Начало Други Интервюта На две колела с Уоутър Клепе
На две колела с Уоутър Клепе
Написано от Любомир Ботушаров    Понеделник, 26 Декември 2011 09:38    Печат

Белгиецът Уоутър Клепе дойде в България преди повече от две години и няма да е пресилено твърдението, че оттогава той промени представата на много хора за много неща. И причината не е в това, че побеждава наред в ХС/маратон състезанията на целия Балкански полуостров - тогава той би бил просто един добър спортист. Всеки, който го познава лично обаче, знае колко заразна е пристрастеността му към колоезденето, колко отворен и приветлив човек е той, винаги готов да сподели опита си, винаги прям и открит.

Затова още след първите му 1-2 месеца в България знаех, че той може да сподели много с читателите на МТБ-БГ. Бидейки човек, който е карал на много места в Европа, а и извън нея, той е в уникалната позиция да може да погледне българската сцена и отвън, и отвътре. В този смисъл може би дори е добре, че от първоначалното намерение за това интервю до реалното му осъществяване (в средата на месец октомври 2011 г.) изминаха две години. В тях Уоутър се запозна с много хора, участва в много състезания, наблюдава развитието на спорта в двата му може би най-бурни сезона до момента. Сега той е в средата на престоя си тук и може да говори както с поглед назад, така и с мисъл напред. Вярвам, че това, което той сподели, ще е интересно за всеки, който обича планинското колоездене - от прохождащите, едва запалили се карачи, до най-сериозните състезатели и организаторите на събития. Всички имаме какво да научим и за какво да помислим, след като прочетем следващите редове...

Здрасти Уоутър, в България си повече от две години и вече доста хора те познават, но би ли се представил накратко?

Уоутър Клепе, белгиец, в момента на 34 години. Преди бих казал, че съм хоби колоездач, но в Белгия вече има все по-малко такива, всичко става „професионално“, в това число и аз, предполагам... Обичам колоезденето и състезанията са само част от него, а аз обичам и всичко друго, което се включва, всички видове колоездене.

Когато се появи в България, ти беше нещо ново за нашата МТБ сцена и все още нямаш „български аналог“. Усещаш ли това по някакъв начин в отношението на хората, например в състезанията, а и извън тях?

Да, може би има нещо такова. В състезанията може би не чак толкова, вече не, защото там нещата са прости – има трасе, има резултати, сравняваш времената и виждаш разликата. Вярно е, че в началото тя бе голяма, но в последните години времената стават все по-близки, българските състезатели стават все по-добри и това се вижда. На моменти дори е невероятно колко бързо се развиват нещата. Ако сравним резултатите от велорали „Черни връх“ през 2009 г и сега, това се вижда съвсем ясно.
Но интересното в отношението на хората като че ли е повече извън състезанията, например при тренировки и обикновени карания. Тогава се случва да съм изненадан или малко шокиран от уважението, което хората изпитват към мен заради това, че съм добър състезател. А аз съм си най-обикновен колоездач, но хората понякога гледат на мен като на нещо друго.
Вчера например карах с един приятел и той ми обясни, че това според него си е и в народопсихологията, дори и в исторически план, че в България хората имат нужда от водач, лидер и че вероятно виждат такъв в мое лице. Аз му казах, че изобщо не се виждам в тази светлина и той промени думата на „учител“, което е по-добре, защото в Белгия колоездачният спорт е с дългогодишна история, над 100 години, и аз самият имам 20 годишен опит, така че да, ако някой има нужда от съвет, от помощ, аз обичам да споделям моя опит. Но, от друга страна, аз не съм и идеалният учител – виждам например, че Бойко (Танчев – бел. ред.) се справя по-добре от мен с това.

Какво те доведе в България и с какво се занимаваш тук?
Дойдох тук заради работата на съпругата ми Катрин, която е дипломат. Това нейно назначение се оказа перфектно за мен, макар че има и отрицателни страни – тук сме само за 4 години.
А какво правя тук, хмм, добър въпрос – може да се каже, че изпълнявам функциите на домакиня (смее се) - грижа се за дома, водя дъщеря ни на детска градина и други такива неща, но това отнема около 2 часа дневно, така че останалите шест часа остават за каране. Май основно с него се занимавам тук.

