Гърбушко от село Гърбино (от цикъла, Нови горски разкази)

За всичко свързано с МТБ, което не е за някой от другите форуми. Например: разкази и преживявания, мнения по различни общи въпроси, интeресни продукти, новости и т.н.

Рейтинг за публикуване на тема / Рейтинг за отговор / Тежест: 1000 / 1000 / 20

Гърбушко от село Гърбино (от цикъла, Нови горски разкази)

Мнениеот taurus13 » Нед Фев 02, 2014 8:46 pm

Е, добре....какво му е добрето ще попитате. Ами просто така реших да започна, търсейки началото на нишката на мисълта си. Отдавна не съм писал нищо МТБ приключенско, сигурно съм загубил желание, може живота да ме е посмачкал или пък съм си вдигнал критериите, поради което повечето неща излизащи изпод пръстите ми изглеждат недостойни за изтънчените сетива на потребителите тук. Обаче някой току ме попита, що не пиша ...Е, добре ще напиша нещо. То аз си карам редовно с моите другарчета и те някак още ме търпят, но може и да нямат избор. Е, поне един със сигурност нямал право на избор, но това е една друга тема. Когато обаче човек реши да опише едно каране, стои въпроса кое от всичките да бъде. Не всяко каране е подходящо за такива цели, колкото и добро да е било. Освен това, не мога да описвам каране, което се е състояло вчера...по много причини. Една от тях е, че много от хората си спомнят разни подробности, поради което силно ме ограничават в използването на художествена измислица - много мразя, когато започнат да ми суфлират - ама това не беше точно така или точно там. Така че когато мине малко време, никой вече не може да бъде сигурен в подробностите и аз мога да се развихря, както ми изнася. От моят опит съм установил, че за да се получи що годе интересно за описване каране с елемент на приключение, трябва да са изпълнени някои условия. Първо карането трябва да е относително спонтанно и емоционално подбрано, а не планирано, при което маршрута е пожелателен.. Второ, добре е някъде до средата на карането някой от групата да се изгуби, защото това вкарва мнгонишковост в разказа. Трето добре е в групата да има разногласия. Четвъртото условие е да има няква местна легенда или предание и да срещнете местни хора. Петото условие касае природата - една промяна във времето винаги е добре дошла. И шесто, не е лошо да се загубите, замръкнете и храсталясате - поне едно от трите. Та докато си прехвърлям в съзнанието тия условия и то си изплува едно Гърбино. Нали виждате, и името му е такова едно. Къде се намира Гърбино? Гърбино е малко умиращо село, разположено на левия(или десният, според откъде го гледате) склон във дефилето на Земенския пролом, който пък е живописно дефиле изкопано от река Струма в Конявската планина. Преди няколко години при едно импровизирано спускане към Полско-скакавишкият водопад, си набелязахме отсрещния склон за проучвателно каране. И така мина се година, мина и повече и в един зелен и топъл юнски петък, изпаднали в дълбоките водовъртежи на чуденето де да караме сега, от дълбините изплува Земен. Сега е момента да ви кажа нещо, което не знаете или поне повечето не знаете - в Земен не се кара. А... не защото има някакви страшни чудовища, нито пък е злокобен триъгълник на изчезващи байкъри, дори и водните змии Анаконди са относително редки - просто там е толкова диво, че зачукването ви е в кърпа вързано. Разбира се има си някои места където се минава и те дори са прекрасни, но рано или късно ще се подлъжете по някой от ръбовете примамливо спускащи от билото на Конявска планина и ще се наиграете. Също така е известно, че няма места дето да не се кара и ние да не сме отишли там. Не ми е известно само, защо все още толкова хора се връзват на идеите на няколко отявлени ....
Каквато и да е причината, тия десетина човека с велосипеди сред които и две дами да се окажат в слънчевия юнски ден в центъра на село Ръждавица до църквата, факт е, че това бе напълно достатъчно за да започне още едно каране с неизвестен край и явно повечето ги устройваше. И то започна...започна със най-нормалното начало за каране - стръмна селска улица...идиотски стръмна.

Изображение
Изображение
Изображение
Изображение

След типичното начало, което иде да ви подсети, че пак не загряхте краката преди каране и че някой ден ще си патите от това, пътя благоприлично се заравни и плавно започна да набира височина към село Гърбино. Пътят минава покрай друга местна забележителност, дълбоко неизвестна в миналото до появата на ГЕ, GPS и дигиталната фотография - каньонът на река Шегава. Както виждате самото име е достатъчно за да затанцуват в главата ви индианци, каубои и койоти, в съпровода на мистична устна хармоника. Всъщност в каньона река няма или поне няма преди да завали пороен дъжд. Река Шегава е поройна река, издълбала кривият тесен каньон с причудливи скални форми. Там с велосипед не може да се мине или поне няма смисъл, което както се досещате значи, че някой ден ще мина. Някой ден, но не сега - сега само се отклонявам от групата и навлизам в началото на каньона за снимка, макар че най-атрактивните места са по-навътре.

Изображение
Изображение

След около петнадесет минути изгубено време в търсене на случайни съкровища, се завръщам на пътя и поемам по следите на групата към Гърбино.
Пътят набира височина с приятен наклон, който хем не ме товари, хем пък и не ми губи времето. По някое време се откриват гледки към самото дефиле и взорът на храстлясника може да започне да търси линиите по ребрата.

