Трудно ми е да напиша този репортаж. Но не чак толкова трудно, колкото карането по пътеката, на която се проведе първото в България, а може би и в света, състезание по спускане на серпентини.
Трудността в репортажа идва от това, че нито знам откъде да започна, нито в какъв стил да го напиша, още по-малко пък как ще го завърша. То и със серпентините така – някои бяха толкова остри, стръмни и технични, че дори да знаех откъде да ги започна или какъв метод за преодоляването им да приложа, завършекът им варираше от успешно преминаване без стъпване до „прескочи кобила“ по стръмния склон отвъд пътеката.
Това състезание всъщност не беше точно състезание, но пък беше едно много трудно състезание. Ако си мисли, че това събитие предполага да се състезаваш с другите в прекия смисъл, то дълбоко греши, но познавайки почти всички участници лично, такива помисли не се наблюдаваха. Да, на хартия има класиране, има резултати, победители, всичко… Но преди изобщо да се премери човек с другите, трябваше да победи два зли противника – терена и самия себе си… Знам, че това може да бъде казано за всяко състезание, но не за всяко ще е толкова вярно. Като формат надпреварата наподобяваше повече на онези компютърни игри, в които трябва да преодоляваш някакви изпитания и получаваш точки или губиш животи, ако не се справиш с някое от препятствията по пътя. Който си е „губил времето“ с подобни игри, знае колко „зарибяващи“ са те – след всеки Game Over почти панически натискаш бутона „Отново“ и започваш нов опит да подобриш постижението си. В много случаи изобщо нямаш друг противник, освен самата игра. Нещо такова беше и тук. Останалите участници можеха да служат като приятна компания за достигане до старта, като окуражаваща агитка на първия завой или на финала, но веднъж щом тръгнеш по завитъците на пътеката, трябва да си или много, много добър в карането, или доста сбъркан в главата, за да отделяш ценен ресурс от концентрацията си в мислене за класиране, съперници и прочие състезателни неща.
И отново, главен герой в 101 Sерпентини бе пътеката над гр. Лъки, изнамерена от Наката и „Крива спица“ в гъстите и стръмни гори над родопското градче. Ако искате да я пробвате, можете да намерите GPS следа за нея в съответната рубрика на сайта. Ще припомня и тук молбата на нейния откривател – ако ще карате по пътеката, не правете нови линии, не сечете завоите напряко по склона, не копайте виражи и скокчета! Оставете пътеката в нейния най-естествен вид и се опитайте да я карате в рамките, в които се намира в момента, без да добавяте „състезателни“ линии или нови елементи, защото нейният чар е в трудността и техничността – за скоростно и игриво каране има толкова много други пътеки и трасета…
Та за пътеката – в личната ми класация това е една от най-трудните пътеки, които съм карал и виждал. Срещал съм подобни серпентини на други пътеки, но в много по-малък брой. Срещал съм и по-трудни, но там вече говорим за пътеки, които са извън всякакви колоездачни сметки. Докато тази е подлъгващо симпатична, на места дори игрива и по-бърза, но в един момент разбираш, че е много, много крива – и все пак не толкова, че да те откаже, а напротив – точно толкова, че да те амбицира и да си казваш „Пфу, виждам откъде е линията, зная какво трябва да направя – следващия път вече трябва да се получи!“. И то наистина се получава… понякога. А друг път не.
