Начало Пътеки По пътеките Четири дни с Ram Bikes в околностите на Мелник
Четири дни с Ram Bikes в околностите на Мелник
Написано от Любомир Ботушаров    Вторник, 01 Април 2014 17:35    Печат

Официално, това беше каране за проба на някои от новите модели на Ram Bikes, с допълнителната цел да намерим някой и друг нов маршрут, пътека или път, да направим хубави снимки и да започнем по този начин сезона приятно. Неофициално, скъсахме си Д-тата от каране на едно от най-хубавите места за ранна пролет, заобиколени от внушителни природни творения, автентични стари населени места и изобилие от сгряващи слънчеви лъчи. Такова начало на сезона пожелавам на всеки!



ОК, зная ,че сезонът вече го открихме, още в първите дни на годината. Само дето почти само с това откриване си останах в тези първи два месеца - освен него имах само едно каране, което си е направо нищо, затова не е учудващо, че бях леко напрегнат доколко ще издържат краката ми в продължение на четирите дни. Още повече, от мен се очакваше да съм водач на групата, като човека, който даде идеята карането да е в Мелник и който познава част от пътеките там. "Водач" при обичайните ми карания с приятели означава човек, който е рисувал нещо по Google Earth, забол е един GPS на кормилото и от време навреме спира в някакви храсти, за да каже "Тук някъде трябва да е пътеката, ама да видим къде...". Как ли щеше да се отрази подобен подход на спътниците ми? :)

Ще ви представя и тях накратко - нали ще ги виждате по снимките още много пъти. Човекът, без когото не можеше да се случи карането, е Петър Гаврилов - новият маркетинг и ПР в Ram Bikes, който има идеи тази година да раздвижи нещата около марката и с подобни инициативи, представящи велосипедите в тяхната естествена среда. Голямата страст на Пешо е летенето, докато в планинското колоездене той все още навлиза, без съмнение с желание и доста ентусиазъм - предстоеше му в тези четири дни да стъпи здраво с две колела на земята и да опита дори някои от нещата, които в рекламите за МТБ липсват (освен ако не са насочени към една точно определена "прослойка", на която подобни приключeния никога не ѝ стигат). Другият човек от Ram Bikes бе моят адаш Любо с интересния прякор "Лавата". Той е един от механиците в компанията, макар че се надявахме да не стигаме точно до тези му умения. Освен това е спускач и обикновено е усмихнат, така че кроях планове да го ползвам като основен "модел" за снимките. Между другото с Любо се познавам още от Супермаратона Ком-Емине, където той бе важна част от поддържащия екип и двамата доста се повозихме с фирмения бус, в който се натоварихме и сега. Четвъртият член на ударната ни група се казваше Момчил, журналист от в-к Капитал и участник в бревети, който също предстоеше да натрупа повече опит в планинското колоездене, макар че то не беше съвсем ново за него.

Сами виждате, групата ни бе доста разнородна. Такива са и маршрутите около Мелник - човек може да намери, от една страна, приятни черни пътища, по които се кара със "затворени очи" (грешка, всъщност с широко отворени, за да наблюдаваме смайващите панорами и скали във всички посоки) и лесни пътеки, проправени между затънтени села от местните хора и тяхната "стока", а от друга, технични пътеки почти по ръба на пропастта и трънливи храсти, в които провирането е достойно за учение на спецчастите. Готови ли сте да вкусите, най-вече визуално, от всичко това? Започваме!


Тази статия е подготвена със съдействието на:

 

Настоящият материал съдържа продуктово позициониране.


Ден първи

Тръгваме от София доста късно, малко преди обяд, което предизвиква у мен допълнителни симпатии към екипа на Ram Bikes. Друго си е човек да се наспи и да не бърза за никъде!


