.
С.: За закуска лепих гуми. Малко внимание на техниката и отново на път. Нещо не бързахме много, бяхме понатрупали умора от изминалите дни, но лично аз не се плашех от предстоящия ден. Странно ми бе как са се изтрили спомените от преди 20 години. Бях минавал оттук, а подробностите не ги помнех, освен хубавата борова гора край Добрила, Амбарица, а и Купените и Кръстците нещо ми се сливаха.
Б.: Миналата година, като минах сам оттук, нямах никакви проблеми с ориентацията, но очевидно не съм запомнил много от пейзажа, защото сега се наложи дори да спрем на един кръстопът при един пастир, за да ни ориентира за посоката. Докато траеше разговорът ни с него, ей тоя „звяр” взе да ни се умилква около краката:)

След малко стигнахме и до хижата.



Тук решихме да хапнем отново по една чорба, а аз използвах момента, че на хижата има работещ телефон, за да звънна на nickybike от Габрово, за да го помоля, ако му е възможно, да се качи до Узана утре и да ми изправи задната капла. При мъкненето по баирите към Вежен и удрянето по камънаците се беше изкривила леко и при движение накладката на спирачката опираше на едно място в шината. Не беше болка за умиране, но звукът от триенето ме дразнеше, както и натрапчивото чувство, че заради този проблем ми се намалява ефективността от карането и бутането. Ники миналата година беше изразил готовност да дойде и да ми донесе нещо, ако се нуждая, но тогава си мислех, че си имам всичко и му отказах помощта. Сега смятах да не съм толкова срамежлив и да го направя и него съпричастен към похода ни. Ники обаче не си вдигаше телефона, та затова звъннах на Жоро (kibikoff) с молба той да се свърже с него и да го помоли от мое име. Тия габровци, троянци, севлиевци и други от оня край са все хубави хора, може да се разчита за всичко на тях. Затова поне в тоя район ми беше по-спокойно, защото при нужда от помощ те винаги ще намерят начин да помогнат. Жоро, както обикновено, свърши работата. Само трябваше да стигнем до Узана в уреченото време и Ники щеше да е там.
Бавихме се и на Дерменка, каквото се бавихме, и тръгнахме към Добрила. Вместо по пряката пътека, която и досега не знам откъде тръгва и къде минава, поехме по познатия ми от миналата година заобиколен път. Малко по-нататък по него се натъкнахме на един камион с работници, който така плътно беше запречил пътя, че се наложи да се катерим по стръмния склон отдясно, обрасъл с хвойни, за да успеем да го заобиколим и да продължим. Работниците бяха впечатлени от намерението ни да стигнем до морето и се чудеха какво ли щяхме да правим в случай на повреда на колелетата, например ако спукаме гума.
За разлика от миналата година, черният път към Добрила през гората не беше толкова кален и на доста места можехме да си покарваме. Ама като цяло, до Гердектепе си е бутане.

За това място знаех от разказа на cholla, а и Райко ме беше предупредил, че има подсичаща пътека южно от върха. Намерихме една добра пътечка, тръгваща вдясно, ама без маркировка и се почудихме дали да тръгнем по нея. Посоката й, поне в началото, беше обещаваща и се решихме. Тя се виеше хоризонтално по склона, а билото остана някъде над нас. Ходихме по нея, ходихме, толкова, че да ни се стъжни, ако трябва да се връщаме обратно и по някое време, хоп – червена маркировка и табели за Добрила! Пътеката беше караема и навлизаше в едни елови горички, но на доста места по нея имаше корени, които специално мен ме караха да спирам и да слизам от колелото. В следите на Стампата, който отново бе отпрашил напред, липсваха стъпки от сандалите му, което значеше, че той тук не е спирал, абе, може си го, човекът.
На едно по-открито място нашата пътечка се сля с пътя, по който бях минал предното лято. После пак баири, гори, тук-там локви...

... и така до х.Добрила.

