Има места покрай които човек минава толкова често, че някак вече е приел, че добре ги познава, а всъщност се оказва, че никога и не ги е опознавал. Ами така се случи и с планината Голо Бърдо, която съм обикалял откъде ли не с колата, но никога не съм се замислял, че видиш ли, това било самостоятелна планина. Преди време Краси подхвърли идеята за едно неделно каране из Голо Бърдо, което така и не се осъществи, но поне ме накара на пусна Гугъл Ърт и да видя, кое точно носи това наименование. И гледай ти...това били онези хълмове между Перник и Радомир, които са заградени от Кюстендилския път и шосе Е79 към Кулата. Географските ми познания, очевидно не са съвсем на ниво, но Гугъл ърт компенсира успешно тези пропуски от ученическите години. Есента тази година раздаваше необикновени бонуси и на мен сърце не ми даваше да пропускам това толкова сгодно за каране време. Освен това, засега го раздавам "избит електрон", което ми позволява понякога да карам, когато всички други работят, но често става и обратното. И така, изчаках два дена, докато стихнат бурните ветрове и в спокойната и очаквано слъчнева сряда на 30 ноември, аз натоварих байка си на комбито и се отправих по новата магистрала Люлин към изходната точка - с. Старо село. Има нещо емблематично в тая дата, откакто преди няколко години точно на същия ден, умело се загубих из дебрите на Централен Балкан над село Розино и се наложи да прекарам дълга 13 часова нощ в гората, в компанията на туземен вид, вероятно принадлежащ към мечешкия род, съдейки по тежките бавни стъпки с които цяла нощ обикаляше наоколо и се цамбуреше в близката река, пък аз вече си представях, как ще се въртим около огъня, ако реши да намине, поради което гледах да го поддържам в непрескачаемо състояние
И оттогава ми е тръгнало да ходя да карам сам на този ден. Днешния ден отново си беше чисто съвпадение, тъй като за този факт се присетих едва когато поех по баира нагоре. Планината Голо Бърдо се оказа надлъжно разположена в посока северозапад, и тъй като на мен ми се искаше в рамките на един ден да обходя повече от нея, избрах маршрут който да мине по цялото било, с изкачване на най-високия връх Ветрушка и спускане през гористата част в посока Радомир. Поради това избрах за изходна точка Старо село, което се намира в долната южна част на планината. И така сутринта в десет часа, се паркирах на площадчето пред църквата, което служеше и за обръщало на автобусите.
Тази църква между другото, е известна с това, че е една от доста старите запазени църкви. Ако загледате внимателно фасадата, може дори да различите годината на построяване.
Бях си "драснал" един предварителен трак с мишката в Гугъла, за да не се бъркам в мрежата от пътища, та пуснах "тетриса" и поех към първия връх за деня. От селото се излиза по черен път се поема право нагоре към билото, като първият връх се казва...Голо бърдо.
Отначало се караше приятно, но пък на мен нещо главата ми бучеше и пулсираше и с увеличаването на наклона, съвсем ми стана тегаво. Предположих, че или нещо съм болнав или съм вдигнал кръвното. Не че някога съм го вдигал, ама знае ли човек - все някога има първи път...особено както не живея твърде здравословно. Тъй като наоколо беше пълно с глог, за който съм чувал, че се ползвал като понижител на кръвното, аз спрях и се назобах здраво. За десерт ударих и шепа шипки, които са богати на витамин C, с презумпцията, че ако бях болнав, това би подействало добре. Не зная дали нещо от тия работи подейства, но аз се почуствах по-добре и продължих да бъхтам по пътя нагоре, докато наклона му не стана малко демотивиращ. Все се каня да взема да прочета някоя книжка за най-разпространените билки и тяхното приложение, тъй като из нашите планини се срещат твърде много интересни растения, които биха могли да бъдат от голяма полза понякога за скитащият из дивото. Сега си спомням една случка, когато преди 20 години изследвахме с един приятел любител-зоолог, горното течение на река Велека. Тогава тъкмо ми пробиваше един мъдрец и болката беше твърде неприятна, а аз нямаше с какво да я облекча. Тогава се сетих, че по тия земи, не може да няма лайка. И така..лайка...едно като маргаритка, поне на картинка. Брей, що видове маргаритки изпонабрах и сварих на чайове, ама една от друга по гадни и парливи. Аз разбира се, отпървом предвидливо пробвах отварите на нежните части на лицето си, преди да ги опитам вътрешно и добре че правех така, щото една от тях се оказа доволно пиперлива. Накрая се отказах, но се заканих да разбера непременно как точно изглежда лайката. Когато след дни скитане из джуглата около Велека, накрая се добрахме до морето, една позната от Приморско много се смя на неволите ми, след което ми показа как изглежда лайката на живо.