Това обаче означава, че пристигаме в Мелник чак ранния следобед. Настаняваме се в познат за мен хотел и разпределяме набързо четирите велосипеда, с които разполагаме. Два от тях са с 27.5-цолови колела - HT2 и АМ, а другите два са 29-ки - ХС2 и НТ2. С изключение на последния, който е мой добър познат, всички други байкове са съвсем нови модели за 2014 г. Затова в самото начало аз заявявам, че зеления няма да го карам изобщо и като за първи ден с очаквания за по-кратък маршрут и сравнително лесни пътеки, избирам червения 27.5-цолов твърдак. Уж не се мотаем излишно, но в преобличане, проверка на велосипедите и настройване на седалки, окачване и т.н. минава поне още един час. Въпреки това започваме карането като истински класици, даже бих казал, започваме го отзад-напред:

Няколко блюда по-късно се понасяме по павираната главна улица на малкото градче, която е доста пъстра откъм дюкяни и механи, но в този делничен следобед е съвсем спокойна.


До Рожен ни очаква също така спокойно и плавно изкачване по асфалт - нищо интересно за описване и нищо, което да не съм снимал миналата година, но все пак, за да добиете представа от какво е заобиколен човек през цялото време, карайки в района, ще добавя снимка на една от пирамидите над Кърланово, където правим редовна кратка почивка и дори си намираме гальовна компания:


Както е да е, стига глупости, време е за каране! От Рожен поемаме право на юг покрай малка рекичка, която остава дълбоко под нас в долчинката. Декорът, пред който караме, изисква фотоапаратът винаги да е в готовност.

"Тук някъде трябва да е пътеката..." Стигаме до този момент неочаквано рано, подпряни от стръмен склон от едната страна, и оградено място за животни от другата. 17:00 ч на 13 март не е точно времето, по което човек иска да чува или да казва тези думи.

Очевидно трябва да минем през разкаляния от копита обор - добре, че обитателите му отсъстват.

След това обаче нещата не се подобряват. В дъното на дола, където очаквам да има пътека, може би наистина я има през лятото, но сега има плаващи пясъци.


После се налага още 1-2 пъти да пресичаме рекичката - все по същата пътека, която очевидно е позната повече на местния рогат добитък, отколкото на хората.

В крайна сметка излизаме на широка, равна поляна, където най-сетне пространството около нас свободно (и сухо!). Лавата дава колоездачен израз на тези чувства.

Картините отново стават като в списание и човек никога не би предположил, че в достигането до това красиво място сме имали някакви премеждия.Такива обаче тепърва ще ни чакат, ако не караме със стегнато темпо, защото не е случайно, че само по-високите части все още са осветени от слънцето.

В с. Златолист намираме игриви спътници за следващите няколко километра. В дъното се вижда манастирът над селото, покрай който минаваме "транзит", защото времето ни притиска и се налага да оставим културния туризъм за някой следващ път.

Над оцветените в оранжево скали се появява още един спътник...

Пътят нагоре е лек, така че напредваме бързо, но тъкмо, когато нещата изглеждат добре разчетени за последния светъл половин час, се случва обичайното за тези югозападни райони:

От този момент нататък снимки вече няма как да се правят. Пътеката, по която трябва да се спуснем към Мелник, е близо, но ние я достигаме тъкмо по мръкване. Надолу караме буквално в полумрак, а когато се изсипваме при манастира "Св. Богородица", нощта вече е поела своя наряд.

След този кратък, но съдържателен първи излет колелата имат спешна нужда от измиване, а ние от засищане. В резултат на газенето през "плаващите пясъци" обувките на Пешо увисват под климатика, тъй като по тях не е останало нито едно сухо място...


Ден втори

Макар и леко, вчерашното нагазване в храсталаците не остава ненаказано и денят започва с лепен на вътрешни гуми, осъществено под строгия надзор на местния инспектор по ОТК*.

След това се мятаме отново до Кърланово и оттам поемаме нагоре по плавния наклон към с. Сугарево.

Тъй като сме разменили велосипедите си спрямо вчера, в началото се налага да спираме за кратки настройки, а и Лавата е взел за проба нова камера, която непрекъснато мести на едно или друго място по байка си. При едно от тези спирания се разминаваме с местен стопанин, който си търси кравите. Съжаляваме, ние се занимаваме с овни, говеда не сме виждали. Малко по-нагоре все пак срещаме едни, ама те не дават вид да са мръдвали от тази поляна в близкия един час, така че чичото явно не тях търсеше...

Аз пък откак стъпихме в Мелник, си търсех подходящо дръвче да закича мартениците си, и го намирам при разклона за с. Сугарево - да мога да си го наглеждам и при следващи карания тук.