Може ли да се каже, че тук имаш повече време за кране, отколкото в Белгия, или по-скоро „излишъкът“ се уплътнява от други ангажименти?
Логически би трябвало да имам повече време за каране тук, но странното е, че когато погледна велокомпютъра, в който имам данни за това колко часа седмично съм тренирал, в Белгия, където работех, средно имах по 10-13 часа каране седмично и сега в България отново имам по толкова. И на мен ми е трудно да разбера как се получава така, може би са виновни кебапчетата и бирата!

В началото много хора мислеха, че си професионален състезател. Бързо се разбра, че не си, което води до неизбежния въпрос: как поддържаш толкова добра форма, особено в Белгия? Как съчетаваш карането, работата, семейството и приятелите, при положение че денят има само 24 часа?

Мда, крайно време е да променят това с 24-те часа!
Може би точно сега е оправдано да се каже, че съм професионален състезател, доколкото не правя нищо друго, освен да карам колело и съм спонсориран да правя това. В Белгия си имах работа и спрямо нея колоезденето бе странично занимание, със сигурност не основното за деня. Даже, ако се върна към предишния въпрос, тук карам по 13 часа седмично, а там тренирах по толкова. Има голяма разлика между двете неща и тук се крие отговорът на сегашния въпрос – защото ако имаш един час тренировка, в този час можеш да постигнеш доста. А ако просто караш, тогава е различно. Например, ако отидем до Лакатник и караме там 4 часа, с пътя дотам и обратно стават 6 часа, но ефектът от тези 4 часа каране ще е горе-долу като от половин час целенасочена тренировка.

А придържаш ли се към строг тренировъчен график и режим?

Мисля, че някъде във форума я има публикувана обичайната ми тренировъчна програма, но трябва да се отбележи, че това винаги е специфично за всеки човек, тъй като зависи и от възможностите на тялото, на сърцето му, от възрастта, от пола, от цял куп фактори. Но ако някой желае, мога да отделя един ден, да направим няколко проби с тренажор или във фитнес и да му помогна да си състави някаква базова тренировъчна програма. Защото ако човек тренира по един час на ден, да речем  в 3 или 4 дни от седмицата, и прави по едно по-дълго каране в края й, например около 3 часа, това са общо 6-7 часа седмично и са достатъчни човек с дадености да се превърне в чудесен състезател.

Хранителен режим?

Не, не съм професионалист. (смее се) Проверявам си теглото, разбира се, зная че през зимата то се увеличава и ако достигне някаква горна граница, просто намалявам порциите, но не се ограничавам и лишавам от определени видове храни или нещо подобно.

Какъв е обичайният брой състезания годишно, в които участваш?

Първо трябва да уточня, че при многоетапните състезания всеки ден го броя като отделно състезание. Докато живеех в Белгия имах по 55-60 състезания годишно. Сега със сигурност са по-малко, наскоро ги броих и тъкмо бяха достигнали 35.

А кои са най-интересните или най-любими състезания, в които си карал през годините?

Хмм, труден въпрос. По принцип много обичам многоетапните състезания, затова си мечтая за подобно и в България, защото за мен едно от най-важните неща, които правят дадено събитие хубаво, е атмосферата, а не само карането. В това отношение много от МТБ състезанията са прекрасни точно заради готовността на хората да си помагат при нужда, а при многоетапните състезания всеки има трудни моменти – може да са в различно време, по-рано или по-късно, но всеки стига до предела в някакъв момент. И вечер в лагера обикновено тези, които са по-свежи, помагат на изтощените, например измиват им байковете или нещо друго. Също, много е приятно да има хора от различни държави, всякакви хора от всякакви места и всички те сякаш са в един отбор и говорят на един език – колоездачния.

През годините съм участвал в много такива многоетапни маратони и трябва да отбележа, че за съжаление най-популярните сред тях се превръщат в най-лошите от моя гл.т., а по-малките бих определил като най-добри, защото при най-големите, предполагам е съвсем нормална промяна, но при 1000 участници и огромен медиен и спонсорски интерес, те започват да привличат и хора с погрешна за мен нагласа и поведение. И ако от тези 1000 участници 300 са дошли с такава нагласа, това се усеща доста отчетливо. В същото време тези хора, за които говоря, те обикновено знаят и търсят само най-големите състезания, изобщо не се ровят за по-малките прояви, за по-новите такива – те не ги интересуват, тъй като този тип състезатели преследват слава, пари, и аз не знам какво точно... И затова по-малките състезания, например тези в Полша, са страхотни! Хората в тях имат съвсем сходни нагласи и са дошли за едно и също нещо.

