Начало Пътеки По пътеките С Ram Bikes в околностите на Ивайловград
С Ram Bikes в околностите на Ивайловград
Написано от Любомир Ботушаров    Петък, 28 Август 2015 12:39    Печат


На 15 септември 2014 г., когато учениците се отправят за пръв или пореден път на училище, ние отиваме да се учим в Ивайловград. Основните учебни дисциплини, над които ще залягаме, са антична история, археология, етнография, културология и малко география, колкото да се ориентираме между полуизоставените села в този край. Класът може би вече ви е познат – основни пакостници сме аз и Петър Гаврилов от Ram Bikes, които ни осигуряват микробус и нощувки, а компания ни правят Ива от сп. „Осем“ и Камен Тончев, който е запален ХС колоездач и се оказва общ приятел на мен и Ива.



За база Пешо е избрал с. Мандрица, до което достигаме в късния следобед след 6 часа път. То е единственото албанско село в България и още същия ден се запознаваме с твърде интересния дядо Георги на площада, който ни разказва историята на това много старо населено място. За щастие тя съвпада с написаното в Уикипедия (нищо чудно някой от авторите там също да си е говорил с него), така че с лекота ще препратя любопитните натам: http://bg.wikipedia.org/wiki/Мандрица. Статията в енциклопедията завършва така, както ние заварваме селото - почти като в американски уестърн, само че посоката е юг-югоизток. Почти всички къщи са изоставени, дворовете са буренясали, по улиците не се вижда жив човек (изключая споменатия дядо Георги), но за сметка на това притичва по някоя кокошка или друг добитък. Аз дори съм много учуден, че официално там все още живеят 50-70 души - не зная къде точно се крият, защото за целия си престой не видях дори десет от тях.

Добре де, признавам си, че вечер, когато приятелите ми се отбиват в местната кръчма, откъдето до балкона ми достига глъчка и вероятно се събира някаква значима част от местното население, аз упорито работя, опитвайки се да оползотворя максимално едва долавящия се мобилен интернет - откъм свързаност с глобалната мрежа Мандрица в онзи конкретен момент от времето все още е откъсната от света и дребни задачи по сайта, изискващи обикновено 10-15 минути, тук се проточват повече от час. Към днешна дата (2015 г.) вече е различно, така че web-пристрастените няма от какво да се притесняват. Да се върнем към основното обаче - днес Мандрица е почти призрачно село, подобно и на много други села в района, за които ще разкажа, и като такова е едновременно много интересно, но и доста носталгично, почти безнадеждно...

А може би не! На фона на вековните полусрутени или все още крепящи се постройки, хотелът "Букор Щепи", в който имаме запазени стаи, е комплекс от чисто нови сгради, изградени по европейска програма, и е смела стъпка в опит за развитие на някакъв нов поминък (туризъм) и привличане на хора и интерес към селото. Поредната любопитна история е, че управителят на хотела (по онова време) и наш домакин, е в същото време и кмет на селото, и съдържател на кръчмата-магазин. "Не три в едно, а куатро", но при почти пълната липса на други жители в работоспособна възраст това вероятно е нормалният ход на нещата. Всъщност, точно благодарение на предприемчивостта на този хоремаг-кмет ние изобщо попадаме в Мандрица - иначе в най-добрия случай щяхме да минем през селото транзит.

Реклама

Трябва да кажа, че за мен това е второ посещение там. Бързо си припомням как изглеждаха същите тези празни къщи преди десетина години, когато минахме оттук с Байкария. По него време хотелът вероятно не е съществувал дори като идея, затова пък имаше черен път между съседното село Сив Кладенец (съвсем изоставено, в него е сниман филмът "Мила от Марс") и Мандрица, по който ние тогава се придвижихме на път за Костилково.

Именно по този черен път решавам да се разходим до Сив кладенец в оставащите 2-3 светли часа от деня, но въпреки GPS навигацията и опитващите се да пробият през напластяванията на времето спомени, така и не намираме пътя - във всички посоки опираме до обрасли с бодливи тръни и плевели остатъци от пътища, по които рискуваме не само гумите на велосипедите, но и целостта на дрехите и кожата си.