И тъй като междувременно наклона бе станал съвсем безмислен за каране, то аз слязох и последните триста метра си ги избутах. Ето, че вече съм на върха.
От върха панорами, накъдето си щеш - само трябва да се завъртиш. Кеф ти Витоша, кеф ти Рила, кеф ти билото на Голо Бърдо.
За съжаление пейзажа на север не е много романтичен, заради разположените над село Царев дол каменни кариери. Повъртях се и поснимах, след което яхнах байка и поех към поредицата от гърбици и връхчета, съставляващи основното било на планината. Като се има предвид, че денят по това време е къс, а маршрута напълно неизвестен, нямах много време за мотане. На дисплейчето на тертриса две цифрички неумоломо намаляваха времето до залеза, от който момент натам бе известно, че имам най-много 50 минути сумрак, след което следва палене на фар и навигация на уреди. Карането на фарове по познати пътеки е удоволствие, но когато караш по непознат терен, може да те вкара в големи неволи. Понякога предпочитам да го изгася и да карам на лунна светлина, тъй като се вижда много повече, защото фарът образува един светъл заслепяващ коридор, извън който е тотален мрак и човек изгубва перспективата. Все пак, силно се надявам днешния ден да не завършва така, най-малкото, защото исках да разгледам на светло планината. Тази първа част от билото е безлесна, докъдето стига погледа и напълно оправдава името на планината. В миналото склоновете са били покрити с гори, но още по турско време са изсечени напълно. Впоследствие, по соц. време са извършени залесявания с бор, които днес могат да се срещнат из северозападната част на планината в комбинация с ниска широколиистна растителност.
Карайки нагоре-надолу, набързо "сгънах" няколко поредни баирчета и се озовах на поредното връхче, от което имаше добра гледка. Междувременно слънцето бе напекло тъй приятно, че не ми трябваше много, за да реша да направя първата по-сериозна почивка с лека закуска.
След тридесетина минути излежаване на тревата, поех отново по безкрайните баирчета и скоро излязох срещу връх Примечляк. Според ОФРМ картата, около този връх се разиграваха няколко пътечки, означени като ендуро следи с екстремна трудност. Тук за пръв път се явиха и бели скали, които са предпоставка за такива сценарии. До върха обаче ме чакаше едно дълго спускане и последващо дълго изкачване - пряк път за съжаление няма. В ниската част минах през първите гористи участъци.
Финално изкачване към Примечляк...
След дългото изкачване, достигнах и самия връх. Оттук тръгваше каменист път надолу към Радомисркото поле. Спуснах се по него стотина метра, колкото да разбера накъде отива и се върнах обратно на върха, за да потърся споменатите пътечки. Доколкото моята посока бе все по билото, нямах намерение да губя височина, за да си поиграя, но картата показваше, че съществуват две пътечки, които обхождат върха от югозапад, без значително спускане. И така, аз зарязах правия черен път от север и се шмугнах в боровата гора.
След няколкоминутно провиране из горичката по тясна пътечка, излязох на една полянка, от която започваше стръмно спускане надолу, към завиваща остро долина водеща нейде в Радомирското поле. Тук вероятно се намираха първите възможни интересни пътеки за слизане от планината, които обаче оставаха за следващо проучване. Все пак в началото, моят път съвпадаше с тази пътека и аз подкарах с кеф надолу. Тя наистина се оказа бая екстремна, макар това да не личи от снимките. Наклона е доста сериозен, а самата следа е силно ерозирала, тъй като е образувана от боксуващите гуми на ендуро мотоциклетите на някакви ентусиасти. Излишно е да ви припомням стария лаф, че наклона е голям и сцепление дебне отвсякъде...но само дебне.
