Начало Събития Събития 2017 Home Mountain Enduro 2017 - състезанието, което ще се помни!
Home Mountain Enduro 2017 - състезанието, което ще се помни!
Написано от Любомир Ботушаров    Сряда, 19 Юли 2017 16:04    Печат


Home Mountain Enduro vol.3 за момента е най-бруталното и епично българско състезание, случвало се в дисциплината ендуро, и се надявам още дълго да запази тази титла, защото никак, ама съвсем никак не желая да карам някога отново в такива условия!


Всъщност "брутално" и "епично" са някакви умалителни за всичко, което преживяхме. Още си спомням първото издание на витошкото състезание, което във физическо отношение си остава най-трудното ми каране, така че до средата на неделния ден (16 юли) все си мислех, че третият път все пак ще е по-добре... И тогава, достигайки старта на третия етап, мизерията стана пълна и недостижима!

Втори ден мислите се прескачат в главата ми, без изобщо да успея да съставя ясен план за този репортаж. Да си разкажа нещата през моя поглед е най-логично, но не знам доколко ще е полезно - погледнете мястото ми в класирането и ще разберете, че в това състезание не бях мерило за нищо, освен за бавно каране. Ще пробвам все пак с изпитаната хронологична рецепта, пък дано освен собствените си неудачи, успея да предам и успеха на всички тези, които не се отказаха до последно...

Тренировките

Събота бе един прекрасен ден за каране! Прохладен по летните стандарти, особено в планината, където ни посрещнаха сухите и бързи пътеки.

Най-трудното нещо в този ден бе качването на лифта. :) "Драгалевски" е едно от най-неприятните съоръжения, поне за хора, които не го ползват редовно, така че на горната станция изобилстваше от истории за изпуснати или одраскани велосипеди, падания при самото сядане, та дори имаше и контузени. От друга страна, това праисторическо недоразумение все пак ни спести много усилия и позволи на по-активните да направят поне по две спускания на първи и втори специални етапи, преди да продължат по билото към другата част на планината. Така че положението беше "с него зле, без него още по-зле".

Иначе карането беше добре, на моменти даже перфектно. Етап едно бе изцяло нов за ендуро състезанието, но добре познат на всеки, който е започнал каранията си на Витоша преди 10 или повече години. Началото му бе от долния край на пистата "Витошко лале" (любителите на конспирациите могат веднага да заподозрат връзка с един от спонсорите на събитието), а до първите къщи на Симеоново дължината бе около 5.7 км, което го прави един от най-дългите етапи в българско събитие от този тип. В началото му имаше доста въртене, защото наклонът бе по-малък; после се караше дори няколкостотин метра по стар асфалт до междинката на кабинковия лифт, а оттам надолу се следваше пътеката, позната като "Кимбата" - едно време на нея се провеждаха първите състезания по спускане, а сега в по-голямата си част бих я определил като лесна, бърза и скоростна, но с много резки изненади, които трябваше да запомним.

Втори етап, трасето за спускане от Голи връх до Бай Кръстьо, в сухо състояние е абсолютно пристрастяващо, но и доста уморително. Корени, дупки и скокчета оформяха на повечето места поне по две линии, а след всичкото помпане, спиране и завиване, тялото ми се чувстваше като след фитнес тренировка.

Третият етап засилваше допълнително това усещане, особено като се опитвахме да го караме без почивки, поне до момента, в който задната ми гума не срещна ръба на един камък, напомняйки ми, че тук трябва особено да се внимава за подобни инциденти и да се кара колкото се може по-меко. По четвъртата пътека същото се случи с предната гума и този път реших, че ще я оправям вкъщи и слязох едва-едва, колкото да се убедя, че пътеката от хотела към Бояна си е все същата.

Леките превалявания вечерта не изглеждаха страшни, но прогнозата за неделя бе недвусмислена...

Реклама

Състезанието

Етап 1

№50 готов ли е?
Как ще е готов, като току що е пристигнал на старта...?

Уж времето за първия трансфер от Бояна до Лалето бе достатъчно, ама покрай преобличането (защото първо трябваше да катерим, после да се возим на лифта и накрая пак да катерим), слагането на екипировка и други видове туткане успях да застана на стартовата линия не повече от половин минута, преди да чуя бийпването и да завъртя педалите. Шаш и паника! Няма разгрявки, няма подготвяне на предавки - тръгнах и започнах да въртя, опитвайки се да си спомня всички подробности за предстоящите няколко километра.