В самото село работа нямаме, така че го заобикаляме отгоре.

Целта ни е да се включим в един основен черен път, следващ като цяло една и съща височина, с леки колебания, който в източна посока достига чак до с. Пирин. Някой ден и него ще видим, но този път сме по-наблизо. Важното е, че стигнем ли го, същинското изкачване приключва, макар че и дотук то е съвсем леко - само да не беше началото на сезона...


Пладне е и скалите в клисурата, в която навлиза пътят, сякаш са се нагорещили.

Приятелите ми спират за поредно лепене на гума, така че това ми дава време за почивка и подготовка за снимки. Оставям 29-ката Ram XC2 на пост - никой не може да се промъкне по пътя под скалите, без да бъде забелязан и сниман:

Пресичаме реката и продължаваме с бодро темпо. Наклон все още има, но е минимален и големите колела на велосипеда ми се развъртат все по-бързо.

Пешо е по-бавен, така че ни остава време да спираме и да гледаме околните чукари.

То и да бърза човек, на някои места просто няма как да не спре и да зарее поглед. Виждаме с. Сугарево от друга перспектива.

Тук-там наклонът все още ни мори, но все пак знаем, че първият голям баир за деня е зад нас.


За един час отмятаме набързо още десетина километра по лекия черен път. Всъщност не е толкова набързо, защото местната флора продължаваше да ни напомня, че понякога е по-опасна дори от фауната:

До средата на този втори ден май всички вече сме се отчели с едно лепене на гума. Тази е от зелената HT2-ка на Момчил и аз разпознавам сред многото лепенки и няколко мои, от тестването ѝ през 2013 г. Не пропускам и на сегашния велосипед да лепна една, когато гумата ми става на мекица точно при втория разклон за с. Кашина.

Малко след това се понасяме по пътеката надолу. Тя представлява изоставен черен път и като цяло е съвсем лека, но караме с повишено внимание заради някакви странни дупки, изкопани най-често точно в завоите.

Лавата не е сърдит, просто кара без очила. :) Нещо, което по принцип не препоръчвам в този район.

Обувките на Пешо май поизсъхнаха... Той не сваля фотоапарата дори и при спусканията.

Прав е  човекът, защото непрекъснато има какво да се снима.

С напредване на спускането все пак нещата се променят и фототехниката се озовава на по-сигурно място в раницата.


Пътеката първо става по-бърза (Лавата лавира с новия АМ 27.5 между трънките, които сякаш са наредени в шахматен стил), а след това ни очаква една стръмна и ронлива секция с формата на класически улей, която е толкова различна от всичко до момента, че само GPS-ът потвърждава преминаването на Уоутър миналата година точно оттук (тази пътека е сред записаните от него през 2013 г. в рамките на едно проучвателно каране).

По-надолу преминаваме покрай още по-интересни неща - почти при всяко каране в района, рано или късно, човек се озовава близо до някой такъв ръб, от който може да му спре дъхът.


Пътеката привършва на една поляна, където за последно отпускаме спирачките, преди да дойде отново ред на изкачването.

Стръмничко е, но затова пък често имаме поводи да спираме и да почиваме, загледани в нагънатия пейзаж около нас.

От много спиране обаче и този ден започва да си отива...

Залезът се прокрадва през тунела в глинестата скала между Любовище и Рожен и това ни принуждава да се върнем по асфалта. То и без друго не са ни останали сили за още изкачвания, поне ако искаме да караме и на следващия ден.

*ОТК - Отдел по технически контрол


Ден трети

Редувайки каране по проучени пътеки (както беше втория ден) с откривателски пориви (които ни навряха в бодливите храсти през първия), отново е време да поемем в нова посока, и тъй като всичко в близост до Мелник вече ми е познато, решавам да мръднем малко по-далеч до трите села с моята буква - Ладарево, Ласкарево и Любовка. Там ще дирим нови пътеки, които на сателитните изображения изглеждат твърде привлекателно.


Първата ни спирка обаче се оказва с.Склаве, където просто не можем да не отдадем чест на този военен паметник!

