07.08.2011 – от Ришки проход до нос Емине С.: Още щом получих последната част на разказа от Борката, звъннах по телефона и му казах, че толкова добре е описал всичко до пристигането на Емине, че просто не ми се иска да развалям разказа с моите писания. Той обаче казва „Пиши, та след 20 години, като го прочетеш, нищо да не е забравено!“. Въобще, ако на някой му е харесал целия пътепис, единствената заслуга за това е на Борис – казано с две думи, човекът си има дар слово. Лично аз през целия разказ се опитвах да бъда кратък и лаконичен, без досадни подробности и повторения на написаното от Борката.
А сега, повозете се с нас до морето!Б.: Алармата на телефона ми звънна в един след полунощ. Станах моментално. Напрежението от това, което предстоеше, ме бе обхванало още след вечеря и не ме бе напуснало дори и по време на съня. Но си бях поспал, макар и само три часа. Събрах си набързо нещата и излязох навън да впрягам „кончето”. Веригата имаше нужда от сериозно почистване и смазване, но поради липса на време и желание, се облажи само с второто. Смазах веригата и на Митака, който се излежаваше още вътре в бунгалото. Предния ден той, поради липса на смазочни материали (отде да знае човекът, че ще му трябва такова нещо в Балкана?) беше намерил „гениалното” решение да смаже веригата си с пчелен мед.
Обаче той така чистосърдечно си призна какво е направил, че освен да му се посмеем приятелски на хрумването и да му услужим със смазка, друго не ни оставаше.
М.: Борката стана, светна лампата и почна да шумоли. Пък аз стиснах още по-здраво очи и в опит да не изневеря на традицията да се излежавам до последно, се завих през глава. Казах на Борис да се оправя и тръгва, пък аз ще ги настигна. Тази сутрин (или още нощ) оправданието ми за излежаване /което, както винаги, никой не ме е питал какво е, но аз си измислих, в случай, че ме попита…:) /, беше санитарният възел. Той беше отделен от самия коридор с една мижава завеска. Представях си как съм седнал на тоалетната чиния и Борис, докато изважда велосипедите от малкото коридорче, закача завесата или през нея ми хаква случайно някоя ръкохватка в муцуната. И да не беше станало така, аз вече се бях притеснил от възможността за подобен инцидент... . Затова упорито си лежах и станах около 5 мин. преди да тръгне.
С Борис бяхме в едно бунгало, в чието коридорче бяхме набутали двата велосипеда. Братята бяха в съседното помещение. Бунгалата бяха прилични, леко мизерни (4-ка по десетобалната система), кранът на студената вода в банята беше разбит и имаше разни проблеми по хигиената, но пък чаршафите бяха чисти и бели, имахме си покрив над главите и завет, което си е направо лукс /поне за мен/... .
А този момент със смазаната с пчелен мед верига го бях забравил. Но виж, Борката е запомнил. Предния ден установих, че веригата на велосипеда ми има ужасно износен вид и по време на едно от изчакванията, докато си запълвах времето, старателно я намазах с пчелен мед. Това имах под ръка. Пък и защо да не пробвам какво ще стане, така и така се беше много изтормозила, горката! Мисля, че споделих за подобни мои действия и в района на вр. Баба, но тогава смазването направих с крем „Пенатен” (против подсичане). Кремът обаче е много хидрофобен, или там както се казва – т.е. гони водата и тя не може да го отмие. И като се наби на бяло-черни пластове в задния дерайльор и особено в задния венец, между отделните зъбчатки… ужас! Полепнаха разни малки камъчета и прах. Щото на мен кремът не ми се свидеше (няма да го мъкна я) и цапах здраво. Пък после го чистих с разни клечки и други подръчни средства. Та сега си помислих: пчелният мед, от друга страна, може би щеше да бъде бързо отмит по пътя от локвите и росата или да се стопи от високата температура. Резултатът от тази си измишльотина обаче не можах да установя, тъй като вечерта забравих, а на сутринта Борката самоотвержено е смазал и моята верига с подходящо мазило. Б.: От разговора си с Райко оня ден най-после бях разбрал какъв е белият прах сред нещата, които взехме (оставени от него за нас) на х.Партизанска песен. Не било протеин, както мислеше Стампата, а изостар на прах. Бяха две пакетчета, всяко едно за литър и половина вода. Тайничко си разтворих едното в моето шише, защото реших, че аз имам най-голяма нужда от „допинг”.
Пробвах го, беше хубаво на вкус. Никога досега не бях ползвал подобни стимуланти, но моментът просто го изискваше.
Другото пакетче си го оставих обратно в раницата за резерва.
Часът бе 1:45 и аз бях напълно готов за тръгване. Другите все още нещо се мотаеха, когато реших, че няма да е лоша идея да тръгна преди тях. Така щях да имам известна преднина и желанието да я задържа по-дълго време щеше да ми е стимулът да карам по-бързо. Нямах съмнение, че скоро ще ме настигнат, каквито са хали, но като цяло за групата щеше да е добре. Тръгнах в 1:47.
Пътят през с.Камчия ми бе познат от миналата година. Разликата бе, че сега бе тъмно и освен частта от асфалта, осветена от челника ми, друго не виждах. За първи път, откакто бяхме тръгнали, натисках здраво на педалите, без да жаля сили. Трябваше да успея, залогът беше твърде голям. Голямата ми мечта бе Ком–Емине за под 10 дни, а сега имах шанса да го направя за под 9; какъв по-голям стимул да имам? Движех се като призрак в тъмното с минимална сила на светлината. Вярно, бях заредил батериите на челника тази вечер, но светлината щеше да ми е нужна за много часове напред и си я пестях. Едни кучета в с.Камчия ме подгониха и допълнително ускориха сърдечната ми дейност. Съединение и Люляково ги минах като насън, без да спирам и за миг. Нощта бе доста хладна и на спусканията ръцете ми замръзваха. На баира към Рупча вече се бях поуморил и слязох да побутам. Тогава видях зад себе си две светлинки, които безшумно се приближаваха. Е, настигнаха ме значи... 13 минути преднина ми ги стопиха за по-малко от 15 км, тия определено нямат нужда от изостар и значи съвсем правилно си го бях присвоил.
Митака обаче липсваше и на спирката в Рупча поседнахме да го изчакаме, защото мястото бе кръстопът и в тъмното той можеше да се обърка. Това забавяне ни подейства леко на нервите, защото никак не бяхме в ситуация, в която да ни е разрешено да си губим времето в чакане. Пробвах да го набера по телефона, за да разберем къде е, но неговият беше изключен. За щастие чакането не бе повече от пет минутки и Митака се зададе.
М.: Тръгнах някъде с 10-15 минутно закъснение. Борката ми беше казал: пътят е надясно по асфалта към с. Камчия, след което са Съединение, Люляково и Рупча, а от там лесно сме щели да хванем маркировката. Всъщност аз тогава бях запомнил само първото село, защото е кръстено на река (или реката на него) и последното (което пък свързах с един известен в миналото филм – Васко да Гама от село Рупча).
По пътя постоянно се вглеждах в далечината напред, с надеждата да видя светлинките на моите спътници. Но нищо не се виждаше! А пътят продължаваше ли, продължаваше нанякъде в тъмното… Щом излизах на високо – надежда! Като сляза в ниското – бързам да отида нейде по-нагоре. И пак гледам, и пак нищо и т.н. – еднообразие. А наоколо пълна тъмница, отгоре звезди, пред мен - асфалт. Така минах не знам си колко километра (по картата може да се засече, но кой го интересува), осветявам си аз едно секторче от асфалтовия път с челника и фарчето, гледам да не се пребия в някоя дупка и напъвам педалите, за да настигна останалите. Нещо нямах вдъхновение тази сутрин или по-скоро нямах сили. Поради това в движение опитвах самовнушение: давай, давай, не карай другите да те чакат, напъвай, не се мърдосвай, хайде и тази височинка и т.н.
Така минах през първото село (без да срещна жива душа), второто (там срещнах само един луд или пиян човек, който ми махна ентусиазирано и аз му отвърнах), а в третото село се обърках. Помня разни надолнища и нагорнища, завои и в един момент пътят взе да става все по-тесен и по-тесен и хоп, излязох в края на селото до селската поляна. Върнах се обратно и под най-близката улична лампа спрях и разгърнах картата. Видях от коя страна на селото влиза главния път и накъде отива и поех в предполагаемата правилна посока. Скоро, почти интуитивно, открих изхода и продължих към четвъртото село. Вярно, май имаше някакви бездомни кучета по пътя, но не съм им обръщал внимание.