Не помня къде точно, но беше преди междинната станция - минавайки през някакви води (най-вероятно на асфалта), предната гума обля очилата ми в пръски (осмислянето на гениалния факт, че бях забравил при тази прогноза да си сложа калник, остана за по-късно) и гората, която и без това си беше мрачна, направо потъна в мъгла. Виждах пътеката, помнех къде има внезапни завои или каменни секции, но не виждах детайлите и твърде късно успявах да си избера линия. Това бе една от причините да карам по-бавно, а другата бе, че исках все пак да запазя сили докрай. Чак преди финала, в най-хубавия участък между дърветата, успях да карам с хъс и скорост - вероятно защото вече трудно натисках спирачките. :)

Бързата размяна на реплики с финиширащите около мен разкри сходна картина - едни имаха моите проблеми с видимостта, други пък бяха падали, на трети веригата беше падала... много неща могат да се случат за 6 км каране, редуващо "газ до ламарините" с "обрати на съдбата".


Етап 2

По време на трансфера, за който този път гледах никак да не се размотавам, времето все още се държеше - облачно, нагоре и мъгливо, но без да вали силно. На практика от Бай Кръстьо нагоре "валеше" мъглата, но не беше дъжд в истинския смисъл.

Въпреки всички дрехи, които бях навлякъл върху себе си (нехарактерно за каране в средата на юли), от лифта слязохме полувкочанени и първо посетихме чайната в горната станция на Голи връх. Този трансфер може би бе разчетен за обедна почивка, защото ни оставаше почти час до старта - затова с Щуров поехме надолу да проверим доколко ръмежът се е отразил на трасето. Инспекцията установи леко влажна почва, рохкава и държаща, но съвсем мокри корени и камъни. Положението изглеждаше като за бобслей, но може би малко по-добро от предишните години. Постепенно мъглата се превърна в дъжд, от което трасето не стана по-добро.

Готови, старт! Още в горната част преди хижа "Сълзица" разбрах, че този път няма да го бъде. Нещо не беше наред или по-скоро нищо не беше в ред - ръкавиците ми се хлъзгаха по мокрите ръкохватки, гумите пък се хлъзгаха по мокрите корени, тялото ми работеше на бавни обороти заради студа, умората се натрупваше, бързо а излишното натискане на спирачките допълнително влошаваше нещата. За трета година се случва тази пътека да е мокра и хлъзгава и контрастът с кефа от предишния ден бе толкова голям, че направо се депресирах. Тътрех се надолу по най-безопасните линии, бавно и измъчено, а на два пъти дори спирах да си почина, защото ръцете ми се напомпаха. Минах го без падане, ако не се лъжа и без слизане, но и без удоволствие...

Чак след това по пътя нагоре към етап 3 установих, че съм карал целия втори със заключен шок (без да искам се беше случило при качването на лифта). Нямаше как да не се сетя за филма "От глупав по-глупав"...

Етап 3

По целия път нагоре към Алеко и заслон "Ушите" си задавах въпроса защо го правя... Защо не бях като другите хора, които в момента си стояха някъде на топло и най-вече на сухо? Да можех поне да кажа, че ми харесва, че гоня класиране или дори че ме е срам да се откажа, но никоя от тези причини не бе налице. Може би просто съм устроен така, че ми е трудно да се откажа от нещо започнато. Може би имаше дори и една мазохистична нотка, едно извратено любопитство колко по-зле може да бъде... Е, намерихме отговор и на това!

До заслона карах с термобельо и джърси, попивайки все по-натрапчивия дъжд. Исках горе да си сложа резервното сухо термобельо, сухите (макар и летни) ръкавици и все още сухото яке, за да оцелея някак при двата дълги етапа надолу. Билото вече бе подгизнало, заслонът от години е затворен и само в преддверието има един квадратен метър, в който гъстотата на обитателите бе като в микробус с бежанци. Свих се някак отвън в един ъгъл под козирката на покрива и облякох последните сухи дрехи, които имах. Дъждът сякаш прие това като предизвикателство и се усили.

Вече гледах на нещата по следния начин - просто да стигна до Бояна, да стигна до колата и раницата със сухи дрехи. Не исках нито да се състезавам, нито дори да карам, но пък нямаше друг начин да се прибера, освен с велосипеда, който ме бе довел в тази мизерия. Мисля, че по това време всяка живинка в планината бе намерила подслон някъде и ние бяхме единствените дръзновители, предизвикващи стихиите.

Стартирах без очила, защото при този дъжд и влага скоро нямаше да виждам нищо, ако ги бях сложил. Полека изкачих краткия баир, преди пътеката да тръгне надолу. Пътека нямаше, имаше кален поток! Вода се изливаше и отгоре, и отдолу - условията може би бяха добри за рафтинг, за колоездене не чак толкова...

Поточето, по което карахме, навлезе в гората, криволичейки в коритото си. Установих два интересни факта. Единият беше, че имах учудващо много сцепление - може би защото си карах бавничко. Другият беше, че най-чистата и безопасна линия бе тази на водата - думата flow никак не е случайна. :)

До края на етапа бях толкова мокър, колкото изобщо бих могъл да бъда. Обувките ми от колоездачни бяха станали аква, панталоните ми не се различаваха от тези на сърфист, току що изплувал от пенливата вълна. Изключение правеше горната част на тялото ми, защитена от водонепромокаемото яке.


