Как казаците караха по шосе или за ползата от шосейното колоездене
По възрастните може и да си спомнят за едно анимационно филмче от време оно. За една дружина казаци със шалварести панталони вършещи забавни подвизи.(за другите ето линк http://vbox7.com/play:d6becf3d&al=2&vid=1281538)
Та след дълго принудителна невъзможност да карам се метнах и аз се пробвам. Съботата успях да отскоча до близките до София села Подгумер и Войняговци, за да установя две неща. Първо неделната идея за Локорско е потънала в тежък мокър топящ се сняг, киша и възможност само по асвалт за каране, и второто което беше по лошо, че съм ужасно слаба (кръгла) форма ( последните километри от едно 30 километрово каране ми идеше да лазя). Решението някак се оформи само. Щоооо не взема да покарам малко шосейно. Ей тъй, тренировъчно, за влизане във форма. Някъде наблизо, до 80 км, и не много стръмно, до към 500 метра денивелация. Идеално за плужек. И дестинацията дойде лесно- ей там отвъд града Костинброда. Предвид, че ме чакаше натоварено влажно шосе, облякох едно елекриковозелено джърси, една електриковозелена светлоотразителна ветровка и една електриковозелена светлоотразителна жилетка. Върху клина метнах едни лилаво-цикламени ветровъчни панталонки, с кройка , точно като на казаците. И тъй, спретнат като палячо, бутнах в "бананката" половин литър вода, в гумите на НТ1-чаката още по две атмосфери въздух и в ранни зори отцепих. Шосе , като шосе няма какво да му описвам. Полека се заформи в главата ми идеята К-брод -Дръмша-Чибаовци и от там спускане през Царичина...и някакъв вътешен глас (я да не се обаждаш) взе да нашепва Чибаовци -Свидня -Своге. Стигнах до разклона за Градец и Царичина, и вътрешния глас се обади : " Я гледай какъв хубав шорт кът, какъв е стръмен и как се качва бързо, що не минеш първо от тук." Що пък верно не го направя, му отвърнах аз и зачегрътках нагоре. Тук таме леда по пътя вече се топеше. Бързо издрапах до билцето и Градец, и малко по -бавно до Царичина. От там се почна едно спускане на нокти по дебел слой лед с една тънка бълбукаща вадичка по средата , която се мъчех да следвам като линия надолу по "асфалта". Извъртях няколко завоя надолу и попаднах на едно мегданче. "Дали пък не е Чибаовци?" -запитах се аз. "Надай се!" -отвърна вътрешния глас и ехидно се захили. След атрактивно падане по гъз на гладък лед, спрях при двама видни местни ловци. Запитах за посоката. " Ооо, не можеш да стигнеш до Чибаовци с това колело, пътя натам не е разчистван!"
Колко ми трябва на мене, щом не може , значи трябва да се опита! За мой късмет беше минавал (някога) един джип и можеше да ползвам следите му . Можеше, ама на места. В повечето случай , снега беше доста дълбок и педалите се забиваха в ръбовете на коловоза. На други места леда се подиграваше на напомпания ми семислик отзад. Радвах се, че мога да приложа на практика много от зимните си тренировки с колело на сняг. По средата пък въобще не ставаше за каране, тъй като снега беше хем дълбочък, хем вече омекваше под тънката коричка. В крайна сметка всеки знае какво се прави в такъв случай. Бутането ми даваше чудесна възможност да разглеждам дивия пейзаж наоколо. Усещах как зимата се предава, макар, че още не иска да си отива. Бързо гълтах километрите и дори почнах да се чудя какво не му харесват на шосейното колоездене. В един момент следите на джипа свършиха. Голяма грамада от сняг преграждаше пътя, а зад нея паднали дървета го препречваха. Усещах, че вече съм наближил крайните махали на Чибаовци, още 2или 3 километра и съм се измъкнал. Метнах колелото на рамо и смело прекрачих в девствения сняг. До коляно. И пак, и пак. Борих се 300-400 метра, и когато се заплетох в клоните на нападалите дървета разбрах, че шосейното колоездене не е толкова лесно и тая няма да я бъде.Водата беше свършила , храна нямах, не знаех още колко има да газя. Айде обратно. Поне спускането по коловозите беше забавно. Единствения вариант за каране се оказа следния: седя на седалката , педалите водоравно, краката отстрани се пързалят като ски. Извъртях по баирчето да центъра на Царичина( леда бързо се топеше и карах срещу течението на река върху асфалт). Ругаех си кротко, на тема "вода гази , жаден ходи", докато се добрах до барчето(за щастие работещо). След зареждане на пауъра, и раздумка с местните , си отлетях по познатия път.
Като се прибрах, погледнах по Гугъл ърта- шосейно бях си покарал/бутал/ носил/пързалял малко над 60 км и изпълнил заявената денивелация от 500 метра. После, след банята и чая седнах инаписах това кратко разказче за ползата от шосейното колоездене.