За да не се превърнем в опърпани и изподрани диваци още първия ден, пробваме втори вариант - покрай реката да заобиколим обраслия хълм, който ни дели от Сив кладенец. И макар че в началото литваме по хубав черен път, скоро той се раздвоява, после още веднъж и колкото по-далечни са нивите, до които води, толкова по-занемарен е, докато в един момент виждаме само някакви бледи остатъци от него под стръковете на бурени с височина половин-един метър.

Всичкото това лутане ни приближава с още един-два часа към нощта, така че се прибираме омърлушени в хотела и се залавяме с вечерята, състояща се от купени по пътя едри розови домати, прясно сиренце, препечен на тостера хляб и някакви други простички, вкусни неща.


Тази статия е подготвена със съдействието на:

 

Настоящият материал съдържа продуктово позициониране.


Ден втори, Мандрица - Долно Луково - Меден бук - Горно Луково - Мандрица

Тишината в почти изоставено село като Мандрица е такава, че човек може цял ден нищо да не прави и да спи, но ние официално сме на работа, а и от сън спомен няма. Затова се опитваме да станем в прилично за трудещите се време и да яхнем велосипедите.


Камен, на когото му е мерак да пробва XC1-цата и да натрупа повече километри, дори ни изпреварва с 2-3 часа, т.е. става почти по тъмно, за да се разходи до Ивайловград и обратно. Къде е ходил и какво е правил не зная, но се връща с широка усмивка и със спукани гуми и докато ние закусваме, той намира нови и нови трънчета в тях. Щом отваряме буса, за да вземем байковете, разбираме, че Камен няма да е единственият гумаджия днес. Разгръщаме работилницата на площада, докато Ива прави журналистическо проучване сред дядо Георги и нашия домакин, които май са единствените жители на Мандрица, които могат да бъдат срещнати в селото през деня.


Към 11 ч най-сетне успяваме да потеглим и дори се радваме на асфалта към с. Долно Луково, защото трънливата параноя вече се е загнездила в съзнанието ни и очакваме при всяко кривване по черен път да приготвяме лепенките. До Долно Луково обаче такива отклонения няма.

Тук е мястото да кажа, че всички тези села са досами границата с Гърция. По-късно през деня бяхме на едни 50-100 м от граничната бразда, така че е абсолютно задължително да носите в себе си лични карти, а още по-добре е, ако се обадите предварително в гранична полиция Ивайловград и предупредите за карането си в района, та да не ви сметнат за диверсанти. За предишния строго охраняван статут на селата свидетелстват изоставените вече караулки и гранични пунктове на входа на всяко от тях, а не липсват и остатъци от гранични застави, както ще видите и по-нататък в разказа. Днес е лесно да пътешестваме и да се завираме по всякакви шубраци и отдалечени места, но преди 25 години това би било напълно невъзможно и ръждясалите и покривени доказателства за това все още могат да се видят. Строгият режим за достъп в този далечен край е бил нож с две остриета - от една страна е консервирал и запазил селата в съвсем автентичен вид отпреди 100-150 години, но от друга, е допринесъл за обезлюдяването и запускането им.


Долно Луково, също като Мандрица, има население около 50 души, от които трудно могат да се видят повече от двама-трима в ден по пладне. Единствено две жени стоят на сянка до една от къщите край площада и нижат тютюн - при първата обиколка ни е срам да ги заговорим, но после Ива стопява леда и ги разпитваме туй-онуй за селото. Научаваме, че някои по-спретнати къщи са реставрирани от заможни хора, някои от които дори не са местни, но са го харесали и са решили да имат имот за почивка или за постоянно живеене в него. През септември тук следобедните жеги все още са съвсем реално явление, а в разходката си по напечените улици със стари къщи се натъкваме на сочни гроздове и смокини. Заредени с такива вкусни въглехидрати, продължаваме към следващата точка от маршрута - с. Меден бук.


Там пък съвсем никого не срещаме! Зноят сякаш е блокирал всякакъв живот, дори не съм сигурен, дали се чуваха някакви животни. Ако Мандрица изглежда призрачно заради старите празни къщи, Меден бук се усеща така заради липсата на каквото и да е живо същество в този есенен следобед. Иначе кръчма има, но явно работното ѝ време започва по-късно. Докато хапваме, Камен отново се труди над една от гумите си.


