Начало Пътеки По пътеките Един пустиняк в Израел през 2014
Един пустиняк в Израел през 2014
Написано от Иван Стоянов    Понеделник, 02 Февруари 2015 13:19    Печат

Някои от вас може би познават Иван Стоянов от врачанския велоклуб "Герак". Изявавал се е като организатор, като състезател, като участник в приключенски карания, а за много чужденци той е и водач по българските планини - с велосипед или пеша. В следващата история обаче Иван е пътешественик и гост в чужда страна, за която знаем твърде малко от гледна точка на планинското колоездене. Известно е, че израелците са може би най-голямата група велотуристи, посещаващи България; известно е и че карат страхотни, скъпи велосипеди, но като че ли дотам се простират впечатленията на повечето българи за тях. В следващите редове ще научите малко повече. :)

Както повечето хора от Северозапада, Иван е корав, някой би казал дори малко чепат, цапнат в устата, но и много самобитен, истински човек. Разказът му също отразява това - в него има и жаргон, и диалект, и изразни средства, които може да не сте учили в училище, но правят този пътепис колоритен и изразителен. А в края има и повече от 1 час онагледителни видео материали! Приятно четене и благодарности към автора, че сподели преживяването си с МТБ-БГ!


Ден 1, Подготовка

Всичко започна с това, че към края на лятото водих една група израилтяни с колела. Не бяха първите, които водя, но всички досега ми казваха, че било много яко за каране и повече по пътечки. Рекох си, че напук на световната конспирация, геополитическата обстановка и лошото време в България шъ зема да я прОвера тая работа я. За това спомогнаха цялата група, но най-вече два индивида, наречени Ювал (който отсега нататък ще наричам “el Capitan”) и Йоси. Първото нещо, което ми направи впечатление, е непосредствеността в общуването: нямаше ги разните превземки – говореха се глупости в прав текст, настроението за щуротии беше винаги високо, освен това виждах пред себе си МТБ откачалки, за които карането е ВАЖНО, СЕРИОЗНО забавление. Оказаха се и доста музикални типове – носеха си портативни колонки в буса, за да слушат Balkan Beat Box на мах! Даже не можах да им разваля настроението след спускане от междинната станция на лифта на Добринище по пътеките между стълбовете на влажен терен. ВСЯКА ВЕЧЕР, след вечеря, тия си правеха събрание, където се събираха снимките на всеки от деня (общо между 350-500 фотоса), избираха се с гласуване най-добрите 50 и това се публикуваше у фейса сека Божа вечер! Рекох си: „Мале, те тиа съ баш стабиляги и шъ зема да нги ида на госке след като мъ канат, та да видат какво чудо шъ нги влезне у къщата!” Излишно е да добавям, че по време на пътуването си пасвахме отлично. Е, поканиха ме те преди да си заминат и им обещах че ще ида. Казаха, че откъм декември времето ставало най-добро за каране, защото през нощта температурата падала докъм 15 градуса и през деня не надвишавала 25 по Целзий, слънцето си светело безоблачно и т.н. Леле, леле – с т’ва дъждовно лето, къде ни изпосъсипа средно, главини, вериги и киснехме като жабета у бара, подобна новина ме пречупи и мотивира безоткатно. Към ноември месец се оказа че има и изгодни билети и сезонът може да продължи при „неравни” други условия…

И се почна суета и суетене – главини, шини, джиджи-биджи, касета, наплитане на капли, средно, рамка, чашки – куп простотии… Сашо наплете каплите убаво (а се оказаха и убави капли!), немах предна гума като хората, маани, ми и рамката дойде ден преди излитането в 06:00 сутринта! Хората в града и представа си нямаха за епичната битка, която щях да проведа този ден!!! Рекох: „Айде да направим некаква организация”. Предишните дни турихме педали с марката Look („Лоок” на български, които изтествахме с каплите със Сашо по Медковската из мъглата и калта нагоре, докато не стъпихме на лед и тогава започнахме да спускаме по камънака) и касетата. Такаа, и в деня преди заминаването отидох сутринта да посрещна Оги, който с колата си да ме закара да сглобим рамката близо до автогарата. Да, ама не – кашонът с колелото не влиза. Звъннах на такси – диспечерката отказа да изпрати кола, защото шофьорите не искали да карат такива багажи, дори срещу пари.
КОРЕКТ ТАКСИ ВРАЦА да вземат да си сменят името и да му сложат едно НЕ отпред!!!