Някъде по средата на това суркане се предполагаше да е срещата с другата пътечка, която трябва да започне на обикаля върха, докато се окаже на оригиналния път от северната страна. Колкото и да гледах обаче, пътека нямаше и продължих да се суркам, докато според тетриса не се оказа, че отдавна съм я подминал. Е, нищо ново...нарамих байка и давай обратно по върлия наклон. Когато достигнах до мястото, където уж бях на пътеката, такава пак нямаше и не само нямаше, ами и никога не е имало, ако ме питате. Гората през която трябваше да мине тази пътека, си е там от поне 30 години и си беше доволно гъстак, докато тази карта се предполага, че е правена преди няколко години, когато някой екстремист моторист е преминал оттук. Все пак лутането даде нянакъв резултат:
Закаченото на дървото найлонове пличке, не бе попаднало там случайно с вятъра, тъй като се оказа здраво завързано и очевидно с цел маркировка. Всъщност, като се загледах, то наистина започваше нещо като просека, която може би беше началото на пътеката. Може би...но не би - скоро излязох на една поляна с чудесен изглед на юг, където пощраках малко с апарата, но това беше и края на всякакви просеки.
Напред вече ме чакаше това:
Шмугнах се смело в гъсталака и се запровирах в правилна посока. Тетриса, разбира се, през цялото време твърдеше, че се намирам ама баш на пътеката. В края на краищата този гъстак, не може да е твърде голям - та това е планината Голо Бърдо. Който си е имал работа с горите и деретата на Централен балкан, не може да бъде уплашен лесно, обаче по някое време храстите взеха да се опитват да ме събличат, а аз упорито губех височина, което никак не ми харесваше. Затова взех решение - край с експерименталните пътеки - тръгнах право нагоре към върха, бутайки байка и провирайки се из по-широките места. Към върха гората се разреди, но пътека все още нямаше.
Всъщност, не знам - може и да е имало, но е от типа Крокопътека. Това са особен вид пътеки, видни само за очите на колегата от СКА, Кроко. Той понякога вижда и по две-три накуп, докато Радо и Добри отзад кълнат - Къде виде, тука пътека бе....!
И така провирайки се нагоре по въображаеми пътеки, аз скоро излязох на поредната горска полянка и хоп:
Маркировка с бутилка....Знаех си аз, през цялото време си усещах, че съм на прав път. Вече съм сигурен, че идиотът нанесъл този маршрут за мотоциклет на картата, се е зачукал абсолютно по същия начин, обаче за да не признае грешката си, прассс... екстремен маршрут. Не ми се мисли, как е успял изобщо да извлече мотор из тия драки. Хубавото е, че оттук нанатък поне започваше широка горска пътека, надолу към седлото преди връх Острица.
Тази скоростна пътечка, за нула време ме изкара на седлото. Тук имаше останки от някакви огради, но иначе бе приятно местенце. Междувремено слънцето бе понапреднало и часовника показваше около 14 часа, а аз все още не бях обядвал. Тая работа с обяда, реших да я оставя за вр. Острица, тъй като гледките спомагат за доброто храносмилане. Така че, поснимах малко наляво и надясно и бързо към върха.
Противно на очакванията ми, той се оказа съвсем близо и скоро пред мен се откриха гледките във всички посоки.
Върхът напълно си заслужава името, тъй като прилична на облата глава на карфица - от него накъдето и да погледнеш, все яко стръмно надолу. Единствено пътя по който дойдох е сравнително по-лек. Похапнах леко, но си оставих повечето храна в запас, тъй като не бях взел много, а се оказа, че се намирам едва на средата на маршрута и никак не бях сигурен, кога и как изобщо щях да стигна до Ветрушка, откъдето по план започваше спускането от планината. Като си знам инатливия телешки характер, сигурно нямаше да допусна да се откажа от първоначално начертаната цел, но винаги идва добре да имаш малко запаси за трудни моменти, когато умората започва да те надвива. Всъщност, можеше и да не се изкачвам до върха, а да мина по подсичащ от северната му страна път, но пък кой знае кога пак ще имам възможност да дойда тук отново...на това толкова близко до дома място - само на 20 минути от София по новата магистрала.
Върхът най-вляво е Ветрушка...там мисля да ида.
Един автопортрет...
и един в стил Джеки Чан...
