Начало Пътеки По пътеките Борис и Васко Африкански
Борис и Васко Африкански
Написано от Любомир Ботушаров    Сряда, 11 Март 2009 15:36    Печат

"Първо щяхме да умрем адски зловещо, после се качихме на 5000 м, а накрая се снимах с Береклот. Е**ти майтапа. Поздрави на всички! :)"

Това е sms-ът, който получих от Борис (Alien), един от верните ми спътници в планините, на 4 февруари 2009 г. Бяха изминали няколко дни, откакто той и Васко Тодев (от сдружение "Байкария") ни казаха довиждане, за да се качат на самолета за Найроби, столицата на Кения, и да започнат своето пътешествие в Африка, което по план трябваше да продължи повече от месец и включваше каране в Кения и Танзания, редуващо се с някои пешеходни прехода, най-важният от които до вр. Ленана (4985 м) в Маунт Кения - втората по височина планина в Африка (с най-висок връх Батиан - 5199 м). В началото на месец март двамата се завърнаха (с няколко дни по-рано) без велосипедите си, но изпълнени с вълнуващи истории. Оказа се, че освен загатнатия в sms-а случай, е имало поне още два, в които Борис и Васко са били на косъм от смъртта. Може би ви звучи пресилено, но който не вярва, може да повтори пътешествието им и да каже как му се е видяло.

Следващите редове са посветени на това пътуване. Този път не като статия. Направихме нещо като интервю. Малко е нелепо да употребя точно тази дума за един разговор между приятели, ама ако не друго, поне да си придам малко важност. На живо разказът им продължи повече от час и въпреки това включваше само най-важното. Тук пък ще съкратя беседата още повече. Останалото ще имате възможност да прочетете в сайта на "Байкария", където Васко ще публикува старателно водените записки, които, сигурен съм, не само ще са интересни, но и полезни за всеки бъдещ пътешественик. И така, да не губим повече време...


Как започна всичко?

Борис: Ами то от него започна! (Кимва към Жоро от "Байкария", който ни снима с камера.) Врътни си камерата и кажи как започна!

Жоро: Един ден, посред зимата, трябваше да купувам на майка ми компютър. Това ми се стори най-тъпото занимание на света. Бях нещастен и понеже имахме стара мечта, реших да я споделя с Васил. Обадих му се по телефона. "Василе, хайде да ходим в Африка!" И той само това чакаше! И отидоха.

Борис: Няколко дена по-късно Васко ми се обади, аз тъкмо учех с един приятел по "Мрежи", и ми каза: "Борка, айде да ходим в Африка!". Аз отвърнах "Ами, айде!" и... после отидохме.

Васко: Сега, Жоро, ти обясни защо не дойде?

Жоро: Това не е важно. (Смях) Важно е вие защо отидохте?

Борис: Защото си бяхме платили и нямахме голям избор!

Васко: Ние и до ден днешен нямаме логично обяснение.

Защо започнахте точно от Африка?

Борис: Защото Африка е близо, не знам.

Колко време ви отне проучването и подготовката?

Борис: Два дена.

Васко: Подготовката ни отне... пет часа. Сериозно. И двамата си имахме достатъчно работа преди това и същинската подготовка ни отне два дни може би. Иначе имахме обща информация, предварителна, от интернет си бяхме избрали места, които искаме да видим, но без детайли.

Борис: Той се сдоби сдоби с някакви карти от poehali.org, които не използвахме, разбира се, защото там имаше по-добра, слава Богу!

Купувахте ли някакаква специална екипировка или използвахте наличната?

Борис: Аз си купих още едно термобельо, дълъг клин, някакъв челник, но нищо особено и специално не сме взимали. Трябваше да купим резервни части за колелата - уши, дерайльор и др., които не се наложи да използваме.

А гуми пукахте ли много?

Борис: Да. Това беше и една от причините да се изпогубим и да стане толкова зле накрая.