По план искаме да продължим малко по-нататък по р. Бяла, за да видим меандрите ѝ, към които дори има табели в селото. Пътят обаче скоро става подозрително обрасъл и занемарен и като няма кого да питаме дали изобщо трябва да следваме него, решаваме да се върнем и да пропуснем тази забележителност. Вчерашният опит ни кара да сме предпазливи, а сме едва в средата на маршрута. Тепърва трябва да намерим черен път към село или махала Черна църква, намиращо се съвсем близо до самата граница, нагоре в планината.

Първият ни опит за намиране на пътя удря на храсти. Според картата и GPS-а трябва да е тук и наистина някога е имало път, но сега състоянието му е изчезващо и дори се виждат нарочни препречвания. Пробваме едно друго отклонение в близост, но то ни извежда само до една тютюнева нива. Обръщането на посоката явно ще е често срещано действие тези дни. Връщаме се отново в селото, тръгваме по разни улички, покрай дувари и в крайна сметка остава единствената и най-очевидна възможност - черен път покрай един селскостопански двор в началото на Меден бук. Точно това се оказва търсеният от нас път, но той е там, където никоя карта не го показва. След няколкостотин метра, когато отляво се влива и изоставеният път, по който пробвахме в началото, нещата се изясняват напълно, а доверието ни в картографските продукти за района намалява значително.


Изкачването би било мъчително с този наклон, ако не беше също така и кратко. Няколко прави, няколко завоя, няколко снимки и се оказваме буквално в центъра на едно птиче царство. Самотната престаряла къща на един завой прилича на декор от филм на Костурица - дворът е пълен с менци, корита, инструменти, туби, шишета, кофи и всякакви други вторични суровини; до пътя на трупчета е качена една лада, а наоколо са разпръснати в същото или още по-лошо състояние още 2-3 автомобила; от беседката в двора като във филм на абсурда звучи радио; а насред цялата тая картина тичат, крякат, подлитват или придремват десетки птици от няколко вида - пуйки, гъски, кокошки, петли... Човек обаче не виждаме. Драматичността на момента се подсилва от оловносивото небе, което сякаш отведнъж надвисва над нас. Пак така внезапно се появява и силен вятър, който брули дърветата и сякаш кара птичето царство да бъде още по-шумно и подвижно. Викаме силно няколко пъти, но отговор не получаваме...

Когато липсва информация, а в случая липсва най-важната (КОЙ живее тук?), веднага започват теориите на конспирациите. Ива развива подобна за змей-горянин, който живеел в самотната къща и ей сега ще ни спаси от бурята. Мъжете пък, като по-реалистично настроени, изтъкваме, че нейният змей-горянин може да е закоравял престъпник-рецидивист, заселил се тук и очакващ някоя млада булка да му падне в ръцете. Колкото и да се забавляваме с подобни приказки обаче, от ясно по-ясно става, че тук подслон няма да намерим, така че решаваме да видим какво има по-нататък.


Има село. Това явно е Черна църква. Всичките му къщи (с изключение на тази, която подминахме) са полусрутени и отдавна обезлюдени. Само една постройка малко по-нататък изпъква с размерите и различната си архитектура в казармен стил - това е изоставена застава, която не е била никак малка навремето. Пътят ни минава покрай отклонението за портала ѝ и какво да видим там - червена лада, само че в движение. Очевидно тук някъде има жив човек. Има и няколко едри петнисти прасета, които лежат или грухтят в двора на заставата.

Още осмисляме гледката, когато се разнася кучешки лай, но не от едно, а от поне няколко четириноги. Фиксираме ги по-навътре в двора да идват към нас, не са достатъчно едри, за да ни уплашат, а малко след тях с бодра крачка се появява и змей-горянинът на Ива. Че не е змей, не е, нито пък изглежда като опасен рецидивист, макар отдалеч да се забелязва двуцевката, преметната през рамо. Всъщност тукашният господар се оказва смес между хайдутин и каубой от уестърните - здравото, стегнато тяло не е покрито с нищо от кръста нагоре. Изтърканите джинси и загорялото от слънцето лице са като на типичен филмов герой, но мустаците са чисто нашенки, хайдушки. Освен пушката, на широкия му колан са препасани и други средства за борба със знайни и незнайни противници. Последното, което ние излъчваме обаче, е агресия, така че чичото ни се усмихва, връзва двуцевката към гредите на покрива на колата, ритва 2-3 пъти най-престараващите се кучета и идва при нас да се разговорим.