Тогава взехме та прехвърлихме съдържанието му в колата. Оги закара колелото и багажа в магазина, аз взех кашона с мен и… до Еконт-а, за да взема 4 micro SD карти (всяка от 8 гиги), изпратени ми от Ради от Фалковец. Той не можа да си вземе камерата от митницата, та да ми я прати (така че бех и без камера), отсвириха ме и от няколко други места, но викам си: „Се нещо шъ са измисли у движение!!!”. Отидох ПЕША да си взема и рамката. През цялото време с мене се ветри и един празен кашон от велосипед „Canyon”. Разгеле, пристъпиъме при Оги. Оказа се, че ушите за кухата ос отзад са с нормална резба 1 мм, а моята ос е със ситна резбица – МАМКА МУ!! Какво ще правим сега – айде с колелото на Машината у дъжда и у калта на болтовете на Благоев – комбинации с гайки, шпилки – не става. Добре че продавачката ми даде телефона на един стругар – БЕРЧЕВ ! Звъннах му.
- Така и така, можеш ли да ми направиш такава гайка със ситна резба или нова ос с нормална резба?
– Ела! - ми вика той. –Че имам след малко излизане.
Работилницата му се намира зад т.нар. „Дом на Туриста”, понастоящем „ничия земя” и пустиняк. Човек и струг в едно! Стара пушка без грешка – направи гайката за 20-30 мин. от бронз, да е златна и по-здрава (гайката не баш гайка, а е една щуротия, разни фланци и изгъзици)! Големо мерси и обратно при Оги. Да, ама горният лагер на челото не става – айде при Емил с рамката. Даде ми неговия (и той не ставаше точно, ама ептен без нищо е по-зле!). Върнах се долу, а Машината беше избушил средното на старата рамка, от което нищо не ставаше и сега бях с две рамки и двете негодни!! УЖАС! Валтера обаче разведряваше атмосферата с упорството си в опит да фиксира веригата на единствения си венец на GT-то с отговорите си на многозначително-ироничните въпроси, задавани му от Сашо с оглед осъзнаване на някои истини за механиката, триещите елементи и тяхното износване и фиксиране. Ивета взе мекици, да е жива и здрава, та поне нещо успях да сложа в уста! Осъзнах за кратко с пронизваща яснота, че битката у Враца е приключила и требва да се премести на по-високо ниво…

Пренесохме с Валтера (мерси ВАЛТЕРе!) с триста зора натъпкания кашон, новата рамка и багажа на автогарата (влаковете закъсняваха с час заради снеговалежите) и се молех дано да има рейсове до София. 5 мин преди да тръгне рейса дойде Валтера (още веднъж МЕРСИ!!) и ми донесе новото колче, което го бяхме забравили при Оги!!! Натоварих се на автобуса и започнах да въртя по телефона в търсене на средно BB92, за което само сме чувалиq че го има, но на живо никой от нас не го е виждал. „Веломанията” казаха, че ще го имат след Нова Година и на мене ми прилоша буквално! Другите магазини също не ме зарадваха и пак ми се доходи по голяма нужда.

Звъннах на Бойко Танчев и го питам, а той ми вика: „Да, има го в магазина. Дойде преди 2 дни. Иди и си го купи, че аз сега не съм там”. ИМА ГОСПОД, а има и МАКСБАЙК (нема кък да ги не похвала!).

Кацнах на Централна гара, взех такси, натоварих циганията и отидох до Максбайк (Борово) да си взема средното. Провериха момчетата сичко по дебелите книги и си го взех с огромно облекчение. След това отидох при Дани (кв. Сухата река) и към 19:00 ч започна прехвърляне от едната рамка на другата. Намери ми и горен лагер за челото: „Вчера, вика, са ми ги докарали”. Ей, егати късмета! Прехвърлихме всичко до 21:00 ч, защото Гинка щяла да ни удуши и двамата, ако се забавим. Даде ми и Continental 29х2.4 сгъваема да я тествам, та си я направих безкамерна набръже и да не ода с тоя боклук Нoby Nic, който си заминава със скоростта на светлината (иначе държи на завоите и по камънако). Даде ми и камера за каската и накладки BRAKCO за без пари. Така че вече бях напълно готов да тествам рамката ОТ РАЗ по непознати трасета на майна си райна (което се равнява на скок в бездната)!

Отидохме у Дани на шкембе чорба, лафове и „Червения октомври” с Шон Конъри. Легнах си към 23:30, дремнах и станах в 03:00 да слезнем с Дани и да прехвърлим катуна в таксито. 04:00 бях на летището. Минах проверките, качих се на самолета и с нетърпение заспах, докато стюардесата обясняваше как се слагат маските и жилетките…

Ден 2, Тел Авив

По едно време се събудих и видях че летим над Средиземно море, а не след дълго се показаха и високите сгради на Тел Авив. Кацнахме безупречно. На паспортната проверка ми се заговори на руски и се разбрахме без проблеми. Излизам на пристигащи и гледам – няма ги моите хора! Ами сега? Отидох до между бюстовете на Ицхак Рабин и Бен Гурион, зачегъртах по смартфона за мрежа и пратих съобщение с точното ми местонахождение. Йоси се показа от второто ниво, ухилен до уши, викайки „Удри Уйно!”. Натоварихме всичко на колата на Алон и отпердашихме към дома на Йоси – малко градче по средата на нищото.

Пътища от асфалт и без дупки, опънати жици навсякъде, подредено. Бе, тия уж нещо воюват и всичко е ОК, ма при нас от един снеговалеж цели области останаха без ток и бедстват… По пътя разбрах, че ме очакват много интересни събития и посещения и трябва да се подготвя подобаващо.

Разтоварихме, дойде el Capitan и на терасата, всред палмите на улицата, по къси панталонки и ръкавки, пийнахме по чаец с кралски фурми и други ориенталщини. Ееееей, друго си е на Средиземноморието! Обясни ми се, че ако нещо завият сирени, да не се паникьосвам и че всичко е под контрол. Нямах неприятни предчувствия, а леко се подхилнах, като си спомних времената преди 10-и с тренировъчните сирени, бомбоубежищата, а после и учебните тревоги в казармата.

