Нейде около полунощ е. Стреснато се събуждам. Бръже, бръже, гръците крътат вратата.
Ааа не е това. Боботи двигател на кола. Главата ми изпълзява от спалния чувал. Радо се провесил от предния прозорец на волвото, дава газ и гласа му радостно громоли из долината. След него пъргаво се промъква и голфа на Динко. Чакай сега, защо голфа? Нали трябваше да е дачията на Коле??? Ииии въобще какво правят с колите тук и как са стигнали по пътеката? Та бивачето ни е в клека до Долното Рибно езеро. Яяя още един опит за събуждане. А, така е по-добре. Няма коли. Няма хора.Само клекове, трева, тъмно небе, тихо бълбукане на езерото и Верка опашкулила се в нейния чувал кротко спи. Нощ. Рила. Рибни езера. Вятъра тихо нашепва: Заспивай, утрешния ден ще бъде дълъг.
На сутринта установявам, че едната наколенка я е хванала липсата. За втори път в този район и се случва да ми се измъква от раницата. Изглежда и е любим. Тъй като все пак не искам да замърсявам се връщам по пътеката, намирам я и я прибирам този път по-добре. Допиваме кафенцето си на хижата. Часът на срещата с групата ни вече е изтекъл. Явно ще сме сами. Поемаме по познатия път към Канарския преслап. Катерим бързо, същевременно и пестейки сили.
Оказва се , че нагоре колелото се бута съвсем леко. След преслапчето даже се и кара. Само за един кратък участък имаше нужда от носене.
Рила още не се е доразсънила съвсем. Дълбоките езерни циркуси отмятат завивките от нощните сенки. Върховете мързеливо се почесват със слънчеви лъчи, долините се отварят като гигантски прозявки. Летя с байка по билната пътека покрай Реджерица и Вапа.
Ето ги долу. Вапските езера. Даже си личи и някаква пътека от към тях. По нея ще се качим следобеда.
На тясната пътека стряскам няколко туристи. Чужденци. Вече се учудвам приятно като срещна българи по планините.
Отново се събираме с Верка при Горни куки. Имам чувството , че съм се телепортирал до тук от Рибните.
Тези от вас които познават пътеката към Семково сега сигурно си казват „Ухаа“. Да, тази пътека е една от перличките в клековата-каменистата корона от пътечки на Рила.
Започва малко спънато, на тераски. На места даже те кара да подврътваш лекинко.
Постепенно наклона се вдига, с него скоростта и адреналина. Изчаквам групичка туристи с неизброимо количество деца пъплещи нагоре. Водача им е запасал грамаден патлак. На кой му е нужно да носи 3 кила бойно оръжие в планината? Една от жените иска да снима групата с мен. Бил съм атракция. Оказва се , че те ще пускат през Вапските езера. Значи пак ще се срещнем. Връщам се към спускането. Идват най-приятните участъци преди влизането в гората. А като се влезе в гората си е направо оргазъм. Бързата , средно технична горска пътечка те хвърля във финалния улей където само скоростта те държи за да не хлътнеш от тясната наклонена линия в дъното му.
Лежа размазан от кеф в края му и чакам Верка . Остава и най-хубавата част. Бира и домашен белишки боб на хижа Семково. Ближем кафенце на брега на езерото и мързеливо поснимваме патиците.
Аз все още тая надежда, че ще бъдем застигнати от групата. Да, ама не. Вече е два и половина и е време да поемаме към Вапските езера. Аз въртя по пътя , Верка изцепва по подсичащата пътека в опит да обградим мечката , ако е там. Събираме се на Кантона и заедно щурмуваме пътечката към Вапските езера. Бутам нагоре, снимам , и се дивя що по дяволите не съм я пуснал тази пътечка преди две години когато бях пак в този район.
Я ето я пак групата с децата. Кални и уморени, но крещящи „Ето я атракцията!“ . Браво на малчуганките. За два часа с Верка стигаме до езерата. А, пътечката...ах пътечката.
Ако и от към билото става що годе за каране, то тази пътечка ще се окаже директно в четворката на най-добрите Рилски пътечки. Уви, както беше казал някой – мечтите са безплатни. Отмаряме и посъбирваме сили на плажа на Горното езеро. Толкова е диво тук и някак ...Пиринско.
„Пътечката“ или по –скоро трасето нагоре, почва с едни чупки и криволички по камъните. Свира се из някви клекове и пълзи ли пълзи нагоре. Тук става за каране, тук е супер, тук изобщо няма как.
Еее тоя наклон как са го правили. По едно време гравитацията доста се засилва, та впрягаме и генераторите на воля в носенето. Предлагам на Верка, тъй като само аз съм карал досега да и дам колелото. Не ще. Остават сигурно петдесетина метра денивелация.