С.: На Дерменка хапнахме и избутахме до Гердектепе и после беше много приятно каране до Добрила, където ядох както трябва. Строежът тук си беше на същото ниво, откакто го помня, но за това пък старата хижа е станала много приятна, както отвън, така и отвътре.
Б.: Беше около 12.30 наобед. Стампата се беше разположил в столовата с намерението пак да яде. Това му беше третото ядене, а още половината ден не бе минал. Поръча си там една порцийка, не помня какво беше, ама мръвка беше, със салатка, а май и биричка, ех, колко е хубав животът! След боба на Дерменка на мен не ми се ядеше. Пийнах само една количка по примера на Митака, който друго не пиеше по хижите, и се заех да прехвърлям екипировка от багажника на колелото в раницата. Горе щеше да падне носене, та трябваше да олекотя ръчния багаж. Напълнихме съдовете с вода и към 13.20 ч захапахме баира към Амбарица.

Стампата, както обикновено, беше метнал кончето си на гръб и гребеше по баира, а аз пълзях след него. Тая техника на избутване на колелото със силата на ръцете нагоре и после „набиране” с натиснати спирачки, си е много добра, но при мен имаше един съществен проблем. Той се състоеше в това, че на раницата отстрани, на компресионните ленти, бях закрепил едни допълнителни джобове, които, като оставим настрана ползата от тях, ми увеличаваха страничните габарити, и при избутване на колелото, носът на седалката все се закачваше в тях. Това е особено неприятно, когато се повтори 10-20-100-500 пъти. Ама това е положението, нямаше как да го оптимизирам.

Бавно и полека изпълзях догоре, където другарят ми ме чакаше.

Стампата очакваше, че ще искам да почина малко, предвид жалкия ми вид и бавното ми пълзене, но време за почивка нямаше, а и аз бях съхранил силите си по баира. Тази вечер по план трябваше да стигнем до Тъжа и понеже аз си нямах реална представа колко далече е това и какво ни очаква по пътя, наивно вярвах, че можем да успеем. Така че без бавене се качихме на байковете в едно от редките карания из тоя район.

С.: Поносих си колелото до Амбарица, след което имаше каране едни 500 м. Оттам нататък беше носене, много носене и бутане до Ботев. Лошото беше, че мъглата пречеше на гледките и не можеше да се прецени визуално разстоянието, което ни остава, а времето напредваше. Борката не беше в добра форма и се движеше твърде бавно, това допълнително ме притесняваше. Ясно бе, че ще се движим на фарове, но въпросът бе къде.
Б.: Както се вижда, върховете бяха обвити в мъгла и нямахме възможност да се наслаждаваме на красотите, заради които се качват туристите тук. Пътят, който сме изминали, и този, който ни предстоеше да изминем, също бяха потънали в мъгла и на практика не знаехме къде сме. Е, от време на време се откриваха някакви гледки.





Мъглата явно е проникнала и в спомените ми, защото освен дълго и стръмно слизане от Амбарица и едно безкрайно подсичане отляво на някакъв връх по хоризонтална пътека, друго не помня. Стампата беше избягал нейде напред и си бутах сам. И така до подножието на Купена, където нашият безгрижно се беше изтегнал, смучейки тревички

и наблюдавайки голямата локва малко по-надолу.

Че това нагоре беше Купена, се сетих само поради наличието на локвата, иначе мъглата така го беше обгърнала, че нищо не се виждаше. Което донякъде може да е било и за добро – вярно, няма красоти, ама няма и страх от високото и пропастите. Починахме малко, да посъберем сили, защото предстоеше най-трудното. Или поне така си мислех тогава. Стампата нарами колелото си и се изгуби в мъглата, а аз закретах след него, бутайки по стръмната, виеща се пътечка между камъните. За съжаление сега, заради дистанцията на времето и факта, че не съм там, а съм на топло пред компютъра, не ми е възможно да предам реалистично трудностите, които срещнах на това място. Определено е гадно. Буташ, влачиш, носиш, дърпаш, спъваш се, спираш, дишаш тежко, внимаваш да не паднеш, да не изтървеш колелото... ей такива ми ти работи. Не знам колко време съм се качвал. Малко преди върха ме пресрещна Стампата, но без колелото си. Бил го качил горе и се върнал да види аз къде съм. Еми, тук съм, идвам. Опрях до оня улей, за който беше писал cholla, че го е затруднил най-много. Вай-вай, ами сега? Въжето високо, камъкът гладък, колелото тежко, а аз останал без сили. Как да го кача? Направих някакъв плах опит, но безуспешно. Тук очевидно щях да загубя много време, а с такова не разполагахме. Затова, срам, не срам, се съгласих Стампата да ми помогне. За мен това отчасти значеше провал на похода. Всички, които миналата година минаха по този маршрут, бяха преодолели Купена сами, без чужда помощ. А ето, че аз не успях. Знам, че ако нямах други опции, щях да успея и сам, независимо дали щеше да ми отнеме час или дори два, да прекарам колелото по тая скала. Но сега с мен имаше още един човек, когото и без това бавех достатъчно много и който беше така добър винаги да ме изчаква, така че не можех да си позволявам експерименти. Извадих въжето и вързах колелото с единия край, а Стампата пое другия и с невероятна булдозерска мощ го изтегли нагоре, катерейки се по металното въже и по камъните. Аз отзад само го побутвах, когато кормилото или педалите се закачеха някъде.
На практика той сам ми качи колелото на Купена. Трудно ми е да предам какво възхищение и признателност изпитвах оттук насетне към тоя човек и приятел.