Тук в този район на планината се намира един от най-старите резервати за диви цветя в България. По склоновете на Острица, цъфти рядкото Урумово лале и други разни ендемични видове. По това време на годината обаче, цъфтящ от щастие вид вид, имах само аз. И тъй като залеза неумолимо приближава, зарязвам лакардиите и се качвам на байка. Първоначално тръгнах право напред по твърде стръмния тревист склон, но бързо осъзнах грешката си е се спрях. Всъщност, чак сега се сетих за проблема, който бях съзрял още на гугъл-а - на това място планината се пресичаше от дълбока долина идваща откъм Перник, в чийто край се намираше хижа Славей. Тази долина продължаваше по посока Радомир и образуваше своеобразен проход през планината. Това беше крайно неприятно, тък като, ако смятах да катеря връх Ветрушка, се налагаше да сляза доста ниско и след това отново да набирам цялата тази височина, че и по-голяма. От мястото където бях тръгнал да слизам, щях да изгубя много повече височина, затова обърнах и подкарах в северна посока. Спуснах се до едно седло и разбрах, че съм в правилна позиция.
След зелената борова гора напред и вдясно се намира х.Славей, над гората е вр.Кобила, а зад нея вр.Ветрушка
Пътят в гората, към х.Бели кладенци...
Това масто е своеобразен кръстопът - от тук тръгват пътища във всички посоки - към х.Кралев дол, х.Бели Кладенци и х.Славей и вр.Острица. Моите сметки по тетриса показваха, че предвид напредналото време, ще бъде най-бързо да следвам черните пътища към х. Славей, но малко преди това, да се отконя от пътя. Пътьом се предполагаше да мина през хижа Бели Кладенци. По някое време пътя се разклони, но доколкото и двата трябваше да излязат на хижата, а подкарах по привидно по-интересния, през гората. Наистина горския път се оказа много приятен и бърз, застлан с дебел килим листа. Финалната отсечка бе сравнително стръмна и ме изсипа право на хижата, която се оказа нищо повече от малка монолитна бяла къщура. Кладенец може и да имаше, но не го видях. Пред къщурата под навеса седеше един човек и похапваше. Поздравих на висок глас, но отговор и реакция от него нямаше. Наближавайки го поздравих за втори път, но онзи само ме изгледа. Накрая махнах с ръка, при което приветливия тип най-накрая реагира с едно вяло махване и продължи да си похапва методично сланинка. Хммм...за цял ден каране едва срещам жива душа и такава необикновена комуникативност... но да не забравяме, че се намираме из Пернишкия край все пак - тук ако не носиш винкел под мишница, никой не ти обръща внимание. Отминах хижата, дори без да спирам и продължих по пътя надолу. Скоро достигнах най-ниската част от пътя, където из дерето тръгваше тясна и обрасла пътека. Докато се чудех накъде отива тази пътека, дочух гласове и скоро се показаха двама с маскировъчни ловджийски дрехи. И тези се наложи да ги поздравя два пъти. Използвах случая да поразпитам накъде води тази пътека и за пътя към Ветрушка. Пътеката се оказа, че води към една чешма, която бях виждал на снимки в нет-а, но да си призная вече забравих как се именуваше - беше някаква богородица или света дева, което си е същото. Мястото е бая кичозно затрупано с икони, кръстове и шарении. Единия ме попита откъде идвам и накъде отивам. Това откъде идвам малко го учуди:
- Че може ли да се мине от Старо село по билото до тук...?
Както често се оказва, местните не си дават зор да ходят по-далеч от близката околия. Когато обаче споменях къде отивам, резултата беше само едно:
- Оуууууу.....!!! - все едно, че току що го бях накарал да ходи той там.
Всъщност,единствения друг случай, в който се сещам човек да издава подобен възклицателен звук, е ако седне по гол задник върху магарешки бодил, което ме наведе на мисълта, че изкачването ми до Ветрушка, ще носи сходни емоции. В края на краищата малко ми просветна, след като на финала попита - с колео ли си? Въпросът беше основателен, тъй като байка го бях зарязал малко по-нагоре по пътя и даже се чудя, как пък се досети. Очевидно с колео, нещата можеше и да не изглеждат толкова зле. Благодарих и си тръгнах. Пътя заизкачва нагоре на завои и след няколко километра излезе на един тревист гръб с гледка, където срещнах друга двойка. Тая част на планината, май беше по-населена. Тези последните бяха двама пенсионери и учудващо бяха много разговорливи. И на тях разказах, откъде идвам и къде отивам, те пък ми разказаха, как като били млади карали много колела и ходели на риба на Изворския язовир и на Лобуш. Причината за тази тяхна необикновена лъчезарност и комуникативност, много ме учудваше, но накрая се разбра всичко - просто не бяха от Перник, а от Радомирските села.