В това отношение българските състезания отново ми отвориха очите. Атмосферата в повечето случаи е страхотна. Спомням си, когато дойдох тук, първото състезание беше в Узана – беше Рай, защото хората са безгрижни, не са напрегнати. Да, отиваш на състезание, даваш всичко от себе си, бориш се, но след това вечерта се забавляваш, разговаряш с приятели, пиете бира, обсъждате изминалия ден. Така че българските състезания в момента са много добри!

Едно от най-популярните многоетапни състезания в света е TransAlp. Ти си участвал в него, ще ни разкажеш ли как изглежда то през твоите очи?

Да, участвал съм веднъж и останах със смесени чувства. През въпросната година работех доста, на смени, бях млад и луд и често бях в ситуация да приключа нощна смяна събота сутринта, да поспя няколко часа, да се кача на колата до Швейцария, да карам в състезание и в понеделник в 6 ч сутринта отново да застъпвам работна смяна. Ако човек прави това постоянно, придружено и от връзка с приятелка, в един момент става убийствено. И така, точно през тази година нещо ми стана, изтощих се, нямах достатъчно бели кръвни телца, бях много слаб и изобщо не трябваше да ходя на такова състезание. По едно време едва изкачвах стълби и докторът ми беше казал да си дам 3 месеца почивка. Но... знаете как е, платил си си, значи отиваш и участваш!

Поради тази причина успях да завърша само 3 или 4 етапа, което бе разочароващо, както и фактът, че това състезание трябва да се казва ТрансАсфалт... в единия от дните имаше поне 70% асфалт. Иначе страхотна природа, перфектна организация, хората определено имат опит. Но атмосферата и теренът не бяха толкова добри.

Това означава ли, че ти предпочиташ трудните пътеки и терени?

Да, обичам планинското колоездене!

А как стоят нещата при другите ХС състезатели в Европа, може ли да се каже, че повечето от тях харесват такъв тип пътеки? Питам те, защото в България битува едно схващане, че ХС карането е само по някакви гладки пътеки и черни пътища и се свежда само до физическа издръжливост, а уменията остават на заден план...

Не, не всички харесват технични пътеки, но има всякакви хора, всеки харесва различни неща. Първо, трябва да уточня, че аз съм състезател по маратон, рядко карам в класическия ХС формат с обиколки. Но и при маратона хората и състезанията са различни. Например, не може да се сравняват германски и френски маратон. Французите обичат техничните терени и на техните маратони обикновено не отиваш с твърдак! Дори и състезателен ХС велосипед само със 100 мм ход не е достатъчен, защото в тези състезания има доста „истински“ препятствия. Ако пък отидете в Германия, там средната скорост обикновено е над 25 км/ч, все едно карате по германска магистрала. В Белгия положението е смесено – някои от състезателите ходят всеки уикенд в Германия, други събират пари и сили и се отправят на приключение във Франция.

Що се отнася до типичните ХС състезания, всеки може да погледне в Google и YouTube, да намери кръг от СК или друго голямо състезание и вероятно ще си промени представите за това как и по какво се кара в тази дисциплина. По принцип ХС трасетата трябва да са изключително трудни и за изкачване, и за спускане. Така че за миналогодишното състезание в Карлово, когато хората казваха, че е трябвало да си набавят катерачна екипировка и туристически обувки... е, това е крос-кънтри! Трябва да има предизвикателство!

Местна особеност ли е фактът, че състезанията от типа маратон или точка до точка са по-популярни от класическия формат с няколко обиколки, или се наблюдава такава тенденция и в другите европейски държави, Белгия например?

Вие всъщност сте някъде по средата, защото нямате маратони (За тях се изисква минимална дистанция 60 км – бел. ред.), нямате и много крос-кънтри състезания, а реално погледнато състезанията не са и от точка до точка, т.е. между две различни точки. Иначе, това което го има тук, между 30 и 45 км като голяма обиколка или между две различни точки, е най-популярно сред „нормалните“ хора. Същинските професионалисти, заради парите или по други причини, посещават най-вече крос-кънтри състезанията с обиколки, но според мен, ако е планински колоездач, човек обича да изследва нови места, нови пътеки, така че да, маратонският тип състезания са най-популярни сред масовите участници. В Белгия например всеки уикенд колоездачите обикновено имат избор между 3-4 състезания и обикновено едно от тях е с обиколки, а останалите са от маратонски тип. Има разлика и в броя на участниците – в ХС състезанията те обикновено са 50-100, а в другите се събират и по 1000.

