Начало Събития Събития 2013 Enduro Warriors Challenge - репортаж
Enduro Warriors Challenge - репортаж
Написано от Любомир Ботушаров    Неделя, 17 Ноември 2013 07:10    Печат

Две седмици след това състезание, което беше първо за България в сравнително новия, но изключително популярен напоследък формат ендуро, седнах да нахвърлям впечатленията си от него. Мислех, че ще е съвсем лесно - какво трудно би могло да има в това да опиша едно от най-хубавите състезания, на които съм бил? Но се оказа, че точно това е трудното... каквото и да кажа, все имам чувството, че на живо беше по-добре!


Може би това е, защото този път не отразявах... "Търколило се гърнето и си намерило похлупака", та и аз така - директно се записах за участие и дори за първи път си позволих "злоупотреба със служебно положение", доколкото изпратих на Добри (главния организатор на проявата) своя мейл за регистрация, малко преди да публикувам обявлението за надпреварата в сайта. То пък станало така, че мейлът ми попаднал в папката Спам и е бил забелязан няколко дни по-късно. :))) Нищо де, важното е, че се вредих и на 2 ноември получих състезателния си реквизит, за да се отправя за оглед и тренировка по трасетата:

А защо беше цялото това бързане? Заради ограничения брой места - само 50! Очаквах, че желаещите да пробват този формат ще са повече и бройките наистина се запълниха след около седмица, като дори се натрупаха и малко чакащи в резерв. В крайна сметка организаторите решиха да допуснат за участие и тези резерви, да не ги лишават от тръпката, така че общо станахме около 60 участници, разделени в 4 категории.

Преди да говорим за участниците обаче, нека ви представя организатора - Добромир Добрев. Това е човекът, на чиито велосипед може да бъде забелязан стикерът "I love enduro" (обичам ендурото) и затова нямаше по-логично нещо от това именно той да направи първата стъпка в едно начинание, което може да се окаже доста масов поход. Месец по-рано Добри спечели състезанието Mega Enduro Mountain Hill в Троян (неговият формат можем да наречем условно спускане за издръжливост или маратон по спускане) и за хората, които го познават, това не беше изненада, но като оставим настрана уменията и издръжливостта му като колоездач, той беше единственият, който бе участвал в състезания по ендуро - разбира се, извън границите на страната.

Може би е крайно време да кажа какво, аджеба, е това ендуро? Поредната чуждица? Да, така е, и за много хора думата може би ще остане неразбираема още известно време, но тя се ползва като наименование за сходни дисциплини и в други спортове, така че трудно можем да я заменим с друга.

Ендурото е състезателният вариант на карането, което много хора практикуват от години! Каране, при което баирите не ни плашат, независимо колко са високи и дълги, стига да не се налага да се бъхтим и състезаваме нагоре с по тях. Каране, при което караме заради спусканията, за да се раздадем докрай по онези страхотни планински пътеки, заради които много от нас всъщност карат колело!

И тъй като мнозина може би все още се чудят за какъв точно състезателен формат говоря, ето го и по-детайлното обяснение: Представете си едно хубаво каране с голяма група приятели в район с много пътеки. В рамките на 30-40 км обикновено натрупвате доста денивелация и правите няколко изкачвания и спускания. Нагоре си карате с приятно темпо, на места бутате, говорите си с приятелите. Надолу обаче, макар и негласно, макар и изцяло приятелски, хората в групата се превръщате в конкуренти - всеки иска да мине по пътеките по-бързо, по-агресивно, всеки дава максимума от себе си и се забавлява страхотно. Тази конкуренция не е от "спортна злоба", тя е от желанието да караш по пътеката възможно най-добре, да изрежеш перфектно завоите, да скочиш от няколко ръбчета, да преминеш трудните, спънати и технични участъци, да усетиш скоростта с всяка пора от тялото си, да си осигуриш тази пуста доза адреналин. Състезаваш се със себе си, но се радваш, когато караш добре, когато и другите карат добре, когато си успял малко да им дръпнеш или леко да ги догониш... А в края на пътеката отново се изчаквате и започвате да обсъждате кой къде е бил на косъм, кои завои са били най-яките, които секции са били най-бруталните. Дотук описах едно типично за много от нас каране. Сега си представете, че има едни добри организатори, които засичат времето ви само при спусканията и ви поставят едни нормални граници за завършване на изкачванията, така че да не замръкнете в някоя кръчма по пътя - ето това е ендурото!