И когато в далечината се появиха светлините на с. Рупча, а не бях настигнал останалите, започнах да се притеснявам. До тук беше добре, ами сега на къде? Път ли ще търся или пътека в тази тъмница? Мислех в началото на селото да спра и сериозно да огледам картата. Бях останал с впечатление, че в това село ще се отделим към маркираната пътека, но къде ли й е началото? Табела ли да търся или маркировка с боя, някъде вляво ще да е, ама на някое дърво ли, стълб, ограда? Ех, защо не попитах Борката, щях да си спестя време, суетене и т. н. И докато си се притеснявах така как от тук насетне може би щеше да ми се наложи да спирам пред почти всеки стълб или дърво в селото, вляво от главния път, за да се кокоря за маркировка – я, моите хора! Стояха и ме изчакваха в началото на с. Рупча на една спирка, точно до големия десен завой, за който последно си спомнях от обясненията на Борис. На последното ми известно място! Б.: Поехме в стегнато темпо към Планиница. Аз карах начело на групата и натисках с всички сили. Не давах да ме изпреварват, а и усетих, че другите май умишлено ме оставиха този път да водя. Моментът си имаше своята психология. Изостанех ли много назад без шанс да ги настигна, ако не ме изчакат, неминуемо духът ми ще падне и това допълнително ще ми се отрази на скоростта. Обаче ако аз задавам темпото, чувствайки цялата отговорност за скоростта на групата, се влагам на макс. Стампата по едно време даже ме попита: Борка, какво ти става тая вечер? Даже не му отговорих, толкова се бях съсредоточил да натискам педалите и да пазя дъха си. От Планиница до Дъскотна е един луд баир надолу, по който скоростта е опасна – на няколко пъти гумите ми поднасяха леко по асфалта в опит да намаля, за да взема някой по-остър завой.
М.: И к`ва стана тя, аз си мислех, че ще хващаме гората, пък ние продължихме по асфалтовия път. И то с каква скорост! Откъде толкова сила в тези момчета? Стараех се да не изоставам от темпото на групата. Спазвахме дистанция, карахме един по един, аз последен. Б.: Минахме през ж.п. линията преди с.Дъскотна и скоростта принудително падна по баира след нея. Не след дълго излязохме на главната улица на селото при оная легендарна табела с надпис „нос Емине” и стрелка, сочеща вдясно, която миналото лято ме бе накарала да настръхна целия и да изпадна в екстаз. Сега тая емоция липсваше, но го приемам за нормално – все пак сега знаех какво следва, а и не бях сам. Когато съм в група, чувствата ми са далеч по-сдържани.
Нямам точен спомен в колко часа стигнахме Дъскотна, но вероятно е било около четири. Бяхме огладнели и с удоволствие щяхме да посетим някой магазин, предлагащ закуска, но отворен такъв по това време нямаше. Отложихме закуската за по-нататък в някое от следващите села. Поехме вдясно в посоката, указана на гореспоменатата табела и затърсихме маркировката по стълбовете на уличното осветление. Помнех, че по-нататък по улицата маршрутът ни правеше ляв завой, но очевидно бяхме пропуснали отбивката, защото стигнахме до някакви магазини за строителни материали, от каквито нямах спомен и се наложи да се върнем малко назад. Намерихме маркировката и забутахме колелетата по баира на излизане от селото.
М.: Най-после! Оказа се, че едва в това село ще зарязваме асфалта, за да хванем гората. Но когато навлязохме в селото: тук маркировка, там маркировка… няма! А уж Борис познаваше района? Почти бяхме към края на селото, поради което се върнахме и леко се поразпръснахме по главната улица, взирайки се отблизо и навирайки носове към всевъзможните крайпътни обекти: стълбове, дървета, огради, пътни знаци и т.н., в търсене на лелеяния знак „червено-бяло-червено” (може и жълто, наместо бялото). Сигурно сме били странна гледка за евентуалния страничен наблюдател: ходехме насам-натам с разни лампи на главите (като марсианци) и старателно оглеждахме вратите на хората, оградите, дърветата, че даже и тротоара, сякаш наистина сме паднали от Марс. Не помня кой точно откри маркировката. Борис коментира, май в този район, че боята била скрита от клоните на някакво дърво. Б.: Тук много внимавах да не сбъркаме, защото предния път се бях поомотал и бях загубил време тук, а сега нямахме право на това. Движехме се бавно в тъмнината и следвахме стриктно маркировката. Главно моя беше задачата да я откривам, тъй като само моят челник можеше да свети силно и фокусирано на далечно разстояние. „Сканирах” терена отпред, оглеждайки внимателно всяко дърво. Нямаше значение дали има път или пътека, важна беше само маркировката. Знаех, че тоя малко крив участък не е дълъг и като почнем изкачването на Мандренски рид, ще се движим по път, по който няма как да сбъркаме. Въпросът беше да не изгубим маркировката преди да излезем на този път. Движехме се в тъмна гора и загубата на маркировка тук можеше да ни струва скъпо. Ако се обърка човек при подобни условия, после и да иска да се върне обратно при последната видяна марка, каквото е правилото, сигурно няма да може или поне няма да е хич лесно. А тук имаше стари, обрасли пътища през гората, и наскоро прокарвани такива, които допълнително вкарваха елементи на несигурност за правилната посока.
Ние се справихме без проблем. Е, разочароващо беше да разберем, че вместо да следваме отблизо червената маркировка, къде с път, къде без, сме можели просто да прелетим през тая гора по хубав черен път и да не сбъркаме, ама като не познаваме добре района и марките не са точно на дърветата около пътя, ние откъде да го знаем това?
М.: След като изтикахме по нагорнището и излязохме от селото маркировката пак започна да се губи. Т.е. имаше такава, но тук гората не е като гората в западната или централната част на Балкана. Тук дърветата се намират много по-встрани от пътеката, защото гората е рядка, а и на места покрай пътеката има само отделни дървета, като останалото са селски мери и поляни. И добре, че беше Борис с неговия челник, който можеше да превключва на концентрирана светлина. Аз светех силно, но на близко разстояние. А той като някое мощно фенерче правеше светли точки по далечните дървета и другите прегради. И да исках, не бих могъл да забележа маркировка на повече от 5-6 м от мен. Ако бях сам или трябваше постоянно да оставям колелото на пътя и да си правя разходки насам-натам, или да вземам колелото с мен и да карам или тикам в безсмислен зиг-заг, или трябваше да чакам изгрева. А братята имаха някакви още по-мижави светлинки от моите. Те даже и не се опитваха според мен да търсят маркировка. Тук вече окончателно се убедих и реших, че при следващите ми опити да минавам по Пътеката, да е живот и здраве, задължително ще ми трябва подобен челник, като на Борис, който да може да осветява и наблизо, и надалеч.
Така се придвижвахме в тъмното - една светлинка, която постоянно се върти в кръг и оглежда района, друга светлинка, която само от време на време се спира за кратко върху някое близко дърво и още две светлинки, светещи право напред. Не си спомням някоя от последните две споменати светлинки да е мърморила или псувала, поне в този район. А пътеката, колкото и да се виеше и да се преплиташе с разни други пътечки и пътища, не успя да ни избяга!Б.: Свърши кривият участък и се намерихме в началото на Мандренски рид. Естествено, това го знаех от картите и от спомените си от миналата година, иначе сега в тъмното не се виждаше нищо друго, освен пътят пред нас. Качихме се на колелетата и препуснахме бясно напред. За разлика от лани, когато тук затъвах в няколко пръста кал и плаващите пясъци искаха да ме погълнат, сега беше сухо и твърдо. Скоростта беше най-високата възможна, която можехме да поддържаме с наличните сили и при светлината на челниците и фаровете. За радост и учудване на останалите, аз и тук не изоставах и водех колоната. Даже по едно време Стампата се обади: „Борка, карай с една идея по-бавно...” /УРА, ДОЖИВЯХ!!! Стампата да ме моли да карам ПО–БАВНО!!!