Не е пътека, която да знаеш, че можеш да караш. Днес я караш, утре не. Аз лично успях да направя три спускания по нея – две тренировъчни в събота и едно финално в неделя. На първото тренировъчно спускане се връщах по много пъти за някои от най-трудните „фиби“ – на някои им хванах цаката, други почти отхвърлих като непревземаеми. За второто спускане вече бях доволно уморен, времето напредваше и си казах, че ще я карам без повторения и връщания – откъдето мина, мина. И минах! Не всичко, но повечето от проблемните за мен серпентини „паднаха“. Затова пък някои от по-лесните ги окепазих. За финала бях оптимист. Само че още на първата серпентина паднах „от воле“ и надолу продължих да редя грешките една след друга. Всички „животи“, спасени в играта вчера, бяха похарчени и пред очите ми с неонов цвят и мигане се появяваше периодично надписът „Fail“. В края дори бях изненадан, че съм допуснал „само“ 17 грешки – очаквах да са повече…
Защо ви занимавам с моите преживявания в състезанието? Защото само с това мога да ви занимая. Класирането бе обявено още същия ден, но нито можех да видя как минават другите, за да ви разкажа, нито пък има голямо значение как е изглеждало отстрани, защото съм сигурен, че всеки от тях е преживял своята лична „крива вселена“ от емоции, опити, грешки и успехи. Пак казвам, това не беше състезание, което се свеждаше до резултатите, нито дори до това как изглеждат нещата отстрани. Със сигурност за наблюдателите то би било много интересно, но ключовите преживявания в него бяха личните и те си остават за всеки участник. Тайната не е в някакви ударни дози адреналин, във високи скорости, скокове или други подобни неща, а в удовлетворението, дори не от крайния резултат, а от всяка серпентина поотделно! Така че задоволството и тръпката бяха разпределени на множество малки дози – може би 101, може би и повече…
Вярно, участниците бяха малко. Мен лично това ме разочарова, с оглед на многото хора, които познавам и които мислех, че биха се включили в такова предизвикателство. Но няма да задълбавам в личните си очаквания – има достатъчно причини за ограничения кръг участници, включително и мрачната прогноза за времето, която за щастие не се сбъдна. Истината е, че 101 Sерпентини просто не е за всеки и това не е задължително лошо. Има хора, които могат да карат такива участъци, но просто не ги обичат. За тях серпентините вероятно са „необходимо зло“ по някои пътеки, преди или след по-бързите и игриви участъци. Има и такива, които хем ги могат, хем ги обичат, но не желаят да ги карат в рамките на организирано мероприятие или състезание. Вероятно има и такива, които не искаха да рискуват да дадат незадоволителен резултат, т.е. беше ги страх не от самото каране в технически аспект, а от възможните грешки и отражението им върху егото. Има и такива, които просто бяха заети с нещо друго. Хубавото е, че „Крива спица“ имат опит дори с това – като си спомня например за 24-часовия маратон, той също е нещо, което започна повече с ентусиазъм, отколкото с масовост. И макар че и сега, 10 години по-късно, това не е най-многолюдното състезание (няма и как да е, тъй като броят на участниците е ограничен), през него са минали стотици различни хора в различна форма на участие, с различна мотивация и по различно време, а атмосферата му е просто неповторима. Надявам се нещо подобно да се случи и със 101 Sерпентини, защото на всички, които участвахме, много ни хареса!
Победителят Йордан Маджунков показва майсторство още от първата серпентина!
За финал ще завърша с още няколко акцента:
– Организацията бе перфектна, благодарение и на доброволците, които бяха маршали по трасето. Реално, ако някой се мотаеше, това бяхме участниците, защото се чувствахме като на приятелска сбирка, а не като на състезание.
– Който е участвал в други мероприятия на „Крива спица“, няма как да не направи някои аналогии. Айляшка атмосфера, но без да е несериозна; палатков лагер на красиво и много приятно място в сърцето на Родопите; занимателни гледки по време на придвижването от Лъкавица към старта. Не е учудващо, че при вложената в това събитие положителна енергия, дори и времето ни се усмихна, макар и леко накриво в събота.
– Един от най-интересните аспекти на състезанието беше разнородното участие – макар че основният контингент се състоеше от АМ карачи (ако изобщо има такова понятие), наред с тях имаше също и спускачи, ХС любители и може би лисваха само траялисти (макар че те биха имали най-голям шанс за победа). Респективно, имаше и от всички видове велосипеди, включително и един с двукоронна вилка… Както официалният победител, така и човекът с най-малко наказателни точки (Наката от „Крива спица“, който не участваше в класирането), бяха с твърдаци. Случайност?
– След първия ден имах мускулни трески по цялата горна част на тялото. 🙂 Като цяло всички бяхме доста уморени след тренировките и сами предложихме за следващия ден тренировъчното спускане сутринта да отпадне и да се премине направо към финал. Другата причина за подобно решение бе критичната прогноза за времето.
– По тези и други причини някои участници успяха да направят само едно спускане в събота и въпреки това се справиха доста добре по пътеката. Голямо браво за тях!
– Още снимки можете да намерите чрез темата във форума: http://www.mtb-bg.com/forum/viewtopic.php?f=47&t=187226.
Снимки: Христо Смилков и Любомир Ботушаров