Изображение
Изображение
Изображение

След около 30 минути каране по прашният път, подминавам разклонение. Едно такова невзрачно разклонение, затова и го подминавам. Да, но след около километър започна да ме гложди, че не си погледнах GPS-a. Ами погледнах го накрая, за да спре да ми мрънка вътрешния глас и какво да ви кажа...прав си е бил човеко - тоя път дето така официално изглежда, отива в кариерата долу в дефилето, а нашият път към Гърбино е точно онова бледо отклонение. Тъй като мразя да се връщам, веднага започнах да изчислявам дали не може някак напряко нагоре да мина и да хвана почти успоредния път, а то и изглеждаше да може, макар и с цената на едни финални 100 метра провиране. Накрая все пак реших, че все още е твърде рано дори за мен да започвам да се губя, пък и съм последен и сигурно ще висят някъде да ме чакат другарчетата. Та обърнах си смирено и се върнах до разклона. Пътчето всъщност е твърде приятно, сенчесто, леко затиснато от растителността встрани. Докато си карам нагоре, се чудя каква пък е вероятността само аз да съм се отклонил насам, а всички други да са объркали, предвид липсата на следи от гуми. Е, отговора не закъсня, защото след малко застигнах половината групичка. Другата половина нямаше как да застигнем, защото тя изобщо не бе тръгвала насам, което се подразбира от последното и познато местоположение, а именно по средата между първата група и "метлата" в мое лице. Всичко е ясно, хванали са пътя за кариерата и най-вероятно, когато се усетят ще трябва да тестват все пак, варианта за качване напряко. Доколкото се намирахме досами селото, точно на завоя под първите къщи, решихме да се изкачим горе да огледаме терена и там някъде да почакаме другата група. Гората свършва с първите къщи и нагоре започват поляни. Самото село е разположено на един гръб, откъдето сигурно иде и името му. Още с влизането в селото се отдавам на археология. С присъщия за Индиана Джоунс-а трепет, разгръщам копривите, за да достигна до древния храм....на образованието - да, оказва се старото училище. Първоначално не бях сигурен дали съм попаднал на кметството, училището или селската кръчма, поради това, че тия три сгради често обладават сходен архитектурен облик, пряко следствие от важната им обществена функция в близкото минало. Е, даскалото беше....

Изображение
Изображение
Изображение


А аз захвърлям колелото и се отправям по селските улички, в търсене на отминала глъчка, смях и живот. А то сега няма нито едно от трите де. За половин час бродене не срещнах и един човек. Очевидно Гърбино е едно умряло село, в което понякога в хубавите уикенди, идат наследниците да нагледат имота. Обаче всъщност е хубаво село. Мястото е приятно, слънчево и някак блика жизнеутвърждаваща земна енергия, място което би било идеално за някой човек на изкуството.
Всъщност едно време в Гърбино живял един майстор дърводелец, дето обичал да казва - "така като ви гледам, от дърво мога да ви направя, само душа не мога да ви дам". Този същия майстор, много го владеел дървото и сам си конструирал дървен струг, с който пък направил вятърна мелница и една много известна помпа с дървени части и тръби, която до началото на 20 век можела да се види долу на Струма по свидетелски описания.
На мен самият ми е някак трудно да се откъсна от старите къщички, тихите улички с порасли тук там летни цветя, зелените изкласили поляни, шумолящи и помахващи ми, когато летния полъх на вятъра шета из тях. Всичко мирише на лято, всичко мирише на детство, на безгрижие....нищо, че няма жива душа, усещането си е там.

Изображение
Изображение
Изображение
Изображение
Изображение

И това също е едно от нещата, което осмислят за мен едно каране. Да, може и да не карам много, може и да няма пътека, но само по себе си, ей само това дори вече ми е достатъчно, за да кажа, че си е струвало да дойда. Накрая на селото се ширват едни резедаво зелени поляни като море, а отсреща е реброто по което днес ще се опитаме да покараме. Планът е да се качим до връх Еленова глава и оттам да се спуснем по това полуголо скалисто на места ребро, което да ни отведе до реката, при останките от крепостта Землънград. Откривам и селската чешма или поне чешмата за селските животни.