До мен крачи бодро и Айнщайн и ми обяснява как всичко е относително. „Ето виж сега , как тия 50 метра , ще ти се сторят като 300!“ . Има - нема 300.
Странно, на снимката която си направихме на билото въобще не изглеждаме грохнали. Здравей пътечка , здравей каране. Спираме малко преди в.Канарата. Решаваме да бивакуваме тук и да изпердашим утре траверса към в.Рилец. Въздуха е кристален. Гледките са брутални. Обикаляме лежерно района и оглеждаме рехавите групите от клек в търсене на заветно място за през нощта. Тук е ръмбаво,там духа , в тая дупка влажно. Та както лежа в една дупка, така чувам един вик „Явкаа, Явкааааа!“ . Я, Боби и Даката, ей ги там от къде Канарата. Еее събрахме се. Почти де. То групата била останала на Рибните, пък те двамката тръгнали да правят траверс на Канарата и да се пуснат през Мермерски преслап. Вразумих ги, да се върнат през Канарския и си чукнахме среща под Рилец за утре в 10 часа. Пак сме сами с планината. Днес е доста по ветровитичко. Фолиото опънато като тента шумоли над главите ни.
Баааввннооо се спуска нощта. Не може да заспим до късно. Дали от превъзбуда, дали от шума на фолиото. Май беше грешка дето го опънах. Няколко вятъра са се събрали от тук, от там и се гонят около нас. Погонят се , погонят се , па туко се сборичкат и то баш над главите ни. По някое време един от тях успява да отскубне края на фолиото, та трябва да го застъпя с раницата. Чак към 5 часа мързела ме напусна и станах та го събрах. Долу край Рибните беше полезно, че ни пазеше от влагата, ама тук на високото си беше минавка. Излежаваме си се и посрещаме утрото в чувалите.
Не бързаме. Въпреки, че не сме спали кой знае колко, се чувстваме свежи и отпочинали. Чака ни непознат терен на който трябва да се насладим.
Докато вчерашния маршрут си беше „мой“, то идеята за днешния лежи като отговорност на плещите на Ристе , допълнен от щурави идейки на Щуров. Траверса около Канарата е от типа Висша наслада за ценители.
Имаше даже и няколко места на които можеше и да се кара, ако не ти се разтреперат мартинките.
На Мермерски преслап сме един час преди уговорената среща.
Лежим си с Верка в един валог на завет и се припичаме на слънцето. Става 10 и виждаме Боби и Даката да се задават нейде от ниското. Леко поемаме към в. Рилец, като ги изчакваме попътно. Преди последния щурм на върха ентусиастите ни застигат.
От тук натам в приключението сме заедно. Това доста ме радва , щото телефона ми почти е останал без батерия и за трака на загадъчния последен участък ще разчитам на телефона на Боби. За Рилецкото било какво да ви разправям. Еезера, била, върхове. Мощ. Красота, сурова красота.
Вятъра се опитва да изтръгне байка от ръцете докато съзерцаваш Мермерския циркус.
Обръщаш му гръб, да се заслониш и очите ти се изплакват във Джендемските езера.
На доста места караме.
Търсим по каменистите участици , за да избегнем друсливите туфи.
Някак си прехода ми се струва в пъти по-лек отколкото съм си го мислел.
Душата ми пее. Волния вятър развява косите ми.
Спускаме Острец и се притаяваме в една заветна ровинка за похапване. Часът вече е един. Очаква ни почти само спускане, спускане , спускане.
Решаваме да не правим траверс през в.Баба, а да слезем до Манастирските езера и от там да качим премчицата на Черней. Тук Боби ме изненадва, като се оказва , че е е свалил друг трак от Динко, по съвсем друг маршрут , който не ми е познат. А, така. На мен пък батерията ми умря. Имам и една разпечатка от руските военни карти. Тя пътеката за 30 години няма кой знае колко да се премести.
Боби изравя от телефона си една карата на БГмаунтинс, на която има участъци от пътеката. Явно надолу ще импровизираме. Бря, взе да ми става интересно. Спускането до Манастирските езера бе истинска наслада за мен. Фрийрайда точно така го разбирам.
Е малко се наложи да поизнесем до премката, ама то без това в Рила не може.
За моя изненада нагоре към премката наредени каменни пирамидки. Това малко ме вкисна, щото то ако е така маркирано , просто нямаше да има шанс за храсталясване. Бауу.
