* „Ял, ма найди!”
Роден съм в София, израстнах в София, пъпът ми е хвърлен в Родопите...
Няма друго място, дето така да изпълва мислите ми, като тая необятна (повече като чувство, нежели като територия) планина. Колкото и да скитам по друмищата и сокаците и, винаги имам нужда от още, от още...Направо съм се „ородопИл”. Заразен съм трайно, безвъзвратно и (вероятно) с летален изход от Bacilus Rhodopensis.
Ако човек правилно е схванал горните редове, няма начин в главата му да не светне лампичката за тревога и тутакси да отвърне очи от следващите редове. Ако обаче любопитството надделее над чувството за самосъхранение, нека Уважаемият читетел да се сърди на себе си за това, на което сам се подлага, четейки нескопосаните писания по-нататък.
И така, един хубав октомврийски ден, в една тъмна (но не мрачна) октомврийска сутрин, се понасяме на крилете на желанието, четирима верни другари в една Джипка (ако не броим Дамата).
Километрите се изнизват под колелата със стробоскопно проблясване и в дрезгавината на настъпващият ден бялата линия на пътя постепенно става невидима, докато дневният брояч, безстрастно мигайки ни приближава до омагьосаните родопски гори.
С кратки физиологични почивки пристигаме в Пашмакли* към 10 сутринта, което е добре. Очакват ни още 25 километра тесен, разбит и невероятно живописен планински път прорязваш гърдите на планината заедно с Черна Река. От някои друг час вече ни е ясно, че днешният ден ще бъде „ден подарък” – чудно син, метличин, слънчев и пъстър есенен ден. Точно това, което е нужно за едно перфектно колоездене по родопските пътеки. Поради тая причина настроението е приповдигнато, а стомасите вече лекинко прикуркват, очаквайки обекуската*, с която ще ни посрещнат нашите домакини в село Мугла.
Мугла...Една картина се е запечатала почти физически в съзнанието ми.
Когато преди години се озовах за първи път на това място, тежки мъгли бяха притиснали къщите, покатерили склоновете на тясната долина на реката. Мирисът на топъл комин се носеше плътно, ниско, на нивото на ноздрите, недвусмислено заявявайки уютното щение да се свреш в някоя топла соба с добре разпален оджак и да изгориш времето с няколко чашки люта ракия...А в душата ти – гайди, в главата ти – гайди, и плътният тон на родопските гласове. Никоя симфония не може да ме грабне така...Но стига за това!...
Пристигаме в селото и отиваме да се настаним в къщата на любезните ни домакини Веселка и Златан Павлови.
Къщата е абсолютно типична за тоя край и селото – дебели каменни зидове и малки прозорчета. Сигурно са така малки, та да пазят да не избяга дори частица от широката родопска душа. Да я скътат, компресират и запазят вовеки...Иначе, не знам как може гостоприемството да бъде с такава гъстота. Гъстотата на домашното мляко с което ни гощават е не по-малко осезателна, и понеже никога не поставям граница между духовното и материалното, с категорично движение сядам на масата и заедно с компанията полагам нужните усилия да се заредя с „гориво”.
На маса, нещата са ясни - разговорът потича възторжен, сърбащ, мляскащ, хаотичен. Навремени замира...докато преглътнем някоя по-едра хапка лакомия. Час–два са се изтъркулили неусетно и напускаме с колебливи движения масата. С тренирано, скърцащо усилие на волята, трябва да яхнем шарените си „коне” и да пришпорим плът и дух по стръмните родопски бърчини.
Чувството на шемет обаче, бързо прогонва всяка телесна леност и с удоовлствие усещам краката си силни, дробовете – безкрайни, а главата – празна.
Постепенно изкачваме билото Мурсалица. И когато стигаме до един дърварски табор (ебаси как звучи) поредният завой разтваря пред нас две гънки, между които виждаме зашеметени Родопа, цялата многобедра и многогърда, истинското олицетворение на Майката Земя.
Кратка почивка с биричка ни насъсква за нови напъни, а те определено ни очакват. Пътят към билото, рязко сменя наклона си, от умерен към много стръмен и скърцайки със зъби, с пределно напрежение на мускули и жили излазваме на самият вододел – рида Мурсалица, разделящ долините на Чайрдере и Тенесдере.
Тук вече, на крака и душа рязко олеква и почваме да атакуваме в добро темпо „родопско равно”-то било. Нагоре – надолу...Щурм – почивка!...Километри и минути са се изнизали неусетно, когато пристигаме в началото на тясна горска пътечка с не-ангажиращо начало, но с много ангажиращо продължение, както бързо разбираме после.
Плавно поемам по началните пасажи. Изведнъж, Пацо рязко свива в дясно и заданта му гума с хриптене изхвърля пръст и дребни камъчета. Пътеката става къдрава, камениста и крайно забавна. Опитвам се да следя пацовата линия, ама не ми се отдава много, щото Русия се е `фърлил „на смрът” и няма стигане...Все пак, усещам тотално единение с Жилезният Кон под мен и карането ми носи огромно удоволствие – прецизно, бързо точно колкото трябва...Държа избраната линия до сантиметър и когато усещам как гумите здраво хапят скалистия скат, натискам велосипеда – давай! Още може!...
Серпентина в дясно, после - ляво, на 180 градуса поне и с квичащи спирачки се сурвам на една от селските улици...
.....
Адреналина още не ме е пуснал, когато стигам до къщата и в стъклото на прозореца, виждам отразена маймунски нахилена муцуна, олицетворение на самото щастие... Бай Златан изчезва на някъде, и ей го – мъкне кашон с ледени бирички. Отварям задната врата на Джипката, отварям бирица и пускам „Рофинка болна легнала”.
Напоеният със слънце и тишина въздух сякаш поема плътния звук на тази невероятна песен, въпреки, че бая съм надул музиката. В тия звуци няма крясък, няма вопъл и вик...Няма го и усещането за осквернена от съвременните ни технологичности чистота. Има безкрайни, шарено-зелени била и тъмно, тъмно синьо небе, което сетните слънчеви лъчи пронизваха със слънчеви борови иглички.
Камен Котев
София, 04.11.2012 г.
*1 - „Ял, ма найди!” – Така в Мугла произнасят израза „Дим да ме няма!” (Б.а.)
*2 – Пашмакли (още Ахъчелеби) – Старото име на град Смолян (Б.а.)
*3 – обекуска – Така Мечо Пух нарича онази особено изкушаваща, мързелива комбинация между обяд и закуска (Б.а.)
А тук има малко снимчици от въпроснто каране, плюс...