Ако държите на "по-научно" обяснение, ендурото е формат, който се провежда в рамките на един или няколко дни и е разделено на етапи, които са два вида - етапи за придвижване (трансферни) и специални етапи. Етапите за придвижване обикновено са с наклон нагоре, състезателите са задължени да се придвижват на самоход и са ограничени в някакъв период от време, за който трябва да преминат етапа, но той е достатъчен, за да се премине с нормално темпо, без зор, но и без размотаване. В тези трансферни отсечки участниците не се състезават. Съревнованието протича в т.нар. специални етапи - това обикновено са пътеки с наклон надолу, макар че могат да включват и отделни равни секции или дори кратки изкачвания. Именно тук на състезателите се засича време - след това се сумират времената от всички специални етапи и се определят победителите. С подобни характеристики състезанията по ендуро имат общи черти и с дисциплини като ендурото при моторите и рали-състезанията при автомобилите. И доколкото това бе първото такова събитие в България, подобни общи обяснения са неизбежни и по-нататък, а реализацията му на практика много ме улеснява, защото Enduro Warriors Challenge успя по чудесен начин да обхване и онагледи почти всички специфики на този формат.

Самото име идва от английската дума endurance (издръжливост) и това се отнася както за колоездачите, които трябва да са в състояние да понесат солидни денивелации при изкачванията и една натрупваща се умора в рамките на деня, като в същото време запазят концентрация и сила за спусканията, така и за велосипедите, които трябва да са здрави и надеждни, тъй като се карат безмилостно надолу, но също и достатъчно леки, че да може в трансферните етапи човек повече да кара, отколкото да бута. Макар че на пръв поглед описанието на надпреварата звучи "лежерно", дори някои от най-силните български ХС състезатели споделиха още след тренировките в събота, че натоварването никак не е било малко и дори леко са се поуморили. Общо за петте специални етапа и придвижването между тях те бяха засекли около 40 км дължина и 1300-1400 м положителна денивелация, което са си данни за едно прилично целодневно каране и са съпоставими с маршрутите на много ХС състезания. Вярно, нагоре всеки караше със своето си темпо, но пък и велосипедите на повечето от участниците не бяха леките ХС "бегачки", а далеч по-газещи и отпуснати като геометрия машини. Освен това специалните етапи бяха за повечето от нас почти толкова интензивни, колкото е едно каране в дисциплината спускане. Затова не е учудващо, че в края и на двата дни (тренировъчния - събота и състезателния - неделя) се чувствахме като след сериозно каране. Такова си беше!

Между другото, до момента началото на ноември беше почти нечувано време за провеждане на състезание у нас, но Добри, от една страна, се застрахова, като каза, че това събитие е пробно - просто опипване на почвата, генерална репетиция за следващия сезон, когато се очаква не само той, но и още няколко клуба/хора да направят подобни мероприятия, а от друга страна, разчиташе на едно сериозно и отговорно отношение от участниците и мисля, че го получи в максимална степен, така че всичко премина съвсем гладко и безпроблемно. За място бе избрана местността Ксилифор между Арбанаси и Велико Търново, която е прорязана от пътеки с най-различен наклон и трудност. Затова дори части от трансферните етапи бяха по пътеки, което направи карането още по-хубаво!

Макар и организирано като на шега, с екип от само няколко души, мероприятието бе безупречно. Всички получихме карта с етапите и инструкции за каране по тях, времетраенето за отделните отсечки бе сметнато добре и за по-мудни в изкачването като мен, а по-бързите катерачи дори се налагаше доста да изчакват, преди да стартират в следващия специален етап. Това произтичаше от начина на времеизмерване - със синхронизирани часовници на старта и финала на всеки специален етап и точност до 1 секунда, като всеки участник трябваше да стартира в точно определено за него време - ако е закъснял, времето му започва да тече и се добавя към реалното му време за етапа. Тази схема свърши чудесна работа предвид скромния организаторски екип и липсата на чипове - сигурен съм обаче, че занапред, когато тези състезания станат по-големи и с по-сериозен организационен ресурс, ще можем да преминем към по-удобния и за състезатели, и за организатори вариант, при който се дават времеви рамки за старта на специалните етапи и в тези рамки всеки стартира когато пожелае, стига да е минала поне половин или една минута от старта на предходния участник.

