Огън и вода

Понеже бях обещала, трябваше да организирам второ каране из Шуменското плато, по настояване на някои, които пропуснаха първото… (Ники Милчев). И като съм обещала, действам. Само ще кажа, че 13-ти си е 13-ти и е желателно по възможност да не се предприемат никакви действия. Стоите и си кротувате, докато мине! Да, ама аз реших да си пусна събитието на 13-ти, в резултат на което го пусках три пъти и трих два, докато ми се получи.

Предната събота гората беше огнена, пъстра, топла, невероятна! Нямаше как да пропусна възможността да събера всички желаещи да й се порадват. Синоптиците обаче, вещаеха дъждец за следващия уикенд, вероятността за който стремглаво растеше – 50-60-80 %. Количеството на мераклиите за каране намаляваше правопропорционално. А аз си чаках. Чаках да наближи краят на седмицата и да видя кое ще надделее – огънят на гората или водата.

В четвъртък админът на „Колоездене – Варна“, основните „доставчици“ на колоездачи към Шуменското плато, сподели че окончателно се отказва от мероприятието при 94-процентна вероятност за валежи. Не му върви на това събитие и това е!

Аз обаче, продължавах да си чакам и следях с интерес как всички се надъхват един друг колко много ще вали и как няма смисъл да се кара, как карането трябва да бъде за удоволствие и т.н. и-и-и в другата крайност – хората, които с нетърпение чакаха калта. Ще си помисли човек, че в кал е много гадно да се кара… /Който го е правил, знае за какво говоря./

В петък заваля. Седях си в офиса и цял ден следих прогнозата, която си беше все така отвратителна. Отказах двама-трима, които мислеха да идват въпреки времето и чаках да се прибера, за да взема окончателно решение какво ще се случва с похода, а то клонеше все повече и повече към отменяне. Не му върви…

Реклама

Да, ама… не. Звънна ми Тошко от Търговище, разбрал случайно, че ще има някакво каране. Да не вземел да изтърве калта, за която толкова отдавна си говорим и чакаме с нетърпение. Писа ми Марто от Разград – ние със Симо идваме на ход! Ники от Варна заяви в публикация, че само потоп може да го спре. Станислав от Шумен само попита – „Утре?“. И тогава вече взех да поддавам. Един по един, изникваха като гъби след дъжд, разни ентусиасти, на които очевидно много им се караше. К’во като ще вали? Не мога да им чупя кефа заради някакъв си дъжд!

Въпреки всичко здравият разум ме подтикваше да взема разумно изглеждащото решение да отложа мероприятието за по-благоприятно време. Започвайки да пиша публикацията за отменяне на събитието, обаче… написах, че НЯМА да го отменям. Предупредих да носят дъждобрани, шнорхели, плавници и други подобни, обещах да пием чай и зачаках да дойде утрото.

Настана един ентусиазъм. Отново се повдигна въпросът за прогнозата. Вероятността за валежи беше паднала от 94 на 60 %. И това вече изглеждаше обещаващо! Още не мога да си обясня обрата. При покачване към 60, никой не искаше да идва, но когато падна до 60, нещата вече бяха други!

Няколко човека бяха заявили участие, но това не значеше нищо. Беше ясно само едно – аз трябва да съм там, а дали ще дойде някой друг… никой не знаеше.

Двама луди фена от Бургас помолиха да дам актуална информация за обстановката рано сутринта, за да преценят дали да тръгват на път. След 15 мин. заявиха, че без значение какво е времето, са решили да се разходят до Шумен, щото имат да ми връчват една бутилка вино, завещана от Димитър Велчев предния път. Надъхвахме се, ама навън си валеше и валеше.

Сутринта се събудих в 6:20 ч. Докато се опитвах да отворя очи, долових шума на кротък, но напоителен дъжд. „Прекрасен“! Реших, че не съм се събудила случайно толкова рано. Трябва да предупредя хората изобщо да не си правят труда да бият толкова път.

Драснах на Ники от Варна:
– Не е потоп, ама си вали кротко и напоително. Чудя се дали да казвам, или да си трая?

Ако напишех и една дума, навяваща мисъл за вода, всичко щеше да бъде изгубено. В момента валеше, но можеше и да спре. Имаше цели 3 часа до срещата.

Обсъдихме ситуацията, прегледахме прогнозата – неблагопрятна. След много кандърми от моя страна Ники се съгласи:
– Отказваме се. И сега, ако карате и ми изтипосате някакви снимки, ще ви изкъртя!
– Ще караме сигурно… – признавам си аз и рязко сменям стратегията: – Абе, я се товарете и идвайте!
– Ей туй е приказка!

Варненци набързо съгласуваха нещата помежду си и тръгнаха към Шумен.

Междувременно писах и на бургазлии. И на тях изобщо не им пукаше, че вали. Товарят се и идват!

