Надпреварата по спускане в Петрич бе запомнящ се край на състезателния DH сезон в България. Не са много местата, където такова състезание би могло да се проведе при нормални условия в началото на месец ноември, но „столицата на българската Калифорния“ посрещна няколко десетки участници с топло и слънчево време, златни листа в короните на дърветата и чисто новото, уникално трасе, наречено „Летище Конгур“.
„Уникално“ е истинската, точната дума за тази DH писта, която се появи в последните месеци в гората между хижите „Беласица“ и „Конгур“. В България вече има няколко трасета и аз лично не бих могъл да кажа за което и да е от тях, че е най-доброто, защото именно в техните различия е най-голямото им достойнство. Така че и „летището“ за едни ще е по-добро, за други по-трудно, за трети може би дори „гадно“, но едва ли някой може да отрече, че то е съвсем, съвсем различно и нестандартно, което не е лесно да се постигне. Момчетата (и момичетата) от клуб Vivo обаче са използвали по чудесен начин някои от естествените дадености на терена, както и собствената си смелост и творчески подход, създавайки (съжалявам за повторението!) нещо уникално и много атрактивно за гледане.
За карането нищо не мога да кажа, освен че с десетките си скокове тази писта е изцяло отвъд скромните ми възможности. Точно това изобилие от въздушни препятствия дава името на трасето и го прави трудно в очите на много хора, защото наистина се искаше не просто смелост, но и майсторлък за преодоляването на някои от тях. Ако се кара по лесните обходни линии, пистата всъщност е една много приятна пътека, караема изцяло и с удоволствие с АМ велосипед. Да се върнем към скоковете обаче, защото те СА трасето над Петрич.
Мнозина незапознати с него може би очакваха една безкрайна поредица от двойни скокове, повтарящи се до втръсване, но не, нищо подобно не може да се каже! Летище Конгур е оборудвано с най-различни по размер и вид съоръжения, сред които няколко трапеца, още повече двойни скокове (две гърбици с дупка между тях), един внушителен скок над автомобилен път, няколко пада (някои от тях подходящи за скачане с висока скорост) и черешката на тортата, поне за мен, а и за домакините – известният вече в цяла България step-up скок, при който карачите трябва да излетят отдолу и да кацнат няколко метра по-високо и също толкова по-напред.
За мен този скок бе впечатляващ не просто като отделно препятствие, а като цялостен замисъл и внушителност на секцията. Човек трябва да види участъка с дължина стотина метра на живо, за да го осмисли, и трябва някой като Теодор Мавродиев (местният летец-изпитател) да мине, за да се усетят скоростта и адреналинът, които насищат тази част от пистата.
Започва се с един „небрежен“ дървен пад, който в зависимост от скоростта може да бъде с височина между два и четири метра, а за попивка служи дълъг и много стръмен склон, наподобяващ широк и гладък улей – желаещите да преминат успешно „изкачващия се скок“ тук пускаха напълно спирачките, при което скоростта им достигаше между 60 и 80 км/ч.
По някакъв немислим за мен начин те „взимаха“ перфектно изваяния огромен вираж и… излитаха!
Но само най-добрите успяваха да кацнат меко и приятно на горното „стъпало“ – много по-често чувахме страшни трясъци от велосипедите на тези, на които не им достигаше метър, 50 см или дори 20 см, за да превъзмогнат кошмарния горен ръб.
Въпреки трудността и внушителния си вид, скокът не изглеждаше опасен… за колоездачите. Но велосипедите страдаха много! Поне една рамка си замина още в събота, а отделно зная за няколко, които са намерили кончината си на този скок още докато трасето се строеше, т.е. при по-ранните проби на това препятствие.
Някои се връщаха и опитваха по няколко пъти – Персията (Пресиян Нанев) например се сдоби с доста голям брой снимки от всички гледни точки, докато инатливо опитваше пак, и пак, но така и не успя напълно да изчисти този елемент, макар че е сред хората, за които последното нещо, което може да се каже, е че не им достига скорост. Просто имаше и нещо повече от скоростта, което някои успяха да научат или си го имаха вродено, а други ще трябва да го придобиват тепърва. В този смисъл секцията със „стъпалото“, както и цялото трасе, бяха отлична учебна площадка за всеки кандидат-летец, стига да има куража да набере нужната скорост и да „спусне задкрилките“.