Разбираме, че е от Крумовград, бил е военен или граничар, не помня вече, но решил да си харчи пенсията тук, както сам се изрази. Предвид състоянието на околните молове, сигурен съм, че успява качествено да спестява. Дежурният въпрос на Ива, този път даже доста тактично зададен, е "Сам ли живееш?". "Има една жена", отговаря неопределено странният фермер и добавя, че сега я е "пуснал в отпуска". "Как, да не мислиш, че аз мога да ги гледам всичките тия птици?" - покрай тая реплика разбираме, че и прасетата са негови, а има и друг добитък, който в момента е на паша. Всичката тая стока той не я гледа само за собствени нужди, но и продава екологично чистата продукция, та да си докарва над пенсията. Дава ни указания как да не пресечем без да искаме границата, която е на 200-300 м от нас, успокоява ни, че няма да вали много (предвид лекия ръмеж, който вече е факт, това искаме да чуем) и се разделяме всеки по пътя си.


Нашият се оказва много хубав, макар и леко занемарен. Подобни пътища се наричат прикриващи - казвали са ми и защо, но не съм го запомнил. Характерно за тях е, че обикновено следват отблизо граничната бразда, а също и промените в наклона на билото, като все пак подсичат или заобикалят най-стръмните възвишения. Обикновено на по-ниски нива има още такива пътища, образуващи мрежа с няколко обръча, чрез която патрулиращите защитници на границата са се придвижвали по-бързо и са локализирали нарушителите в пограничния район. Отминало време, от което черните пътища, където са се запазили в по-хубав вид, са страхотни за каране заради умерения си наклон и често заради чудесната видимост. В нашия случай за такава е трудно да се говори, защото хем сме сред широколистна гора, хем е и облачно, но пътят е много приятен и ние караме с лекота по него към с. Горно Луково.


Това село на мен лично ми хареса повече от всички останали, през които минахме в тези дни. Още докато го гледаме от разстояние, ми прави впечатление колко голямо е било някога - кафяво-каменните му къщи бяха разположени на доста широк фронт, а навлизайки по тясната улица между правите като по конец зидове, забелязваме тук-нам и обновени къщи, сателитни чинии върху някои стари и страхотна стара черква с висока зидана камбанария. Макар че това е едно от най-слабо населените села в региона, едва няколко души живеят постоянно тук, в него се усеща повече живот, отколкото в другите - може би той, животът, се е вкопчил като за последно в това място на края на България, изглеждащо като накрай света, разположено на един хвърлей от границата.

Продължението на пътя се намира лесно, макар че аз го правя по трудния начин, провирайки се между разни къпини. Още преди Горно Луково напускаме пътя, който се движи досами браздата, така че сега следваме друг път, отново граничарски, но по-вътрешен. Той явно следва линията, по която е била опъната оградата с бодлива тел - скоро вече караме успоредно на бетонните колове и няма как да не ми направи впечатление, че в горната си част оградата е била обърната навътре, както в клетките на зоологическата градина и в затворите. Очевидно не е имало много желаещи да прекосяват границата от Гърция към България, варденето ще да е било в обратната посока.


При една стръмнина, която Камен все пак опитва да изкачи, пътят се разделя на две и избираме десния, който на този етап изглежда по-скоро използван. След стръмно и изровено спускане обаче се озоваваме пред участък, в който едно мачете би било от голяма полза. Ако карате по следите ни, тук ще ви трябва решителност и GPS, но всичко приключва за 100-200 м - след това пътят се оправя, остатъците от оградата се появяват отново, ние се включваме в по-голям и хубав път и след скоростно спускане по него разглеждаме още една част от Мандрица, преди да завършим в центъра на селото. Пътуването в близкото минало завършва успешно.