Изображение
Изображение
Изображение


Докато правя снимките към мен се приближава човек. Оказва се, че е от къщата отсреща. Един от малкото идващи все още тук. Използвам да го поразпитам за селото, пътеките и всички други неща, които ме вълнуват. От него разбирам, че действително си има път към Еленова глава, дори ми посочи как да го хвана по-лесно, че ми показа и една алтернативна пътека до заслона, който се намирал някъде горе на поляните, в случай че не искам да минавам по пътя. Също така разбрах, че имало тук един съсед, виладжия, който бил планински водач и преподавател в тая дисциплина май в Черни осъм-ската гимназия за планински водачи, който често водел тук свои курсисти и правели едни сложни тридневни лутания из планината, завършващи с прибиране от Земен с лодка по реката. Този същият даже имал планове да маркира някои пътеки в района. Де го Черни осъм, де го Гърбино, ама може и криво да съм разбрал нещо. За мен обаче най-ценната информация беше, че по реброто е имало някога пътека. Като най-проблемна, човека ми посочи горната част в която има малък горист пояс. Някога, когато е пасял стадата под върха той е минавал оттам, но сега може да са се позатворили вече пътеките. Природата бързо си връща отнетите и територии, за което могат да свидетелстват многобройните изчезнали градове на маите, инките и други стари цивилизации, имащи неблагоразумието да се развият в непустинен регион. Може би сега е момента да ви спомена за пещерата на Иван Рилски. Да, всички си мислите, че тя е над Рилски манастир и тя сигурно е последната му известна такава. Само че човек не живее цял живот в една пещера, дори и да се води пещерен човек. Та и Иван Рилски е сменял жилищата, като всеки човек, вероятно воден от различни от днешните подбуди. Причината да смени тази, която се намира до онова ребро, по което ще спускаме обаче е съвсем друга и доста тривиална - той просто е бил прогонен. Мда...викате как така ще гонят светец...ама извинете - а как така ще разпват Исус. Това да си светец, първо не е лесно и това му е смисъла, щото да можеш да покажеш, че си достоен и второ, светец все пак се става известен брой години след като умреш, макар че историята познава и дузина канонизирани приживе...за императорите не говорим, щото те дори са били обожествявани. Но да се върна на историята, която тук е по-скоро малко легенда, ама то кое не е след толкова години. Та Иван, който още не бил Рилски, решавайки да се отдаде на служба на бога, си намерил удобно отшелническо жилище в една от многото малки пещери в скалните венци скрити в гората отсреща. Пещерата разполагала с естествен извор, което му е спестявало едно досадно ходене за вода и едно по-ранно напускане на тоя свят поради обезводняване. За храна отшелникът е разчитал на местните селяни, като очевидно е правил заменки - храна, срещу благословия, обещание за ходатайстване пред Онзи горе, когато му дойде времето и други такива услуги с добавена стойност. С времето хората започнали да му вменяват обаче малко повече от това което можел, пък и вероятно на местните велможи никак не се е харесвало някъде там в планината, някой да има повече власт над умовете на селяните, та явно са търсели начин да го злепоставят и прокудят. Повод скоро се намерил, с помощта на случайността и майката природа. Когато стадото на едни местен богаташ пресичало река Струма, водата внезапно придошла, поради паднал обилен валеж нагоре по водосборния басейн и издавила цялото стадо. Хитроумният чорбаджия обвинил светеца, че не е никакъв светец, щом не могъл да предскаже едно тъй обикновено бедствие и че очевидно не си изпълнява функциите по протекция на селото от зли сили, заради което той бил прокуден. Къде е скитал след това, не зная, но е факт, че има доста пещери свързвани с името на Иван Рилски. Така или иначе мястото останало като свято, и хората ходели там да носят храна, икони и пр. Защо ви разказвам това - е, от една страна може и да ви е интересно, но от друга за мен има и друго значение - където има религиозен туризъм, там и ма и пътеки. Ха, гледай го тоя хитрец а. Ами така е другари, когато хората в тия трудни времена се обръщат към религията, те отчаяно започват да издирват позабравените свети места. Интернет и GPS системата, облекчават значително споделянето им, тъй че повече хора да могат да идат там. Даже съществува специален сайт, който описва светите места в България. Така че когато аз планирам някое каране, често се ръководя и от такива съображения при избора на трасе. Когато на Гугъл Ърт видите скупщина от снимки на дадено място, значи някой там ходи за нещо, а щом ходи, значи минава отнякъде.
В потвърждение на тия мои мисли, човека сега ми споделя, че действително има пътека за там. Едната е от селото, право натам, която минава през атрактивни скали и се изкачва на реброто. Другата би трябвало да слиза надолу към дефилето, само че не я не знаел точно, но онзи съсед водача, му бил казал, че има такава. Е, казвам си аз - значи нещата се нареждат, остава ни един пояс гора отгоре да пробием, но той далеч не изглежда толкова ...Миджурски. Това за Миджур е друга история и нея вече съм ви я описвал някъде из форума. В душата ми се промъква и малко злорадстване, по отношение на Явката, с който си имаме закачки по отношение на траковете. В общи линии всеки обвинява другия, че траковете му не стават. :) Аз обикновено кълва, че неговите избиват нa XC по черни пътища, той пък мен ме кълве, че ги муша в явно непреоходими гори, поради факта, че изпитвам перверзно удоволствие, да влача 17 килограмов велосипед из трънки, драки, шипки и непроходими дерета. Ей са ще види Явката, какво хубаво спускане с културна програма съм спретнал. Отчасти и двамата сме прави иначе, само дето Явката напоследък и той взе да ги ниже едни такива през клека....с което мисля, че отказа Косс от каране с нас. Като казвам Явка, да ви кажа, че той е в тая група дето се загуби и я чакаме, па дамите май ги разделихме - Косс остана при нас, Наталито при тях.
Е, ако трябва да съм коректен, аз самият, по-скоро дотук се явявам третата група, защото откакто сме тръгнали, съм карал с други хора не повече от....150 метра. Да, ама знам къде са и едните и другите - едните са под мен, другите над мен. Тръгвам да тествам алтернативната пътека, за която ми спомена човека. Макар и стръмна и технична, тя е напълно караема, ако вече сте достигнали фазата в която ви е по-лесно да въртите, отколкото да ходите. Повярвайте, млади колоездачи, действителност има такава фаза, но се достига след няколко години. Дължи се не толкова на усилването на мускулите необходими за колоездене, колкото на отслабването на тези необходими за ходене. :)
А пътеката...тя е красива. Експлозия от цветове, пеперуди, горски ягоди, бели скалички, хвойна.