)) За съжаление, причината за това бе твърде прозаична...
/ “Челникът ти е по-силен от фаровете ни и при тая скорост е опасно да не виждаме добре... Не се откъсвай напред, за да можем да ползваме и твоята светлина...”
Е, макар и да бе заради чисто техническите характеристики на челника ми, беше хубаво да го чуя...
М.: Не знам Мандренски рид ли беше, що ли, но в един момент стръмните баири свършиха и пътят ни продължи по междуселски, земен, утъпкан и равен, почти хоризонтален в голямата си част, широк път, в някои участъци с относително отчетливи коловози. Водеше Борката и то с най-високата възможна скорост. Карах на предела на своите възможности. И така няколко часа – много километри. Не знам колко. Това, освен уморително, беше и опасно, според мен. Скоростта ми беше такава, че ако в рамките на т.нар. „опасна зона” (т. е. осветената такава) на пътя ми се появеше преграда /голям камък, буца пръст, някакъв боклук или заспал глиган /, нямаше да мога да спра, а беше и съмнително дали въобще щях да успея да заобиколя нещото. Затова постоянно бях нащрек! Цялото ми внимание бе съсредоточено в пътя. И гледах да не изоставам от човека пред мен (почти постоянно се движех последен), за да мога да ползвам и чуждите светлинки, показващи ми предстоящите завои и наклони. Групата се придвижваше в пълен комплект, без изключения. Спазвах дистанция и се придържах към темпото на останалите. Б.: Лудото препускане в тъмницата продължи дотогава, докато съвсем не капнахме. По-нататък имаше и баири с по-голям наклон, по които се наложи да бутаме. Спомнях си тук лани как го бях закъсал – жега, мухи и болки в краката, едвам се влачех. Сега жегата я нямаше, бе заместена от хладната тъмница, но това бе много приемлива размяна. Мухи нямаше и това можеше да мине като отличителен белег на нашия поход. Просто след Котел, където по принцип е началото на насекомовата напаст, повечето път го бяхме минали през нощта и по хладно, а тия условия очевидно не предразполагат към активност летящите демони. Така че поне в това отношение бяхме добре и за радост мрежичката, подарена ми от cholla, не влезе в употреба.
Излязохме на асфалтираното шосе за с.Снягово. Предното лято тук бях зарязал маркировката и се бях спуснал към Руен на юг, а после с кански мъки се бях изкачил обратно до Добра поляна. Този път щяхме да си минем по маркировката. Полутахме се малко, докато я намерим, заради тъмницата, но се справихме успешно. Оказа се пак черен път, с коловози от засъхнала кал. По-нататък по него видях, че маркировката е нанесена по пътека, вървяща успоредно с пътя и много внимавах дали няма да кривне някъде встрани по ливадите. За съжаление след няколкостотин метра тя отново се върна на пътя. Язък, и тук изгубихме няколко минути...
Напредвахме все по тоя път, а утрото вече се надигаше към хоризонта.
М.: През горички и поляни, успоредно или напряко през асфалтирани пътища, покрай чешми и беседки, напредвахме всички заедно, без продължителни спирания и без съществени отклонения от маршрута. За снимки нямаше време (пък и те нямаше да могат да станат в тази тъмница). Когато обаче нейде напред се появи заревото на утрото, започнах да се оглеждам за подходящо място за една тематична снимка. В един момент (край поредната нива) помолих Борис да спре и да се обърне, без да свети към мен, за да фиксирам следното: тъмнина, силуети на дървета и храсти, а в центъра човешки силует (по възможност на колело), устремен към изгрева. Романтика и лек мазохизъм, примесени с оптимизъм. Замисленото обаче нещо не успя да се получи, затова сега съм принуден да се обяснявам така. Нищо, другият път ще взема да сложа и една колхозничка, качена на рамката на колелото на работник с чук, пък дано да стане по-разбираемо и патетично. Б.: После излязохме от гората на едно широко и открито място, където за момент изпуснахме маркировката, но бързо се поправихме. Стигнахме до път, който ни заведе до с.Добра поляна.
Влязохме в селото към 6.10 ч. и затърсихме магазин, където най-сетне да закусим. Бяхме поддържали добро темпо. Засега нямаше причина да мислим, че може да не успеем. Магазин намерихме в центъра на селото. Интересното бе, че в тоя толкова ранен час животът в това село вече кипеше. Магазините отворени, мало и голямо кръстосва улиците, всеки по своята работа. Изглежда в турските села животът е доста по-различен от тоя в българските. В моето село например в шест сутринта по улиците няма да видиш почти никой. А тук...
М.: Наистина, в това село имах чувството, че съм се върнал в детските си години. Толкова рано, а разни хора щъкат по улиците, събират се по спирките и всеки бърза за някъде. Жените с едни странни забрадки (бабите ми ходеха с такива, но в други цветове), къщите, че и магазините и надписите по тях бяха сякаш от едно време. Когато бях ученик и ходехме на бригада ставах рано и закусвах вафли с кисело мляко или с баничка и боза. Не, че не съм закусвал и сега по този начин. Но в това село сякаш времето бе спряло и тези хора около нас идваха от някакъв друг, отминал свят... Б.: Намъкнахме се вътре и се почна пиршество с банички и боза. Аз взех една цяла кутия вафли „Боровец” с идеята да си ги разделим. Обаче на другите явно не са им се ядяли толкова вафли, така че се наложи да нося и тая кутия в раницата си. Към седем без нещо тръгнахме отново. Заради умората вече не можех да поддържам толкова високо темпо и пак се оказах на опашката. Все пак не изоставах много. Минахме транзит през Средна махала и на Топчийско се наложи да вкарвам моите хора в правия път, защото тук няма добра маркировка и се бяха пообъркали. След Топчийско щяхме да навлезем в непозната и за мен територия, защото миналото лято бях минал по шосето през Припек и Подгорец. В началото след с.Топчийско се тръгва по асфалтов път и след около 2 км маркировката се отбива вдясно. Аз знаех това и внимавах да не пропусна отбивката. Митко караше малко пред мен, а братята бяха далеч напред.
М.: Продължихме по разни широки, сухи и прашни междуселски пътища. На светло групата пак започна да се разтяга, разделя, събира, пак да се разделя и т.н. Аз се стараех да не изпускам Борис от поглед за по-продължително време и карах нейде около него. Пак упражнявах чувството си за ориентация или по-скоро изпитвах удоволствие да откривам вярната посока, но тук това вече беше малко по-различно. Вече нямаше истински горски пътища или пътеки. Движехме се по междуселски пътища, на места и покрити с асфалт, с частични навлизания в рехави горички, преминаване през полянки и рахитични възвишенийца и долинки. Интересно ми беше дали ще караме стриктно по маркировката или ще си спестим някой и друг километър, минавайки по асфалта в посока към морето. Б.: Въртях здраво педалите и се озъртах за маркировка, когато изведнъж натиснах с десния крак и ...ОООХ!!! ... ляв, пак десен и пак ОООХ!!! Край, помислих си, дотук бях! Нещо бе станало с десния ми крак. При опит за натиск усещах жестока болка точно над коляното. Помислих, че може да съм скъсал мускулни влакна, или пък е някакво възпаление на сухожилие. Болката бе точно там, където бедрените мускули се захващат за коляното. Очевидно натоварването, на което се бях подложил днес, беше капката, която е преляла чашата.
Благодарение на тоя крак бях стигнал дотук. Левият ме беше предал още на Пробойница. Само благодарение на здравия си десен крак бях спуснал всички скални надолнища на Средна Стара планина и бях навъртял стотици километри върху колелото, за да стигна дотук. Но очевидно и неговите възможности си имаха лимит и аз го бях надвишил. Наистина много се раздадох днес и много се уморих, макар че адреналинът подтискаше умората и ми даваше сили да продължа. Е, явно не ми било писано да успея за под девет дни... А при тия болки, щях ли да успея и за 10? Гледай, значи, какво нещо е животът, в един момент си мислиш, че почти си успял, а в следващия виждаш колко непосилно далече си от целта... До Емине имаше около 60 км, които просто не виждах как ще мина при наличието на тия болки и в двата крака за оставащите малко над 6 часа...