Отидоха и двамата да работят и ме оставиха да си сглобя колелото и подредя багажа си по гардеробите в една специално отредена за мене одая. Дойдоха си от училище синовете на Йоси – Итамар и Гилад, за които той се грижи през повечето време. Големият е на близо 14, говори идеален английски и си лафихме. Дойде Йоси, обядвахме и излязохме на пазар. Екзотично пазаруване, съпроводено от виковете на продавачите, които продаваха портокали за три, а после за един шекел (40 ст.). В петък всичко трябва да се изчисти, защото в понеделник/неделя идва нова стока. Лизнах и от едни люти чушки (доста големи), като само от едно лизване на очупено парче се просълзих и разхълцах!!

Израелската събота е петък. Вечерта идва и се чества Шабат. Чете се преди вечеря кратка молитва (предполагам „Отче наш”), която свършва с „Амен!”, поздравяват се с: „Шабат Шалом!” и в събота не се работи. Съботата е неделя, а неделята е техния понеделник и си е работен ден. Това го научих, като отидохме вечерта на гости на Арел. По време на пътуването дънеше балканска музика. У Арел се събра цялата бойна група и той, като сержант от армията в ролята на Дженеръл („Електрик”, както го нарече el Capitan) ни представи едночасовия анонс на премиерата на филма „Ваканция в България” . Масата бе отрупана със средиземноморско-арабска храна, плющеше се яко хумус, люто, чесън и лук. Преди това пихме от българската 50-градусова домошарка, която бях донесъл за „Добре дошъл”. Премиерата мина повече от успешно – хилехме се до пръсване, особено на спускането от междинката на Добринище, където Арел викаше нещо след мене на иврит (било е от рода на – „…ти и името ти ще бъдат заличени от лицето на земята!”) с леко тревожно-заплашителна интонация. Имаше и някои смешни интервюта и ключови моменти с преминаване на препятствия.

Но най-хубавия момент си остана на стената на яз. Белмекен, когато на тях с колегата говорехме нещо и никой не искаше да чува – и провидението се намеси със случка, описана в следващото изречение. След малко, на най-сакралния за клуба кадър се виждат двама колоездачи движещи се към камерата, развяващи знамето на клуба помежду си, а на заден план – планината. Амнон тръгва след тях, правейки обратен завой, за да последва знамето… и точно в П-то образувано от знамето и колоездачите (с асфалта и язовира на заден план) – пада от колелото и се пребива на равнище като куче – РЕВ, РЕВ и сълзи от смех до побъркване!!! 2 минути!

Стана къде 00:00 ч и си тръгнахме, за да може да се приберем и дремнем, тъй като на следващия ден ни очакваше ставане в 05:15, „Парк Британия” и некои по-библейски места, вмъкнати в контекста на планинското колоездене много преди неговото съществувание…

Ден 3, Парк "Британия" – йеменска закуска – Ашдод

Станахме рано сабахалента в добро настроение. Пийнааме по циртус сок и кайве (кафето там се пие в турски вариант, но е доста ароматно и правилно смляно, та да му се наслади човек). Набутахме карбоня у колата, ва”Gianta” на капака и отпрашихме. След около час се спряхме на пуст паркинг. След малко дойде Capitanos и започна да ни черпева със сладки, направени с любов от неговата любов. Тамън да си кажем по две-три простотии и народът взе да пристига. Повечето бяха на работа и докъм 9 карат, като после си доработват 1-2часа. Заформи се голяма група от около 13-14 човека. Дойдоха и странични хора, които отидоха на друго място да карат маторе и дъ са спущат. У 6:30 заранта!!! И те, потеглихме. Донастроих кормилото, седалката, колчето. Като за първо каране бех леко тръпен к’во ша стане с карбоня, но сичко си му работеше перфектно. Вървеше леко и геометрията беше супер. Минахме през една нива и си помислих как по какви пътища ще карам днеска, когато вдясно започна рязко пътечка, която не свърши и след 10 минути напиняне. Тука вече усетих че има нещо като кеееф! Теренът е доста разнообразен, предимно варовик с кратки забавни качвания тип „Медковска” и спускания със завойчета, а насам - а натам (може и „а навам – а навам”, както съм чул по Видинско). Та караме нагоре по едно пътче с ниски каменни дувари и разбрах, че тука е ставало нещо. Давид е победил Голиат те на това место,те тук е, ма нема да е на повече от 50-100 метра. Помислих си, че ако удържи колелото да са не строши нещо, аз също съм постигнал една малка победа. А на друго разстояние от 300 м, Далила (или Дилайла по английски) е предала коварно Самсон, нейната верица мръсна!
Карат е мярка. Карат са зърната от шушулката на растение, което много прилича на ясена. Ядлива е и доста сладка. А самите зърна имат учудващо еднаква форма и грамаж, вследствие на което са използвани в древността за мерене на злато. Откръшиха го от клоньете и ма почерпиха – установих, че енегийни фафли ич ми не требват с това чудо!! Сега като прочетох, разбрах, че ставало въпрос за растението „рожков”. И се сурнахме по пътеката.

На едно възвишениийце с пейки се спряхме за „погрюма” (по родопски) и докато се щуросвахме, получих обяснения – е, Йерусалим е оттатък зад ония хълмове, а по-вдясно са „териториите”, демек това, което наричаме Палестина. Има си нещо, наречено „коридори”, по които хората си минават от двете страни. Но така е, когато караш велосипед в Юдейската планина. След 40 км още напред е Мъртво море с Юдейската пустиня. Контрастът между планината и пустинята е много рязък. Това е така, защото планината спира влажните въздушните маси, а зад тях е пещ и пустиняк.