Изображение
Изображение
Изображение
Изображение

Скоро излязох на горната поляна, където при къщурката наречена Заслона, са се разложили дружките и мързеливо предъвкват по някой сандвич. След 20 минути звънкият глас на Натали, известява приближаването на долната група. Оказва се, че те действително са решили да карат по правата линия, но достигнали до ограда и ....се върнали обратно чак долу до разклона. Много се смях после, когато видях къде са стигнали до оградата - на 300 метра от мястото, където си говорих с човека при чешмата. Остави другото, ама покрай оградата дори се минава. Всичко това разбира се, лесно се вижда предимно от Гугъл Ърт - велика програма е казвам ви, помага да се посмееш на себе си, след като се прибереш вкъщи и свалиш трака на героичните си лутания.(поне ти си мислиш че са такива)
А нашето героично лутане продължава нагоре, през красивата цветна поляна, на която можете да видите почти всички видове цветове и дръжки. Това е нещото, което в много държави вече не може да видите - просто планините им са облагородени, подредени и окосени. Таквиз диви поляни с полски цветя, принадлежат на миналото....и на нас сега в този момент. Скоро поляната преминава в път и започваме да изкачваме и подсичаме склоновете. Пътят е приятен, дори много, а нейде по средата се минава над скалистия пояс, който имаше някакво име, но след близо година време, вече и аз не помня всичко. За всеки случай има какво да се види и оттам.

Изображение
Изображение
Изображение
Изображение
Изображение
Изображение
Изображение

По-забавното обаче е, че типично за сезона, едни пухкави бели облачета взеха да натежават отдолу и да се въртят напред назад, в чудене къде да стоварят товара си. Аз съм почти спокоен, защото вечерта имах пророческо видение. Това видение не включваше околния пейзаж гарниран с мокри байкарони, за сметка на това включваше пещера на Иван Рилски с мокри байкарони. Демек, каквото има да става ще става, но е рано да се каже....все още е рано. Не казвам, че не ни приръси мъничко, но то беше повече за повдигане на бойния дух и сплотяване на колектива под едно крайпътно дърво. И тъй сплотени, ние катерим финала към връх еЛенина глава.

Изображение
Изображение
Изображение


Още малко и сме на може би най-високия връх в Конявска планина, освен ако оня вдясно не е по-висок. Сега, ако искате да знаете, много добре зная, че от връх Лелина глава има хубава широка пътека към Земен, обаче ние не отиваме там. Междувременно, можеше да наблюдаваме как два бели стълба шетат из дефилето по някаква напоителна програма на ЕС. След кратки пресмятания на траектории, посоки и скорости, стигаме до извода, че нас това не ни засяга...все още. След като "зареждаме батериите", ние тръгваме към неизвестното. Разбира се, поемам щафетата аз. Дотук с мотането на опашката, време е да поведа неравната борба с дивото. И аз повеждам....до пърия скален венец под мен. Е, кво пък - може да поснимам идещите след мен. Те изглеждат щастливи.

Изображение
Изображение
Изображение

Някои все още си мислят, че спускането започва, други знаят че....че се е почнало. Явката е безпощадно язвителен:
- Аз предлагам да следваме стриктно трака.....
Да бе, то така и правим де, само че трака е един вид, ориентировъчен. Но то и великия Бог така ни направлява, та какво да говорим за обикновени трактори като мен - да сте чули от него, направи това, след това онова....няма такова нещо. Всичко което ще получите са някакви мъгляви насоки - пътят е в теб, погледни вътре в себе си, за да откриеш пътя към другите. Да пробваме горичката вляво а?! Е, няма какво да си кривим душата - пътека се намери. Даже финала беше супер забавен, само дето половината го упустихте и излязохте през най-големия гъстак.
А Боби тук малко позира.

Изображение

Виждате как леко ви въвеждам в персонажите, тъй щото до края на карането да ги познавате повечето. Няма прошка. Може би не си давате сметка, че оня пухкавия младеж с детската физиономия, дето лази по земята да мирише цветята и щрака с едно апаратче, може да е някаква заплаха, обаче чакайте да седна в някой януарски ден, в който се чудя какво да правя и всички ще ви наредя. Аз на Косс и обещах да я направя известна, като я снимам, щото да получа и аз после някой авторски хонорар, обаче тя нещо не ме взе да сериозно. Ей на, съдба е това - още откакто в 10 клас Миленчето не ме взимаше на сериозно, та ден днешен все така. Виж, Боби се старае определено - погледнете какви героични пози от древногръцкия епос е усвоил. С тази хватка например, епичния герой обикновено пропуква земята пред нозете на противника си.