След като се върнахме в България, какво е впечатлението ти за нивото на развитие на планинското колоездене тук – както общо, така и от спортна/състезателна гл.т.?

Аз вече споменах, че българските състезатели осезаемо вдигат нивото си. Но не е само това.

Когато дойдох в България, първите няколко седмици карах само из София или сам по пътеките на Витоша, като постепенно се запознах с много от активно каращите хора в столицата. Но това бяха петдесетина души и като видех някой на улицата, имаше голям шанс да го познавам, да е един от тези хора, ако не лично, поне да съм го видял на състезание или другаде. А сега, две години по-късно, виждам запалени и добре екипирани колоездачи навсякъде и повечето от тях  никога преди не съм ги виждал. Така че, не знам, според мен броят им се е увеличил не двойно, не тройно, а дори повече. Ако продължава с такива темпове, скоро ще стане като в Белгия! (смее се)

Кои са основните плюсове на България от гл.т. на МТБ, кое не ти харесва и какво е хубаво да подобряваме в бъдеще?

Основният плюс е, че възможностите за каране тук са безкрайни. Страната е Рай за планински колоездачи!

Какво не ми харесва... може би това, че хората в градовете, а и извън тях, още не са готови за колоездачите, не обръщат достатъчно внимание на тях, като се движат, но това не е свързано толкова с планинското колоездене.

Специално по отношение на него е много добре и това, че тук отношението към спорта и към карането на колело все още е много хубаво. В Белгия също беше така, но постепенно се появиха „гнили ябълки“, така ги наричам – хора с погрешна нагласа. Тук все още няма такива, макар че един ден ще се появят. Засега обаче всички просто споделят общо хоби, забавляват се заедно, включително и когато се състезават и това е голям плюс.

Като минус бих посочил евентуално все още малкият размер на общността и това, че комуникацията между отделните хора и групи не е много добра. Хората и клубовете трябва според мен по-често да се срещат на живо, да обсъждат проблеми, да споделят опит – така те могат заедно да правят контакти със спонсори, да намират финансиране, да си помагат с организацията на събитията.

Връщам се замалко към спортната тематика. Стана ясно, че не си професионалист, но все пак си спонсориран. Кажи ни как са устроени тези отношения в страните с по-развито планинско колоездене, каква подкрепа на състезателите оказват спонсорите и какво очакват от тях в замяна?

Не мога да кажа как точно стоят нещата в Германия или Франция например, мога да говоря само за Белгия, тъй като това зависи и от популярността на спорта във всяка отделна държава. Така например, на мен ми се струва, че в Германия планинското колоездене е по-популярно, отколкото в Белгия, така че там може би е по-лесно да се намери подкрепа. Но във всички случаи нещата опират до резултати – за да бъдеш забелязан от спонсорите, трябва да имаш добри класирания, да кажем топ 10, и то през целия сезон.

Как точно работи? В това отношение аз не съм добър пример, моята история бе по-специална, тъй като във второто си състезание победих един от най-опитните и силни състезатели в Белгия. Това не беше професионално състезание, беше един от тези дълги маратони и с него се настроихме приятелски още докато карахме. Когато го победих във финалния спринт, той ме заведе на среща с един от големите отбори тогава и каза „Този човек има талант, той ме победи.“ – и аз бях вътре. Така че имах наистина голям късмет още в началото.

Иначе, обичайната процедура е, когато имаш добри резултати, в Белгия има поне 20 по-големи отбора и всичко е сякаш си търсиш работа – подаваш заявление, казваш какви са ти резултатите, какво искаш да постигнеш, от какво се нуждаеш. Всичко е въпрос на взаимна полезност, на общи интереси. Има например отбори, които са с тясна ХС насоченост, има такива, които включват и дисциплината маратон или пък само нея, има отбори, за които дори резултатите не са най-важното, а търсят хора, които да са добри посланици на планинското колоездене – в тези отбори е по-важна атмосферата, отколкото първите места. Така че ако си добър, ще се намери и подходящият отбор за теб.