И тогава стана някакво чудо. Левият ми крак, който в продължение на над 600 км ме беше болял, понякога повече, понякога по-малко, сега като че ли изведнъж оздравя. Просто вече не изпитвах никакви болки в него. Изведнъж можех да натисна левия педал с всички сили, без това да предизвика някакъв дискомфорт в коляното. Изглежда, оня старец горе, типично в негов стил, когато ме лишаваше от нещо важно, винаги ми оставяше нещо друго, по-малко, но което пак можеше да ми свърши работа. Сега, когато десният ми крак вече не можеше да ми служи почти за нищо, левият, който винаги е бил по-слабия, беше този, който трябваше да ме изведе до целта.
Ами, да пробваме, пък ще видим докъде ще стигна...
Цялата тая драма се развиваше точно на мястото, където след Топчийско маркировката напуска асфалтовия път вдясно. Братята очевидно бяха изпуснали отбивката, но в момента си имах свои грижи и нямах време за тях. Накарах Митко да намери начин да ги върне тук и после да ме настигнат, което едва ли щеше да им е трудно при моята инвалидност. Поех надясно по маркировката, която премина през нещо като малка горичка и след нея се изгуби. Там минаваше път и аз се чудех в коя посока да тръгна. Проверих и наляво, и надясно, няма маркировка. Върнах се обратно в горичката, намерих я, но по нея пак стигнах до същата дилема. Извадих компаса, почудих се още малко и тръгнах уж на изток. Точно по това време видях останалите от групата да излизат от горичката. Отидох при тях, отворихме карти, гледахме, чудихме се...
... и накрая уцелихме все пак вярната посока, а тя се оказа обратната на тази, по която бях тръгнал първоначално. Оттам нататък си спомням, че минавахме през едни ливади и имаше една вятърна перка, но подробностите по трасето ми се губят.
М.: Тук бях някъде до Борис, когато той сподели, че пътят ни се отклонявал вдясно от асфалта (по който в този момент се придвижвахме), с навлизане в близката крайпътна горичка, което братята вероятно бяха пропуснали. Забързах ход, за да им кажа да се върнат, но къде ти – те бяха далеч, далеч напред. И да викам, нямаше да ме чуят. Трябва ми сигнален пистолет! - си мислех, докато измъчвах себе си и велосипеда в отчаян и очевидно безсмислен опит (ако те самите не спрат) да ги настигна. По едно време обаче гледам: те се връщат. Казах им аз каква е работата и заедно се върнахме до въпросното отклонение и навлязохме в горичката. И пак уточнявам: това не е гора като в Балкана, а горичка - тук-таме мизерийка (изхвърлени боклучета), рядко разположени и относително ниски дървета, премного храсталаци и с широки пътища. Излязохме пред една голяма нива. И дотук. Ами сега? Пак чудене, карти … Аз се пошматках насам-натам, но не попаднах на маркировка. Накрая видях, че тримата решиха нещо и тръгнаха нанякъде, но не към мен, затова бързо ги последвах. След малко маркировката се появи. Б.: Преди Сини рид, точно до нещо като микроязовирче (направо голям гьол) пак изгубихме маркировката и аз, подведен от гледката на един асфалтов път с дървета отстрани, за който си мислех, че е пътят от Сини рид към Козичино, ги подведох в погрешна посока, но се оказа, че сме на изхода на с.Подгорец. Митака обаче открил маркировката покрай „стената” на микроязовирчето и ни вкара в правия път. В крайна сметка излязохме при оная вятърна перка, която отдавна бяхме видели. Де да знаехме, че до нея трябва да стигнем, колко време, сили и нерви да сме си спестили...
й
М.: Тук, преди този голям гьол в района на Сини рид ситуацията беше следната: Карам си аз след Борката и гледам маркировката излиза от рехавата гора и отива към един асфалтов път. Ама пресича ли го, успоредно ли продължава – кой да ти каже? На отбивката към гьола имаше един голям камък, който първоначално взех за чешма, каквито в този район често се срещаха в памет на Асан, Мюмюн или на Асан брат му. Борката се засуети нещо в далечината, явно пътеката пак се загуби. Пресече асфалта, после зави наляво до самия гьол, а след това нагоре, нагоре, аха-аха да излезе обратно на същия асфалтов път, движейки се успоредно на него. Аз също стигнах до гьола, огледах го отляво (т.е. запад) и продължих малко нагоре след Борис, но съмненията ми станаха толкова силни, че спрях. Какво по дяволите търси Борис на запад? Маркировка няма – добре! Ама тя местността си е такава. Няма големи препятствия, като река или скали например, следователно няма и логика да се връщаме обратно (че да заобикаляме нещо). Опитах да подвикна на Борис, но той не ме чуваше или не му се говореше. От известно време той пак изглеждаше „роботизиран”, поради което и избягвах да го тормозя излишно с каквото и да било. Изкачи стръмнината, продължи и изчезна от погледа ми. Изчаках Стампата и Миро, с надеждата Стампата да „вкара в пътя” упорито продължаващия на запад Борис. След малко двамата се появиха и приближиха, но на съмненията ми, че тотално бъркаме посоката Стампата само повдигна рамене и продължи след Борис, без въобще даже и да спре. Май и той беше уморен, като всички нас.
- Ами добре, аз слизам до онова езерце там, да го огледам и от другата страна! - извиках и продължих на обратно. Току-що бях решил явно и напълно съзнателно да изневеря на своя основен принцип за пълно съобразяване с Борис и Стампата. И друг път съм се отделял от групата, но само случайно! Това беше единственият път, когато преживях подобна вътрешна дилема. Ами така де, слънцето тъкмо изгряло и ще ни избоде очите, а те – на запад! А пък и местността една гола-голеничка и равна-заравнена, защо да караме на обратно?
Тръгнах в посока към изгрева, в лек зиг-заг, с гръб към предполагаемото място на последната маркировка (което се скри) и с лице към слънцето. Не ме мързеше и ако грешах, щях да се върна. И така… една нива, втора нива, трета… По едно време: опа-а-а, на едно тънко, усукано от годините и вятъра дърво – маркировка. Супер! Продължих обаче по същия път и в същата посока, за всеки случай. След 30-40 м намерих втора марка, а малко след това и следваща такава. Не се спрях обаче, надявах се, че останалите ще се усетят и ще излязат от горичката, в която бяха навлезли, за да ме видят и да им махна в далечината да идват към мен по права линия. Това обаче не стана. Спрях, седнах и почнах да звъня. Тук, на откритото, поне имаше обхват. И докато другите дойдат, гузната ми съвест от нарушения принцип се стопи и съвсем изчезна.
А, за по-голяма точност и яснота: маркировка на или в близост до самото микроязовирче (както го е определил Борис) не видях.
И пак повтарям, че нямам нищо против мюсюлманските традиции да се градят чешми. Това всъщност е една много хубава традиция. Родът на моята майка е от Балкана, където обаче са се заселили, бягайки от едно от селата в този район, през който преминавахме в момента. Тогава, преди много години, хората са си натоварили на волските каручки каквото могат и са избягали от потурчване, за да запазят вярата си. Други от тях обаче са останали, за да запазят имотите си, пренебрегвайки вярата. И поради това съм убеден, че при едно ДНК-изследване би се установило, че с някои от странно изглеждащите ми лелки със забрадки и чичковци с мустачки сме всъщност братовчеди. Дядото на Мюмюн е бил друг Мюмюн, но техният прадядо е бил Момчил, прекръстен на Мюмюн. Работливи са хората, така са били научени от техните прародители, предпочели земята и работата, пред религията. Такива мисли ми се въртяха из главата, докато въртях педалите. Всички бяхме много уморени и си пестяхме приказките… Б.: После пак по маркировката заобиколихме Сини рид и през една чешма и едно открито пространство (Дали пък не беше обрасъл стадион? Нещо такова ми се върти в главата...) на-сетне излязохме на асфалтовия път към Козичино. Тук вече бях минавал и ми бе познато. Само сили ми трябваха, а те отдавна бяха кът. Това, че с левият крак можех да натискам единия педал, не можеше да заличи цялостната умора в тялото, да вкара въздух в дробовете и да накара десния да не боли. Като цяло бях зле, много зле. Стампата ме упрекна, че не е трябвало толкова да натискам цяла нощ. Е да, ама ако не бях се насилил така, сега нямаше да сме тук, нали? Нямах сили да говоря даже, просто напредвах колкото мога и това е. Те ме изчакваха. Този път уцелих безпогрешно мястото, където трябваше да се отклоним от асфалта и да поемем по чакъл, а после и надясно по черен път към Козичино. Другите се чудеха дали не бъркам, защото нямаше маркировка. Въобще не го обсъждах с тях, не ми се говореше, само им махах да ме следват. Заради болките и умората бях в лошо настроение. Но не се отказвах нито за миг. Трябваше да успеем, имахме достатъчно време и въпреки всичко шансовете бяха на наша страна.