Извадихме легендарната тетрадка от кутията и... започнахме да се чудим какво да напишем в нея. То в тая мъгла, която ни беше обгърнала, какво ли можехме да видим, за да се почувстваме велики, че сме изкачили тоя връх? Накрая измислих нещо супер банално, като дори и грешка допуснах.

Като видях какво е качването на Купена, не ми се мислеше какво ни чакаше на слизането, за което казваха, че било по-трудната част. Само че в началото имаше един участък с въже, който не беше кой знае какво и ние си рекохме: ха, че това ли било, та то лесна работа? По-надолу се показа друго въже, очевидно доста по-сериозно като предизвикателство. Помислихме, че това ще да е трудната част. Като пристигнах на мястото, Стампата вече бе свалил раницата си долу и сега си сваляше и колелото. Извадих пак въжето с намерението да го използвам, докато свалям моето. Стампата искаше и тук да ми помогне, но този път не му позволих. Като не бях успял да си кача колелото сам на Купена, исках поне да го сваля без чужда помощ. Направих обаче голяма глупост. Преметнах въжето на рамо, хванах горната тръба на колелото и заслизах заднишком. Не исках да прехвърлям въжето през глава, за да не ме повлече и мен возилото, ако тръгне да пада в Джендема. Въжето обаче се откачи бързо от рамото ми и се оказах в ситуация да слизам заднишком, държейки се само с една ръка за въжето, докато в другата носех около 15 кила товар.

За щастие успях да се справя със задачата и с чувство на удовлетворение продължихме слизането. По едно време Стампата, който междувременно пак ме беше откъснал, ме пресрещна със скръбна физиономия – Борка, е...ло си е м...та... Какво има, бе? Той ми посочи още едно въже, за чието съществуване първоначално не подозирахме. Верно си беше е...ло м...та. Явно това въже са имали предвид ония, които казваха, че слизането е по-трудно от качването. Ами, няма какво толкова да го мислим, трябва някак си да преминем и оттук. Този път преметнах въжето с колелото през глава и се вкопчих с две ръце в металното въже. За нищо на света не смятах да се пускам от него, ако ще да умра, но ще умра увиснал, стискайки въжето!:)



Стампата вече беше долу, то не знам има ли място, през което не би могъл да си пренесе колелото.

Отървахме се и оттук без поражения и фалове. Чакаха ни Кръстците и Костенурката, които бяха поредната голяма неизвестна по пътя ни.

На мен тия Кръстци така ми се сливат в спомените, че почти нищо конкретно не помня. Знам само, че беше трудно, много трудно и безкрайно дълго! Пътеката се виеше покрай скали и камъни, катереше нагоре, спускаше надолу, ту отляво, ту отдясно, хвойни, страховити наклони, никаква ориентация... На едно място левият ми крак се хлъзна по влажната трева отстрани на пътеката и само късметът ме спаси да не пропадна в това стръмно надолу, на което краят не се виждаше. На друго пък стъпих накриво и за една бройка не си навехнах сериозно глезена.

Бях предупредил Стампата за наличието на едно място, за което бях чел във форумите, някъде в началото на Костенурката, където пътеката, по която сме се движили до момента, тръгва да слиза вляво надолу, а вярната посока беше вдясно към билото, изкачвайки една скала. Имало пирамидка от камъни някъде горе, която служела за маркировка, но трябвало да се внимава. Точно на това място ме чакаше Стампата. Заварих го кацнал като птичка отгоре на скалата. Оказа се, че качването на колелото по тая скала за мен е мисия невъзможна. Но след Купена вече ми беше все тая, така че просто му подадох колелото, той го издърпа и продължихме. След малко пак го изгубих от поглед.
Нямам си идея колко продължи цялата тази мъка, но денят започваше да си отива и взе да притъмнява, а мъглата се сгъсти. Аз бях вече на ръба на тоталното изтощение.