В Enduro Warriors Challenge стартирахме точно през 30 секунди и това оказа влияние върху карането на много хора. Аз например, бидейки нареден от случайността точно преди Калин Рахнев, който спечели в моята категория Мъже 30+, и който е един от най-добрите спускачи в България през последните 10 години, непрекъснато имах усещането, че ще бъда застигнат още в средата на етапите. За щастие това не се случи, но много други хора наистина бяха застигани или те застигаха някого и това без съмнение също оказа влияние при класирането.

Впрочем едно от най-хубавите неща в този формат са множеството фактори, от които зависи победата. Велосипедът е важен, но не е решаващ. Уменията при спускане са най-важни, но не са достатъчни, ако не са комбинирани с пресметливост и предпазливост, тъй като една спукана гума или падане могат веднага да променят нещата. Наред с това обаче подобни инциденти или примери за лош късмет могат да бъдат и компенсирани в много от случаите, тъй като човек има на разположение няколко етапа, в които и конкурентите му не са застраховани от грешки и неудачи. Физическата подготовка също има огромно значение, колкото и да не си личи на пръв поглед, както и психиката, която е важна във всяко съревнование. Азбучна истина е, че във всяка надпревара са необходими комплексни качества за постигане на успех - никога не е въпрос само на бързина, само на сила или само на техника. Особеното при ендурото е, че не просто изисква поне няколко такива качества, но и ги комбинира от различни дисциплини и в същото време остава толкова близко до начина на каране, който някои от нас практикуваме и извън състезанията, че участието ни донесе само радост и удоволствие.

Заслуга за това имаха и етапите, внимателно подбрани от организаторите и доста различни като пътеки. Трудно ми е да им дам обща характеристика, освен тази, че повечето пътеки не бяха много трудни и това правеше карането бързо като цяло, но не и лесно. Добри явно бе решил като за пробно състезание да не рискува с прекалено сложни и технични пътеки, така че всеки да може да мине по тях, но ако това правеше карането достъпно за по-широк кръг от хора, в никакъв случай не го правеше безинтересно, нито дори лесно за по-напредналите колоездачи. Лесно беше, ако просто искаш да минеш по пътеката, но не и ако искаш да го направиш бързо и добре. За да не изпадам в повторения, за всеки от специалните етапи ще разкажа хронологично през погледа на участник.

Преди това обаче ще поясня, че съботата бе отредена за регистрация и тренировки. Всеки имаше право да мине веднъж по всеки от специалните етапи - за повече така или иначе нямаше време, дори човек да ползва транспорт, което в този ден бе позволено. Нашата кола пристигна в Ксилифор малко преди обяд и по съвет на Добри и на хора, които вече бяха карали първите два етапа (най-близките) решихме да ги пропуснем като по-лесни и да се отправим директно към №3, 4 и 5, които бяха от другата страна на пътя за Арбанаси. Целият следобед премина в каране и срещи по пътеките с приятели, които вече бяха дошли или тепърва пристигаха, а вечерта, след кратка техническа конференция, повечето участници се разпръснахме в посока Търново, за да се заредим с калории за следващия ден. :)

Утрото в неделя бе по-топло, отколкото очаквах, особено когато го започваш с изкачване от Ксилифор към Арбанаси. Макар че аз бях на хотел точно в градчето - архитектурен резерват, реших, че няма да е честно да си спестявам първото изкачване, пък и имах нужда от загряване, така че започнах заедно с всички от хотела долу, където бе главният щаб. Половин час по-късно бях на старта и напрежението полека започна да се покачва, без изобщо да мога да спра този процес. Бях 41-ви номер, така че 2/3 от състезателите стартираха преди мен и през цялото време несъзнателно си задавах въпроси от типа: "Ще стартирам ли и аз така бързо?", "Ще мога ли да взема чисто първия завой?", "Какво ли има нататък по пътеката?". Може би ако я бях карал, щеше да ми е по-спокойно, но аз не бях. Може би ако нямаше толкова много хора, фотоапарати и камери... но имаше! Изобщо, за пореден път се уверих, че карането в състезание е доста по-различно от обикновеното каране, или поне така е, докато свикнеш...