М.: Сухи и прашни земни пътища, с тъжна растителност тип савана… и уморени, но не и обезсърчени велосипедисти. Б.: Стигнахме до място, от което се откри видимост към телевизионната кула след Козичино и към морето, а това бе повод за усмивки, нови сили и вяра в успеха!
С.: До Сини Рид всичко вървеше гладко и по план, но моят адреналин дойде доста по-рано от на другите. Очаквах позвъняване от съпругата, която трябваше да ме прибере от Иракли и телефонът иззвъня, но с лоша вест. Спряла тя във Варна да си купи сладолед и след това колата не запалила. Започнаха едни постоянни разговори по телефона, при което групата отпрашваше и след това трябваше с доста усилия да ги настигам. Търсих един приятел във Варна, който да й помогне, но той не отговаряше – човекът бил за риба и си изключил телефона. Жена ми от своя страна се опитала да използва помощ от таксиджии, но те не помогнали, а даже обратно, скъсали жилото на предния капак. Накрая, за късмет попаднала на автомонтьор, който взел работата присърце и зачаках да разбера какъв е проблемът. Въртях машинално педалите и ума ми беше все там. Представях си как ще се наложи след Емине още едни 80 км до Варна и как ще ми се вгорчи тръпката от пристигането на морето. Не си спомням мястото, където за пръв път видяхме морето, но на мен не ми беше така радостно, както на другите, докато някъде след Козичино дойде добрата за мен новина. На майстора му отнело повече време да отвори капака на колата, отколкото ремонта. Повредата се оказала дребна, четките на динамото свършили и съответно акумулаторът останал без ток, след смяната им съпругата ми потеглила към Иракли. Олекна ми много, даже умора не усещах. Б.: Продължихме окрилени напред и не след дълго се показа и с.Козичино.
Братята препускаха напред, а ние с Митака бяхме след тях. Митко виждаше, че съм зле и не искаше да ме оставя сам най-отзад. Абе, печен си е Митака, грешка няма!
В десет без двадесет сутринта влязохме в селото. Минахме покрай туристическата спалня и малко след нея спряхме за кратка почивка. Кракът ме болеше и исках да потисна болката с нещо. Миро ми даде от неговите лекарства, като каза, че на него му помагали много. По принцип мразя лекарства и бягам от тях като от чума, но тогава ми беше все едно какво ще пия, само да приспи болката и да ми позволи да продължа колкото се може по-бързо напред. Тук си сипах в шишето с водата и другото пликче с изостара, първото вече бе свършило.
М.: Показалото се в далечината море наля нови сили във всеки от нас. Най-щастлив, според мен, изглеждаше Стампата.
И преди, и в Козичино, и след селото, Борис водеше уверено и безпогрешно, въпреки умората. А в селото да се ориентираш не е чак толкова лесно, както може да се предположи. Тази туристическа спалня всъщност представлява една вехта барака, нищо особено. И пътищата около и след нея са еднакви. За да уцели правилния път, човек трябва или да е минавал преди, или да е чел или получавал мъдри съвети, или да налучква посоката към морето. Не че ще е голяма загуба объркването на една селска улица, но морето се показало, ние сме уморени, защо трябва да губим 5-10 минути в глупаво лутане. На заден план на долната снимка би трябвало да се виждат Миро и Борис, които обменят лекарства и информации за болежки, като някои стари дядовци, седнали на пейка под сянката… А малко по-напред, вляво от гледна точка на гледащия снимката, т.е. на юг, има една ремонтирана къщичка с оградка и куче, пред която гордо се веят две големи знамена - българско и английско. Б.: В десет без десет отново бяхме на път. Оставаха ни малко над 40 км и имахме на разположение малко над четири часа.
Продължихме с пълна пара напред. Стигнахме Дюлинския проход, карахме малко по асфалта и свихме вдясно към кулата на връх Погледец.
Тук очевидно имаше някакво събиране на любителите на офроуда, защото се разминахме няколко пъти с високопроходимите им джипове. Особено активна бе една кака, която сновеше напред-назад по нашия път.
М.: За да не излагам групата пред каката, спомената от Борис, в този район карах като моторетка. Баирът към кулата го взех на един дъх, надпреварвайки се с джипа на спомената особа… . В района въобще беше пълно с туристи с джипове, движещи се в комплект и вдигащи прах във въздуха. Останах с впечатление, че това са руски туристи, разкарвани насам-натам от техните туроператори. Б.: Без да спираме излишно и внимавайки за маркировката, скоро се качихме и до върха с кулата.
С.: На Погледец бяхме около обяд. Имаше разни джипове, които ни пречеха докато изкачваме върха и пред кулата ни снима едно младо момиче. Като разбра от къде сме тръгнали и къде отиваме каза: “Завиждам ви“, но ако знаеше само какви усилия ни струваше това... А тя бе дошла до кулата с джип. От тук Борката обясни, че следва няколкокилометров наклон надолу по асфалт. Спуснахме с голяма скорост. Насрещният вятър ме блъскаше и за миг помислих, че такова е усещането, ако човек можеше да лети. Свихме по черния път към Обзорския проход и вече адреналинът ме облада напълно. Въртях с всички сили, без да усещам умора. Дупки, камъни, коловози, наклони нагоре, надолу, бях като обезумял – направо машина. Никога няма да забравя това усещане. Явно и Борката вече беше на такъв стадий, защото се откъснахме от другите и даже рядко ми се налагаше да го изчаквам. Миришеше на море. Б.: След снимката на фона на кулата предупредих, че следва скоростно спускане по асфалт и се втурнахме надолу към безлюдното с.Плазовец. Очаквах рекордна скорост по тоя баир, но километражът на Стампата (моят не работеше) ме разочарова – само към 60-ина км/час.
Миналото лято бях по-бърз, но тогава гумите ми бяха 1.9, а сега – 2.4... Ама няма значение, рекордите друг път и на друго място, целта сега бе различна!
Подминахме Плазовец и свихме вляво от асфалта по маркировката. И пак – давай, натискай към Емине, времето тече!
Оставаха към 25 км и адреналинът се вдигна още повече. Умората вече не беше фактор, смазана от неистовото желание да пристигнем навреме. Просто е невероятно как изведнъж забравих колко съм уморен, въпреки чудовищното натоварване и тоталното недоспиване, на което се бях подложил през последните повече от 8 дни. В тая отсечка изпреварих Митака и Миро и хукнах да гоня Стампата. Настигнах го и продължихме двамата да натискаме педалите с всички сили. Не знаехме колко назад са останали спътниците ни /Миро май пак бе спукал гума и когато го задминавах, ругаеше по посока на брат си, който бе избягал напред с помпата:) /, но това в момента нямаше значение – НИЕ трябваше да стигнем навреме! Напълно нормално бе Миро и Митака да нямат колкото нашето желание да бързат. Това бе напълно разбираемо и знаехме, че те нямаше да ни се сърдят, че препускаме сами напред, без да ги изчакваме. Така че в тоя момент и в тая ситуация всичко в отношенията ни си бе окей.
М.: До върха с телевизионната кула се движех с голямо удоволствие и вдъхновение. След това обаче, когато започнахме спускането, ме обхванаха тъжни мисли. Почти усещах мириса на море. Борис и Стампата трябваше да стигнат до брега преди уречения час. Но аз нямаше защо да бързам. Казах на Борис да изчезва напред и да не се притеснява, ако изпадне нещо от багажа му. Аз оставам най-отзад, за да обирам остатъците. И постепенно поизостанах. В един момент спрях и услужих с помпата си на Миро, за да напомпи за пореден, може би последен път, спуканата си гума. Той така си караше от доста време с тази гума, само припомпяше. Когато свърши, Миро ми подхвърли обратно помпата и отпраши напред. А аз, докато я сгъна и монтирам на рамката, от него нямаше и помен. Ех, Митак, Митак, от тук до морето ще го играеш май нещо като обоз… си мислех аз и лежерно продължих напред.