Ден трети, Ивайловград - Лютица - Свирачи - вила Армира

На следващия ден ни очаква пътуване в средновековието и античността. За подобно начинание избираме по-голяма стартова площадка - Ивайловград и по-специално кв. Лъджа. Разбира се, денят започва с лепене на гуми, тъй като през нощта трънчетата, събрани вчера, са проявили своето коварно действие.


Отправяме се по черен път, който е още мокър от нощния дъжд, към средновековната крепост Лютица. Достигането до нея обаче не е лесно - първо, защото има едно изкачване със сериозен наклон, но още повече заради няколкото други забележителности по пътя. Такава е например манастирът "Свети Константин и Елена", който е съвсем близо до Ивайловград. Той е построен за първи път през 13 в., след това е унищожен от кърджалиите и вдигнат отново през 19 в. във вида, в който го виждаме и днес. Предполагам обаче, че го отварят само в събота и неделя, понеже за втори път минавам покрай него и отново портата е завардена и се налага да правя само снимки отвън, където спираме за почивка под сянката на огромни, величествени дървета.


Следващото, което търсим, е отклонение към Атеренския мост, който е датиран около 16 в. Изграден е на р. Армира и е играл важна роля в транспортното обезпечаване на укрепения град Лютица. Заради леко объркване от наша страна първото ни спускане до реката (доста стръмно) ни показва единствено, че сме сгрешили, но пък грешката е за добро, тъй като откриваме страхотно и уютно място за пикник и почивка, очевидно използвано доста през почивните дни. Връщаме се с пъшкане на главния черен път и малко по-нататък вече улучваме спускането към моста (също доста стръмно), за да починем и да се снимаме при това средновековно съоръжение.

Оттук ни чака сериозно изкачване чак до вр. Калето (според GPS картата) - както показва и името му, на него е крепостта Лютица. Да се каже за нея, че е много запазена и поддържана е невъзможно, но това не я прави по-малко интересна. Преди няколко години, когато бях тук с Байкария, Лютица тъкмо бе възстановена, извършваха се археологически разкопки и цялостно обектът изглеждаше по-добре. Сега парите по европейските програми явно са секнали и вековните зидове отново са оставени сами срещу времето, природата и хората. Засега изглежда, че природата е най-силна, защото всичко е обрасло и буренясало, но все пак успяваме да видим най-интересните  останки, да си починем и да направим по някоя снимка.


Макар че върхът, на който е крепостта, е с "внушителната" височина 567 м, това е една от най-високите точки в околността и спускането обратно до основния път си го бива. Маршрутът ни продължава по него, леко нагоре или леко надолу, а след това предимно надолу по хубав черен път с множество разклонения и ръкави, който ни отвежда до асфалта между с. Орешино и с. Свирачи. Тази отсечка е най-съществената МТБ част от днешния преход, но както е характерно за района, теренът е предимно лек, настилките са песъчливи, кара се само по черни пътища. Всичко това прави разходките около Ивайловград доста подходящи за любители на велотуризма, които обичат дивото и красивото, но все още се чувстват неуверени на стръмни и технични пътеки - тук такива няма, но карането е не по-малко приятно.

В с. Свирачи отново търсим забележителности. Според информация в интернет тук трябва да има скални ниши с неясен, но вероятно доста древен произход и това е първата ни цел. Местни хора ни упътват, а се оказва, че и Камен вчера сутринта е идвал точно тук и ги е видял от пътя. Както обикновено, търсенето не дава резултат от първия път, защото той ни отвежда ниско, в основата на хълма, чиито платовиден "връх" е опасан със скален венец, в който са нишите. Връщаме се обратно, щурмуваме възвишението по едва забележим черен път и едва когато сме горе на равното, си даваме сметка по какво караме - дребни, сухи, трънливи храстчета. Заковаваме и захвърляме велосипедите, макар да знаем, че вече е късно - вчерашният трънлив урожай на Камен е бил точно от същия този хълм и дори бегъл поглед по гумите показва, че във всяка са се забили поне по 5-6 миниатюрни оръжия за масово поразяване на маунтин байкове. Неслучайно казвам оръжия - формата на тези бодливи главички е като боздуган - те просто няма как да пропуснат целта, тъй като корави и остри шипове се протягат във всяка посока. Някои са се забили едва-едва повърхностно, но за други е очевидно, че е по-добре да не ги вадим... На връщане дори пренасяме велосипедите на ръка през този участък, защото трънчетата са на всеки сантиметър!