Що се отнася до подкрепата, тя също е различна, при това говорим за непрофесионалисти, но обикновено състезателят получава байк спонсор, т.е. велосипед или дори повече от един – зависи от отбора и състезателя. В края на сезона този велосипед може да остане за карача, но в други случаи той трябва да го върне и получава нов модел, а спонсорът продава стария на ниска цена. Отборите обикновено имат и по-малки спонсори, които осигуряват на състезателите им консумативи (гуми, накладки, вериги и венци и т.н.), енергийни храни и напитки, облекло и др. От гл.т. на целия мащаб това са дреболии, но всъщност те са от голяма полза за състезателите, тъй като всеки топ-състезател кара хиляди километри годишно и ползва много повече такива продукти, отколкото обикновените планински колоездачи.

Всъщност единствената разлика между това ниво и професионалистите, като в Белгия може би има само 5-10 такива, е в това, че те получават заплата и покриване на разходите за път, хотели и т.н., докато повечето от хоби-състезателите  покриват тези разходи сами.

Това е основният механизъм за подпомагане на добрите състезатели, а не наградните фондове в състезанията. Казвам това, защото ми прави впечатление как състезатели и в България, и в Сърбия или Румъния, понякога се оплакват, че наградите не са достатъчно големи или нещо от сорта. Факт е обаче, дори да не ви се вярва, че през цялата си кариера до момента никога не съм печелил повече пари от наградни фондове, отколкото на Балканите през тези две години. Например, в Румъния могат да се спечелят 500 евро за първо място в някое по-голямо състезание. Мога да се сетя само за две състезания в Германия, които имат подобен награден фонд, а в Германия има поне 100 състезания годишно. Ако говорим за Белгия пък, там това е просто невъзможно, дори състезателите на най-високо ниво в най-големите национални състезания трудно могат да получат повече от 200 евро за първо място в тях. Така че тук в целия регион наградите са доста добри!

Това обаче има и друга страна, може би не съвсем добра. Хората може да забравят, че планинското колоездене е основно хоби. Може да започнат да приемат състезанията като професия, да разчитат на наградите като източник на доходи, а това може да поведе всичко в грешна посока. Отново наблягам на факта, че аз съм любител, строго погледнато, и моето ниво е все още ниво хоби. Това означава, че за да бъдеш професионалист в Белгия например, трябва да караш поне с 30% над моето ниво. Засега на Балканите май се сещам само за един гръцки състезател, който наистина се изхранва чрез планинското колоездене, и ако ни сравните – мен и него – той е като бърз влак, а аз като пътнически, дето спира на всяка гара. Така че моят съвет към всички е да не се втренчват в наградните фондове и да не забравят, че за нас това е хоби, това е неделно занимание с приятели, забавление, предизвикателство, но не и начин за прехрана. Защото не само тук, а в целия свят, хората, които се изхранват от състезания са единици.

Затова, отново ще повторя, най-важното е добрите състезатели да получават подкрепа чрез спонсори и отбори – защото хобито си е хоби, но при по-високо ниво на каране и редовно участие в състезания разходите нарастват значително. Надявам се, че с разрастването на пазара спонсорите ще видят, че това не е лоша форма на реклама, и че повече пари ще се насочат за редовна подкрепа на състезатели и отбори, отколкото за наградни фондове.

Ти самият си организирал състезания в Белгия, а вече и в България (Купа „Мургаш“ като част от велоклуб „Мамут“) - когато си в тази позиция, на организатор, кое е най-важното за теб?

Тъй като състезанията се организират за голяма група от хора, трябва да се направят така, че да са забавни за всеки, или поне за повечето от тях. Така че не трябва да се изпада в крайности по отношение на трасетата и натоварването например, трябва да са съобразени с целевата група.

Но преди всичко, най-важното е безопасността на участниците, защото специално в България имате съвсем, съвсем истински планини и понякога се е случвало да се зачудя какво би станало, ако някой падне лошо на дадено място, особено в лоши условия като онзиден (интервюто е взето през месец октомври, малко след изненадващия първи сняг – бел. ред.). Затова и в състезанията тук, в които съм помагал, това и маркировката са двете най-важни неща за мен.

Всичко това отново струва пари, не малко. Но това е инвестиция, която просто трябва да се направи. И отново опираме до това, че ако организаторът трябва да реже разходи отнякъде, по-добре е това да стане от наградния фонд, за да има средства за безопасността на участниците.