Васко: С гумите беше много смешно, защото имахме две резервни гуми и много лепенки. Резервните ги използвахме още преди изобщо да започнем да караме, защото като си сглобявахме колелата...

Борис: Да, тя неговата помпа е от ония с "ръчката" и така захваща вентила (за френски вентил говорим), че при свалянето й от него той понякога се чупи! И на две от гумите стана така, още преди да започнем да караме! И така останахме без гуми. Аз изтичах до едно селце, заведоха ме, за да купя нови гуми.

Васко: 8 долара! Индийски. И са от тия с по-старите вентили, с чревце. И са малко по-малки от шината, така че се монтират малко "тегаво". Опъваш я гумата, за да влезе. И се помпат много трудно. И тежат по половин килограм, някаква дебела гума такава...

Борис: Е, после в Аруша успяхме да си купим две с автомобилен вентил...

Васко: Да, после ни свалиха от едни нови велосипеди и ни взеха 10 долара за две гуми.

Борис: В началото ни искаха 20 долара, но ние успяхме да смъкнем цената!

Значи са добре пазарно ориентирани?

Борис: Уфф, дума да не става!

Още повече, като разбрах от Васко, че изкачването на Килиманджаро в нормалния случай струва около 1400 долара... А изкачването на Маунт Кения колко ви излезе?

Борис: Там таксата е 150 долара за трите дни, в които си в парка, плюс разни такси за хижи, за водач, ако искаш. Ние като че ли платихме по около 250 долара на човек. Два дни изкачване и един цял ден слизане, 3000 м надолу!

Вие го изкачихте пеша, нали?

Васко: Да, колелата ги оставихме долу.

Борис: Береклот го е качил с колело!

Вие го видяхте по време на Urge Kenya...

Борис: Ами да, те бяха долу, на входа на парка. И беше много впечатляващо после, като прочетохме, че те всъщност са качили с колелата самия връх. Защото аз си мислех... аз си мислех как ще бъдем първите, които ще караме колело там. Естествено, вече не можем да сме първите! Но интересното е, че те са се качили до върха, защото нагоре е доста идиотско и с колело... надолу не знам дори и те как ще карат, защото е някаква идиотщина, там са камъни. Успях да се снимам с него, де! Казах му "Ей, Дарън!". Той се обърна такъв... вече сме на малки имена с него! (Смее се.)

Успя ли да му кажеш, че си почитател на фрийрайда? Всъщност той изненада ли се, че в средата на Кения среща някой, който му е фен?

Борис: Не знам дали той разбра, че ние сме планински колоездачи. Там бяха също и Уейд Симънс, Фабиен Барел (когото не успях да видя) и кой друг беше... Някак така по средата на Кения да видиш Береклот - не е много естествено.

Разкажете за дивата природа и срещите с нея...

Васко: Ами... ние много бързо се запознахме с дивата природа, още на първата вечер!

За тази случка ли ми писа Борис в sms-а?

Борис: Да! Ние решихме от този град, Нанюки, който е базов за изкачването на Маунт Кения, да се изкачим с колелата до входа на парка и оттам вече да продължим пеша. Обаче тръгнахме твърде късно от Нанюки, към 15:30, и по пътя нещо окъсняхме, писна ни и решихме да си легнем в палатката край пътя, както обикновено правим в България. Гората не изглеждаше с нищо по-различна от тази на Витоша, опънахме си палатката, направихме си ядене. Беше весело - първи ден каране, бяхме видели какви ли не работи. Легнах си, Васко остана да чете книга, после и той си легнал, аз вече бях заспал. И той ми разказва как само няколко минути по-късно започнал да чува чупещи се клони от другата страна на пътя и след като това продължило известно време, той се стреснал, станал и видял през прозорчето на палатката някакъв слон как минава! Буквално да 10 метра от нас. При което той ме събуди с думите "Борка, събуди се, слон!". Аз, естествено: "Не може да има слон, как, ние сме на 2500 м, това са пълни глупости". Легнахме си пак, поспахме малко и после и двамата се събудихме, защото отново почна да се чува чупене на клони, този път от нашата страна. Не видяхме нищо повече, де. Малко по-късно започнаха да се чуват други шумове, някакви животни тичаха около нас. И в крайна сметка пак се бяхме унесли и двамата, по едно време аз се събудих и чух едно ръмжене. Ръмжене на котка, на не-хубава котка! Разбудих го Васко, но шепнейки. Той каза "Какво, бе?", а аз: "Тихо, тихо!" и точно три секунди след това ръмженето се повтори, той също го чу и се стресирахме зловещо. Аз такъв страх не съм брал през живота си! Почнахме да се чудим какво да правим, беше около 1 ч през нощта. В крайна сметка се сетихме, че имаме две визитни картички с някакви телефони и почнахме да звъним. Пробвахме първата, не стана. И втората не стана.