Изображение
Изображение
Изображение


Навън все още е януари, всичко е бяло, часът е около 3 следобед. Аз все още нямам какво да правя, така че си приготвям един чай и се гмурвам обратно в топлата юнска неделя. Между другото, ако имате проблем с моята многословност, при описанията на едни иначе спор(т)но-туристически преживявания, то нека ви кажа, че аз не винаги съм бил такъв. Сега ако можеше да ме види учителката ми по литература, когато ни задаваше да пишем съчинение, какво правих през лятото, ехей.... Ама тогава аз бях като всяко дете лаконичен - ходихме на море.точка.после ходихме на планина.точка.беше много хубаво.точка.и на планината също(забравена точка)....(трите точки, които сега така обичам, тогава дори не знаех колко много неща изразяват) Децата, докато са такива имат базови възприятия за света - те не улавят хилядите нюанси, многопластовостта на живота. За тях нещата са добри и лоши, сладки и горчиви. Ето например, ако дадеш вино на едно дете, то ще каже - кисело.точка. Никога не би могло да каже нешо като :
"Цветът на виното е плътен, дълбок, облагороден с топли и керемидени нюанси. В него се открива плодовитостта, присъща за гроздето, обогатена с нюансите на ванилия и подправки. Вкусът се отличава с превъзходен обем и дължина. Той е мек и елегантен. Послевкусът се характеризира изцяло с понятието благороден дъб, като създава усещане за топлина и благородство."
Сега, признавам, че за това горното, дори аз още не съм съзрял, но идеята е ясна - всичко е от възрастта. А какво става междувременно на терена? Нека видим...
Спускането надолу става забавно. Терена е открит с тук там маслинови дръвчета :P , редуват се полянки, скалички, дори откриваме тясна и технична пътека. А за гледките...какво да ви кажа:

Изображение
Изображение
Изображение

Гледайки тази гледка обаче, няма как да не ви стане ясно, че нещо приближава. Докато седя на скалата последен и гледам как другите вече излизат от края на пътеката долу на поляната на реброто, дори усещам приближаващото се. Едри заблудени капки, свеж полъх и мирис на озон. Пророческото видение ми се връща. Пещерата трябва да близо - може би там долу някъде се отбива пътеката. Дали ще има време...не и ако постоянно спирам да се любувам на всяка гледка и да снимам. Но по дяволите, човек за това идва тук, не за да кара по трака като програмиран. А...трака е ориентировъчен все пак и не казва къде е пещерата - това трябва да бъде открито на терен.
Първият опит да открием пещерата, не се увенчава с успех. Посоката е вярна, обаче явно Y координатата не. Местим се една поляна надолу по реброто. По самото ребро си има една макар и позапустяла пътечка, но все пак видима. По правило, по повечето билни формирования пътеките трудно изчезват, тъй като растителността там е по-слаба, поради факта, че е подложена на повече тормоз от страна на природните стихии. Тук е момента да вкарам и персонажа на Любо дел пиерото. Никой не знае защо е дел пиеро, обаче въпреки слабите си лингвистични заложби (учителката ми по английски няма да се гордее с мен), аз долавям тук италианското "от камък" - Любо, дето е от камък един вид. Ето затова той го видя...камъкът. Камъкът с червеното петно, същият който бях срещал вече, разглеждайки снимките в Гугъл. Аз имена може и да не помня, лица още по-малко, обаче пейзажи помня. Та тоя камък се явява някакъв ориентир за вярната Y координата. Какво и да се явява, вече късно - небето се отвори и оттам се изля потопа. Опитахме се да се прислоним до едни храсти, но бе тъй безсмислено. В края на краищата, когато така и така ще се намокриш до кости, няма никакъв смисъл, да пропускаш това изживяване, като се криеш като плъх в храстите. Поради това просто се оставихме на топлия летен дъжд, а и той както се пееше в песента - плисна и отшумя. Не след дълго слънцето отново изгря, все едно че нищо не е било. Ако не бяха джвакащите ни обувки и мляскащите ни дрехи, никога не бихме повярвали, че това изобщо се е случвало.

Изображение
Изображение

Пътеката действително я намерихме, като за около 10 минути тя дори се караше, защото беше предимно надолу. После обаче нещата малко се промениха при един разклон. Оттам ни чакаше изкачване по току що разкисната кал, която се пързаляше не по зле от леда на зимната пързалка Ариана.
Особено атрактивен бе един участък от пътеката, където сериозен наклон хармонизираше с преплетени корени с фин завършек и дълъг горчив послевкус на глина, когато по грешка слезеш обратно долу с лице към земята, безпомощно махайки с крака и пазейки си главата с ръце от връхлитащият те велосипед, премятащ се по склона. Мисля, че добре се получи. Ето тук може да виидте как лазят по склона в камбоджанската джунгла:

Изображение

Скоро усилията ни бяха възнаградени с една пещера. Абе каква ти пещера, ние с Явката сме ходили по пещери и на това му викаме скална ниша, ама хайде. Оначе пък си има оброчен камък, и изворче. Всъщност това е изворче с горно пълнене. От скалата извира водичка, която на тънки капки, но с голяма упоритост е оформила чаша в долната скала за хилядите години. Тази чаша се пълни за около полови час с вода и несъмнено би могла да задоволи нуждите на един човек напълно. Дори в случая, на повече от един. А ние, освен с пълнене на вода, се заехме и с други битови дейности, като събличане и сушене на дрешки. По едно време наоколо заприлича на беден италиански квартал - пране отвсякъде висеше и глъчка носеше се безспир. От горната част на наклонената скала на пещерата, като от своеобразна тераса се открива хубава гледка към дефилето.