Ако трябва да обобщя, пистата в Петрич отговаря напълно на името си, защото по нея човек можеше да види и усети по неповторим начин две неща – висока скорост и високи/дълги полети! Впрочем скоростта на места бе толкова висока, че някои участници се оплакаха от твърде къси попивки. И още един любопитен факт, макар че не мога да съм 100% сигурен във вярността му – по официални данни трасето е с дължина около 2 км, а най-добрите времена за преминаването му бяха около 2:40 минути – това означава средни скорости от порядъка на 45 км/ч!!!
Не мога да не направя и едно лирично отклонение, тъй като планината Беласица и невероятните пътеки над Петрич са ми слабост от няколко години, а някои от младежите в клуб Vivo си ги спомням още от времето, когато бяха деца и ги засичахме да карат смело с твърдаците си над града. За мен тази сговорна дружина, която все повече се разраства и вече включва карачи от цялата страна, е един от добрите примери какво може да се постигне, когато има отборен дух и ненаситно желание за каране. Буквално за две години петричкият клуб/отбор израстна от никому неизвестна група младежи до един от най-силните DH отбори, включващ много от най-талантливите младежи, каращи по едно от най-уникалните трасета изобщо. И като знам колко благотворно се отразяват посещенията в този край на всеки, с когото сме карали там, чудя се дали пък няма нещо във въздуха… 🙂
За разлика от повечето DH състезания през сезона, програмата в Петрич включваше квалификация в събота и финал в неделя, както и сутрешни тренировки и двата дни. Дали този вариант бе избран заради малката продължителност на деня, или просто за да добави състезателна тръпка и в съботния ден, е без особено значение. По важното за всички, пътуващи от по-далечните краища на страната бе това, че предварително обявената програма бе спазена, че даже и съкратена в неделя, т.е. организаторите не се размотаваха излишно след приключването на финалите и бързо пристъпиха към награждаването.
Впрочем именно отдалечеността на Петрич спрямо много други части на страната вероятно е единствената причина за по-малкия брой участници – около 60 души. От друга страна обаче, имаше някои нови „звезди“, които бяха привлечени именно от въздушния характер на трасето. На линия бяха и всички сериозни претенденти за добро класиране в Българските даунхил серии, тъй като Конгур AIR DH се явяваше последен, пети кръг в тях.
И ако участниците бяха по-малко, то жителите на Петрич компенсираха това с много по-масово присъствие, отколкото сме свикнали да виждаме в повечето други състезания – чудесно е, когато такова събитие се възприема от местната общност като нещо интересно и струващо си разходката до планината!
Повечето от вас сигурно вече са видяли резултатите, макар че ще ги повторя и тук. В групата на децата имаше участници като Йордан Анчев и Румен Белезирев, и двамата от отбора на Vivo, които показаха нагледно, че когато опира до скокове и смелост, малката им възраст не е пречка – даже се чудя дали не е предимство. Този път Румбата отстъпи с малко на своя съотборник, но в крайното класиране за сезона именно той спечели най-много точки – 280, а Анчев остана втори с 220 т. Трети на финала в Петрич се приземи Михаил Петренски (отново Vivo), но в крайното класиране на тази позиция е Николай Желев (Shore Invaders).
Учудващо много участнички имаше при жените – цели пет. Ани Томева от Свободно измерение обаче, макар тази година да се появява по-рядко в състезанията, показа, че все още е мерилото, което останалите имат да гонят. С първото си място тук тя спечели достатъчно точки, за да излезе на второ място в крайното класиране. Постоянството на Виктория Генова (Shore Invaders) обаче, която все още е едва на 13 години, ѝ донесе първото място в сериите с актив от 340 т., като Конгур AIR DH бургазлийката завърши втора. Трета и в двете класирания е Маргарита Христова, за която това бе първи по-активен сезон в спускането.