Дойде и моят ред. 20 секунди, а човекът пред мен сякаш току що бе взел първия завой. 10 секунди, а аз още го виждах по пътеката далеч напред. 5 секунди и вече нищо друго нямаше значение. Само аз и пътеката пред мен. 4, 3, 2, 1... Първият завой дойде след секунда. Уж гледах 40 минавания преди мен, но пак не успях да го взема съвсем чисто, коварен беше! Адреналинът така беше размазал всичко в съзнанието ми, че карах като на филм - почти не усещах терена, нищо. Заслуга за това имаше и каската с подбрадник - още в събота се уверих, че беше грешка да я взимам, тъй като съм свикнал да карам с половинка, да усещам вятъра в лицето си, да чувам ясно звуците от пътеката и колелото. А сега с шлема нищо от това не усещах. Стараех се да карам бързо, но в същото време бях и доста по-предпазлив от обикновено - все едно карах чуждо колело, но добре познато. Следите от хората преди мен ми помагаха да предугадя острите завои, в останалите части пътеката беше сравнително права и с добра видимост. Горе беше сухо, долу в гората пък беше влажно - и на двете места не можах да се отпусна напълно, а може и да съм карал нормално, но заради каската го усещах като по-бавно. Хубаво нещо е шлемът, но за трасетата по спускане - тук, на пътеките, се чувствах малко клаустрофобично с него. Като цяло този първи етап беше бърз, скоростен, особено в долната част. Аз си знам, че не съм силов карач, още по-малко пък бях в добра форма с едва десетина дни каране за последните три месеца, така че повече залагах на снишаване и запазване на инерцията, отколкото на набиране. И въпреки това, когато най-сетне видях финала пред себе си, бях останал вече почти без дъх, а в мускулите усещах парене. Може пък и да съм въртял, знам ли?

Може би защото това бе едва четвъртото състезание, в което някога съм участвал (говорим за период от 16 години!), но в първите два етапа тази стартова треска изобщо не ме отпусна и карах като след адреналинова инжекция от началото до края. Втората специална отсечка започваше като черен път и постепенно преминаваше в пътека. Повече от половината от нея бе на практика по гладък и бърз терен, не много стръмен, така че тук хората със силни крака и тренирани дробове можеха да натрупат преднина. Аз отново се стремях да пестя сили, така че залагах повече на аеродинамичната стойка, отколкото на педалирането. Не бях карал предварително по този етап и това ми изигра лоша шега - бях чул нещо за някакъв скален праг в средата, а също и за някакви камъни след това, но нямах представа какво да очаквам, и когато се озовах при тази разрошена скаличка, идвайки по терен с крайно нестабилни камъни, намалих и се насочих по лявата линия, която обаче се оказа грешна. Грешна, защото изискваше да се скочи през прага - напълно възможно по принцип, ако човек го е пробвал, но аз нямах подходяща скорост, не бях сигурен какъв е теренът след него и инстинктивно се законтрих настрани точно пред ръба, заставайки по този начин напряко на другата линия, по която можеше да се сгази участъка. Сега като го описвам, всичко е дълго и протяжно, но там се развиваха нещата за секунди - едни дълги секунди, в които мозъкът ми се опитваше да измисли "достоен" изход от ситуацията. Два пъти се опитах да тръгна от накривеното си положение през линията напред, но и двата пъти се запънах и накрая се примирих с неизбежното, слязох от велосипеда и го пренесох през този злополучен един метър, след като вече бях изгубил поне няколко секунди. Кьопавото минаване през този участък, за който видях ясно, че в нормални условия не бих имал никакви проблеми, нарани самочувствието ми и до долу направих още няколко грешки, още повече, че имаше и къде - след няколко завоя пътеката се разшири и изпълни с камъни и шума, в които нито исках да карам бързо, нито да спирам - някакво оцеляване беше!

Спомням си, че тогава много се депресирах от неувереното си минаване, но снимката на Джанджев, който стартира няколко души след мен, показва, че страхът понякога може да е и добър съветник. Симето решил да мине през прага въпреки ниската си скорост и само късметът и каската го предпазиха от неприятни наранявания...

След втория етап реших, че нямам никакви шансове за добро класиране, което всъщност свали голяма част от напрежението на старта. Допълнителен принос имаше и това, че следващите етапи вече ми бяха познати от предишния ден - не че човек може да запомни всички детайли от едно минаване, но поне имах обща представа коя пътека от какъв тип е и за какво трябва да внимавам. Така например, за третата знаех, че е една от най-бързите и най-забавни пътеки - с много завои на скорост, някои с виражи, някои плоски, с малки скокчета на 2-3 места + едно по-голямо, и с доста въртене в долната част, за което бе добре да запазя някакви сили. Каквато я бях запомнил, такава си и беше, а след края ѝ всички направихме кратка почивка, тъй като изкачването за четвъртия етап започваше по нея и така можахме в много по-голяма компания да обсъдим всички силни преживявания дотук.