Следваща спирка - Ласкарево. Когато питам в Склаве един местен дали сме на прав път към него, той няколко пъти не успява да разбере за кое село е въпросът. Аз се старая да говоря ясно, дори натъртено, той не вдява. Накрая идва негов съселянин, с видимо по-трезвен вид, и установяваме, че ударението при произнасяне на името е върху предпоследната сричка - достатъчно, за да не може другият изобщо да разбере за какво иде реч. Важното е, че в крайна сметка иде реч отново за подножието на Пирина...

А там съжителстват мирно и кротко традиционното животновъдство и модерното производство на електроенергия.

Понасяме се по разни широки пасища под сгряващите лъчи на слънцето. По този път в летен ден човек би пукнал за не повече от час, но сега е много приятно да попиваме топлината като минзухари.

Има обаче и места, където все още е зима. Двата свята са едновременно близо и далеч един от друг.

Вляво от нас остава с. Джигурово.

Увеличение, моля! Лавата и Момчил карат като по релси, Пешо зад мен малко е дерайлирал, а аз ту гоня предните, ту ги снимам и изчакваме задния.

Нещата стават все по-сериозни...

И все така красиви!

Малко по-нагоре Ram-овете попадат сред свои.

Открихте ли овните на снимката?

Набирайки височина по голия склон, приближаваме с. Бождово. Когато стане дума за традиционно и екологично чисто животновъдство, имайте предвид, че в български условия то може да изглежда и така:

Не е баш като в Швейцария, ама...

"Тук някъде трябва да е пътеката", казва водачът и нарамва раницата си...

И пътеката наистина започва обещаващо!

Понасяме се с големи очаквания и поднасяме неочаквано на някои завои.

Пресичането на дерето не е от най-чистите, но все пак има следи и от други говеда. Няколкостотин метра по-нататък обаче нещата изглеждат по следния начин: пътеката е тясна, пипалата на храстите ни закачат отвсякъде, наклонът е нагоре, вместо надолу, и се отдалечаваме все повече от проектолинията, начертана смело по сателита... един пореден блян приключва с обръщане на велосипедите и връщане назад.

За щастие (или не), имам и резервен план за друга пътека, която обаче 200 м след началото си преминава просто в гол, трънлив склон. Всъщност това, което съм нарисувал като пътека, се оказва някакъв стар ров, изкопан от човешка ръка незнайно за какво...

Проблемите започват, когато достигаме гъст храстов пояс. Можеше да е и по-зле, т.е. изобщо да няма пътека, но и тази, дето я има, не става много за каране...


Най-често тя съвпада с изкопа, но трънливите драки всячески се опитват да ни разкъсат и ние се провираме като Рамбовци в джунгла, само че не тропическа.

На места има и отделни проблясъци, но не достатъчно, че да компенсират бримките по дрехите ни. И макар че не бих повторил това спускане, няма как и да съм недоволен, при положение че минахме и през места като това:


Всъщност в долната част покарахме прилично, макар и предимно по голи поляни и по един черен път. В крайна сметка каране на ново място без храсталясване какво каране ще е? Освен всичко друго, през този ден се прибрахме по-рано, което ни остави време за почивка, работа, лепене на гуми и разходка из Мелник, който бе неузнаваем спрямо делничните дни - сега по улиците и заведенията имаше тълпи от кифли и кифльовци, същински курорт!


Ден четвърти


Пешо е контузен, нас ни помързява, а времето е все така хубаво, макар и леко облачно. Няма как, трябва да се кара. Поемаме отново към Кърланово, а след това и към Сугарево. Не че толкова го обичам тоя път, просто е един от най-леките, по които човек може да набере височина и да стигне до пътеките.

Планът за днес е разтегаем, или по-точно свиваем, доколкото не ми се вярва на някого да му се кара повече от предвиденото. Виж, за по-малко...

Първата цел за деня е параклисът "Свети Илия", където е гробът на Тодор Александров. Изключително красиво място, за което съм споменавал и преди в статии и маршрути от региона. Кацнал на ръба на отвесна скала, ограден от приказен двор, параклисът е чудесно място за почивка и за фотосесия на велосипедите.


До него стигаме по черен път с няколко интересни завоя, но като цяло прав и високоскоростен.