Каква гледка се откри от премката. Цялото било на Мальовишкия масив, като една отвесна стена се изправи туко пред очите ни. Можехме да видим и най –дребния байкър спускащ се по рида Баучер, или алпинист катерещ Иглата, ако имаше такива в момента де. Като оплакнахме добре очите, се опаковахме и хвърлихме надолу в търсене на щурите идеи на Щуров.
Приятното и незанагжиращо спускане покарай поточето завърши в едно „езеро“ от широките листа на ревен, висок нейде малко над кръста. „Преплувахме“ го геройски.
Естествено каменните пирамидки си бяха били камшика нанякъде и отказаваха да си играят с нас. Да търсим пролука през клека в търсене на трака е що годе стандартна процедура за нас , ама в тоя случай нямахме и трак.
Прегазихме някаква суперстръмна ливада и навлязохме в една могъща гора да търсим някаква легендарна чешма, отбелязана на картата на Боби. Защо ни е чешма ли? Ами общо взето имахме по около двеста милилитра вода всеки. Тааа както може да се сетите обхвата на ГПС-ите в гората е с една точност от приблизително 150 метра. Показваше ни , че сме нейде из Рила. Супер.
Разгънахме разпечатката от картата и планирахме акцията за издирване на следите от пътеката. Естествено трябваше да прехвърлим дерето. Терена ни улесняваше, щото бе някаква почти гола ливада, стръмно почти до некараемост.
Още повече , че тук там се забелязваха някакви дири, като че човек да би минавал. Въобще в такъв случай като видиш дири ги следваш и се радваш, поне докато не те отведат до скелет. По дирите, по дирите, та пресякохме Черней дере и хоп, що да видиш. В гората истински следи от истинска пътека. Ето това е. „Са ше видиш как се сура праси“ – както казват в някой виши учебни заведения. Щуров, да ти докладвам за пътеката по която ни прати - пътеката е страхотна. Забавни серпентини и препятствия .Кеф голям надолу.Щеше да е още по-супер ако нямаше едно –две паднали дървета върху и, дето малко ни позабавиха.
Спускаме си се ние надолу на скорост, а Верка тъпреливо ни изчаква, ако някой случайно се отклони от линията на спускане и се оплете в някое дърво.
Боби туко разчисти некой клонак от пътеката. Недей бе Боби, само нарушаваш естествената и красота. Та въртим ние надолу, даваме газ, хвърляме прашоляк по серпентините и изведнъж се добираме до рекичката, в близост до руйните на старата дъскорезница.
Ех, колко е блага водичката така.
След събиране на малко силички се прехвърлихме да издирваме пътечката на другия бряг. Имаше тук- там древна маркировка с каменни пирамидки. Толкова древна , че бяха вече доволно обрасли с поколения мъх. Все таки някак по –скоро по усет и късмет я налучквахме между дънерите и по едно време взехме наистина да караме.
А то там е един мечкарник, мамата си трака. От страни едни долчета, едни скали и повалени дървета, страхотен мечи дом. Ма пусто да остане, като нямаме късмет, не видяхме кьорава мечка. Вместо това чухме реката. Решението бе лесно – форсираме и се появяваме пред учудените погледи на почиващите туристи в близост до Студения кладенец. Че даже баш на указателната табела на пътеката излезнахме.
Епилог и анализ. Успешен ли беше лова на мечки по Вапските езера и Черней дере?
Определено не успяхме да наловим достатъчно като количество и качество мечки. От тази гледна точка претърпяхме провал.
Първия ден карането за мен се оказа в пъти повече от очакваното, набелязах си още една хубава пътека за спускане. Минаването от Рибни езера през Канарския преслап и покрай Канарата е доста леко и безболезнено. Билния участък до Горни куки е караем.
Спускането до Семково ми е в петицата от рилските пътеки. Пътеката между Вапски езера и Кантона надолу ще страхотна, а и нагоре не е много тегава. Участъка между Вапски езера и билото си е еб....е...пешеходен. Надолу може да е около 50% караем, ама другите 50% са от „лошите“. При алтернатива като пускане през Горни куки , по добре да подходите към езерата отдолу.
Траверса покрай Канарата към Мермерски преслап е изключително красив, има някои участъци от него които стават и за каране. Има някои които не стават нито за каране, нито за бутане , нито за носене. Траверса през Рилецкото било не труден. Има си каране, макар и по не най –приятния терен. Гледките компенсират всеки литър проляна пот. Спускането към Манастирските езера, за мен съдържа есенцията на фрийрайда. Спускането по Черней...Знаете ли , оставете го на Щуров.
Линк към албум
И още един албум , да има
Животът не се измерва с броя на вдишванията, а с моментите в които ти спира дъха!
Гадно ли беше?
??? Давай следващата 
!