Очевидно бях допуснал сериозна грешка, като не ядох нищо на Добрила. Трябваше, макар и насила, да вкарам нещо в стомаха. Не че не носех ядене в раницата си, но за да ям сега, трябваше да загубя още ценно време, през което щеше да се стъмни още повече, а Стампата може би ме чакаше някъде напред...
По едно време като че ли свършиха тия гадни Кръстци и пътеката пое хоризонтално по затревен склон откъм северната страна на билото. Нямаше вече камъни, като изключим две или три „каменни реки”, които пресякох. После пътеката тръгна да се изкачва нагоре и като че ли прехвърли билото. Често повтарям „май”, „като че ли” и т.н., но просто в тая мъгла и непознат терен спомените ми не са никак ясни. Нямах си идея къде точно съм. Въртяха ми се някакви имена в главата като Жълтец, Млечния чал, ама не ги познавах тия върхове и не можех да съм сигурен в нищо. Но тук някъде отново се събрахме със Стампата и повече не се делихме. Продължихме и си спомням, че почнахме да се изкачваме, като пак имаше камъни, но не като тия по Кръстците. Аз бях останал без никакви сили и вече се движех само с воля и инат, като принудително спирах на всеки няколко десетки метра, за да си поема дъх.
Стъмни се съвсем и вече се движехме на челници. Имам спомен, че минахме в горната част на едно дере, където отдясно, по едната от стените на дерето, имаше пътека, която тук се сля с нашата. В моите объркани представи се прокрадна мисълта, че това е лятната пътека към заслон Ботев, идваща от Петолъчката. Не бях минавал по нея, но незнайно защо реших, че тя трябва да е. Това „откритие” ми вдъхна увереност, че вероятно заслонът не е далече. А тъкмо по това време Стампата беше казал, че може да се наложи да спим тук... Каквооо? Да остана на това било, в тая мъгла, при опасността да завали всеки момент? Тая няма да я бъде! Остана ли тук, сигурно ще умра, а имам дете! Е, аз имам две, ако става на въпрос, вика той. Никакво спане тук, дума да не става, по корем ще се влача, но ще стигна до заслона! Ако не е отворен, ще влезем в дърварника и пак ще сме под покрив! Ето, тая пътека е маркирана и води право там! Ще ходим само по нея и рано или късно ще стигнем!
Така си мислех, ама за жалост не било точно така. Тъй хубавата пътека излезе на едно високо и открито място, осеяно с камъни и там просто свърши. Взехме да обикаляме напред, назад, няма пътека, няма маркировка, няма колове, мъглата ту се сгъстява, ту се разрежда, накрая загубихме и посоката, от която сме дошли! Ебаси мамата, и к’во пра’йм сега? Като се разредеше мъглата, се виждаха светлинки в далечината, ама това някакви села ли бяха в ниското, що беше, не знам, пълна дезориентация. Извадихме компаса и уж тръгнахме на изток. По някое време стигнахме маркировъчен кол, до който минаваше пътека. Уф, слава Богу, намерихме се! Падаше се леко нанадолно, а пътеката беше добра, та затуй се качихме на колелетата и се спуснахме по нея. След няколкостотин метра видяхме табела на един кол, на която пишеше, че връх Ботев се намира точно в обратната посока. Айде обратно, ама тоя път бутахме нагоре. Поне със сигурност вече бяхме на прав път. Стампата периодично ме питаше колко имаме до заслона, а аз си нямах никаква идея. Грубо казано, до час и нещо-два, трябва да стигнем. Знаех, че заслонът се намира в една падина и вървейки от нашата посока, трябваше да го достигнем след дълго слизане. Затова всеки път, когато започвахме да слизаме, си мислехме – може би е там долу? Ама не би... Крачехме ли, крачехме напред в гъстата мъгла, а аз на всеки петдесетина метра му подвиквах да спре, за да си взема въздух. Не можех дори да дишам от умора. На всеки кол спирах и го оглеждах отгоре до долу, за да не пропуснем някоя табела. Докато се движехме южно от билото, бяхме на завет, но излизайки горе, така ни задуха северняка, че Стампата си облече дъждобрана, за да не замръзне, а аз трябваше да му помогна, защото в тоя вятър просто не можеше да се облече сам...
Минаваше полунощ, когато пътеката тръгна да се спуска стръмно надолу и това вече трябваше да са наистина последните метри преди заслона. Мен, както на всяко спускане, ме наболваше лявото коляно и куцуках отзад, в опит да не изоставам много, защото и 20 метра бяха напълно достатъчни, за да изгубя от поглед светлината от челника на другаря си. Спускахме дълго, много дълго време... После стана равно, а коловете изчезнаха. Пътеката също беше по-скоро пожелание, отколкото реалност. Повървяхме още малко напред в същата посока и се натъкнахме на оребрен пластмасов маркуч, който пресичаше перпендикулярно пътя ни. Какво ли беше това? Може би някакъв кабел, който захранваше заслона? Но ако е така, къде е заслона – наляво по маркуча или надясно? Тук Стампата измисли нещо умно – сложи един камък върху маркуча, та ако се наложеше да се връщаме, да знаем поне откъде сме тръгнали. Поехме първо надясно. След малко заслонът изникна в мъглата. Най-после!!!
С.: На Големия Купен си беше един алпинизъм с колело на рамо. Само забравихме да напишем в тетрадката от кутията на върха, че сме с колелета, по-късно го видях на снимките. След сложните слизания от Купена се заредиха Кръстците, които, примесени с вятъра и мъглата, бяха едно доста негостоприемно място. Добре, че се измъкнахме оттам по светло, защото по-късно, вече по тъмно, с мъка намерихме билните колове по Млечния чал. На моменти мъглата ставаше толкова гъста, че се радвах, когато срещна следващия кол. Тъмнина, мъгла, силен вятър, не можехме да определим точно къде се намираме и колко остава – кошмарна работа. Но това правеше още по-сладко облекчението, когато осветихме стените на заслона.
Б.: Качих се по стълбите към входната врата и със страх натиснах дръжката. Слава тебе, Господи, вратата се отвори! Но предстоеше още една врата. И тя се отвори... Бяхме спасени!!!
Влязохме вътре и осветихме с челниците вътрешността на общото помещение. По просторите висяха дрехи, а по пейките имаше раници. Значи имаше хора и те очевидно спяха. Тръгнах към спалните помещения и видях, че на една от първите врати пише „хижар”. Потропах на нея и я отворих. Очаквах да видя Вальо, когото познавах от миналото лято, но вместо него се показа едно младо момче. Извиних му се и му казах, че сме двама окъснели гости. Той се облече, дойде в столовата и запали осветлението. Стопли ни ядене, поприказвахме, изобщо, много добре се отнесе с нас, въпреки че го вдигнахме от леглото посред нощ. Даже се пошегува, че мен щял да ме настани да спя на горните нарове. Не-е-е, нямаше начин, не можех да се изкатеря чак дотам... Нямах сили и името си да кажа. Той ме обнадежди, че имало топла вода в банята, инструктира ме как да прекъсна ел. захранването и отиде да си ляга. Стампата се поизми набързо и се насочи и той към спалнята. Аз пък влязох в банята, ама си забравих сапуна, та се мих без сапун... Неприятната изненада бе, че водата далеч не беше с температурата, за която се бях настроил и в резултат на това, когато излязох, треперех така, че ченето ми заплашваше да се откачи. Облякох чисти дрехи, намазах си обилно коленете, изпих аспирините и отидох да си лягам. Часът беше към един и половина през нощта.
Много тежък ден беше. Не си спомням някога да съм бил толкова изморен. Мислех, че щом cholla е взел разстоянието от Добрила до заслон Ботев за 6-7 часа, трябва и аз да мога. Обаче не отчетох факта, че той е бил в много по-добра физическа форма от мен, а и районът му е бил добре познат. Изобщо, издънка си беше това късно тръгване от Добрила. Имаше пътеки, по които щеше да ми е по-лесно, ако бутах колелото изправено пред мен, но багажникът беше дълъг и задираше в земята, мамка му... Спестих си яденето на Добрила и в резултат останах без никакви сили още по средата на пътя. Изобщо нямах съмнение, че успешното достигане до заслона се дължеше на Стампата. Ако не беше той, да съм си останал някъде из ония зъбери... В месеците преди похода, когато си пишехме с cholla, той няколко пъти настойчиво ме подканяше да мина тая отсечка първо пеша, за да видя какво ме очаква. Но къде не намерих време, къде не достигна желание, така или иначе не го направих. А беше грешка. Ако бях преминал през тия места предварително, може би нямаше да се опитвам да ги щурмувам после с колелото. В нашия случай, заради мъглата, дори и гледките липсваха. Заслужаваше си, само за да можем после да се хвалим, че сме преминали Купена и Кръстците с колелета. Ама на последователите бих казал да не го правят. Просто това е една голяма глупост.