Пуснахме се надолу, където за втори път днеска показвам правилната пътека (иначе щяхме да караме по земен път) на задната група, с която карам и аз, да не би да изпусна некой лаф. Добре е да се похваля, за да се знае, че не се излагаме пред чужденците (много:)). Друго, което ми направи впечатление, бяха огромни кактуси от време на време по пътеката и просто не искам да си помисля какво ще стане, ако изправиш някой завой, гледайки големите бодилченца. Та плодовете на тия кактуси също се ядат, но първо със специални ръкавици се маха обвивката. През 2007, като карахме МТБ в Сардиния, един колега си беше направил предна „тублес” (май Specialized? – не помня) с некаква жълта на цвят гума и след един лек подскок тя се спука. Той веднага се завъртя и директно се натресе влево у канавката на прънкяшо, където освен същите кактуси, имаше и разни други храстовидни с големи и твърди бодли. Много рева докъде го измъкнем с триста зора със съдрани дрехи и нарушена цялост на кожата. Бая се посмяхме, упази Боже!

Върнахме се обратно към колата. Извадиха отнякъде преносим примус, направиха чаец, пак похапнахме и по колите. Йоси ме закара у Амнон, където жена му беше приготвила някакви вкусни йеменски храни. Трябва да отбележа че по време на престоя си почти не съм ял месо, а гладен не се чувствах!

Върнахме се, взехме децата на Йоси и отидохме с колата в Ашдод, където поиграхме на голяма открита детска площадка, гледахме декоративните рибки в езерото. Това, което ме порази, беше емоционалният заряд във въздуха на мястото, причинен от самите хора – толкова родители и деца на открито да се движат активно! Накрая отидохме пеша до морето, където посрещнахме с Голан и неговия син залеза на слънцето в Средиземно море. Плажната ивица на Израел е доста дълга и там, където има пясък, строителството започва на 100 м разстояние от морето. Пясъкът е бял и фин, навсякъде има мрежи за волейбол, а от близкия мол се пускаше приятна музика. Прибрахме се късно, но децата бяха приятно изморени, пълни с емоция и заредени за утрешния отегчителен ден в училище. Евала Йоси!

Ден 4 и 5 Тел Авив – Бен Шемен – Джинджи

Този ден пичовете си имаха работа, бяха леко недоспали. За мен това дойде като манна небесна, защото успях да си почина от якото недоспиване и напрежение последните дни. Дооправих багажа, понастроих едни работи по колелото на Йоси. Но най-главното – МРЪХТЕЖ! Мръхтежът е полу-сънно, полу-будно състояние, което се извършва от овците когато пладнуват в голямата жега на сянка – не мърдат, опрени са една в друга и само с ноздрите поемат малко по-хладния въздух близо до земята. Късния следобед отидохме до el Capitan, за да яднем по една сладост и да отцепим в Тел Авив. Там се разходихме по булевард „Ротшилд”. Следва да уточня, че думата „булевард” е широко място с път за автомобили, но и с големи пешеходни алеи с дървета и градинки ( в конкретния случай колкото лявото и дясното платно събрани заедно). Булеварди съм виждал и в Москва, и в Париж. Замислям се за Софийските „булеварди” и не се сещам за булевард, освен за „Хр. и Евлоги Георгиеви и отчасти за „Цар Борис 3”. Навсякъде има и велосипедна алея, която е по-голяма от пешеходната два пъти. Народът не спира да кара велосипед дори в малките часове на нощта. Та Ротшилд е купил навремето голяма част от земята на съвременен Израел и затова във всеки град май има поне голяма улица с неговото име.

По едно време отидохме в един клуб. Първото питие е твръд алкохол от бармана по желание на клиента. Айде викам „Йегер”-че, че е по-здравословно! Но основно хората от твърдото жулят уиски, водчица и заради по-топлия климат бирата се лее обилно. Излезнаха да свират „Jewish Monkeys”.
https://www.youtube.com/watch?v=Z6mGtAYG5l8

Пак нещо весело и приятно, пак с балкански ритми. Като всеки нормален представител на Балканския полуостров, естествено, мирен не седех, може би е излишно да спомена, че моите приятели също леко бръмчат с главата (и още повече защото са и колоездачи!) и така успехме да вдигнем сичко живо на крак. Донаучихме се да викаме със се сила „сиренье”, „ебанье”, „Удри Уйно” и други неща на иврит, които не ми бяха преведени, пък и нямаше време. После музикантите дойдеха лично да ни поздравят и да ни питат какви сме и откъде сме – само им посочих с махово движение фланелката на гърдите си, където пишеше „BULGARIA – Land of treasures” (със сичките съкровища на картата, барабар с Рогозенското)…. И тука се отсрамихме, ми да видим какво ще стане по-нататък.