Както казах, маркировката е другото много важно нещо. Предполагам, че добрата маркировка зависи и от опита. Важно е да се разбере, че в състезанията нещата в крайна сметка опират до скоростта – когато ти се налага да се оглеждаш за знаците или дори да се замисляш за тях, това веднага намалява скоростта. Така че това е нещо, в което се опитваме с велоклуб „Мамут“ да бъдем безупречни. На мен дори ми е трудно да разбера защо не всички успяват да направят подобна маркировка, тъй като това не изисква допълнително финансиране или огромни ресурси – в случая с купа „Мургаш“ двама души поставяме маркировката за един ден и я сваляме за още един, това са 9 часа каране... Но отново, може би е въпрос просто на натрупан опит.

Всяко състезание, дори и по-кратките, подлага тялото на сериозно натоварване. Ти си участвал в някои изключително тежки надпревари. Каква е рецептата ти за възстановяване след това?

Има различни възстановителни напитки, масажи и т.н., всеки знае това, но за мен най-важното (а и най-трудното) е, когато завършиш, да спреш за малко, да се заредиш с напитки и храна и да продължиш да караш, с високи обороти и леки предавки, и това трябва да е поне 30 минути. Този трик помага в началото на следващия ден да се чувстваш с 50% по-добре.

Сънят също е важен, но не толкова след състезанието, колкото преди него, и не само нощта преди, но поне няколко дни преди старта.

Активният спорт винаги е свързан и с опасността от контузии, било от падания или от редовното натоварване. Как гледаш на това и какъв е твоят опит?

Старая се да карам с малко здрав разум, или пък с малко лудост, може би е едно и също. Не обичам докторите, и те не ме обичат (смее се).

Да, всички падат, аз също съм имал доста падания, за щастие не съм чупил кости, но съм имал доста спуквания, също и разкъсвания на мускули, например от падане върху остър камък... Но, изтърпяваш болката и продължаваш. Специално за мускулните травми е добре в края на сезона човек да си почине 1-2 седмици, да им даде възможност да се възстановят на спокойствие. Но като цяло за всички травми, ако трябва да избирам дали да карам, усещайки болка, или да не карам, избирам първото. Пристрастен съм, какво да правя? (смее се)


А какво друго обичаш да правиш, освен да караш колело?

Обичам да пътувам, да проучвам. Само ми дайте раница и няма значение дали ще е с колело, мотор или пеша. Обичам всички видове приключения, но дори и спокойните пътувания със семейството също ми харесват много.

Друго любимо занимание са филмите, макар че сега с Елиза (дъщеря му) не ми остава толкова време за това хоби. А и в Белгия съм свикнал с взимането на DVD дискове под наем, докато тук май всички теглят филмите от интернет, а аз просто още не съм се научил да го правя. (смее се)

А сега няколко кратки въпроса за байковете... колко велосипеда имаш?

Протестирам, това е нечестен въпрос! Аз съм пристрастен към байковете, а освен това имам добри спонсори и винаги съм имал... така че, да, имам доста велосипеди. Това се дължи и на черта от характера ми – много ми е трудно да изхвърлям неща, които съм ползвал. С удоволствие мога да дам на някого, но ми е много трудно да го изхвърля, дори когато е в плачевен вид като старите ми състезателни обувки например. Така е и с байковете – винаги, когато получа или си купя нов, той е по-лек, по-добър, но и старият не е лош, и той си има характер, така че обикновено го запазвам за всеки случай.

Така че в момента имам, в България и Белгия общо, 6-7 байка, включително един градски, един титанов твърдак Corratec, който купих на старо от сантиментални съображения (едно време имах същия такъв за състезания), и, разбира се, настоящите ми велосипеди Vivelo.

А кой от тях ти е най-любим и защо, ако има такъв?

Хмм, точно това е една от причините да имам няколко, тъй като всеки от тях е добър в различни условия. Например, в Белгия през зимата има доста кални състезания и дори плажни състезания, с пясък и солена вода, и за такива условия титановият байк е идеален. Но наистина, всичките си ги харесвам и ги карам редовно.

Твърдак или меко колело за крос-кънтри?

За мен двойното окачване е по-добрият вариант, особено за Белгия. За България може би и двете са добри, но в Белгия със сигурност задното окачване е много важно и това е така, защото ние там нямаме планини. Така че на мен задното окачване не ми трябва толкова при спусканията – там то ми дава повече комфорт, но не ме прави много по-бърз. Но точно при равните терени в Белгия, където се кара с десетки километри по черни пътища с тези дребни камъчета и неравности, седиш и караш с 25 км/ч по тях – това натоварва ужасно гърба и оттам много бързо се натрупва умора и към краката. Затова там наистина ми е необходимо „меко“ колело – ако не с двойно окачване, то поне нещо като титановия твърдак, което да абсорбира по-добре неравностите.