А пътят един прашлив, на места много каменист и сух, сух. В един момент и фарът се разхлаби и започна да опира в предната гума. Досега не ми беше правил такива номера, даже и по онова ужасно дълго и друсаво нощно слизане към Върбишкия проход. Първом спирах и го затягах с джобно ножче. После и отвертка извадих (за първи път) от инструментите. И така 5-6 пъти. Накрая му се ядосах и го затъкнах със сила в максимално задно положение. Така изкарах до морето. Б.: Стигнахме със Стампата до бариерата на шосето, свързващо Слънчев бряг и Варна.
Там видяхме една спряла кола и едно семейство – мъж и жена - до нея. Понеже не бяхме сигурни дали другарите ни ще знаят в коя посока да тръгнат по шосето, помолихме жената, ако са още тук, когато дойдат Миро и Митко, да им посочат накъде да свият. Ама докато й обяснявахме, Миро се зададе...
М.: Тук, до тази бариера, жената от колата ми извика: „Наляво, наляво, другите преди теб казаха натам да продължиш, по асфалта!”. Браво! – си помислих аз - въпреки бързането не са ме забравили… Б.: Продължихме тримата по шосето на север, като аз бях най-отпред и задавах темпото. А то не бе много високо, защото карах на ниска предавка нагоре по баира – въпреки адреналина, силите ми не бяха толкова много... Усещах, че братята се изнервят отзад от скоростта ми, но въпреки това не ме изпревариха. Изкачихме каквото имаше за изкачване и се започна спускането. Бясна скорост, остри завои и натоварен автомобилен трафик и в двете посоки – кофти тръпка. Без инциденти стигнахме до левия завой с коловата маркировка и бариерата, на който трябваше да отбием вдясно. Напуснахме шосето и с бясна скорост се понесохме по черния път след него.
И тук се случи най-после белята. По тоя черен път имаше коловози; аз паднах в един от тях, не успях да изляза, и като набих спирачки, се преметнах през кормилото. Направих 1-2 салта в тревата отстрани и след малко влачене по гръб, най-сетне спрях. При падането си бях ударил силно десния лакът и той моментално бе изтръпнал. Заради това почти не изпитвах болка и дори си мислех, че ми няма нищо. Безпокоях се повече да не се е повредило колелото, защото това щеше да забие последния пирон в ковчега на мечтата ми да пристигна преди числото 8 да се е превърнало в 9-ка... За щастие колелото беше здраво. И тъкмо успокоявах другите, които бяха спрели, че всичко ми е наред, когато видях, че на земята до крака ми се образува локвичка от кръв. Я, това от мен ли е? Да-а, лакътят ми кървеше обилно...
Очевидно съм се ударил в някой камък и ударът е бил жесток. Но това нямаше никакво значение в момента, нали не ме болеше много и можех да карам, Емине ни чака! Без да губи присъствие на духа и нито секунда време, Стампата извади от аптечката ми медицинските материали, проми раната с кислородна вода, намаза я с йодасепт и лепна отгоре една голяма лепенка. Цялото това „лечение” стана може би за по-малко от минута. Качихме се бързо на колелетата и пълен напред!
След контузията братята ми дръпнаха малко, но останаха в зрителното ми поле. Следвах ги с всички сили, колкото ми бяха останали такива, но пак се налагаше да ме изчакват.
М.: Продължих по асфалта. Знаех, по-скоро предполагах, че някъде трябва да има отклонение вдясно. Постоянно се оглеждах за маркировка, но не видях такава. По някое време се появи един особено голям ляв завой, а след това и още един и пътят като цяло сякаш продължи повече на североизток, отколкото на изток. Но понеже беше на слизане и се движех по инерция, си казах: още малко, още малко…Това още малко обаче стана прекалено много. Пропуснах първата отбивка на платното вдясно поради високата си скорост, но на втората спрях. Извадих картата и почнах да я оглеждам. Прецених, че съм пропуснал мястото, на което е трябвало да се отбия за пътеката „Ком-Емине” и вероятно слизам към с. Баня. Седнах на един голям камък. Гледах към морето и се чудех дали да продължа по инерция към селото, а оттам да отида до н. Емине, или не? А може би и въобще да не ходя до н. Емине, нали пак ще стигна до морето? Сега трябва да се връщам нагоре в този ужасен пек, съпровождан от разни миризливи автомобили, да се потя още повече и да се мъча. И защо? Има вероятност, докато се върна и стигна по пътеката до н.Емине, другите отдавна да са стигнали до морето, да са си направили по някоя снимка и да са се разотишли кой накъдето си е наумил. От многото мислене и изразходване на мисловна енергия изядох всичките си (три на брой) размекнати шоколадови вафли и изпих всичката останала разгазирана и топла кока-кола... Б.: Мисля, че часът е бил след 13.00, когато на около 5-6 км от Емине настигнахме групата на Българската федерация по туризъм. Бяха към 30-ина човека, в голямата си част млади момичета и момчета, изпоналягали в тревата встрани от пътеката – последна почивка преди финала. Направи ми впечатление изтормозеният им вид и многото лепенки по краката. Спряхме за малко при тях, колкото да разменим по няколко думи. Водачът им, един висок човек с очила и брада, ме позна. Каза, че ме е виждал в София, на Дни на предизвикателствата 2010, където ме бяха поканили да разкажа за похода си към Емине миналото лято. Аз не обичам много да си спомням за тая проява, защото май се поизложих там, ама карай...
Нямаше много време за приказки, оставаха ни 50-ина минути до крайния срок. Щастливи от факта, че сме ги изпреварили и доволни от учудването им, когато разбраха за колко дни сме взели разстоянието от Ком дотук, препуснахме напред. Ето, това е предимството да си с колело! По такива терени просто летиш, докато пешакът крета едвам-едвам.
Знаех, че тоя последен участък от шосето до Емине са 10-ина км, ама много дълги тия 10 км, бе! Всеки един момент очакваш да видиш крайната цел, а тя не идва и не идва! Просто недоумявах как миналата година съм го минал всичко това в калта пеша, на един крак?!
И когато вече и тримата бяхме загубили всякакво търпение да стигнем по-скоро до носа, изпуснахме маркировката. Пътят, по който се движехме до момента, направи десен завой и започна да се спуска в някаква гора. Не си спомнях такова нещо от предното си минаване и ги накарах да спрем. Пръснахме се в три различни посоки в търсене на маркировка, но без успех. Стампата продължи по пътя надолу през гората, но след малко се върна – и по-нататък нямаше марки. Междувременно обаче аз успях да я открия – една табела, закрепена за ствола на дърво, умело се бе „маскирала” с клони и листа. Успокоени, че сме се намерили, препуснахме пак в луда надпревара със секундите. Без да забележим точно как и кога, сме подсекли връх Свети Илия и най-после пред очите ни се откри гледката на нос Емине!
Братята бяха спрели на маркировъчния кол да ме изчакат.
Снимахме се набързо и тук Стампата ме подкани аз да тръгна напред. А? Защо аз? „Ти си водачът, ти трябва първи да стъпиш на носа”. За секунда в главата ми премина ураган от мисли. Да, аз наистина се водех водач на групата. Но имам ли правото точно сега да съм най-отпред, след като през повечето време ги бях забавял? Е, вярно, имаше и случаи, когато им бях спестявал грешки... А кой ми качи колелото на Купена?
А ВСЪЩНОСТ КАКВО ЗНАЧЕНИЕ ИМА КОЙ ЩЕ БЪДЕ ПЪРВИ? Ние бяхме една група и ЗАЕДНО бяхме преминали цяла България по ръба на Балкана. Има ли смисъл тогава да губим излишно време в глупави спорове?
Затова, след не повече от секунда, както казах, просто му отговорих „Благодаря”, и ги поведох надолу.
И след едно лудо финално спускане, забравили умора, болки и трудности, най-после стъпихме на НОС ЕМИНЕ!!!