На следващия ден предстоеше каране в парка Бен Шемен – иглолистна гора, археологически обекти и т.н.. Пак в 05:15 ставане, пак около час возене с колата (явно е традиция след нощен клуб веднага да се кара – познавам един изтъкнат представител на нашия велоклуб, който се е изпекъл професионално у тоя занаят. Нема да кажа, че е Емил, защото ще се разбере от всички!). И те – пристъпаме на паркинга и гледаме 30-тина колици, от които се свалят „мекиченца” от рода на “Titus”, “Yeti”, “Santa Cruz”, “Turner”, “Ibis”, а също и „тривиални” марки като Specialized, Giant, Trek, Scott… Имаше тук-таме и некой твърдак. Това е около 7 сутринта в работен ден. През почивните дни колите достигат до стотици, естествено, големият паркинг не ги побира и се оставят в аварийната лента на магистралата. Тогава имало и няколко тенти с велосервиз – аз примигвах невярващо, защото тази информация ми дойде твърде много.

Сглобявахме колелетата на „Мастика” на Култур Шок и Joro Boro на БББ („Седнало е Джоре Дос”). Очакваха ни, по предварителна информация, около 40 км каране по пътеки!!! Е, потеглих зад Орен. Пътеката веднага ме грабна с приятни завойчета, интегрирани големи камъни, а по-нататък започнаха и подскоци. Един след друг. Кеф! Втората част се оказа доста по-камениста, и препятствията се преодоляваха малко по-трудно както нагоре, така и надолу. На едно от изчакванията el Capitan ни информира, че чакаме Нисим, защото камерата е искала да се отдели от каската посредством един клон, но понеже е „Гоу Про”, не се отделила от каската, а само е отделила Нисим от колелото. Ха-ха-ха-ха! Получи се и типичното пропускане на някакво отклонение, благодарение на което последните станаха първи, както е записано в Светото писание. Взех няколко много ценни интервюта, които ще бъдат пуснати и на видео, където е видно, че мъдростта на el Capitan е безгранична и необхватна за простосмъртните, че и дори самият el Capitan се учи от мъдростта на el Capitan всекидневно. Какво откровение!! Някои от членовете на бандата започнаха леко да падат, защото все пак недоспиването и умората си оказваше влияние (за щастие, аз не бях от тях), а теренът ставаше все по-брутален. Ето защо се взе решение да се съкрати леко маршрутът, преди да се е стигнало до сериозен инцидент. Пристигнахме обратно на паркинга мрътво гладни. Последва кратък трансфер покрай добре запазени римски кастели и отидоаме при Джинджи. Тоя е направил хумус бар в един кибуц. Работи 4-5 часа на ден и после си бара… каквото си иска.

Кибуцът е форма на кооператив, където всеки работи за общото благо и парите се разпределят според нуждите и приоритетите. Това е била доста популярна форма на съжителство в миналото, която напоследък изгубвала изначалния си смисъл, тъй като, както и вие се досещате, живеем във време на гадно краен индивидуализъм и егоизъм.

Е, седнахме на масите отвънка. Веднага бидеха донесени кисели краставички, лук, домашна лимонада, люто и питки. Лютото се нарича „схуг” и представлява пасиран меланж от чушка, чесън, зехтин, подправки. Гвоздеят в програмата бе хумусът, който бързо започна да засища освирепелите ни за хранителни вещества органи и мускули. ЕВАЛА Джинджи! После дойде да ни види и да ни пита как е, аресало ли ни е? След положителния отговор се поинтересува аз откъде съм (тоа не говореше английски). Еl Capitan му рече, че съм вярващ поклонник, дошъл да кара планинско колело у Израел, при което Джинджи поклати глава и отсъди че съм щур, че това е глупост и да съм намерел да склатя нещо, защото само у секса имало смисъл в тоя живот!!! Ето до какви екзистенциални крайности достигнахме – от колоезденето до секса. Всъщност ИСТИНАТА е, че те са взаимосвързани и дори си помагат едни на други. Колкото повече от едното, толкова повече от другото! Но за съжаление тази откровена истина не е стигнала не само до прълицата на Джинджи, но и до умовете на много други хора, като процентното й съдържание в България е силно занижено. Това според мен се дължи най-паче на неясни предразсъдъци с ендемично-кретеничен произход, залегнали неумолимо в житейската философия на много мои съ-т.нар.-граждани и откровени съселяндури. Моите спътници ме питаха непрекъснато през целия ден как съм. Вечерта това събуди някакви подозрения и след като отново потвърдих че съм в добро здраве, те с облекчение и нескрито задоволство, примесено с възхищение, ми казаха че съм минал теста успешно! Какъв тест? Че не съм паднал, че колелото е издържало или какво? Не, бе! На Джинджи манджата не понасяла много на чувствителните стомаси. „ А, ма-мооооо…. Абе, ей! Абе, вие знаате ли колко кисело зеле с люто, лук и чесън съм изручал, що мазно съм изял и що вино съм изпил, преди да дойда! Вие знаате ли, че аз неподготвен никъде не отивам, бе, ей!”. Много се зарадваха и пак се натоварихме в колите да ходим на гости на Амнон.

Сега предстоеше вечеря по йеменски. Там се запознах с един член на тима, който беше в инвалидна количка. Миналата година пада на гърба си, оттогава от труп започва да се раздвижва и успява с ръцете. Вероятността пак да си стане човек е доста голяма. Присъства на всички по-важни събирания и всички са солидарни с него! ЕВАЛА!