Да се върна към нишите обаче - те представляват дупки в скалата, приличащи на малки пещери, но вероятно направени от човешка ръка. Мога само да гадая кой, как, кога и защо. С Ива правим възстановка на едно от възможните им приложения, но вероятно само отдавна отишли си поколения знаят за какво са ги ползвали.


Изключение прави само една от нишите (тази вдясно, пред която съм застанал), която има очевидно по-модерно предназначение - военно укритие, вероятно картечарско. Ако от утре сайтът не работи, да знаете, че явно съм разкрил някоя важна военна тайна на нашата отбранителна система. :) Изглежда и тук е имало кухина, при това доста голяма, но е била преградена със зид и оставено само едно прозорче за наблюдение и/или стрелба по автомобилния път, разположен точно от другата страна на дерето. Отпред влизането е невъзможно, затова се връщаме горе и намираме сред храстите един добре маскиран от природата вход, приличащ по-скоро на цепнатина в скалата, който води към скривалището. Всичко това отново ме кара да мисля, че тръните по хълма не са случайни и са поставени с цел да възпират любопитни колоездачи, които имат навика да щъкат навсякъде, дето не им е работа...


Пак в Свирачи, само че в другия му край, точно до пътя, е и една могила от римско време, за която се смята, че може би е била некропол на живеещите във вила Армира. В момента тя е обрасла и се вижда само входът, но в описанията за нея се твърди, че е уникална за нашите земи като архитектурно изпълнение. Датирана е около 2 в. сл. Хр.

Последната забележителност по пътя преди Ивайловград е самата вила Армира. За жалост не успяваме да стигнем до нея в работно време и се задоволяваме само с поглед отвън. Аз имам късмета да съм я посещавал и преди, така че горещо ви съветвам да не я пропускате. Останките на този комплекс от римско време (1 век сл. Хр.) са открити случайно през 1964 г. при подготвителните работи за изграждането на язовир (една бетонна кула, изградена във връзка с водоема, и сега стърчи самотна и нелогична малко преди вилата). Макар че е от римско време, вилата е принадлежала на тракийски аристократи, а уникалното в нея са мозайките по подовете на много от помещенията, които именно си струва да видите на живо. Повече за вилата можете да научите тук: http://vilaarmira.com/.

След цялата тази туристическа обиколка и с полуспаднали гуми успяваме да стигнем до буса на Ram малко преди да се стъмни.

Ден четвърти, Мандрица - Долно Луково - Костилково - Мандрица

Трудно ми е да си представя каране в този район, без да е включено и с. Костилково. Ако досега говорехме за села, в които живеят по няколко десетки човека, в Костилково жителите са само двама-трима, при това непостоянно пребиваващи. До него водят само черни пътища, което допълнително отрязва достъпа за всеки, който не е достатъчно мотивиран да достигне тихата красота на това място с толкова привлекателно име.


До селото може да се стигне по пътища от няколко съседни села, но за нас най-близо и удобно е от Долно Луково, така че започваме с повторно каране по асфалта дотам. При изоставената граничарска кабина обаче поемаме надясно, вместо наляво към селото, и започваме да се изкачваме по хубав черен път, който само на отделни места е по-стръмен, но като цяло височината се набира лесно, след което планината съвсем се заравнява. Денят е слънчев, температурите са летни и нашето настроение също.


Достигаме селото по обяд и още при влизането неочакван шум в една къща вдясно от пътя ни стряска - оказват се няколко коня, които ползват къщата за подслон - в случая най-вече от слънцето. Едва сега забелязвам, че покрай пътя са опънати ленти, които трябва да представляват ограда за тази нестандартна конюшня.