М.: Реших, че ако стигна до морето на някое място, различно от нос Емине, ще е много предателско спрямо идеята. Така че колкото и да не ми се искаше, се качих на велосипеда и бавно и методично закретах по нагорнището. И да си бяха тръгнали другите от н.Емине, аз пак щях да отида дотам, за да погледам морето, макар и сам.
Колкото и да бях уморен, колкото и да ми се виждаше стръмен баирът, по този асфалтов път нагоре не съм тикал нито метър. Беше и опасно, особено ако точно до мен се разминаваха две коли. За това бързах да намеря пътеката и да се отклоня.
Пък тя се оказа широка и ясно забележима. Кой знае къде съм блял преди! Голяма табела на голямо дърво. Всъщност май до пътя имаше някаква бариера, поради което вероятно съм игнорирал мястото като възможност за пътека, мислейки си, че затвореният с бариера път води към някакъв частен имот.
С удовлетворение се отделих от смрадливото асфалтово шосе и се понесох по земния път. Преди този път ми се струваше много досаден. Но сега с еуфория продължих по него. Чувствах го като частица от дивите гори и планини, през които преминахме преди няколко дни.
Последни километри. Последни маркировки. Пред някои от табелите и знаците спирах, за да се снимам.
Групата с пешеходни туристи подминах, без да спирам. Пък и те бяха налягали около пътеката за почивка, защо да ги притеснявам. Явно другите бяха спирали, защото те знаеха, че съм четвъртия от групата. Само ми пожелаха успех, и аз на тях.
На мястото, на което тримата ми другари са пропуснали маркировката и малко са се забавили в лутане, и аз направих същото. Като цяло пътят си е ясен и чист. В един момент обаче, след една полянка, направи десен завой на 90 градуса, с последващо спускане. Малко ми се видя странна тази работа, затова веднага след завоя оставих колелото на земята и на бегом продължих пеша надолу по пътя. След няколкостотин метра установих, че пътят продължаваше на юг, а маркировка няма. Затова се върнах, взех колелото и почнах да обикалям полянката. И най-вече в източната й част. Маркировката намерих скрита в шубраците. Явно минавалите оттук туристи познаваха добре района и никой не си беше правил труда да поразчисти клонаците.
Когато излязох на последното било, с гледка към фара и морския бряг, бях и доволен, и тъжен. Можех да стигна дотук по цялото трасе от вр. Ком. Можех, но не стана!
Маркировката (във вид на метални колове) отиваше някъде надолу. От високото обаче добре се виждаха множеството земни пътища, с разните техни си кръстовища и прочее. Начертах си наум възможното трасе в посока към фара и игнорирайки маркировката, се понесох надолу. Бавно и внимателно.Б.: Часът бе 13.39. Бяхме изминали разстоянието от Ком до Емине за 8 дни, 23 часа и 37 минути.
Е, наложи се да платя за тоя успех с част от кръвта си...
Лепенката отдавна бе паднала някъде, без дори да я усетя. Нищо не помагаше – кръвта засъхваше и затваряше раната, но при всяко свиване на лакътя тя отново се отваряше и нова струйка потичаше надолу по ръката ми и попиваше в ръкавицата. Но какво значение имаше това? Бяхме минали Ком-Емине, и то за по-малко от 9 дни!
Но това не беше всичко и не бяхме стигнали съвсем докрай. Бях се заклел, че ако успея да стигна успешно до Емине, тоя път задължително ще вляза в поделението и ще стигна до паметната плоча при фара. Нека се опитат да ме застрелят!
Оставихме Миро при колелетата и багажа и „въоръжени” само с фотоапарати в ръка, прескочихме със Стампата телената ограда на едно място, през което очевидно всички минаваха, защото си имаше ясна и утъпкана пътека до него
, и се отправихме към фара.
Внимателно и без да вдигаме излишен шум, преминахме покрай сградата на метеостанцията и фара и най-сетне, след 4 години мечти, подготовка и опити, стъпих наистина на самия нос Емине!
Сбъдването на мечтата ми ме бе направило щастлив, безмерно щастлив!
И ей тоя бе главният „виновник” за нашия успех:
Седнахме заедно на носа да си починем и да се нарадваме на успеха си. Вече нямаше закъде да бързаме.
С.: Пристигнахме, всичко свърши. Носът си е същият. Последно бях на него на 1-ви юли (Джулая), но иначе съм идвал до него от Иракли няколко пъти по една приятна пътека през Пешова колиба. Такова щастие! Плачех без сълзи. Всички сте виждали как плачат някои шампиони, когато ги награждават на почетната стълбица – това е удовлетворението от положения огромен труд – сега ги разбирах. Остана умората и запечатаното в мозъците. Но тя, умората, ми беше спътник още от първия ден. Изкачихме връх …, спуснахме връх…, за непосветените изглежда много лесно може би, особено пред компютъра. Но реално умората те тегли назад, надолу, изсмуква бавно силите и изостря психиката. Въпрос на воля е да я преодоляваш и да не й се подчиняваш, но всички сме различни, умората е лично преживяване. Сега, как изглежда нашето приключение в очите на другите, няма значение. Дали сме се тормозили, или много бързали, или е било нормално – на нас така ни харесваше. На последователите пожелавам най-искрено успех – преживяването си струва! Но както каза брат ми Миро, който не се включи в написването на разказа, „На Ком-Емине очаквайте неочакваното!“.С.: Стъпихме на носа и Борката каза „Една мечта по-малко“. Тогава аз му казах един стих от песен на FSB, писана за Хималайската експедиция Еверест‘85:
„Ето я постигната мечтата,
с нея неизбежната разплата,
искаш ли да почнеш отначало,
само в бяло, само в бяло“.
Аз искам.Б.: Походът бе свършил. Време бе да се гмурнем отново в живота извън Ком-Емине, където ни чакаха съпругите, децата, финансовите проблеми... Малко тъжно, но... факт.
Нищо, нали все пак бяхме постигнали една от мечтите си. И бяхме намерили нови приятели!
М.: Приближих морето и… я, Миро! Лежи и се припича като гущер на слънце. А до него велосипедите.- Айде бе, Митак, къде се губиш? Не му казах опасенията си, че предполагах възможността и да не се видим повече, поне за това лято. Мислех че натрупаното от мен закъснение е много голямо. Оказа се обаче, че то не било чак толкова, щом Борис и Стампата били влезли преди малко в поделението, за да стъпят на най-източната точка на носа, пък още не са се върнали.
Оставих колелото и забързах по сипеите и аз към тях. Докато се чудех откъде да прескоча оградата на поделението, видях в далечината, че Борис и Стампата се връщат. Затова спрях и ги изчаках. Б.: Постояхме още малко на носа и се надигнахме да се връщаме – Миро сигурно вече е изгубил търпение да ни чака. Митака също бе пристигнал междувременно.
Той май бе пропуснал отбивката от шосето и бе продължил към с.Баня, но после се поправил. Събрахме се и четиримата за обща снимка.
Време бе да поемаме обратно. Но първо трябваше да полеем успеха.
Седнахме на терасата на кръчмето и си поръчахме една голяма бира за всички. За съжаление заведението не предлагаше нищо сносно за хапване. Карай, не това е важното днес...
След малко, пеейки патриотични песни и веейки знамена, в боен ред откъм пътя се зададе групата на БФТ. След 16 дни трамбоване и те бяха стигнали до крайната цел. Но само няколко от тях бяха минали по целия път със собствените си крака. Голямата част от групата честичко се е повозвала...
Тия младежи очевидно не горяха от желание по-скоро да стигнат до носа, защото първо се отбиха в... кръчмата.
Е-ех, тия съвременни комсомолци... Първо бирата, после Емине. Честно, не ги разбирам!
Очевидно кървящият ми лакът е направил впечатление, защото след малко при мен дойде едно момче и след като се представи като медицинско лице, ми предложи някакъв тампон, като ми даде указания как да го използвам. Поблагодарих му и го взех, но в момента бяха безсмислени всякакви лечения – при всяко сгъване на ръката раната се отваряше. Затова отложих медицинските занимания за вечерта.
Младежите останаха към половин час в кръчмето, отпочинаха и се отправиха отново с песни и развети знамена към носа. Не им се налагаше да прескачат оградата – специално за тях бяха отворили широко портала на поделението.