Сервира ни се чай, кафе, ядки, домашно приготвен арак (или цитрусова „рикия” за тези, които не знаят), прекрасна супа от леща, някакви екстра яхнии и пресни лебчета в два варианта. Но над всичко това цареше „гад”-ът. Отвънка на терасата беше пълно с тези храсти, чиято шума подсигуряваше бузите на дъвчещите. Вземат се само най-горните и крехки листа на клонките и се дъвчат продължително от едната страна на бузата. Пълни са с антиоксиданти, танини и най-разнообразни полезни за психиката вещества. Пробвах, но да седя повече от половин час с издути бузи ми напомни на кореново лечение на 8-ми долен десен зъб и се отказах. Имаше пак премиерата на видеото от първата вечер, но за съжаление простотиите бяха много по-малко… Та, седяхме си на терасата отвънка и си разтягахме благи локуми, докато не стана време да си ходим на Йоси с Ямахата. Повече от 140 км не е дигал.

Ден 6 Йерусалим – Божи Гроб – Lord of the Dance

Сутринта се разкарах до пазара. Обядвахме и Йоси ме закара с мотора в Йерусалим. Първото впечатление, което правят къщите е, че всички са облицовани с бял камък (варовик от местните хълмове) – правило, въведено от времето на Британския мандат, за да се запази оригиналността и историческото значение на сградите. Градът е разположен на няколко големи възвишения, както Велико Търново. Надморската височина от 700-800 м обуславя малко по-хладен климат. Избягвайки задръстванията, спряхме на 10 минути пеша от Стария град. Укрепените му стени, тяхната височина и съчетаването им с релефа пак ми напомни за Царевец. Благодарение на неповторимата си архитектура с тесните малки улички, крепостни стени и порти, храмове, въздействието на Стария Йерусалим те пренася вътре във филмовата сцена на друг свят. Посетихме Западната стена (известна като „Стената на Плача”, където се намирал Старият храм). Всеки посетител минава през бърз и навярно много точен контрол. Там силно вярващите евреи си поставят „тфилин” – представляват две черни кутийки. Едната се поставя на главата над челото посредством каишки, а другата на бицепса на лявата ръка („близо до сърцето”), като каишката се увива по цялата ръка надолу, включително показалеца. Може би между ума и сърцето е символичната връзка на човека с Бога? Под свода на крепостните стени се намира и закритата част на Западната стена, която е обособена като синагога. Отидохме и на площада, където Пилат е съдил Христос, а после и в „международнатата” църква Свето Възнесение Христово (международна, защото представлява голяма сграда, в която има църкви и параклиси на повечето големи християнски църкви и държави). Там всъщност е престояло тялото на Христос в гробницата на св.Йосиф Арматейски). Около Площада и базиликата има излъчване. Изживяването бих го определил като „мистично” и е различно за всеки човек. Много ме забавляваха някои екскурзоводи, които се стремяха с интонацията на гласа си (забързано-назидателно-шептяща) да докарат до тиха религиозна истерия своите туристи. Но Йерусалим си е Йерусалим и специално за Валтера от Мездра снимах две GT-та като неговото, но сини! Градът се управлява де факто от ООН и е земя на много народи. Оставям без коментар две изречения от Уикипедията: „В списъка на народите, имащи параклиси при Божи гроб, Йоан Вюрцбургски поставя българите на второ място, веднага след гърците.”. „Сега българите са единственият православен народ без свое духовно място в Йерусалим.”

От Източната страна се виждаше златният Купол на Скалата (крайъгълният камък, около който е изградена Вселената и откъдето според легендата пророкът Мохамед се е възнесъл на небето), а също и този на джамията Ал-Акса.

Та, разгледахме и се отправихме към пазара Махне Юда. Там хапнахме супа, мусака (задължително и хумус, разбира се). Навсякъде, където ядох в Израел, още преди да сме поръчали, се сервира леба, схуга и нещо за мезе (кисели краставички, ядки…), като за това не се плаща (т.е. не е написано в менюто с цена)! След това разцепихме задръстванията през аварийната лента и се прибрахме у Йоси. Там ни чакаше el Capitan с децата и ме разпита за посещението ми. Дадох задоволителен отчет, който бе приет радушно. Трябваше бързо да се приготвяме, защо имахме билети за спектакъла „Lord of the Dance” у Тел Авив. Качихме се у колата и пристигнахме на тяхната „Арена Армеец”. Представлението бе вълнуващо. Също много вълнуващи бяха коментарите и интервютата, които взех от Capitanos (понякога Йоси го нарича в мн. число; не е правилно, но е многозвучно, а може би има предвид многото му същности събрани в едно?!) и които ще бъдат достъпни за широката общественост в аудио-визуален формат тия дни!

Ден 7-10 Юдейската пустиня – Мрътво море – Отпътуване

Предишния ден, на път, взехме с Йоси регистрационния номер. Днеска беше ден за мръхтеж, ядене и „фарниенте”.

На другия ден къде обед дойде Моше да ме вземе с колата и да одим на състезанието Desert Challenge. Пътувахме и минахме през Арад – с подобно име град има и в Унгария на границата с Румъния, доколкото си спомням. Тук се правят козметични продукти с материали, идващи от Мрътво море. Свърши зеленото и започнаха да се подават бедуини, тук-таме некоа джамия. И пустинята – тука разбрах истинското значение на думата „пустиняк” – само камик и нищо друго. Гледаш си ги планини: червено-оранжево-жълти, ама нема нищо по тех. Отчайващо! Спрехме за по една панорама, отидохме да видим местото на утрешния старт и се понастанихме в хотела.