.
Пожелах им хубав ден и отпраших по пътя. Съвсем след малко достигнах до едно "кръстовище", където аз трябваше да подхвана по пътека към х.Орлите, която се намира над гр.Радомир. Тази пътека не изкачва вр.Ветрушка, но аз щях да се отклоня от нея по някое време, за да преборя и първенеца на планината. От това място за 5 минути се стига до х.Славей, която е от Пернишката страна на планината.
Началото на пътеката за х.Орлите
Пътеката за х. Орлите тръгваше нагоре през борова гора и беше хубава, често прохождана от туристи пътека, по която много приятно и неусетно се набираше височина.
Скоро тя излезе от гората и тръгна покрай нея до излизането си на седлото, след връх Кобила. Оттук продължих по черен път нагоре и скоро наклона се охлаби и пътя започна да подсича склона на вр. Ветртушка. Този път, оттук насетне щеше да слиза надолу към хижа Орлите, аз аз се отклоних вдясно и заизкачвах последния връх за деня. На върха по времето на комунизма е имало секретно военно поделение на ВВС, но доколкото бях разбрал, то вече не функционира. Изкачих и финалните наклони и ето ме по залез на задния вход на поделението. От оградата не е останало много, а срещу мен зеят празните бетонни клетки, които вероятно са били гаражи за камионите.
Оттук се откриват гледки към Радомирската равнина и Рила. Вече предвкусвам последното и най-обилно хапване за деня, но реших да е баш на върха. Качих се на байка и се добрах до най-високата възможна точка, където се намираше някакъв бункер накачулен с нови цивилни радио-антени.
В поделението само с милитари оборудване...
Реших да си прасна и една автоснимка на това място и се изкачих по бункерчето, където се заех да закрепвам фотоапарата. И докато си нагласях апаратчето, изведнъж....сиренааа! Къде...над главата ми - идва от бункера. Мамка му, това ще да е някой СОТ - сигурно има микровълнов датчик и като се завъртиш по-близо до бункера, вече си потенциален крадец. Разбира се, това можеше и да си е само локална система за да плаши гаргите, но имаше голяма вероятнопст да е свързана по радио канал с офиса на някоя силова служба в Перник. Огледах се за камери, но такива нямаше. Предположих, че ако някой реши да идва, ще се качи с джип откъм Перник или Радомир, което хич не ми се виждаше много вероятно, но все пак реших да ходя да си ям яденето другаде - най-малкото тази сирена ми разваляше обстановката. Качих се на байка и потеглих по остатъците от асфалтовия път от северната страна на хълма, като спирах да разглеждам и поснимам.
Необикновена телефонна кабина...
Пустеещата казарма...
По-надолу минах и покрай самата казарма, където в момента свободни апартаменти, колко искаш.
Комплекса е сравнително голям, имаше и други сгради, както и трафопост. Пътя се спускаше все по-надолу и по едно време хоп....портал. Портал, ама заключен, пък наоколо ограда. А сега де, хич не ми се връщаше нагоре та реших да форсирам оградата. То без колело лесно, ама я да видиш с байка как е. След няколко опита да форсирам оградата безопасно за байка видях, че едната пешеходна врата всъщност липсва и на нейно място бе поставена голяма ламарина от някакъв метален шкаф, която бе фиксирана за оградата с няколко насукани арматурни железа ф8мм. За няколко минути разплетох железата, излязох и отново ги заплетох. След това подкарах по пътя надолу километър или два, докато стигнах до мястото където според тетриса, се отклоняваше подходяща пътека към х. Орлите. В началото пътеката беше път под един далекопровод, но след 200 метра се превърна в хубава тясна пътечка, отново дело на мотористите.
Началото на пътеката...