На кого бяха тези телефони?

Борис: На някакви водачи. В момента, в който слезеш от автобуса, те нападат разни (черни) хора и ти предлагат някакви услуги. И ние ги бяхме взели тези визитки, даже бяхме обещали, че ще се обадим. Е, обадихме се всъщност! В един часа през нощта. За щастие този (водача) го намерихме в кръчмата, той се наливал там до късно. Та той намери някакъв шофьор на такси, който първоначално не искал да дойде, но в крайна сметка дойдоха. Ние брахме егати страха дотогава. Аз продължавах да не вярвам за слоновете, докато не видяхме едно ей такова изпражнение на пътя! (Показва с ръце големина около 30-40 см).

Васко: Джеймс (този, дето ни спаси) каза, че е видял 500 м по-надолу по пътя един слон с малко слонче. Аз също в първия момент не повярвах, като го видях слона, обаче... Ние и на следващия ден чухме един слон, докато се качвахме нагоре.

После колко пъти още имаше опасност да умрете?

Борис: Само два пъти.

Васко: Ти всъщност щеше да умреш и още един път. Още на следващия ден.

Борис: Да, още на следващия ден. Щеше да ме блъсне една кола, беше брутално! Ние караме по един черен път, по който сигурно минават по 20 колоездача и 4 коли на ден и едната щеше да ме бутне. Аз карах по средата, а срещу мен се появи някакъв пикап. Те карат ненормално тия хора, по тия пътища там не знам как оцеляват, въобще не можеш да си представиш! И аз като го видях, тръгнах към лявата част на пътя, за да се разминем, защото там движението е обратно. Той обаче също тръгна натам (негово дясно), след това аз надясно, той наляво и в крайна сметка аз успях да спра, той вече беше навил волана, беше поднесъл брутално, отстрани имаше една канавка, задницата му се размина с мен на 30-40 см, влезе в канавката, излезе от нея с някакво странно движение; зад мен имаше друг колоездач, кениец - щеше да отнесе и него, но някак се разминаха и тоя с колата просто си отцепи, без да спре, все едно нищо не се е случило. Кенийският колоездач обаче беше паднал и просто не знаеше къде се намира след тая случка.

Васко: Представи си едно поле, един път и на него двама колоездачи и срещу тях една кола. И щяха да се блъснат!

Борис: Абе размина ми се! Помислих си само, че тоя сега ще ме блъсне, дори не се уплаших, нямаше време.

Васко: Аз бях по-назад и първоначално видях колата, когато беше на около километър напред. И после, тъкмо си вдигнах погледа и видях как се "блъска" в Борис. Просто... късмет. Много голям. Трябва да черпиш. Иди да вземеш по една бира!

А там предимно по черни пътища ли карахте?

Борис: В началото мислехме предимно по асфалт, защото ни казваха, че иначе не е сигурно и не трябва да се кара по друго освен асфалт. Ние, естествено, още на първия ден след 20 км асфалт свърнахме малко встрани, напряко.

Другите ситуации какви бяха?