Потапяме се в тишината и пъстротата на Костилково, разглеждаме буренясалите дворове и улиците, представляващи пътеки или в най-добрия случай - черни пътища. По главния такъв се изкачваме към другата половина на селото, където виждаме и някаква голяма сграда, подобна на кметство или училище... може би е била и двете. Аз упорито се опитвам да намеря къщата, в която спахме наредени като сардели в онова каране с Байкария, когато дъждът, ливнал вечерта, изми всякакви желания да опъваме палатки. Тогава тази къща бе собственост на един чужденец с идеята да бъде нещо като див хостел, ако правилно си спомням, но сега не мога да я позная, а и човекът в момента май не е в България. Докато се разхождам със сандвич в ръка, две кучета лавват от един двор и се скриват. Заглеждам се, защото не приличат на бездомни, и в двора виждам паркиран Голф двойка, очевидно в движение. И докато правя заключението, че тук явно някой живее, виждам едно лице на прозореца на втория етаж.

Да си призная, в толкова самотно място подобно "видение" в първия момент е стряскащо. Не че очаквам някой да ми направи нещо лошо, просто не очаквам изобщо да има някой. Махам на човека и ми се струва, че той се запътва надолу, а аз викам Камен и Ива (Пешо днес решава да си даде почивка от карането), за да споделят този неочакван контакт.

Дървената, разкривена врата на първия етаж се отваря и пред нас се появява слаб човек в широки работни дрехи, чието лице трудно подлежи на описание. Ако трябва да си представя Робинзон Крузо, той би приличал на този жител на Костилково. Дълга, чорлава коса и още по-дълга, сплъстена брада с трохи и други неща в нея покриват по-голямата част от това лице; над дълбоките бръчки е кацнало кепе с козирка, а между издължения нос очите му внушават смесени чувства за живот, любопитство, празнота, самота. Веднага го поздравяваме, после още веднъж, но в първите 1-2 минути контактът се оказва труден. Точно като човек, който е живял на самотен остров, този костилковец сякаш е забравил да говори и да общува - чува ни, това е видно, но някак не реагира на поздравите и въпросите ни, сякаш сме непознат вид същества, които му говорят на чужд език.


След известно време, бавно, мъчително сякаш, отговорите започват да долитат до нас - сякаш това време е необходимо не просто да стигнат думите ни до съзнанието му, но и да се увери, че те идват от реални хора. Разбираме, че е от съседното село Пелевун, но тук работи. Помага на шефа (собственика на къщата и колата), който в момента е някъде навън с овцете. Не живеят тук целогодишно. Научаването на тези няколко факта се случва след няколкоминутен диалог, но след това Ива уверено разчупва леда с няколко по-лични въпроса, които сякаш провокират нашия събеседник да говори повече. С една трудно поносима тъга в гласа, но и с пълно спокойствие, ни разказва как всичките му роднини са измрели и само той е останал от своя род. Гвоздеят в програмата обаче се оказва отговорът на въпроса (както вече казах, стандартен за Ива) "Сам ли живееш?". "Че коя ще ме вземе такъв?" - отговаря на въпроса с въпрос и посочва за доказателство брадата си, след което добавя: "Веднъж една ми каза: ти както се носиш горе, аз не се нося отдолу, бе!".

Безспорно тази среща е най-интересното нещо в целия ден, но и карането нататък си го бива. Намираме черен път, започващ между Костилково и Пелевун, който върви в източна посока и излиза на асфалта между с. Мандрица и с. Одринци. Не е от пътищата, които се срещат в GPS картите, но го има на хартиената, а и Гугъл вижда всичко. Както известно обаче, понякога вижда и повече, отколкото съществува.


Началото е добро - движим се по ясен път между ливади с пъстроцветни растения, но вече обагрени в общите жълтеникави тонове на есента. Постепенно пътят става все по-занемарен и невзрачен, докато на едно място за кратко го объркваме, т.е. минаваме по успореден на него, но доста обрасъл и занемарен, така че се чувстваме почти изгубени. Дотук теренът е нагънат, спускаме и изкачваме линиите на билото, но сега е време и за по-дълго спускане. Пътят е ясен за следване, но си личи, че се ползва рядко - в дълги отсечки е прорязан от дълбок коловоз, което стеснява реалната ни линия до широчината на пътека. Което всъщност не е никак лошо, защото прави карането по-трудно, предизвикателно и интересно. Местността е толкова дива, че постоянно имаме очакването пътят да свърши насред нищото, което все пак не се случва и завършваме благополучно на асфалта, при това съвсем навреме.