М.: Този ден успях да се свържа по телефона с Миро и от него научих, че щял да се върне на Пътеката в района на м. Узана, над гр. Габрово. Той поддържал връзка с брат си и се разбрали там да пресрещне двамата герои. Супер! На никого не казах, че и аз имам намерение да направя същото, защото се опасявах да не започнат да ме разубеждават. Не исках да обяснявам на някой защо и по какви точно причини ми се кара колело в Балкана. А и не исках да притеснявам излишно хората! И въобще, както и преди самото тръгване, както и през лятото на 2009 г., почти никой не знаеше /а и сега не знае/ за моите намерения. Когато ме остави вкъщи предния ден, брат ми беше казал, че вече съм си походил по горите, „начесал съм си крастата” и стига толкова. И измърмори нещо в смисъл, че другия път нямало да идва да ме прибира. Аз обаче си знаех, че само ме плаши – където и да бях закъсал, щеше да опита да ми помогне с каквото може. А пък баща ми, ако знаеше, направо щеше да ми забрани да се връщам по горите. Не че щях да го послушам, но щеше да ми е кофти да влизам в противоречия. Синът ми искаше да ходим на разни пътешествийца двамата с него – с палатки, на море, на хотел - където и да е. Бях му обещал и тази година подобни приключения, но ги предвиждах за по-късна дата. Единствено на жена ми казах, и то в кратце, че ако мога, ще се върна при момчетата в планината. Знаех, че тя няма да възрази. И така, докато бях във В. Търново, избягвах да говоря по темата, „ближех рани” и вътрешно горях от нетърпение да наближи момента с Узана.
Със здравето бях добре, даже се чудех как толкова бързо и без други странични прояви ми отминаха синдромите. Тогава, или по-късно, май Стампата даже, ми подхвърлиха идеята, че може и да съм получил топлинен шок и обезводняване и за това да ми е било такова състоянието /отпадналост и повръщане, с леко виене на свят/. Не ми се вярваше обаче да е било топлинен шок. По-скоро някакъв летен грип. Но каквото и да е било – вече го нямаше.