Луд умора няма! Щъкам си из къщи, нетърпелива да дойде време купонът да започне и им се кефя – няма такива хора! Няма такъв мерак! Чак не мога да повярвам, че се случва.

Навличам де що има непромокаеми атрибути из къщи и поемам към парк „Кьошкове“, където е мястото на срещата. Вали кротичко, ама постоянно, но времето е меко – голям бонус! Че ще се мокрим е ясно, дано в гората да не се усеща толкова. Пуснала съм вече мухата да направим едно заслонче. Ще покараме, ще запалим огън, ще се стоплим, доколкото може, ще хапнем, ще изпием виното на Велчев и ще се приберем по живо, по здраво.

Пристигам на паркинга – вече са там. Превалява, ама те разтоварват. Тия вярно мислят да караме! Няма чайчета, няма майчета! Прескочихме до магазина за провизии. Все пак трябва да се пече нещо на тоя огън. Организирахме се и потеглихме.

Тринадесет ентусиасти от четири различни града, болни от една и съща болест – колоездене, събрани с обща цел – да се размажат от кеф въпреки неблагоприятните условия. Огънят все пак надделя над водата!

Бухнахме се в гората и шоуто започна! Дъждът пък спря. Ще ни плашат с прогнози! Всеки път се заричам, че няма да се влияя от глупостите, които обещават синоптиците и все пак продължавам да им се връзвам. Вода отгоре нямаше, ама вода отдолу – колкото искаш. Пък аз искам. Много! Оказа се и не само аз.

Караме по черна пътека, посипана с паднали листа, наоколо е тихо и спокойно, разстлала се е мека пелена от мъгла. Аз съм в края на групата, някъде отпред се чуват крясъци. Възторжени крясъци. Намерили са си локва! И й се кефят, ама толкова много, че цялата гора кънти от искрен смях.

Ще вали ли? Ще си стоим вкъщи ли? Ще бъде гадно в гората? Ще има кал? Че какво по-хубаво от това! Пълен кеф!

Обрисахме, колкото можахме. Омазахме се също толкова. Реших да се възползваме от „намалението“ и да отидем до „Ханкрумския манастир“, който по това време на годината е заобиколен от ловджии, ама днес надали са излезли. Разгледахме. Не можахме да се насладим на гледката, но и мъглата беше красива. Вече беше време за заслончето, а то се намира до още един скален манастир „Момина скала“. Непосредствено преди заслона попадаме на ловджиите. Стоят край джипа, наредени в полукръг около едно повалено диво прасе.

– А, така-а-а. Това можеше да е колоездач! – казвам уж на майтап, осъзнавайки в каква грешка съм била малко по-рано.

Разхвърлихме колелета, раници, дъждобрани, пържоли, бири и т.н. Поговорихме, посмяхме се, позабавлявахме се, изпихме виното, бирите, уискито и ракията и стана време да си ходим. Свечеряваше се. Капка дъжд не капна! Ама пък ни чакаха още локви по пътя.

Карайки по горската „магистрала“, която е една от най-културните черни пътеки по платото, установих че непосредствено след дъжд има доста яки локвички на места. Аз, като видя локва, не мога да се стърпя, особено пък щом ще се прибирам вече – газ до дупка, хвърчи вода – кеф! След мен май също си избухваха, съдейки по смеховете.

Някой отзад се провиква:
– Нев е запазила най-якото за накрая!

Ухилвам се още повече и още по-надъхана правя опит за минаване през следващата локва, която обаче е значително по-голяма от предходните. Знам, че ще цопна. Усещам го, ама не ми пука. И, разбира се, заоравам точно посредата! Ха-ха. Хубавото е, че обикновено имам късмет с паданията и само се подпирам, потъвайки до глезена в локвата. Мокра, но цяла! Още по-развеселена. Народът покрай мен и той щастлив. Какво повече му трябва на човек?

Слизаме в цивилизацията. Време е за автомивка. Налага се да развалим пари на касата на бензиностанцията. На вратата срещам Милко, който вече е направил това. Само за протокола: Милко си донесе спасителен буй, който беше закачен на раницата му през цялото време. Та, тоя човек зачулен с дъждобран и кален до уши, току-що е развалил пари на касата. В момента на вратата сме още двама такива красавци. Излиза един от служителите, грабва петте лева от ръцете ни и казва – аз ще ви ги разваля! Отново бурен смях. Ама щастливи-и-и!

Хвърляме колелетата на земята. Едни мият, други чакат. Тъмно е, но ясно се вижда как очите ни светят. Светят от щастие! Павката стои до мен, подпирайки калното си колело, усмихнат до уши поглежда ме безмълвно и вдига ръка за „дай пет“. Няма нужда от думи. Всичко е ясно. Чуквам я аз. След него Христо подава ръка, отвръщам – стика я здраво. Около мен са 12 човека, които нямат нужда да си кажат нищо повече.

Leave a Reply

XHTML: You can use these tags: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>