Всичко, написано по-горе, не би могло да пресъздаде изцяло атмосферата на този див и прелестен край. Всеки човек ще я почувства по свой начин, но малцина могат да останат безучастни към полупразните села и тяхното спокойствие, тяхната самотност, техният спомен за времето и, може би, тяхното очакване за някакво бъдеще. Ако не друго, то поне за бъдеще, в което любопитни и спретнати хора на колела ще кръстосват пустите междуселски пътища, ще надничат в изоставените дворове и къщи и гласовете им, смехът им ще връщат населените места поне за кратко отново към човешкото, към живота.


Настаняване

Хотел "Букор Щепи", с. Мандрица


„Букор Щепи“ на албански означава "хубава къща". И наистина, хотелът е точно това, предоставя удобства и комфорт за градските хора в самия център на с. Мандрица, точно на площада. Съседи ще са ви някои от най-старите и представителни някога сгради на селото.

„Букор Щепи“ се състои от две части, наречени "Липа" и "Магнолия". Излишно е да казваме, че велосипедите са добре дошли и за тях винаги ще се намери място в къщата.

"Липа" е изградена по-рано и представлява двуетажна къща, чиито втори етаж предлага на своите гости шест двойни стаи. Всяка стая има спалня, гардероб, шкафчета, тоалетка и голяма тераса. Всички тези помещения ползват обща всекидневна с кухня с кухненски уреди и домакински съдове,  кът за хранене, мека мебел, сателитна телевизия и др. Двете бани и тоалетни също са за общо ползване от всички стаи. Тези особености правят "Букор Щепи Липа" особено подходящ за средно големи приятелски групи, които заедно да споделят хубавите моменти на маса, но да имат и уединението на собствената стая за нощувка.

"Магнолия" бе завършена през 2015 г. и се състои от няколко къщи-близнаци, които осигуряват за гостите общо 8 апартамента. Всеки апартамент е двуетажен, луксозно и качествено обзаведен, с приятна тераса, и включва дневна с напълно обзаведена кухня на първия етаж и спалня с баня на втория. В един апартамент могат да нощуват до трима възрастни, но още по-подходящи са за семейства с деца.

За всички гости, които нямат време или не искат сами да приготвят храната си, към комплекса има и ресторант с бар.

За повече снимки, информация, запитвания и резервации посетете уеб-сайта на хотел "Букор Щепи" на адрес: http://bukorshtepi.com/ или се свържете на телефони +359 877 422880, +359 888 941417, +359 3665 2200.




Add this to your website

Коментари

Моля, влезте в профила си, за да публикувате коментар
Последна промяна ( Петък, 06 Януари 2017 16:54 )
 

Стани сътрудник на MTB-BG.com

Ако желаете ваши материали да бъдат публикувани в MTB-BG.com, ето няколко лесни начина да ни ги изпратите:

ИЗПРАТИ СТАТИЯ

Сложете текстов файл и снимки в архив (zip или rar) и ни ги изпратете, като използвате линка вляво. Във файла напишете вашето име или псевдоним. Ако ползвате снимки от други автори, задължително е те да са дали разрешение за публикуването им в MTB-BG.com и да са споменати имената/псевдонимите им.


ИЗПРАТИ СНИМКИ

Ако желаете да изпратите отделни снимки (до 5 бр.), най-лесно е да запишете автора и заглавието на снимката като име на файла (например: "ivan-ivanov_zalez-nad-Rila.jpg") и да ги изпратите, като използвате линка вляво. Ако желаете да изпратите повече снимки (над 5 бр.), най-добре е да ги сложите в архив (zip или rar) и да го изпратите, като използвате линка вляво. Можете в името на архива да посочите автора и заглавие за албума (например: "ivan-ivanov_karane-v-Rila.zip") или да включите в архива текстов файл, където да добавите име/псевдоним, заглавия и описания на снимките. Ако не сте автор на снимките, задължително е да имате разрешение от автора за публикуването им в MTB-BG.com и да посочите неговото име/псевдоним.


ПОВЕЧЕ...

Ако желаете да разгледате всички начини, по които можете да ни изпращате материали за публикуване, натиснете линка вляво.

Партньори