За четвъртия етап всички пристигнахме по-рано от очакваното и организаторите проявиха гъвкавост и далновидност, като решиха да изместят старта по-рано, за да не бездействаме и да не се отпускаме твърде много. Въпреки че бях ял, пил изотонични напитки и т.н., след четири изкачвания бях далеч от всякаква свежест и първите няколкостотин метра от пътеката, които бяха равни, ми се видяха още по-равни... Нямах никаква енергия да се набирам прав, затова кротко си седнах на седалката и въртях на леки предавки, докато стигна частта надолу. Тя пък бе най-техничната от всички етапи - доста спъната на места пътека с прагове, резки промени в наклона и посоката и доста тесни места, особено покрай една скала, където имах чувството че аха, аха, и ще си закача кормилото. На тренировките имаше 2-3 места, на които спирахме, но сега успях да ги мина чисто и може би затова пътеката ми се видя много по-хубава този път. Краят ѝ беше при един изключително красив манастир в скалите, а организаторите бяха осигурили и минерална вода за презареждане преди последното изкачване.

От трите пътеки, които бях карал в събота, петият етап беше най-дълъг, най-стръмен (и с най-малко равни участъци) и най-опасен, доколкото предполагаше бързо каране в комбинация с не много стабилна почва и странични наклони на места в горната част. Вече бях и доста уморен. Заради всичко това тук наистина очаквах Калин да ме застигне и предварително се разбрахме как и какво да ми извика, ако това стане. Отново стартирахме по-рано и в горната част направих няколко дребни грешки, затова пък в долната внимавах в картинката и минах съвсем чисто. Чак към края чух, че Калин ме приближава, но вече нямаше къде да отбия, така че продължих възможно най-бързо до финала и той завърши веднага след мен. При второто минаване това се оказа най-хубавата пътека от всичките пет етапа, макар че отново ще повторя - най-хубаво всъщност бе разнообразието, различния характер на всеки от етапите!

Пет хубави пътеки за един ден, с обща дължина около 15 км, при това без да броим голяма част от изкачванията, които също бяха по пътеки и доставяха истинско удоволствие - трябва да обичате пътеките, за да можете да оцените тези сухи данни! Бях "разбит" от кеф психически и полусмазан от умора физически, доколкото със завършването на последния етап единият ми крак се схвана, показвайки ясно, че не му се кара повече. И на мен ми стигаше! :)

Докато чакахме награждаването, Добри бе осигурил за всеки участник по една безплатна бира и порция хапване в заведение при близката хижа - вярвам, че и сами можете да се досетите как това допринесе за пълно запазване на атмосферата и споделеното удоволствие. Затова и аз оставих темата за участниците за финал - те бяха половината от това мероприятие, а също така пораждат и някои интересни мисли. Преди това обаче си припомнете резултатите, тъй като и тях ще коментирам:  http://www.mtb-bg.com/index.php/events/events-2013/2515-events-bg-131103-enduro-warriors-challenge-results

В Enduro Warriors Challenge се включиха някои от най-добрите колоездачи във всяка от дисциплините на планинското колоездене у нас. Още по-интересно е, че като цяло се събраха хора, които бяха преценили добре състезанието и възможностите си. Почти никой не бедстваше по трасетата надолу, почти никой не се бавеше и нагоре. Нямаше мрънкане към организаторите (нямаше и поводи за такова!), нямаше недоволни или претенциозни. Тук бяха спускачи от ранга на Боби Крумов, Георги Радев, Иван Колев, Калин Рахнев и Руси Славов; тук бяха и ХС машини като мамутите, Васко Василев, двамата младежи от КК Одрински и Анелия Карагьозян; тук бяха и универсални състезатели като Тони Настев, тук бяха най-сетне и много хора като мен, които рядко карат в състезания, но обичат пътеките повече от всичко друго - Крива спица, ShturKur Bike Team и много "свободни електрони". Това бе една изключително пъстра картина на хора, обединени от страстта към карането и то към карането по технични планински пътеки. Тези от вас, които следят отдавна състезателната сцена, знаят, че повечето от изброените състезатели са всъщност доста универсални карачи, с успехи не само в една дисциплина, но въпреки това голямото достойнство на формата ендуро е, че ги постави при почти равни условия и това бе изключително интересно за всички нас. Много от тях избраха за това състезание АМ велосипеди - безспорно най-доброто средство за целта, но много други си караха с леките ХС байкове или с тежките "танкове" за спускане. И всеки от тях имаше своите предимства в някои части от етапите и своите трудности в други.