Борис: Другите ситуации бяха буквално последната седмица. Преди това почти един месец никакви глупости не сме правили. Иначе се забутвахме по разни супер-идиотски места, защото гледаме картата и искаме да стигнем от този до онзи град, гледаме как обикаля асфалта и решаваме да минем напряко по някакви места, дето бели хора не са стъпвали въобще. Веднъж стигнахме до едно село Кианбого, където полицаите ни казаха да не продължаваме, защото наистина ще стане много зле. Последваха спорове между мен и Васко, но в крайна сметка се съгласих с него и решихме да се върнем. Това беше един от случаите, когато наистина се бяхме забили много брутално в места, дето не е редно.

Картите добри ли бяха?

Борис: Картата беше перфектна. До Танзания обаче.

Васко: Да, по принцип няма много добри карти, но успяхме да намерим една, която беше доста добра. Мащабът й беше дребен, но пък каквото беше показано на нея, го имаше.

Борис: Освен в Танзания!

Васко: Да, освен в Танзания и то една конкретна част само.

Където приключи карането ли?

Васко: Да, където са ни колелата.

Борис: То там беше горе-долу ясно, че няма нищо и може да стане зле, но... това стана след като се бяхме качили на вулкана ..... и след това решихме да се връщаме и трябваше да пресечем границата между Танзания и Кения. Има едно езеро - Натрон. Ние искахме да вървим по източния му бряг и да достигнем границата, която е при северния му край. Там трябваше да преминем в Кения, в едно село - Магади, и оттам вече по асфалт до Найроби. Обаче на картата път не беше показан, освен един, който свършва. Един местен обаче ни каза, че можело - имало един път покрай езерото до едно село Ласи-ласи, после продължавал нататък и стигал в крайна сметка до Магади. Ние така и направихме, тръгнахме по този път. В началото бутахме в една кал, по дъното на езерото...

Васко: То беше много интересно, в дъждовния сезон това явно си е дъното на езерото. Сега беше сух сезон и водата се беше отдръпнала навътре и по принцип е сухо, но предишната вечер се изля някакъв порой и калта беше станала...

Борис: До главините! Беше идиотщина, аз такова бутане досега не бях правил! То колелото тежи 40 кг с багажа, аз правех по два метра и спирах да си почивам. Както и да е, избутахме го за около пет часа, излязохме на главния път, дето води до Ласи-ласи, карахме по него, започна да се свечерява, опънахме си палатката, залез, огън, комари - беше просто перфектно! Нищо не предвещаваше какво ще стане следващия ден. 
На следващия ден станахме, осъзнахме, че имаме само три литра вода, която бяхме наляли от една река предишния ден, когато бяхме изпили общо 8 литра вода. Изварихме я, тя имаше отвратителен вкус. Подкарахме, стигнахме до Ласи-ласи, там даже имаше един джип, т.е. някаква цивилизация. Хората ни казаха "Карате натам по този път и стигате в Магади - 20 км са". Предупредиха ни, че може да срещнем сомалийци, които идват тук да ловуват животни, но понякога решават да отвлекат някой бял за откуп. Ние ги видяхме, но не ни отвлякоха.

Васко: Само тръгнаха към нас и ние отдалече им казахме: "Да, да, към Магади сме!" и отпрашихме!

Борис: После обаче пътят отцепи наляво, т.е. на запад, отново към езерото Натрон. А ние трябваше да държим посока право на север, даже леко на североизток. Зачудихме се какво да правим, Васко каза, че е видял малко по-назад нещо като път, което продължава на север. Върнахме се дотам, оказа се, че път няма - само някакви следи. Но тръгнахме по тях. Там започна истинската пустиня - голо, с пясък и камъни, с някакви изсъхнали растения и много шипчета. Шипчета като за гуми, според мен специално за това са направени!  И на първия километър вече бяхме с безброй дупки, така че карането приключи. Започнахме да бутаме. Започна да става късно - към 3 ч следобед. Температурата беше към 45 градуса, плюс-минус 2 градуса. На Васко му свърши водата - с последните остатъци си направи кафе, за да стане по-вкусна, иначе не можела да се пие. След това му стана лошо, явно слънчаса и не можеше да продължи повече. Спряхме под едно дърво и легнахме на сянка, за да изчакаме горещината да намалее. Решихме да си оставим колелата и багажа и само с леки ранички с  най-важното да тръгнем пеш и да търсим някаква помощ, защото нещата отиваха на зле. Беше зверска жега, стояхме под сянката и се потяхме нечовешки. Аз не знаех откъде имам толкова течности в мен, че да се потя 8 часа! Като се поскри слънцето, тръгнахме, почти голи, за да се проветряваме, доколкото е възможно. След половин час пред нас се изпречи една локва - ама като тия софийските, голяма и грозна, но пък най-вкусната локва, от която съм пил. Първата ми локва, но най-вкусната! Водата беше черна. Прцедихме я през неговата дреха, доколкото можахме.