Изображение
Изображение
Изображение
Изображение
Изображение

Ето тук бих могъл да напиша - горска нимфа съзерцава пейзажа:

Изображение

..обаче сигурно няма да вярно....по-скоро си мисли, къде ме зачукахте и как по дяволите мислите да излезем през тая джунгла. Определено има леко измъчен вид Косс. Така и така съм ги подхванал сега дамите та...те са малко различни двете, обаче и двете се справят добре с подобни предизвикателства...ако разбира се искат. Наталито е фитнес икона, по чието тяло, някой преподавател по анатомия може да онагледи всяко мускулче в човешкото тяло, на своите студенти. Ние разбира се и се възхищаваме, защото макар и да сме държеливи типове, то при нас могат да бъдат отличени не повече от три мускула - крачен мускул, преливащ в заден седалищен мускул , среден голям объл храносмилателен мускул и горен голям дъвкателен мускул. За Натали изглежда, че не може да има проблем цял ден да влачи каквото и да било по баирите. Тя дори се кефи, че може да потренира малко. Косс от друга страна е различна. Дребничка на вид, без ясно изразени мускули, не се заблуждавайте - всяка планинска коза би и завидяла за издържливостта. Способна е цял ден да влачи байка, който е привидно доста по-голям от нея, та чак аз понякога изпадам в умиление като я видя как се бори като мравка влачеща бръмбар. Е, то няма и на кого да се оплаче, щото ние сме безсърдечни типове, не толериращи хленчене и мрънкане....освен когато самите ние не решим да мрънкаме и хленчим. За целта обаче ще е необходимо доста повече от няколко загубвания, малко дъжд, кал и непроходими храсти. Виж една топла бира, мигом може да сломи духа ни и да ни накара яко да се размрънкаме.
Междувременно, докато битовизма битува на пещерата, Явката, който винаги бърза, вече се е заел да проучва пътеките наоколо...без успех. Оформят се две тенденции - едната е да продължим при онзи разклон по посока Земен, с надеждата да хванем пътеката, която би трябвало да води към гарата долу. Другата е да се върнем обратно на реброто и да следваме трака....който е ориентировъчен ...нали ...все пак. Разбира се, на никой не му се връща и ето че скоро се набиваме в храстите по една тясна, почти невидима пътека, която обаче упорито не желае да слиза надолу, а като че ли се кани да подсече всички скални венци и да стигне Земен. Мне, това нас не ни устройва по никой начин. Скоро вече всички се убеждават, че трябва да се върнем, колкото това и да е неприятно. Междувременно аз съм се забил в едно дере, опитвайки се да хвана някаква пътека, която имам на картата, но тя упорито не се явява на терен. Уж съм на нея, а то наоколо само непроходима гора с много шума, начупени клони и камъни, в които се ходи с цената на много усилия. Накрая се връщаме обратно по пътеката горе на реброто, където поне е по-малко обрасло и има нещо като пътека, а най-вече пък е красиво. Е...то тук си бяхме и преди 2 часа, но нали културна програма имахме да изпълняваме.

Изображение
Изображение
Изображение
Изображение

Поемаме по пътечката, която пък намери и къде да се изкачва по средата на спускането.
Така като гледам от скалата къде се намираме, имам усещането, че първоначалният план включващ посещение на Землънград, след това на Скакавишки водопад и накрая спускане през изгорялата гора, няма да го бъде съвсем в тоя вид. Е...кое пък каране може да има предвидим край, когато е основано на ориентировъчен трак. Да ви кажа че няма пътека по реброто, не е вярно, ама не е вярно и че има де. Да речем, че е имало някъде към светлата 1983 година, малко преди да вдигнат цената на кравето масло. Сега, някои си карахме по хубавите едри камъни, други си поносиха, обаче накрая разгеле се озовахме в една хубава рядка билна гора, в която всеки можеше да търси пътеки, но и да ги намира. Предполагам сте попадали в ситуацията в която смело се шмугвате в лабиринта - тук до бора вляво, там покрай храста вдясно, после под оня клон отдолу...бръм..бръм..., обаче когато се обърнете назад да видите идват ли другите, установявате, че те някак не са успели да следват точно тая, така ясна линия и се намират някъде на 30 метра встрани, нагоре или надолу. След това се започва една вербална комуникация на високо ниво(откъм децибели), състояща се от:
- Абе при теб има ли пътека?
- Абе има няква...
- Ма то и при мен има, ако искаш ела насам!
- Абе мисля, че моята е по-истинска що не дойдеш ти!
И така всеки го мързи да ходи са се провира към другите и всички си карат където си искат, като накрая единствения резултат от всичко това е... че Косс я няма ...например.
Шегувам се де, там си е - някъде отзад. Мога да дам и някаква снимка доказателствена, нищо че не е твърде издържана стилистично, обаче да ви кажа в такива моменти на човек вече започва да не му се снима.