Тук, в България, в истинските планини, за моя изненада открих, че с твърдак или с двойно окачване, карането е едно и също за мен. Но доколкото ХС байковете с двойно окачване вече са почти толкова леки, колкото твърдаците, бих заложил на тях. И дори бих отишъл по-далеч и бих казал – 29er!

И малко за бъдещето... имаш ли някаква МТБ мечта? Място, на което искаш да караш или състезание, в което да участваш, като условието е да ти се струват далечни и трудно осъществими?

Хмм, не мечтая твърде много, но едно нещо, което ще направя някой ден, но не знам кога, е състезанието BC Bike Race. Но тъй като не бих пропътувал такова разстояние само за да се състезавам, то ще е част от по-голяма ваканция някой ден, със семейството ми и т.н. Ако се наложи, и на 50-годишна възраст бих участвал в него.

Друга подобна надпревара напоследък е Breck Epic, но за нея имам още да проучвам.

А освен мечтите, по-конкретните ти планове какво ново за теб включват?

През следващата година ще се опитам най-сетне да направя Ком-Емине. Това ще ми даде възможност да опозная много нови места, които още не съм виждал.

Също така – Перпендикулярната вселена. Проблемът с тези дълги карания обаче е, че ме откъсват за няколко дни от семейството, а аз така или иначе съм по състезания през уикендите и те не винаги са с мен. Така че ако искам да направя и двете в една и съща година, може би ще трябва за Перпендикулярната вселена да измисля вариант, при който да я направя за 2-3 дни, например да тръгна по-късно и да ви настигна за последните 2 дни, когато ще имате да ми разказвате доста... нещо такова, но лятото още е далеч.

Финални думи?

Ще имам нужда от още 4 години тук!

Макар че за изминалите две карах на толкова места, намерих толкова пътеки, или всъщност точно заради това... просто тук възможностите за каране са безкрайни. Наистина, трудно е да го разберете, ако не сте живяли на място, където трябва усилено да търсите, за да намерите дори една пътека, а в България трудността идва единствено когато трябва да изберете коя точно да пробвате днес. И на всяко такова място човек може да се върне на следващия ден за другата пътека, и на по-следващия...


Add this to your website

Коментари

avatar kvelikov
+2
 
 
Любчо, изпревари ме ти с това интервю...:---)
Станало е супер и Уоутър за пореден път показва колко земен и истински е.
Дано всеки намери полезното в думите му.
Весело!
avatar xcii
0
 
 
Големите най-често са земни.. :)
avatar taurus13
+4
 
 
:) За пръв път успявам да изчета толкова дълго интервю на един дъх...даже накрая ми се искаше да има поне още толкова. Всъщност мога да отправя една препоръка към ръководството на медията - досега публикуваните интервюта бяха предимно със спускачи и скачачи(с малки изключения), а същевременно в БГ има много хора, които практикуват този спорт като хоби и туризъм от много години, а някой от тях и са допринесли много за популяризирането на този спорт, включително и чрез организирането на всякакви интересни прояви, но засега са останали извън "фокуса" и са познати предимно на по-запалените и отдавна каращи хора. Та би било интересно да се публикуват интервюта и с такива хора, а не само със активно състезаващи се, тъй като основната маса колоездачи в нашата страна са си основно хоби карачи.
avatar admin
0
 
 
Милко, такава беше идеята от самото начало, но все пак Ева, която започна тази серия интервюта, се движи повече в средите на спускачите и състезателите, затова те преобладават засега. Пък и състезателите са някак по-известни, както сам си споменал. Ще работим за разнообразяване на рубриката, обещавам. Пак казвам, замисълът е в нея да бъдат представяни всякакви хора.
avatar boi4ka
0
 
 
Страхотно интервю... Завиждам Ви, че имате възможност да карате с подобен човек:)))
Крайно време е всички да осъзнаят, че България е невероятно място, както за планинско колоездене, така и за туризъм и разходки.
Карайте, радвайте се на дивотията и пазете хубавата ни природа:))))
Още веднъж поздрави за интервюто!
avatar antares
0
 
 
Прекрасно интервю! Браво, Любчо!
Моля, влезте в профила си, за да публикувате коментар
Последна промяна ( Понеделник, 26 Декември 2011 19:00 )
 

Партньори