Васко: Не беше черна. Бежова беше.

Борис: Абе гадна беше! Преварихме я, сложихме й глюкоза, за да има някакъв вкус. Беше като чай, едно към едно. Много вкусна! После продължихме да ходим още час и нещо. Целта ни вече не беше Магади, защото то беше на 30 км оттам, а едно село Шамполе, намиращо се зад една по-ниска планина (около 2000 м) със същото име, през която трябваше да минем. То беше може би на 15 км. Добре, че не стигнахме до него! Ние на следващия ден го достигнахме, ама като видяхме терена... Щяхме да измрем. Както и да е, ходейки натам, по пътя видяхме една бома на масаи. Масаите са най-интересното племе, различни са от всички други в Кения и Танзания, не се обличат с "нормални дрехи", били са войнстващи номади навремето. Все още са си запазили традициите по отношение на облекло, ритуали и т.н. Те живеят в боми - това са селца, оградени с плет от трънливи растения, за да се пазят от хиените. И тая бома изникна така от нищото, в тъмното, и беше някакво спасение. Развикахме се, една женица дойде и ни отвори, дадоха ни вода...

Васко: ...която не беше много по-различна от тази в локвата!

Борис: Беше малко по-светла.

Васко: И им стана много странно, че слагаме нещо във водата и не я пием, макар че очевидно изглеждахме умрели от жажда. (Бел. ред. - Сложили са таблетки за пречистване на водата и са чакали да подействат.)

Борис: После се появи синът на вожда, Джоузеф. Той беше единственият, който говореше английски, защото беше учил в близост до Найроби, някакъв гений местен явно. С него се разбрахме, почерпиха ни и чай, даже ние нахално си поискахме и втора чаша. Беше най-вкусният чай!
На сутринта се върнахме, прибрахме си колелата. Подарихме ги (по идея на Васко) на масаите в знак на благодарност, че ни спасиха. Показаха ни пътя до това село Шамполе, откъдето вече намерихме транспорт и се прибрахме в Найроби.

Васко: Дори и при излитането от там имахме проблеми, тъй като бяхме минали границата между Танзания и Кения не през граничен пункт, а през пустинята. Това по принцип не е фатално, но трябва да се оправят разни формалности в Найроби, което е възможно в работен ден, а нашият полет бе презаверен за неделя и рискувахме да ни арестуват и осъдят. Ама и това ни се размина.

А за вулкана, на който сте се качили, какво ще разкажете?

Васко: Всъщност в района има пет вулкана, но този е единственият все още действащ.

Борис: Казва се Ол Донио Ленгай. Стигането догоре се оказа много трудно, защото ходехме по пепел на практика и само там, където е пътеката, беше ма-а-алко по-твърдо, ама пак си беше трудно. Катериш се 5 часа по някакъв гнусен терен и то ти писва, искаш да слезеш или да си легнеш и да се приключи с въпроса! Изкачихме го, де. По едно време Васко, който беше пред мен, каза "Е, не, не мога повече!" и седна. Аз се зачудих какво става и като стигнах до него, ченето ми се провеси и стоя така поне една минута. Това е просто... най-впечатляващата гледка, която съм виждал през живота си! И звука, който се чува, е покъртителен! Все едно ще изригне всеки един момент.