След това състезание може да се каже, че много митове бяха разрушени. Заблудата, че спускачите са мързеливи и не могат да катерят, стана на пух и прах, защото яхнали леките си АМ велосипеди, Боби Крумов и Иван Колев изкачиха точно толкова, колкото и всеки друг в състезанието, и имаха достатъчно сили да карат енергично и надолу. Дори хора с тежки велосипеди, като Жоро Радев и Калин Рахнев, прибягваха до бутане само в най-стръмните участъци и дори нещо повече - погледнете времената им в етапи №2 и №4, които включваха най-много въртене и равни участъци, и ще видите, че те и там са били сред най-бързите, за което, уверявам ви, наистина се искаха крака, сърце и дробове! Още по-гръмко се разпадна митът, че ХС състезателите не могат да спускат - повечето от изявените такива се класираха много добре, включително второто място на Емо Кръстев при мъже 30+ и челните две места при младежите, където Алексанъдр Александров и Калоян Митев караха със своите твърдаци за крос-кънтри и то без дори да намалят височината на седалките си. Видя се също така, че и сред несъстезаващите се любители има доста хора, които могат да поднесат изненади. А най-хубавото е, че макар това да не се усещаше по време на карането, Enduro Warriors Challenge всъщност се оказа една от най-оспорваните надпревари, които е виждала родната сцена. От 1-во до 12-то място при мъже 19-30 се събраха в рамките на 4 минути, а при мъже 30+ първите 20 сме в рамките на 5 минути и това е при 15 км специални етапи!

Още много мога да кажа за това състезание... Дори след толкова редове мислите продължават да се прескачат в главата ми и сигурно съм пропуснал някоя подробност, върху която е добре да се акцентира. За финал обаче ще бъда кратък - страхотно е, че такова събитие най-сетне се случи и в България! Може би съм прекален оптимист, но вярвам, че за нашата родна действителност и планинска наситеност този формат е един от най-перспективните. Сигурен съм, защото това е карането, което почти всички обичаме!


Add this to your website

Коментари

avatar dudelgrincen
0
 
 
Браво, чудесен разказ! Изглежда, че състезанието и преживяването са били страхотни. Дано има повече такива прояви занапред. :)
Моля, влезте в профила си, за да публикувате коментар
Последна промяна ( Неделя, 17 Ноември 2013 11:19 )
 

Стани сътрудник на MTB-BG.com

Ако желаете ваши материали да бъдат публикувани в MTB-BG.com, ето няколко лесни начина да ни ги изпратите:

ИЗПРАТИ СТАТИЯ

Сложете текстов файл и снимки в архив (zip или rar) и ни ги изпратете, като използвате линка вляво. Във файла напишете вашето име или псевдоним. Ако ползвате снимки от други автори, задължително е те да са дали разрешение за публикуването им в MTB-BG.com и да са споменати имената/псевдонимите им.


ИЗПРАТИ СНИМКИ

Ако желаете да изпратите отделни снимки (до 5 бр.), най-лесно е да запишете автора и заглавието на снимката като име на файла (например: "ivan-ivanov_zalez-nad-Rila.jpg") и да ги изпратите, като използвате линка вляво. Ако желаете да изпратите повече снимки (над 5 бр.), най-добре е да ги сложите в архив (zip или rar) и да го изпратите, като използвате линка вляво. Можете в името на архива да посочите автора и заглавие за албума (например: "ivan-ivanov_karane-v-Rila.zip") или да включите в архива текстов файл, където да добавите име/псевдоним, заглавия и описания на снимките. Ако не сте автор на снимките, задължително е да имате разрешение от автора за публикуването им в MTB-BG.com и да посочите неговото име/псевдоним.


ПОВЕЧЕ...

Ако желаете да разгледате всички начини, по които можете да ни изпращате материали за публикуване, натиснете линка вляво.

Партньори