Долу, вляво е х.Орлите
Това място ми се стори особено подходящо за опустошаване на всичките налични хранителни запаси, особено като се има предвид, че следваше хижа, в която току виж имаше нещо за ядене. Много е тъпо да си мъкнеш цял ден някой сандвич, след което да се наядеш хубаво по хижите и да си върнеш сандвича у дома. Остави, че съм откраднал половин час сън сутрин за да го правя, после съм го мъкнал цял ден, ами на всичкото отгоре той накрая е придобил един много особен вид, който най-подхожда на кофата за боклук. Обаче пък, като си представя как цял ден съм го мъкнал и ми става някак тъжно да го изхвърля, но пък и не ми се яде особено, затова си го прибирам в хладилника за "после". След няколко дена, вече така и така не става за ядене и затова без угризения го изхвърлям.
Ето поради всички тези усложнения, е добре винаги да си изяждаш сандвичите, преди последната хижа. Така и направих. Като гледах слънцето, все още имах около 30 минути до залез и още 30 сумрак, в което време трябваше да съм успял да се евакуирам до Радомир.
Сложих си протекторите, които цял ден мъкнах и подкарах надолу. И тая пътека, се оказа яко стръмна и по някое време навлезе в храсталаците, където пак продължи да си е стръмна. На едно място даже имаше страхотен дроп.
Все пак сме в Пернишкия край...
Малко преди хижата, стана толкова стръмно, че трябваше да сядам на седалката, за да натискам задницата към земята, за да не ме изпревари. С голям кеф сурнах и този последен участък и се озовах на хижа Орлите. Освен самата хижа, наоколо има още няколко нови дървени постройки, както и някакви беседки, а отсреща, дори и малка ски писта. На едната беседка бяха седнали двама души, в дежурното зелено облекло, които отново не ми обърнаха никакво внимание, но тия ги оправдавам, защото яко се бяха налюляли и продължаваха да надигат бутилката. Единият, не спираше да повтаря една история като зациклил грамофон, която накрая завършваше с гърлен дрезгав смях. Тъй като събеседника му, не успяваше да се засмее както се очакваше, онзи подхващаше историята отново, с надеждата този път да я разкаже по-смешно.
Другият обитател на хижата бе една измършавяла котка, която силно се надяваше, да съм от онези типове, дето не си изяждат последния сандвич, преди хижата. Нищо..поне се сдоби с една снимка и сега стана малко по-известна.
Самата хижа не работеше, така че аз нямше какво повече да правя там и подкарах надолу. Отначало карах по асфалтовия път около километър, след което се отклоних пак по препоръка на тетриса през една борова гора. Пътечката в боровата гора, очевидно беше използвана от туристите, които посещават хижата без автомобил.
Скоро обаче гората свърши и се оказах на дълга поляна, разположена по едно ребро спускащо се право в Радомир. Хич не обичам да карам по поляни - прилича ми на гребане с лодка в тихия океан, затова слязох от колелото и си потърсих някаква горска алтернатива. В дясната страна на поляната имаше истинска гора, достатъчно рядка и с паднали клончета тук таме, с две думи, идеална. Подкарах през нея, като гледах да спазвам курса към града с помощта на тетриса. В долната част вече налетях на истински пътечки, които криволичеха на границата на боровете с поляната и бяха много приятни. Имаше разни бабунки и скокчета, остри завойчета и други екстри.
Това ще да е било църква някоя, макар повече да ми прилича на баня...
Лека полека стигнах до първите къщи на Радомир и влетах с "мръсна газ" на крайната улица, където привлякох веднага вниманието на две циганета. Както във всеки друг град, крайните махали са отредени за мургавите сънародници и ухаят доста натурално. Ударих един шус по улицата и скоро се оказах на мястото където рекичката, образува единствения у нас естествен водопад в градски условия - Бучалото. Понеже вода в реката липсваше, съответно нямаше и какво да бучи. Иначе покрай водопада е изградено малко паркче, в което при хубаво време се разполагат масите на близката едноименна механа и е добро място за завършване на байк трипове с голяма халба бира. Сега обаче си беше зимна пустош, а и вече бе почти тъмно, така че аз подкарах надолу към центъра. След края на градското спускане, махнах протекторите, облякох всички дрешки, запалих де що имах светлини и подкарах по шосето към Старо село. Това шосе минава под цялата планина в обратна посока и след около час въртене, бях отново в Старо село - леко позамръзнал, но доволен.
от taurus13 » Сря Дек 28, 2011 1:41 pm 
) след един Кукерски събор у Перник, на тая хижа (х. Орлите) какво пого спретнахме с едни другари...Дааам, съвсем ги бях забравил тия работи. И хижата бях забравил, че я има...
taurus13