[joropc]

Определено се изкефих!

[dob111]

Малко виртуални снимки на географията по тази част на маршрута с Гугъл Ътр. Изглежда тази част от КЕ не е за Кашими, XTR-и и Х0-ли...

[icemanlovers]

Поклон евала за прехода,може за едни да е смешно за други да е най-голямото нещо в живота му,но за мен
тоя преход ми е мечта,искам преди да си отида от тоя свят да го мина успешно от край до край.
От х.Ехо до в.Амбарица(Левски) ми е познато минавал съм го,не е и така неорентирано или тежко обаче от Амбарица до Ботев.......
През 2012 мисля да се кача до Ботев през х.Плевен и да слезна към Априлци(през Тъжа),ще търся и хора за тоя малък преход за един ден,но определено докаот не мина по вашия път няма да мирясам евала и голям поклон

[cholla]

Ама на последователите бих казал да не го правят. Просто това е една голяма глупост.

@ All
Случка от нашата действителност: Неизвестен индивид споменава за намерението си с колело да пресече татковината от край до край в разгара на летният сезон с морските отпуски... странно малко а? Ама то в тези времена какви ли откачалки не се навъдиха вече... Обаче, тоз' убавец още по-зле - щял да кара колелото по Балкана, горе по билото натоварен с вода и храна. Няма баня, нито барчета и така повече от седмица.

