Взех, че си напазарих един RAM HT2 и тръгнах да обикалям планините покрай Пловдив в компанията на по-големи или по-малки групи, представители на местното MTB-Pro съсловие.
След което заминах да студентствам по софийско и взех, че позарязх колоезденето, или поне го ограничих до каране покрай родния Велинград.
През годините подтикнат от студентските си неволи, кариеризъм и др. фактори, но най-вече необходимостта трима левенти да съсредоточат жизнения си цикъл в едни 20-22 кв.м. лирично наречени студентска стая, така и не успях да намеря място за велосипеда си.
Лека-полека по описаните по-горе причини вело-страстта ми позамря (колелото беше със спаднала гума - пловдивчани да не се смеят много
), но остана надеждата да намеря местенце, където да държа велосипеда си. И ето на - макар и 1-2 месеца преди да взема да завърша велосипеда ми е тук, отново готов за подвизи!След няколко тренировъчни полу-градски карания с добрия стар другар Kitolino счетох, че съм готов да атакувам трудни места!
Ставам днес и казвам "Черни връх!".
Посвърших си задачките за деня, други оставих за утре и в 15:00 часа вече бях стремително отправен към чутовния връх!
Вече усещах добре познатото невероятното удоволствие от карането на RAM-чето си - вятъра в косите, свободата да преминаваш ту към водачите, ту към пешеходците и необезпокоявано да си пърхаш насам-натам проветрявайки кратуната от тежки мисли, които все някак се загнездват там.
Тъй като по стара традиция бях тръгнал без никакво хапване реших да спра в Драгалевци и да си взема нещо шоколадово, за да се подкрепя, когато вече едвам ходя (все пак си представях какъв баир ме очаква). Обаче не щеш ли тъкмо стигам там и един жълт автобус с номер 93 се доклатушка до площада.
Викам си "Удри баче Кико, ти си!", нищо работа две спирки се повозих почти до Драгалевски манастир, но пак си е помощ.
Обаче от тук идва трудното, то не е баир, то не е чудо, ама бавно бавно кретам си нагоре, но още в първите километри се появи онова неприятно ръбещо усещане, което само една седалка на велосипед може да създаде...
Карам (седнал, прав и как ли не още), тикам, бутам, влача, даже и туристическата карта гледах по-честичко, но и това не помага - х. Алеко си е все така далеч...
С надежда помахах на качващи се 1-2 микробуса в стил ала Тодор Живков от трибуната, ама не! Така и никой не спря, та се наложи да разчитам на собствените си, все по-изчерпващи се, сили.
Времето си лети, аз съм все така гладен и бутането на велосипед взе да преминава в подпиране на велосипед...
За голяма моя изненада наближавам хотел Морени, но то вече подминава 18:00 часа, сега на никъде - ни да ядеш, ни да не ядеш.
Верен на българския фолклор и по-точно на поговорката "Гладна мечка хоро не играе" викам чакай да хапна малко пък после ще му мисля.
Земи това свинско със зейе, земи тия люти чушки!
Доста ме подкрепи, но слънцето скоро ще тръгне да се скрива зад планината - не е разумно да продължавам към върха, ама "Сърце юнашко не трае!"
Казвам си, че само ще тръгна малко по пътчето пък като вземе да става напечено ще се слизам надолу, въпреки че вътрешно си бях убеден, че преди да стигна върха няма да се обърна назад!
То че си е стръмно, стръмно си е, ама защо става още по-стръмно да му се невиди!
Камъни, кал сняг и стръмно, разбира се и малко зимна маркировка, която всъщност свърши най-голямата работа. На коловете от зимната маркировка има номера, които намаляват в посока към върха, та гледайки намаляващите номера все пак продължавах да пъпля нагоре със скоростта на нещо малко по-бавно от костенурка и охлюв взети заедно...
Тъй както си мислех, че никога няма да стигна взех, че достигнах до горе, макар и в полу-припаднало-влачещо се състояние, часът е чак 20:15, но аз съм там!
Е, няма такова удоволствие!
Изкачвал съм доста върхове и преди, но може би днес осъзнах какво значи да покориш връх - сякаш слънцето за теб пече, камъните по-топли изглеждат, причуват ти се птичи песни (а то вятъра), докато в същото време се прокрадва едно малко съмнение - кой ме кара да си троша главата аз по тия чукари...
Тъй или иначе задоволството беше много голямо.
След кратко лирично отклонение вече бях готов да се срещна с местната общественост, но предвид, че се намирам на Черни връх единствения ми вариант беше Чайната на метеоролозите, където намерих само един омърлушен метеоролог, не особено общителен той даваше вид на недоволен от живота човек.
За щастие закупувайки си един чай успях да го откъсна от тегленето на Българския Спортен Тотализатор и да разменим няколко изречения.
Изпих чая, преоблякох се и въпреки, че метеоролога дори се беше разприказвал реших да потеглям надолу, че слънцето тъкмо се беше заело да започне да залязва.
След кратка фото-сесия, поместена по-долу в 21:00 потеглих към онези 20-22 кв.м., споменати в началото, където скромно си живуркам в последните години.
За мое щастие и радост преди да се мръкне бях на паважа за Драгалевци.
Доста време бях отделил на този път на изкачване, затова карах надолу в тъмното разчитайки единствено на пресните си спомени от изминалия следобед, в условията на силно занижена видимост.
Бързо или не в 22:30 вече бях в Студентски град и си взех по-рано поръчаната пица на пещ, трябва да се има предвид, че последната определно не я очакваше бляскаво бъдеще!
Сега, поглеждайки към преживяванията от днес радостно мога да заявя, че не е като да съм бивш планински колоездач.
Все още мога да катеря големи баири, макар и не със същата лекота, която го правех преди, но удоволствието от велосипедирането все още го има, че даже е и по-голямо от преди.
Не знам за вас, но... I'm in!
Надявам се да споделя поне част от днешното каране чрез следващите снимки:
Рай за окото
(х)Убавец
Гравиметрична точка 22
Гравиметрична точка 22
Черновръшки залез
От пътя за Драгалевци
Конец!
P.S.: Поздравявам пловдивските си другари с днешното каране!
Много пъти се сещах за многото пъти, в които сме се размотавали из Родопите с тях покрай с. Косово, с. Ситово, с. Хвойна и разни други близки и далечни местенца, които не ще забравя.
P.S. 2: Ще помоля Admin, ако има време нека направи снимките да излизат като снимки, а не като линкове, че на тази процедура така и не й хванах пиниза...
А бе Ванче, не знаех че те влекат чукарите. Айде другия път ще бутаме заедно нанякъде, че и аз си въртя самичък педалите. Ма и дар слово си имал, добро разказче 