Изображение
Изображение

От една страна, вече ти е ясно, че има голяма вероятност да си се зачукал, от друга страна си мислиш, че мечтаното спускане може и да не се осъществи, от трета си мислиш колко ли голям ще е сарказма на Явката, а и жените започват да те гледат едно такова укорително, че започваш да се чувстваш някак жалък. Те разбира се няма да ти кажат нищо, но то не ти и трябва, погледа е достатъчен. Ето Натали казва, ау какъв хубав фитнес стана, обаче си мислиш как като се прибере довечера при Владо, първата и работа ще е да те наколади, как си зачукал групата шест часа да бере мушмули и дъбови шикалки за зимнина. А Владо, той вече има нещастието да е повярвал веднъж, че по екопътека Боров камък на Враца може да се мине с колело....отдолу нагоре(не че има значение посоката). Та такива работи де. От тия мисли на човек рядко му иде вдъхновението да открие някоя пътека, а дори напротив, зачуква се все повече. То така и стана в случая де. Скоро наклона такъв стръмен стана, че по-лесно бе да си хвърляш колелото надолу и да скачаш по него. Само дето храстите бяха толкова гъсти, че и за хвърляне не ставаше, щото усилието да го вдигнеш не си струваше - то отвсякъде нещо го държи, едно за курбела се увило, едно за вилката, трето влязло в спиците отзад и се закача с дерайльора ти нещо. По едно време си признавам , че дори аз малко се поотчаях, та поседнах на едно по-открито пространство да си поскубя косите като гледах колко има под нас, и как на това нещо в рамките на 3 часа не му се вижда края, ако така го караме. Добре, че Кроко много не беше загубил дух и смело джапаше напред. Даже си мисля, че още хранеше някакви надежди за страничен траверс и излизане на по-открито място. Та така, лека полека, стъпка по стъпка и взехме, че попаднахме на пътеката от 1983 година, отпреди да вдигнат кравето масло. Тя вярно, че много занемарена, ама поне някак се провираш по-лесно, пък и линия има да те води. Колкото по-надолу слизахме, толкова по-ясна ставаше и накрая взе че излезе на пътя за кариерата. Даже последните 10 метра се пробвах да покарам, да не съм капо. А пътят, нали вече беше познат на половината група, та те много се зарадваха като го видяха. Толкова, че веднага решиха, че спешно трябва да се полее тая среща и затова отсвириха всякакви Землъни и Водопади и с мръсна газ се отправихме към Ръждавица. Е, не може да се отрече, че си беше един хубав нанадолен скоростен път - PTD-то много щеше да го хареса и щеше да вдигне 87,24км/ч там. Мисля, че даже накрая имаше и локва.
В Ръждавица обаче се оказа, че кръчмата на гарата с най-евтините кебапчета на балканския полуостров(не се шегувам, региона е беден като цяло), не работи или поне сега нямаше от кебапчетата. За сметка на това си намерихме едно барче с декорация от яйчени кори по стените, където имаше на склад няколко шуменски, астика и десетина пакета зрънчо. Придърпахме няколко столчета навън на тротоара и улицата(то кой ли минава оттам), натръшкахме велосипедите в нестроен ред и заформихме хипи комуната. Дори факта, че изпуснах последното шуменско, преди да го отпия, не ми развали кефа в лятната вечер, защото пък разбрах, че и Астиката вече ставала за пиене. И така седейки и пийвайки тихо в синята вечер, си мислех, че то не беше лошо каране и може би само за малко не сме успели да хванем пътеката. Ама пък ходихме на пещерата на Иван Рилски, пихме вода от кладенчето и поне малко се приближихме към Рая, с мъченията които преживяхме. Пък и Явката беше необичайно благ и не направи нито един язвителен коментар по маршрута, може би съзнавайки, че няма защо да риташ и без това падналия. Наталито весело подрипваше и отгряваше с клекове на улицата, като че малко и е било днес натоварването. Косс каза, че случвали се такива неща понякога, то това едва ли не било нормално, пък аз не знам защо се сетих за една друга конфузна ситуация в която жените казват такива неща...не, наистина не знам защо се сетих, ама то някак така прозвуча. Другите не ги мисля, щото те са от такова тесто замесени, че от една бира накрая забравят всичко лошо, пък и те рядко остават с една. Е, може пък да излъгах, че ще вкарам всички персонажи в действието, обаче това със сигурност ги е държало в напрежение. Дамите просто нямаше как да ги пропусна, щото нали само две са, пък и са цвета на групата все пак, а и читателя все се надява до края на някоя пикантерия. Е, надява се, но няма.
А когато се прибрахме в София, дойде и веселата част, когато човек може да свали трака на компютъра, да зареди Гугъл Ърт и да се кефи, какъв идиот е. Това което няма как да не ти направи впечатление например е, че през цялото време си се движил на границата на гората, провирайки се през непроходими храсти, докато ако си бил мръднал едни 40 метра встрани, си щял да излезеш на гол ерозирал склон. Май прав беше Кроко за траверса. Интересно за мен се оказа друго нещо. След време търсейки къде сбъркахме, попаднах на историята на един друг скитник, също от вида "къде сбъркахме", обаче от негова гледна точка. На този човек съм му голям фен между другото, защото той е някакъв запален турист, които не обича да ходи по официалните пътеки изобщо, като освен това го прави с GPS в ръка. На него дължа някои интересни МТБ премиери в Централен Балкан, по забравени пътеки. В дадения случай, той решил да посети пещерата, като тръгне от дефилето и потърси старата пътека нагоре. Факт е, че е успял да я хване, някъде от края на кариерата и е ходил по нея докато не е опрял в скалните венци и гъстата гора. Там той не е знаел къде да намери пещерата и се е върнал след кратко лутане. Когато обаче наложих на картата двата трака, установих, че ние сме били на 100 метра един от друг, макар и в различно време, като аз не съм знаел как да стига до неговата пътека, а той до пещерата. Очевидно е, че в един момент пътеката се е прекъснала, поради което и не сме я намерили. Все пак оставям си едно наум, някога да пробвам да я свържа, защото като изключим финалното храсталясване, това е един живописен маршрут. Иначе нали знаете - в Земен много не се кара, но пък е красиво.
За желаещите, все пак ще приложа и трака - може пък някой да ме изненада с някое откритие или интересна информация. Форумът е голям, никога не знаеш на кой баба му може да го е гонила с филиите с лютеница из гърбинските чукари.
Трака-трак...и до нови срещи.
Изображение
Аватар
taurus13
 
Мнения: 5727
Рейтинг: 2000
Регистриран на: Пон Дек 17, 2007 10:07 am

Re: Гърбушко от село Гърбино (от цикъла, Нови горски разкази)

Мнениеот kibikoff » Нед Фев 02, 2014 9:43 pm

класик!!
:bowdown: :agree:
:beer:
kibikoff
 
Мнения: 1427
Рейтинг: 2000
Регистриран на: Пон Окт 21, 2002 8:29 am
Местоположение: On/Off

Re: Гърбушко от село Гърбино (от цикъла, Нови горски разкази)

Мнениеот mover » Пон Фев 03, 2014 10:19 am

... и поет!!