Минус 325 м надморска височина (или подморска ще е по-правилно)! Заранта Моше се позабави и се наложи с трепет да установя, че сме на мамеца да закъснеем. Свалихме колелата, отидохме на старта най-отзад (разбира се), казахме си по два лафа и СТАРТ! Ебаси! Наложи се да гълтаме известно време прахта на състезателите пред нас. После излязох на някаква по-поносима позиция. Теренът отдолу бе доста твърд (направо бетон) и мога да кажа, че паданията са изненадващо болезнени. Имах възможността да се убедя в това на изкачване на един завой, където Медункйо превърте и са фрълих настрани поне като за 50 евро. Карахме нагоре по каньона на реката Содом! Река сега нямаше, но името Содом ме пренесе в младостта, когато не можах да им ида на първия концерт у България. Беше ме много яд, но сега съдбата ми предостави възможността директно в буквалния смисъл „да пия от извора”. Представих си как Том се дере на Agent Orange и ми стана много кеф. Опитвах се да попия със всичките си сетива непривичната обстановка и доколкото е възможно да не се разсейвам прекалено, та да следвам трасето на състезанието. Точно по тия места са били градовете Содом и Гомор, унищожени от Бог заради разпуснатите си нрави. Апокалиптично-библейски сюжет, който започваше да се отразява на реалността, тъй като слънцето започна да напича яко (стартирахме доста късно за тоя климат – в 09:30, но организаторите си знаят най-добре). Излезнахме от каньона на едно равно пОле и пристъпиаме накъде Конвейро. Да, конвейер за калий от Мъртво море към Арад. Тука започна големото пръженье! Предстоеше да качим смешната денивелация от 700 м. Теренът не беше чак толкова зле, а и наклоните също. Но това, което ни съсипваше, беше слънцето и жегата. По едно време термометърът показваше +30 градуса по Целзий. Единствената сенкя предоставяше от време на време въпросния конвейер, като в същото време генерираше топлина, по-висока от околната температура. Гледах от време на време падналия калий (тъмно-розав на цвет) и се сетих как употребата на твърд алкохол (най-вероятно купешки) води до загуба на калий в организма. Това го разбрах при разговор с Емилио в Рок Клуба на Враца по-по-миналата зима, тамън след Нова Година. Пръженьето беше уникално! Имаше разни хора, останали без течности за пиенье у баира, та се правих малко на самарянин. После някои са бедствали по контролите за вода, но за това по-късно. Запознах се и със Зев – триатлонист с корени от София. Та, разгеле стигнахме контролата на края на изкачването. Пристъпи едно девойче с две бутилки в ръце – едната директно я излях върху себе си. А представителите на Shimano взимат колелото и питат имаш ли проблем да ти го решат безплатно, искаш ли да ти смажат веригата и т.н. Това го виждам за пръв път! Ми правят си реклама хората. Отгоре следваше плато, видях един бедуин с камили, почна спускането. По едно време осъзнах, че при някои от двата силни удара на камъни по задната шина, Медункйо се е прекълцал. Това не можах да го повярвам. Латексът не можеше и той да уплътни. Ми к’во – ще слагам вътрешна, докато тия зад мен профучаваха един след друг… Е, какво да се прави. Продължих спускането, вече по-полека, гледах планините и най-вече големите плътни ръбати кремъци покрай пътеката, които не предвещаваха нищо приятно на всеки отклонил се, а за падане направо не ми се мисли. Разминах се на два пъти с джип пъплещ нагоре – не очаквах да видя такова нещо по трасето! На следващата контрола ми казаха, че почва спускането по каньона. Първоначално започна малка пътечка, която следваше белите стени, а след това постепенно се разширяваше след всеки завой. Нямаше много време за разсейване, още повече, че тук организаторите допуснаха семействата и „хоби” състезателите нагоре по трасето, с които за щастие не успях да се сблъскам. Полюбувах се още на красивите форми на бялата пустиня и започнах да задминавам някакви четириколесни гадости. Самото им присъствие беше отвратително праховито и недопустимо според мен, но поне се надъхвах да ги задминавам. Иначе това, което правеше впечатление, беше броят на насрещно идващите семейства – баща, майка, деца! ЕВАЛА! Разгеле, финиширах и отидох под тентата да люсна по нещо хидратиращо. Хапнах, поговорихме си със Зев, гледахме награждаването, поразгледах тентите на някои известни марки велосипеди.