Най-важното, което търсим около заслона обаче, е една пътека. Още при първото ми каране тук с Уоутър ни се стори, че покрай този скален отвес тръгват две пътеки - тогава пробвахме лявата (към Рожен) и тя се оказа колкото хубава, толкова и трудна. Описана е в този маршрут: http://www.mtb-bg.com/index.php/trails/gpstracks/2161-gpstrack0038-melnik. Тази година се взирах дълго в сателитните изображения и ми се стори, че видях откъде минава и другата пътека, а още по-обнадеждаващо беше, че и на място 1-2 души потвърдиха, че такава има, но не знаели как ще минем с велосипедите. Е, ние знаем!

Всъщност пътеката дори е маркирана и започва много благо в мека смесена гора със среден наклон. Ако не трябваше да правим снимки, карането по нея би било два пъти по-хубаво, но кой ли би ми повярвал тогава?

На едно-две места пътеката се приближава досами ръба на скалите. Лавата демострира какво означава буквално да си стъпил с единия крак в бездната.

Надолу наклонът постепенно се увеличава, пътеката става още по-игрива, а след това направо трудна, но не прекалено - със серпентини и големи, но предимно стабилни камъни. С две думи: пътека мечта!

В крайна сметка излизаме при реката, която минава през Кърланово, т.е. в долната част на пътя, по който се изкачихме.

Откритието е такова не просто за деня, но и за целия ни престой, тъй като това без съмнение е една от най-хубавите пътеки в района. Такова удовлетворение ме изпълва, че чак не ми се кара повече - неделя е, чака ни дълъг път към София... Затова дружно решаваме, че просто ще отскочим до Роженския манастир и Пешо ще ни вземе оттам с буса. Даже се оказва, че той вече е там!

Решавайки да изпробваме един пряк черен път дотам, не минаваме без финални приключения с привкус на глина - за щастие, засъхнала на повечето места.

Навигацията обаче се оказва правилна и скоро финишираме пред портите на манастира в крайно контрастиращ вид с обичайните посетители на светата обител. За да не скандализираме някого със спортното си облекло, решаваме да направим последно спускане до Рожен, да се преоблечем в буса и тогава да се слеем с туристическия поток. Техничната пътека с дървени стъпала е чудесен завършек и на статията, и на карането, което пък бе чудесно начало на пролетта!

Скоро очаквайте и първи впечатления от новите велосипеди на Ram, които пробвах в рамките на това каране, а дотогава можете да разгледате цялата им колекция тук: http://www.ram-bikes.com/


Add this to your website

Коментари

Моля, влезте в профила си, за да публикувате коментар
Последна промяна ( Вторник, 01 Април 2014 23:23 )
 

Стани сътрудник на MTB-BG.com

Ако желаете ваши материали да бъдат публикувани в MTB-BG.com, ето няколко лесни начина да ни ги изпратите:

ИЗПРАТИ СТАТИЯ

Сложете текстов файл и снимки в архив (zip или rar) и ни ги изпратете, като използвате линка вляво. Във файла напишете вашето име или псевдоним. Ако ползвате снимки от други автори, задължително е те да са дали разрешение за публикуването им в MTB-BG.com и да са споменати имената/псевдонимите им.


ИЗПРАТИ СНИМКИ

Ако желаете да изпратите отделни снимки (до 5 бр.), най-лесно е да запишете автора и заглавието на снимката като име на файла (например: "ivan-ivanov_zalez-nad-Rila.jpg") и да ги изпратите, като използвате линка вляво. Ако желаете да изпратите повече снимки (над 5 бр.), най-добре е да ги сложите в архив (zip или rar) и да го изпратите, като използвате линка вляво. Можете в името на архива да посочите автора и заглавие за албума (например: "ivan-ivanov_karane-v-Rila.zip") или да включите в архива текстов файл, където да добавите име/псевдоним, заглавия и описания на снимките. Ако не сте автор на снимките, задължително е да имате разрешение от автора за публикуването им в MTB-BG.com и да посочите неговото име/псевдоним.


ПОВЕЧЕ...

Ако желаете да разгледате всички начини, по които можете да ни изпращате материали за публикуване, натиснете линка вляво.

Партньори