Макар че огромната ни галерия от това състезание, допълнена от тази на Петър Савов, показват голяма част от случилото се, няма как да подминем събитието на клуб „Свободно измерение“ без репортаж – не много дълъг и предимно картинен, но все пак репортаж.
Ще започна с обичайните общи приказки колко хубаво е състезанието, колко добре бе организирано, как добре се забавляваха участниците… ФАКТ!, както би казал Зозката, един от заклетите почитатели на това мероприятие. Всъщност май всички сме му почитатели, защото споменатите общи приказки са истината и само истината. Купа Златица безспорно е едно от най-хубавите състезания в календара, затова хората бяха тъжни, когато миналата година то бе отменено поради липса на средства за провеждането му, и доста доволни, когато тази година бе съобщено, че ще го има отново. На пръв поглед това мероприятие изглежда не толкова „професионално“, колкото състезанията в Сопот, Боровец и Пампорово, тъй като Златица не е курорт, до трасето няма лифт, а съставът на участниците засега си е изцяло български. Правилото да не съдим по външния вид обаче е в пълна сила за такива прояви, тъй като всеки, който е участвал, вероятно ще потвърди, че трасето е не по-лошо от всяко друго в България, че екипът на клуб „Свободно измерение“ действа като едно всеотдайно цяло за реализацията на събитието, че скарата на финала си я бива и че вечерният купон там винаги е на висок градус! Без съмнение то си остава един от най-добрите примери за състезание, направено от карачи за карачи, в което карането е сериозно, но доброто настроение е най-важното! 🙂
Името на надпреварата по принцип е достатъчно, за да привлече много хора, но освен това „Свободно измерение“ съумяха, благодарение на спонсорите си, да предложат дори безплатно участие в тазгодишното издание, което бе добре дошло за изтънелите джобове на българските спускачи, за които сезон 2013 бе доста плътен откъм прояви. Даже имам чувството, че мероприятията станаха малко повече, отколкото може да си позволи да посещава целокупният български МТБ народ, поради което и в Златица, и в други стартове се забеляза тенденцията дори топ-карачи да отсъстват от време на време. Тук имаше и доста причини за такива отсъствия – петима от най-бързите ни състезатели, включително Ани Томева от местния клуб, бяха отишли да опитат що е то кръг от СК в Леоганг. Други, като Росен Ковачев, бяха с неизправни велосипеди или се възстановяваха от травми. И не стига всичко това, ами чух и за някаква сватба в Асеновград, която също „дръпнала“ доста хора като гости… Въпреки това участниците бяха поне стотина души, което за мащабите на нашата сцена всъщност не е малко, макар да сме виждали и два пъти по толкова.
Както споменах, в Златица лифт няма, така че състезателите се качваха нагоре с камиони и автобуси, които ги отвеждаха до една точка над старта, откъдето по бърз черен път се спускаха до него. Та и аз така…
Недостатъкът на този тип логистика е, че на тренировките всички се изсипват на група, минават пред обектива за 4-5 минути и след това чакаш поне половин час (в добрия случай!), за да дойде следващата порция. Е, това има и плюсове, доколкото човек има време да се придвижи спокойно по трасето и да се нагласи на следващото място за снимки. Този път предвидливо си бях взел дори и книга! :)))
Отгоре стартът представлява красива гледка с разкриващия се в ниското индустриален пейзаж.
Ако трябва обаче човек да стои на него по-дълго време, той може да е кошмарно място дори в най-слънчевия ден, ако се случи да е ветровито. А в двата дни на състезанието определено беше, както свидетелстват и лентите-ветропоказатели, завързани на кола до рампата. На снимката се вижда и един нов елемент от трасето – голям скок, прескачащ един черен път, което означаваше няколко метра, преди да мисли човек за приземяване.
Рампата бе съвсем близо до старта, на стръмен склон, който по принцип позволяваше достатъчна засилка – в събота обаче никой дори и не помисляше да го пробва, защото поривите на вятъра можеха буквално да отклонят човек от траекторията му, ако е във въздуха. Зозката онагледява мисловния процес, който вероятно е протекъл при поне половината състезатели този ден:
Ко?
Не!