Васко: Да, отдолу се чува нещо подобно на плискането на вълните в морския бряг, когато има вълнение, обаче много по-мощно. Все едно някакъв казан, който го лашкаш и течността в него се плиска, само че можеш да си представиш за какви мащаби става дума. И още преди да стигнеш самия ръб, се появяват и газове, които излизат от скалите.

Борис: И смърдят ужасно!

Васко: Много интересно беше, че горе на самия кратер имаше всевъзможни буболечки - мухи, мравки, сигурно имаше 1000 вида насекоми, аз не бях виждал такова нещо. И всичките бяха жълти или червени.  И в момента, в който си опънахме палатката, върху нея се залепиха 5 милиона буболечки - от най-ситни мушици, до големи пеперуди - и всичките бяха с тоя идиотски жълт цвят!

Борис: Тя палатката се скри, буквално не се виждаше!

Васко: Отгоре се виждаше планинския масив Нгоро-нгоро, който също е вулкански и е висок 3600 м, а също и Серенгети, която е една огромна равнина, стотици километри.

Борис: Онези кратери бяха огромни, просто впечатляващи в сравнение това вулканче, на което бяхме ние.

И там ли щяхте да умрете?

Васко: Ние решихме да си опънем палатката горе и да преспим. Обаче вечерта се разрази една гръмотевична буря. Първо я видяхме над един съседен вулкан, даже беше красиво. Мислехме, че няма да дойде при нас, ама тя точно това направи. А ние бяхме на най-високото място и като падна една светкавица на 500 м от нас, ние много бързо решихме, че трябва да се спасяваме.

Борис: Той ми каза "Ще си ходим ли надолу?", аз отговорих "Айде да си ходим!" и за 2 минути си събрахме всичко! И тръгнахме надолу в тъмното.

Васко: То хубаво, обаче там пътеката си личеше първите 200 м, после...

Борис: Фактически вулканът се състоеше от две части - кратерът на действащия вулкан и една по-ниска част, явно угаснала вече, където ние бяхме опънали палатката. Между двете има едно тясно било и трябваше да се изкачим по него до големия кратер, за да се спуснем по пътеката. Беше доста забавно - от едната страна имаше кратер на действащ вулкан, от другата 2000 м стръмен наклон, поне 45 градуса, пред нас падаха светкавици, а ние ходим по едно билце с широчина около метър, по тъмно, на челници. Валеше и дъжд.

Васко: Беше доста лошо, защото ако завали силен дъжд, тази пепел започва да се стича по улеите на склоновете. Слава Богу, дъждът спря, обаче при слизането изгубихме пътеката и се забихме в един от улеите, а пък там е опасно да се ходи дори и през деня, защото пепелта не е твърда и буквално може да пропадне под краката ти. На много места в тези улеи има и високи отвеси. Така че щом разбрахме, че не сме там, където трябва, останахме да спим там. Намерихме си едно място...

Борис: Където наклонът не беше 45 градуса!

Васко: Сутринта, като се събудихме, установихме, че под нас няма нищо. Просто един улей 1000 м надолу. А пътеката беше на 10 метра встрани! За съжаление бяхме привършили водата, така че прибирането до лагера, което отне няколко часа, също не беше лесно.

Борис: Добре, че по пътя минаха два джипа - от първия ни дадоха вода, а във втория даже имаше място и се качихме.

А водата къде я носехте по принцип? В резервоари на раниците или в бутилки?

Борис: В бутилки. То ние докато карахме, целият багаж беше на велосипедите, само при пешеходните преходи бяхме с раници.

А с езика как се оправяхте? Хората, които срещахте, знаеха ли английски?

Борис: В Кения почти всички знаеха, защото май се учи задължително в училищата, но в Танзания тази практика е отскоро и беше по-зле, въпреки че е официален език и в двете държави. Като цяло нямахме проблеми.

А с храната как се оправяхте?