При твърдаците мнозина очаквахме Никола Христов (Drag Zone) да е първи – не за друго, а защото малко са хората в България, които могат да се сравняват с него по умения и талант във всякакви видове скокове. И наистина, Ники се забавляваше страхотно по трасето, въртеше whip-ове на стъпалото и беше най-бърз в квалификацията, но когато дойде време за финала, Павел Георгиев (Underground Riders) бе най-бърз… за пореден път. Така Павката спечели и петия кръг, и сериите за 2015 г., следван в крайното класиране от Димитър Мънев (Drag Zone) и Николай Георгиев (Vivo), който завърши трети и в това последно състезание.
И ето че стигаме до младежите… Очакваше се местната звезда Теодор Мавродиев, човекът, който пръв е пробвал всеки от скоковете на „Летище Конгур“, да бъде най-бърз не само сред съперниците си, но и сред всички участници. И действително Тедо постигна това по време на квалификацията, но на финала успя да грабне победата само в своята категория. Не че е малко, особено когато говорим за разлика от 10 секунди в една от най-силните и оспорвани групи, но ми се стори, че при финалното спускане Тедо може би бе малко по-напрегнат и не успя да кара толкова чисто, колкото му се искаше. Всичко това, разбира се, е без значение, защото този младеж е единственият DH състезател през 2015 г., срещу чието име стои резултат 500 т. в крайното класиране. Пет от пет, какво повече да говорим?
Има, разбира се, още много да се каже за тази категория, включваща някои от най-перспективните карачи. Не всички имаха късмет през този сезон, но всички се раздаваха смело и в резултат това конкуренцията в тази група сякаш бе най-силна – особено преди петия кръг, когато четирима човека реално имаха шансове за челни позиции. В крайна сметка класирането в Петрич съвпадна изцяло с това в сериите – втори завърши Денислав Ангелов (Extreme Motion) с 302 т., а трети Лъчезар Савов (Gravity) с 290 т. Задължително обаче трябва да спомена и Ивайло Ставрев, който е четвърти през сезона с 273 т. – сами виждате колко близки са резултатите от второ до четвърто място!
От най-младите към най-възрастните, Мъже 30+, познати като Мастърс… И при тях беше напечено през 2015 г. Сериозните претенденти за първото място бяха няколко, но нещо им куцаше постоянството в присъствието – кой заради операция, кой заради ангажименти… така е на тази възраст! 🙂 Най-бърз по пистата и най-постоянен в резултатите през сезона бе един от най-видните и атрактивни представители на клуб Vivo, „касапинът“ с неизчерпаем речник, чиито специални термини и тълкувания се разнасят от уста на уста, Милан Димов! След него на подиума кацна Камен Недков (Ram Bikes), но заради пропуснати стартове в крайното класиране той е трети, а втори там е Николай Пешов, който също направи силен сезон с много стабилно каране. Втори в Петрич завърши гостуващ състезател от Гърция – Ангело Ангносту (Bike 30.Electra).
Така стигаме и до най-голямата изненада, която се случи при мъжете – отново гръцки състезател, добре познатият у нас Йоанис Йоану (Bike 30), се справи най-бързо с летателните упражнения и финишира с време 2:37.62 минути. Йоанис без съмнение е отличен състезател, редовен участник в български стартове и с добри класирания, но едва ли някой предполагаше, че ще успее да победи нашите лъвове точно на това трасе… Е, успя, и заслужава искрени поздравления за това!
На второ място, т.е. най-бърз сред българите, завърши Росен Ковачев (Gravity) – след не толкова сполучлив сезон, колкото му се искаше, Росен все пак показа, че е много рано да бъде отписван като претендент за първото място. През 2015 г. обаче тази позиция в крайното класиране бе спечелена от състезателят, който години наред работеше упорито, за да я достигне, и ето че сега успя – с три първи места и актив от 460 т. Стивиан Гатев (Go Ride Kona) стана победител в първите успешно организирани Български серии по спускане! Трети в крайното класиране за сезона е Йоан Нейчев, който също все по-уверено напира към първото място на подиума – интересното е, че той започна сезона като състезател на Drag Zone, а го завърши като част от отбора на Ram Bikes, така че това отваря и темата за разместванията в тимовете за 2016 г. – сигурно ще има още новини в тази насока, което също е доказателство, че нещата се развиват в добра посока.