По едно време дойде Моше. Поздравихме се за участието. Беше много ядосан. „Защо, бе?” – викам му, а той сподели, че на контролата след конвейера водата свършила! Наложило му се с други състезатели да чака 40 минути (!?), докато докарат вода!!! Мале, мале, веднага си представих излизането им от „огнената пещ” и как с пяна на уста са чакали за живителната течност с миражи пред очите (веднъж заради високия пулс, а после и заради дехидратацията). Това наистина е голям пропуск в такива условия. Пази Боже нас като организатори да не ни сполетява такава излагация!! Е, вярна е приказката, че никога не е късно да станеш за резил, дори и на 20-тото юбилейно издание на състезанието… Поуспокои се и отиде с брат’чеда в хотела да разпускат на СПА. Аз си разпънах палатката, изкъпах се на мобилните душове и се упътих на парти и вечеря под големите тенти. Сега предстояха нощните маратони за бегачите и тръпката се усещаше осезаемо. За нещастие на всички, без местните жители, заваля, ама заваля ЯКО, гръмотевици, дъжд, вятър. Тия обаче направиха няколко старта. Там в годината вали 2 или 3 пъти и ние бяхме уцелили таман един от тях. Мислех си, дали не съм донесъл дъжда от България, защото при нас май валя лятото? Лошото беше, че тентите не бяха непромокаеми и сичко подгизна, и капките си шляпаха здраво по нас. Е, крихме се и под масите, но не спря, а се усили. Отиде купоня, отиде партито, отидоха на майната си и някои от стартовете на маратонците!!! А гледах как хората в „бедуинската палатка”, които бяха платили 50$ за привилегията да спят в нея ги мокри дъжда като плъове у бара… Добре, че си взех своята палатка и платих само 10-на евро за къмпинг. Колелата бяха на паркинг и там си пазеше човек. Легнах си и заспах веднага – много обичам да спя на буря. Ставах чат-пат и проверявах дали има човек на байк-паркинга. Имаше. Стартът на втория ден също беше отменен, защото се образувало много тиня и не можело да се ходи, камо ли да се кара велосипед. Смело мога да кажа, че у нас се правят много хубаво и хубави, читави състезания. Тука даваха номерата с чипове – те, остава само това да въведем на по-големите прояви.

Станах заранта, помотах се, закусих. Взех си колелото, та покарах покрай Мрътво море по асфалта. Верно, много кал имаше. Видех статуята на жената на Лот. Дойде Моше и отидохме да се поразходим по един от каньоните. Голема красота. Хубаво беше, че имаше и вода у реката. Запознах се с още потомци на български евреи. Забелязах при всичките, че като чуеха и заговореха български, се просълзяваха. Според мен, на слух, се говореше на правилен, твърд, западен диалект. МлекО, а не мляко и др. подобни. Прибиванье! Йоси после ми спомена, че единствено българските евреи освен за Израел, говорят и за България като обична земя. Върнахме се при колата, поканиха ни на масата. Отидохме да си прочетем вестника по гръб у Мъртво море и разгеле стигнахме у Йоси.

Следващите вечери преспах у el Capitan, ходихме на жива музика пак в Тел Авив. Направих си много хубава следобедна разходка по крайбрежната алея до Яфо – старото пристанище (доста портокали са дошли в България оттам в началото на миналия век) и обратно.

Средиземно море се вълнуваше и ми предостави невероятен залез. Вълнувах се и аз и се чудех, ако се приберем след капоня около 01:30-02:00 ч, как ли ще станем в 05:00 за самолета. Е, станахме. Междувременно взех още няколко много ценни интервюта - бисери на el Capitan. Стигнахме и си казахме „До скоро!”.

Запознах се с охраната на летището и чек-ин. Бяха много любезни, но ми дойде в повече трима-четирима човека да ми задават едни и същи въпроси по два пъти. С търпение и усмивка май всичко се преодолява и просто не усетих кога заспах и кога долетяхме до София. Успях да се придвижа обратно у Враца, а също и безпроблемно от Автогара Враца до вкъщи (много ми беше на мисъл, като си спомня заминаването), защото все пак намерих такси с дълга база (на Пешо „Сиреньето”, както ми обясниха неговите колеги), което да ме закара заедно с кашоня.

КРАЙ!

ВИДЕО:


Add this to your website

Коментари

avatar нeнo дeлиpaдeв
+1
 
 
Браво Ванка,
Голем си :)
avatar kvelikov
+1
 
 
Ни тъ ли и срам, бе!
Ся и до Израел трябва да ходим... ;-)
avatar ride_the_mountain
+1
 
 
Еми, за да не изпуснете убавинята, шъ вървите да ходите да карате, няма начин! Вие време немате да умрете от каране, ей - разсипахте се....;-))
avatar jd_
0
 
 
Евалата Ванка! :)
Моля, влезте в профила си, за да публикувате коментар
Последна промяна ( Понеделник, 02 Февруари 2015 15:58 )
 

Стани сътрудник на MTB-BG.com

Ако желаете ваши материали да бъдат публикувани в MTB-BG.com, ето няколко лесни начина да ни ги изпратите:

ИЗПРАТИ СТАТИЯ

Сложете текстов файл и снимки в архив (zip или rar) и ни ги изпратете, като използвате линка вляво. Във файла напишете вашето име или псевдоним. Ако ползвате снимки от други автори, задължително е те да са дали разрешение за публикуването им в MTB-BG.com и да са споменати имената/псевдонимите им.


ИЗПРАТИ СНИМКИ

Ако желаете да изпратите отделни снимки (до 5 бр.), най-лесно е да запишете автора и заглавието на снимката като име на файла (например: "ivan-ivanov_zalez-nad-Rila.jpg") и да ги изпратите, като използвате линка вляво. Ако желаете да изпратите повече снимки (над 5 бр.), най-добре е да ги сложите в архив (zip или rar) и да го изпратите, като използвате линка вляво. Можете в името на архива да посочите автора и заглавие за албума (например: "ivan-ivanov_karane-v-Rila.zip") или да включите в архива текстов файл, където да добавите име/псевдоним, заглавия и описания на снимките. Ако не сте автор на снимките, задължително е да имате разрешение от автора за публикуването им в MTB-BG.com и да посочите неговото име/псевдоним.


ПОВЕЧЕ...

Ако желаете да разгледате всички начини, по които можете да ни изпращате материали за публикуване, натиснете линка вляво.

Партньори