Малко по-надолу имаше още една рампа, която изглеждаше почти безсмислена и не предизвикваше у никого желание да я скача, макар че някои все пак пробваха. По-късно се разбра, че този втори скок е бил част от по-голям проект, включващ попивка и виражи, но времето и силите на Свободно измерение не са стигнали да построят другите елементи и той си е останал такъв нелогичен. След като в събота се видя, че единият скок е опасен, а другият ненужен, в неделя и двете рампи бяха затворени за каране, което бе едно съвсем адекватно решение.
Няколко бързи завоя по поляните и състезателите се озоваваха пред интересен скалист участък, който открай време е чудесно място за снимки. Някои използваха първите камъни за отскок и прескачаха следващите, други подхождаха по-предпазливо и заобикаляха встрани или минаваха през скалите, но с по-ниска скорост.
Имаше и 2-3 падания – тези с повече късмет завършваха в борчетата отстрани, но един младеж от Пирдоп ни уплаши здравата с една брутална човка, при която се заби като пирон на главата си. За щастие каската си свърши работата и макар че от брадичката му течеше кръв, момчето като цяло се размина леко, макар че това сложи край на участието му.
Веднага след камъните бе и един от най-яките завои по трасето, където още през 2011 г. бях останал доволен от кадрите. Сега обаче имах по-различен обектив и с удоволствие застанах отново тук на пусия. Минаха двама-трима състезатели и когато дойде ред на Лукан Червенков от Свободно измерение, сякаш изпитах дежа вю. Преди две години точно той мина най-агресивно на това място и снимката му още ме радва. Сега сякаш бе решил да вдигне летвата, макар че кара с твърдак, и действително кадърът щеше да е паметен, ако не бе избягал малко фокусът… Така е понякога с автофокуса – тука има, тука нема.
Затова пък Ева Димитрова от Чета++ е напълно фокусирана – и в двата смисъла на думата. Въпреки че в това състезание дамите бяха само две (другата беше Поли Петрова от Gravity) и че Ева имаше значително повече опит, тя не разчиташе просто да мине по трасето по-бързо от съперничката си, а караше както се кара на състезание – със скорост и отработване на всяка линия. Това ѝ донесе и втората поредна победа през септември.
Външната страна на завоя обаче се оказа доста опасна, тъй като бързите карачи минаваха на границата на сцеплението. Тодор Киров със сигурност отговаря на определението бърз, освен това агресивният му стил винаги радва окото, но при горната снимка за един миг от секундата сърцето ми се качи в гърлото заради звука от последната степен на контакт между гумите и почвата. Тошо мина на еййй толкова от мен и дори спря малко по-надолу, за да ми каже нещо, което и аз вече знаех – че съм късметлия!
В игрите на късмет обаче човек трябва да има и здрав разум, ако иска да печели, защото късметът все някога го напуска. Затова, след като Мартин Войнов, който направо излезе извън трасето, успешно се размина с мен и с втория фотоапарат, заложен на статив на една ръка разстояние, реших да не предизвиквам повече съдбата и си потърсих друго място. И добре стана, защото при следващото си минаване Марто отново не се разбра със завоя и „катапултира“ точно в борчето, зад което аз преди това се криех.
Време беше и за малко горски снимки. В началото пътеката е мека и не много трудна, с игриви завои и бабуни, което предразполагаше към висока скорост и кратки моменти във въздуха. Георги Георгиев от Underground Riders, който в неделя завърши на пето място при младежите, отново демонстрира своята фотогеничност.
Стиван Стефанов не оставаше по-назад и летеше „с триста“ по прашното трасе, което между другото бе и доста хлъзгаво в този вид, заради комбинацията от твърда почва и слой от прах и борови иглички. Стиви се класира на четвърто място при мъжете.
Поредния скок и Иван Ажи от Чета++ показва перфектна стойка във въздуха. Този талантлив младеж все още има да дяла някои трески в карането си и въпреки това е изключително бърз – четвърто време при младежите и можем само да предполагаме какво ще е, когато изчисти минаванията си от някои дребни грешки, които често отнемат ценни стотни.
Същото може да се каже и за Пресиян Нанев (Champion Racing), който този път не успя да се качи на подиума, но и през двата дни летеше с характерния за него стил, при който тялото му често сякаш е откачено от велосипеда и извъртяно под невероятни ъгли. Както и да изглежда отстрани обаче, младежът кара наистина бързо и красиво!