Ако звучи познато значи сте един от малкото щастливци във вашият блок. Не мога, а не ми се и иска да си представя какво е КЕ без участъка в.Левски - в.Ботев през билото, та това е кулминацията в прехода. Трудно е да, много е трудно даже, но пък хей... кой нормален човек ще се хвани по тез' баири от сутрин до вечер? Не му се връзвайте на Борката, той се разписа в тетрадката горе и затова ги пише такива сегиз
Дайте си повечко време за отсечката ако не сте в отлично здраве, ще падне много носене и великолепни гледки от сърцето на Балкана - нали за това сме там!
Вариант'че1: нощувка на Добрила и щурмуване рано сутринта. Ден голям, за 13 ч. все ще се доберете до Ботев + лятно време(преди обяд) тези части на билото се радват на син небосвод през повечето дни т.е. може и да няма прецакване с пейзажа - само яки фотки и разчекнати усмивки. А после на финала като му седнеш каталясъл с 2 студени и като ти изтръпнат ръцете с краката, затвориш очи и... еми няма такъв кеф ей!

@dob111 Гуглето пързаля понякога

[dob111]

@Cholla
Сигурно Гуглето, пързаля, но те кара да мечтаеш и ти дава един куп идеи. То ако ти казваше всичко нямаше да е интересно.
Лично аз не съм карал в централния Балкан, но като четох пътеписа и като гледах Гугъла и се пренесох там. Евала на момчетата! Обаче трябва да си се научил да го "разчиташ" Гугъла и да си знаеш възможностите, за да не те подведе неприятно.
Дочух във Форума, че си имал GPS следи от КЕ, ще бъдеш ли така добър да споделиш безценен опит и да пратиш някоя връзка към тях? Интересно ще е да се види баш от къде се минава!
Поздрави!

[azoic]

Браво на Борката и Стампата,
чакам с нетърпение всяка част от приключението. Ние тая част от маршрута я бяхме писали за почти цял ден...е не стана каквато я мислихме, но се разписахме в тетрадката, а и видяхме на живо това което сте написали вие Понеже знаехме, че сте с велосипеди затова не се учудих на тия 241км, но за тези които не са запознати ще е малко странно.
Ама верно сте се поизложили малко тоя ден...как може да се мотате докато ви чакат Купена, Кръстците, Костенурката и Жълтец?

@cholla
Иване, с теб трябва да се запознаем. Градски сме, макар и аз да не живея от много години в Стара Загора Аз също съм фен на "барчетата", но пък стане ли дума за планината остават много на заден план.

@dob111
GPS следи колкото щеш в интернет пространството, а в разказа на Иван след всеки описан ден има и файл със следата

[stampa01]

Що се правите на момченца с тия gps-и.Завий на ляво,завий на дясно,вярно ,че е улеснение,но къде остава човешкия елемент в цялата работа.Павел Делирадев е ползвал само карта при първото преминаване през 1933г.В края на краищата Стара планина не е толкова широка,и на север да кривнеш или на юг,с колело след няколко часа си в населено място.Благодаря на всички за положителните изказвания.

[taurus13]

Ти остави таз работа за Старата планина - брали сме и няколко пъти "плодовете" из разни усойни и непристъпни дерета, дето ни обратно да се върнеш, но надолу да продължиш, но това е друга тема. Иначе по билото няма къде да се объркаш.
А Митака, верно може да е получил топлинен удар. Аз самият имам вредния навик, да не пия много вода, пък и поне 4 пъти съм получавал топлинен удар, като два пъти с колабиране. Общите симптоми са втрисане, температура, гадене, главоболие - много напомнят на грип и грипо-подобни състояния. Обикновено преминават за няколко часа, ако човек се покрие на сянка и се хидратира добре. Аспирина също помага. В най-лошия случай ме държа до сутринта.

[iskar_]

Изключително съм доволен от разказа БЪДЕТЕ СЕРИОЗНИ ОЧАКВАМ ФИНАЛА и по точно първия визуален контакт с морето

[iskar_]

давайте момчета финала наближава

[taurus13]

Абе ако тая част на прехода е алпийска, интересно как да определим това или това - факт е, че това което смятаме за трудно е закачка за хората отрасли в подножието на Алпите. Сестра ми, преди няколко години, ходи на един ски преход в Алпите, където по едно време трябва да си свали ските, да си ги закачи на раницата и да се изкатери по една метална стълба около 30-40метра, през една скала. Катеренето е без осигуровка - държиш си се с ръце и си драпаш. Просто друг път оттам няма. Те обаче това си го имат хората за туристическа пътека.
Имамме още доста да учим за високопланнското каране от словенския тим.