"На мен самият ми е някак трудно да се откъсна от старите къщички, тихите улички с порасли тук там летни цветя, зелените изкласили поляни, шумолящи и помахващи ми, когато летния полъх на вятъра шета из тях. Всичко мирише на лято, всичко мирише на детство, на безгрижие....нищо, че няма жива душа, усещането си е там."

Приказно начало на седмицата.
Благодаря!
Аватар
mover
 
Мнения: 398
Рейтинг: 1829
Регистриран на: Пон Апр 13, 2009 1:36 pm

Re: Гърбушко от село Гърбино (от цикъла, Нови горски разкази)

Мнениеот Kpoko » Пон Фев 03, 2014 11:04 am

Ммм, бе, нарочно или не, пропуснал си частта, в която връщайки се от пещерата, завихме по една пътека надясно, не много обрасла, с лек наклон надолу, която следвахме известно време, но в крайна сметка се отказахме, тъй като отиваше в Земен и се наложи да се върнем в изходната точка :D
Аватар
Kpoko
 
Мнения: 1542
Рейтинг: 2000
Регистриран на: Съб Фев 10, 2007 10:58 am
Местоположение: София

Re: Гърбушко от село Гърбино (от цикъла, Нови горски разкази)

Мнениеот Yavkata » Пон Фев 03, 2014 11:15 am

:lol: Я да видим кой не чете внимателно :D
ИзображениеИзображениеЖивотът не се измерва с броя на вдишванията, а с моментите в които ти спира дъха!
Аватар
Yavkata
 
Мнения: 2386
Рейтинг: 2000
Регистриран на: Съб Яну 06, 2007 1:33 pm
Местоположение: София

Re: Гърбушко от село Гърбино (от цикъла, Нови горски разкази)

Мнениеот Kpoko » Пон Фев 03, 2014 11:20 am

Оппа, виноват :D
Мноо накратко е описано, затова съм го пропуснал.
Аватар
Kpoko
 
Мнения: 1542
Рейтинг: 2000
Регистриран на: Съб Фев 10, 2007 10:58 am
Местоположение: София

Re: Гърбушко от село Гърбино (от цикъла, Нови горски разкази)

Мнениеот dob111 » Пон Фев 03, 2014 11:54 pm

Петнадесет години не бях чел художествена литература! :D :blush:
Хубав разказ - прочетох го! Особено ми харесаха общите разсъждения на автора, не толкова конкретната пътеко-времева линия в текста!
Хубави снимки!
Успех в писането и снимането, Таурусе! :clap:
Аватар
dob111
 
Мнения: 695
Рейтинг: 1900
Регистриран на: Нед Юни 20, 2010 3:32 pm

Re: Гърбушко от село Гърбино (от цикъла, Нови горски разкази)

Мнениеот subritual » Вто Фев 04, 2014 2:39 am

Еее, как да не започне да чертае(мечтае) човек сега.
Защя ми се пролет или ранно лято... Чудесен разказ!
Аватар
subritual
 
Мнения: 1362
Рейтинг: 2000
Регистриран на: Вто Юли 01, 2008 2:02 pm
Местоположение: Джебел

Re: Гърбушко от село Гърбино (от цикъла, Нови горски разкази)

Мнениеот breakNenter » Вто Фев 04, 2014 11:14 am

И после как да не обичаш да караш?!
breakNenter
 
Мнения: 68
Рейтинг: 1060
Регистриран на: Пон Окт 14, 2013 4:42 pm

Re: Гърбушко от село Гърбино (от цикъла, Нови горски разкази)

Мнениеот Stuny » Сря Апр 09, 2014 7:05 pm

Хубаво е човек понякога да поглежда форума :) Добро разказче :) Не че е изненада.

В долина южно от това ребро по което сте спускали има приятен занемарен път, в някакъв момент от него се отклонява пътека за Гърбино. Горе-долу си личи на гугъл ърф , но аз съм я минавал и зная, че има и до колкото помня изглеждаше доста приятна за колоездене.

По главното било ако се продължи на север има пътека която излиза на Земенския манастир, а на юг е най-високия връх - Риш и от него имам желание и изглежда доста подходящо някой ден да пробвам фрирайд към Буново , от където пък да проверя може ли да се мине с колело по Шегава :)

Много е удобно там да се загуби човек , освен поизчезналите пътечки, в по-ниските части над реката се намират не един и два съвсем ясни до един момент пътя които свършват внезапно.
Stuny
 
Мнения: 1257
Рейтинг: 2000
Регистриран на: Сря Окт 23, 2002 8:49 am


Назад към Общ форум

Кой е на линия

Потребители, разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 36 госта