Етап 4

Чакайки мокри до кости на старта му, 20-те минути ми се сториха като два часа. Искаше ми се да пия малко изотоник или да хапна енергиен десерт, просто за да правя нещо, но дори под дърветата дъждът бе толкова силен, че не посмях изобщо да махам дъждобрана от раницата и да ровя в нея.

Четвъртият етап бе малко по-плитък от третия... мисля, че това е точната дума. Тялото ми се бе вдървило от студа и добих ясна представа как бих карал, ако доживея някаква преклонна възраст, в която движенията ми са мудни и трудни. Влачех се бавно, дори слязох на 2-3 места, защото просто ми беше писнало от хлъзгави камъни, а контролът ми върху байка бе влошен. Физическите трудности все пак бяха по-малки - истината е, че просто не ми се караше нито метър повече, бях се отказал психологически отдавна. За първи път скоростта не ме вдъхновяваше, не ме събуждаше - на няколко пъти поотпуснах спирачките просто за безопасност и почивка, но концентрацията ми бе напълно изчезнала и за да направя простички неща като завиване или нещо друго, трябваше да насилвам волята си. Няколко човека ме задминаха, питаха ме дали всичко е наред - явно карах ненормално бавно... само колкото да завърша.


И пак състезанието...

Возейки се подгизнал в последните два етапа, искрено се възхитих на хората, които продължаваха да карат "на прекъсвач" и да дават най-доброто от себе си. Ще ги видите в челото на класирането, където е напълно заслуженото им място. Лесно е да бъде похвален всеки, който е завършил, но оцеляването в един или друг смисъл е заложено в човека, т.е. всеки го може; да надвиеш себе си, да не паднеш духом и да се бориш за максимума, въпреки кошмарните условия - това го могат малцина!

В този смисъл е жалко, че точно техните усилия отчасти се оказаха напразни, след като времената от третия етап бяха "заличени" заради повреда във времеизмервателната техника. Въпросът дори не е в това, че този етап е един от най-решаващите - такъв е, защото преди всичко е много труден - и физически, и технически. Нищо не може да се промени постфактум, но може би има какво да се промени занапред, ако не тази, то поне следващата година. Темата обаче е обширна и съвсем не засяга само това състезание, така че може би ще я развия скоро в отделна статия.

Маргарита Христова кара и завърши в условия, в които половината мъже се отказаха или отпаднаха. Стефан Седевчев оглави класирането в категория 40+, а Симеон Павлов бе най-бърз при юношите. Милан Димов избухна с най-добро време във втория етап (не само в категория 30+, но изобщо), бе най-бърз и в четвъртия и това му донесе победата при 30+. Иван Колев дойде със силна закалка от Световните ендуро серии и за пореден път бе плашещо бърз на места, където повечето от нас оцеляваха - така той спечели при мъжете. 

Освен участниците, които издържаха до края, голямо БРАВО заслужават и екипите на организаторите, сновящи по трасетата, както и няколкото фотографи/оператори и запалени фенове, които ни окуражаваха в бедстването. Не само браво, но и благодаря!



Снимки: Анастас Търпанов и Виктор Троянов



Add this to your website

Коментари

Моля, влезте в профила си, за да публикувате коментар
Последна промяна ( Сряда, 19 Юли 2017 16:35 )
 

Стани сътрудник на MTB-BG.com

Ако желаете ваши материали да бъдат публикувани в MTB-BG.com, ето няколко лесни начина да ни ги изпратите:

ИЗПРАТИ СТАТИЯ

Сложете текстов файл и снимки в архив (zip или rar) и ни ги изпратете, като използвате линка вляво. Във файла напишете вашето име или псевдоним. Ако ползвате снимки от други автори, задължително е те да са дали разрешение за публикуването им в MTB-BG.com и да са споменати имената/псевдонимите им.


ИЗПРАТИ СНИМКИ

Ако желаете да изпратите отделни снимки (до 5 бр.), най-лесно е да запишете автора и заглавието на снимката като име на файла (например: "ivan-ivanov_zalez-nad-Rila.jpg") и да ги изпратите, като използвате линка вляво. Ако желаете да изпратите повече снимки (над 5 бр.), най-добре е да ги сложите в архив (zip или rar) и да го изпратите, като използвате линка вляво. Можете в името на архива да посочите автора и заглавие за албума (например: "ivan-ivanov_karane-v-Rila.zip") или да включите в архива текстов файл, където да добавите име/псевдоним, заглавия и описания на снимките. Ако не сте автор на снимките, задължително е да имате разрешение от автора за публикуването им в MTB-BG.com и да посочите неговото име/псевдоним.


ПОВЕЧЕ...

Ако желаете да разгледате всички начини, по които можете да ни изпращате материали за публикуване, натиснете линка вляво.

Партньори