Неговата снимка е и една от последните, които направих в събота, тъй като тренировъчният ден бе към края си. Изостанали по трасето бяха само Зозката и кучето Лъки, което бе единствен и най-бърз участник в категорията животни. Е, ако броим в нея и някои участници, които вечерта са се проявили като party animals, може би класирането на Лъки не е толкова сигурно. Всъщност стопанинът му е пример точно за такъв денонощен състезател, само че за жалост сутринта разбрах, че вечерната надпревара е завършила за него с контузия на глезена след лъвски скок над някакъв огън… щура работа!
В неделя всички гледахме с безпокойство небето, за което прогнозата предвещаваше да бъде облачно и дъждовно, но за щастие нищо от това не се сбъдна. През целия ден облачността бе променлива, но повече към слънчево, така че поне в това състезание нямаше мизерии от страна на природата. Защото само като си представя дъжда от Боровец в комбинация с вятъра над Златица…
Нов ден, нови участници – с изненада забелязах, че някои попълнения са дошли в самия ден за квалификацията и финала. В това число и Христо Тодоров от True Riders, който на това първо тренировъчно спускане все още опипваше почвата, а в долната част на трасето, където бяха най-стръмните и технични участъци, тя бе крайно нестабилна.
Ицето направи едва 4 спускания през този ден, включително квалификацията и финала, но това не му попречи да избухне с първо място при младежите. Същински талант, без съмнение, но в случая подпомогнат малко и от късмета, защото…
…Константин Димов, който бе най-бърз в квалификацията, на финала е имал падане, което го запрати на второ място само на 5 стотни от Христо.
Йоан Нейчев от Drag допълни класирането в тази оспорвана категория с трето място.
Масирано присъствие имаше и при ветераните и за радост на много хора станахме свидетели на завръщането на върха в тази категория на Калин Рахнев (Чета++) – един от най-опитните спускачи в България, който не скри радостта си от победата точно в Златица.
Добри Добрев (Champion Racing), обичайният победител в тази група, остана втори, а Любомир Тодоров, известен още като Любо Бирата, бе трети. Дали заради него, но призьорите в категория ветерани получиха не само шампанско, но и по една бира, а Стефан, който за пореден път бе брилянтен водещ, представи Любо като „човека, от когото бирата се страхува“. Велико!
Като споменах Стефан, в неделя той бе най-окъпания в шампанско човек, който съм виждал. Първи започнаха жените, от които човек винаги трябва да очаква някоя такава закачка, след което поне по един от призьорите в другите групи реши, че е редно да се изреди на усмихнатия водещ, „фиргайки“ пяна по него. Наздраве, Стефане!
При твърдаците Лукан Червенков и съотборникът му в Свободно измерение Стоян Зяпков оглавиха класирането, а трети остана Дончо Иванов. Това ми напомни за ранните години на планинското колоездене в Златица, може би непознати за по-младите читатели, когато момчетата от този град бяха известни точно с майсторското каране на велосипеди без задно окачване по тогавашните състезания, в които заемаха обикновено челни места. Сега легендарните Climber-и са заменени с доста по-хубави велосипеди, но уменията и любовта към твърдите рамки явно не са забравени.
Време е да кажем кои бяха най-бързи и при мъжете. Споменатият по-горе Тодор Киров (Go Ride Kona) зае трета позиция. Боби Крумов (Ram Bikes) даде второто най-добро време. И през двата дни Боби имаше известни проблеми в някои завои, което си личи дори и от тази снимка – причината бе в педалите с автомати, с които бе решил да кара на това състезание. Аз дори се учудих, че досега е карал само с платформи, доколкото в дисциплината 4Х, по която е много запален, Боби кара закопчан откакто го помня. Той обаче ме увери, че е съвсем различно и че още не може да свикне с автоматите на DH велосипеда си.
Затова пък победителят Стивиан Гатев (Go Ride Kona) от години кара DH с автомати, от години е и един от най-бързите състезатели в България и полека-лека превзема подиум след подиум. Този в Златица му се изплъзваше в първите две издания на състезанието през 2010 и 2011 г., но сега нямаше какво да го спре по пътя към първото място. Горната серия от снимки показва нагледно как трябва да кара човек, за да спечели такова състезание, а долната показва колко хора са необходими, за да го организират по такъв начин. Да се надяваме, че и догодина ще го направят!