Васко: Зависи. На места, където нямаше ресторанти и заведения, си готвехме сами - разни супи и такива неща. И банани!

Борис: Бананите там са турбо-евтини, по 1 стотинка струват! Хората си гледат банани, както ние ябълки по дворовете на къщите. Така и не си откъснахме банани от дръвче обаче, макар че ми беше мечта да го направя.

Броихте ли през колко населени места минахте?

Борис: О, много бяха!

Гъсто ли е населено там, как са разположени градовете и селата? По-големи и по-нарядко или обратното?

Борис: Там навсякъде има хора.

Васко: Зависи от района. На някои места, където има вода, растителност и плодородна почва, е заселено плътно. Хората са предимно бедни и разчитат на това, което си произвеждат сами. Повечето са фермери. В полупустините обаче населените места са много по-нарядко - само там, където има вода.

А колко километра изминахте в крайна сметка?

Борис: Около 800.

Някакви съвети към хората, които биха тръгнали на подобно пътешествие?

Борис: Направете си гумите безкамерни с "боза"!

Васко: Хубаво е също така да имате и отпред дисаги или някаква чантичка с най-важните неща, защото иначе е неудобно за всяко нещо да ровите в багажа отзад, а и се губи време.


Някъде по това време касетата в камерата, която ни записваше, взе да привършва, а Борис вече закъсняваше за някаква среща. За финал Васко го попита:

- Кажи сега, кое ти хареса най-много в цялата работа?

- Това, че съм жив. Най-хубавото нещо е, че се завърнах тук.

- То след тая Африка карането из нашите пущинаци вече ще ти е скучно и лесно - подметнах му аз.

- Трябваше да отида в Африка, за да осъзная в България колко хубави неща има всъщност - отвърна той. - Освен всичко друго, имаме студена бира във всяко едно заведение, а не само някаква топла кола; няма купища гнусни трънчета, дето няма каране по тях. Абе има някакви плюсове тук, дето не ги осъзнаваш, докато не отидеш на място като Африка.

Тук вече касетата свърши. Точно навреме, както би казал някой. Още снимки и по-подробен разказ очаквайте от Васко в сайта на "Байкария". Надявам се скоро, защото и аз нямам търпение да го прочета!

Галерия

Снимките са предоставени от Борис Петров и Васил Тодев



Add this to your website

Коментари

Моля, влезте в профила си, за да публикувате коментар
Последна промяна ( Понеделник, 29 Ноември 2010 09:27 )
 

Стани сътрудник на MTB-BG.com

Ако желаете ваши материали да бъдат публикувани в MTB-BG.com, ето няколко лесни начина да ни ги изпратите:

ИЗПРАТИ СТАТИЯ

Сложете текстов файл и снимки в архив (zip или rar) и ни ги изпратете, като използвате линка вляво. Във файла напишете вашето име или псевдоним. Ако ползвате снимки от други автори, задължително е те да са дали разрешение за публикуването им в MTB-BG.com и да са споменати имената/псевдонимите им.


ИЗПРАТИ СНИМКИ

Ако желаете да изпратите отделни снимки (до 5 бр.), най-лесно е да запишете автора и заглавието на снимката като име на файла (например: "ivan-ivanov_zalez-nad-Rila.jpg") и да ги изпратите, като използвате линка вляво. Ако желаете да изпратите повече снимки (над 5 бр.), най-добре е да ги сложите в архив (zip или rar) и да го изпратите, като използвате линка вляво. Можете в името на архива да посочите автора и заглавие за албума (например: "ivan-ivanov_karane-v-Rila.zip") или да включите в архива текстов файл, където да добавите име/псевдоним, заглавия и описания на снимките. Ако не сте автор на снимките, задължително е да имате разрешение от автора за публикуването им в MTB-BG.com и да посочите неговото име/псевдоним.


ПОВЕЧЕ...

Ако желаете да разгледате всички начини, по които можете да ни изпращате материали за публикуване, натиснете линка вляво.

Партньори