М.: Снимах се за последно на фона на морето и побързах да настигна останалите, които бяха забутали уморено колелетата нагоре по ужасния, напечен от слънцето, стръмен баир.Борис беше планирал идването до н.Емине, но не и почерпката след финала. Все пак познаваше района, защото показа единственото работещо заведение…
Намерихме си свободна маса и моите спътници пиха бира, пък аз кока-кола. Нямаше нищо подходящо за ядене, но и никой не беше гладен. Аз изпих поне 6 големи чаши с кола. Ходех и си ги поръчвах на нещо като бар, след което излизах навън, сядах до масата и с голям кеф си ги изпивах на екс... Продавачката, с вид на монахиня, след 2-та или 3-тата поръчка почна да ме гледа странно, а след 6-тата чаша направо ми каза: Ако ти бях майка, щях да те набия! Как може да пиеш толкова много студена кола! Засрамих се, но какво да направя, като бях жабясал (водата ми беше свършила много преди н.Емине, даже още някъде по нагорнището на асфалтовия път, преди отбивката). Мислех да си поръчам и още, за да напълня и празните шишенца, но предвид забележката си поръчах една голяма бутилка с минерална вода.
Групата на БФТ поразведри тягостното ми настроение. Всъщност мисля, че и другите вече бяха малко тъжни. Толкова време бяхме заедно, делихме несгодите и радостите по трасето, даже и на финала бяхме заедно, но… дойде време разделно.
Аз лично през последните 3-4 часа размишлявах усилено накъде да поема след н.Емине. Борис отиваше на юг. Братята имаха среща на север, в близкия къмпинг Иракли. Имах уговорка с един приятел да дойде и да ме вземе с велосипеда от морето, когато и където му кажех. Можех да се обадя и на брат ми. А баща ми беше някъде по южното черноморие и на следващия ден щеше да се прибира с колата. Можех да отида при него или да го изчакам някъде. В крайна сметка реших, че няма никого да притеснявам или разкарвам заради моите си приумици за шматкане с колело из гори и поля, та чак до морето. По-спокойно щеше да ми бъде, ако успеех да се прибера на собствен ход. Е, вярно е далеч, но пък имах шанс!
Реших да тръгна с братята по черния път до Иракли, а от там на север по асфалтовия път към гр. Бяла и гр. Варна. Борис бе споменал, че някакво момиче било минало така с велосипед и приятели от някаква си точка на пътеката „Ком-Емине” до Варна. Щом тя е успяла, защо пък и аз да не мога? Предвиждах и възможност да спра по пътя в гр. Бяла, където да оставя колелото на съхранение в една почивна станция (където познавах управителя и знаех, че няма да има никакъв проблем), а оттам да продължа с автобус или такси до Варна. Спътниците ми не разбраха, че се каня да карам чак до Варна. За плановете си оттук насетне мрънках нещо неопределено, в смисъл, че всичко е о`кей и тръгвам на север.Б.: След малко и ние се надигнахме – време беше всеки да поема по своя път. Стиснахме си ръцете отново и с усмивки и пожелания за бъдещи съвместни начинания, се разделихме. Аз останах последен.
Нямаше за къде да бързам. Цялото ми семейство ме чакаше в един хотел между Равда и Несебър, където щяхме заедно да изкараме едноседмична почивка. Но дали щях да пристигна при тях следобед или за вечеря, нямаше значение. Още бях под въздействието на магията „Ком-Емине” и не исках да слагам последната точка на това приключение.
Изядох и последните вафли „Боровец”, които си купих в Добра поляна /над 20 вафли за половин ден:) /, измих си зъбите
, взех си сбогом /или може би довиждане:) / със село Емона и нос Емине, и се отправих по пътя към Елените.
До там не стигнах без премеждия.
Отново не успях да нацеля пътя след онова дере, по което се отиваше до плажа (въпреки че преди това разпитах подробно трима души от селото и уж бях разбрал) и над час и половина се лутах с колелото из едни бодливи храсталаци и гори. Приключенията продължаваха!
Стигнах до една ферма, после намерих някакъв фургон, пригоден за живеене сред гората, качвах и спусках стръмни баири – екшън! Накрая видях една крава да се разхожда, тръгнах след нея и тя ме изведе по верния път след епичното дере.
После Елените, Слънчев бряг, Несебър, Равда... Очевидно съм бил интересна гледка за туристите – потен и мръсен до ушите, с обелен изгорял нос, с разранени крака (от къпинаците преди Ришкия проход), с потънало в кал колело и почерняла от засъхнала кръв ръка – защото избягваха да се доближават много и ме гледаха странно, когато спирах някой да ме упъти.
После среща със семейството. Жена ми изпадна в паника, като видя ръката ми, а детето се уплаши и дори не пожела да дойде да ме гушне – скри се зад майка си.
Умората ми беше страшна! В следващите дни от почивката спях по над 14-15 часа в денонощието. 3-4 дни след края на приключението краката ми продължаваха да оттичат и да се подуват. След няколко дни контузията над дясното коляно отшумя – очевидно не е била сериозна. Раната на лакътя се затвори и след седмица вече ходех без превръзка, но и два месеца след това мястото стоеше странно подуто. Дори и сега, половин година по-късно, още усещам лека болка, когато се облегна или си ударя тоя лакът някъде.
Но това са дребни кахъри, КОМ-ЕМИНЕ е над тях!
С.: След поливането на успеха аз, брат ми и Митака спуснахме към Иракли. Жена ми нетърпеливо ме очакваше и постоянно звънеше по телефона. Разминахме се нещо, защото когато бяхме почти до реката, тя ми звънна, че е на отбивката по черния път на сянка. Сбогувахме се с Митака и обратно по баира. На Иракли останахме и следващия ден. Равносметката бе, че бях отслабнал 6-7 кг, бузите ми бяха хлътнали, ребрата ми се брояха, краката ми посинени, одрани, с рани по тях, също и по ръцете, като цяло измършавял. Странна гледка съм бил на плажа, имах чувството, че всички ме зяпат. По-късно, когато се прибрах вкъщи, всяка нощ сънувах етапи от КЕ, в продължение поне на 10 дни. Звъннах на Борката да се чуем и споделих това с него, той отговори, че при него е същото. Явно магията Ком-Емине продължаваше, а може би и до днес.М.: Последващата част от приключението беше най-опасната, в буквален смисъл. С велосипед по асфалтовия път от Иракли до Варна, някъде около 60 км. А още по-страшно даже ми беше преминаването от ж.п. гара Г. Оряховица през нощта до гр. В. Търново (може би 10-тина км), и оттам до гр. Дебелец (още 5-7 км).
По черния път от н.Емине до Иракли беше добре, но продължението по асфалта бе кошмарно. Втори път такава грешка няма да направя! Минават коли, камиони, разминават се, изпреварват, свиркат… и постоянно бях нащрек някой да не ме блъсне. По пътя водата ми пак свърши, но чешми нямаше. Спрях до едно крайпътно заведение, в което безалкохолното струваше 5 лв. Теглих им една майна (наум) и си излязох. Карах си колелото и си мислех: още малко и съм в Бяла, още малко…
В гр. Бяла обаче не спрях. Имах сили, пък и не ми се разправяше и обясняваше кой съм, какъв съм, защо съм с колело и т.н. в почивната станция. Пък и като спра, ще ме домързи, може и да се изкъпя в някоя незаета стая и нещата съвсем щяха да отекат…
След гр. Бяла спрях в едно крайпътно кръчме. Там ядох най-вкусната пилешка супа. Поръчах си и втора, без хляб, но с голяма топла минерална вода. Не се бавих много, защото времето напредваше. Продължих по асфалтовия път и броях оставащите километри до Варна. Още малко, още малко… ще издържа! При едно от продължителните, бързи спускания установих, че на коленете ми става студено. Затова спрях и обух мърлявия и изцапан дълъг клин. Ей, това велосипедистките клинове са голяма работа! Няма студ, няма вятър! За пореден път се поздравих мислено за това, че го бях взел (и не го изхвърлих нейде по пътя, когато стана много мръсен и кален).
Когато Варна се показа в далечината, възникна проблем. Взе да става тъмно, а пътят се превърна в магистрала. Не бях сигурен дали имам право да карам велосипед по магистралата. Имах опасение, че това май е забранено. Може би имаше някакъв обходен път, но къде да го търся? Пък и бях толкова уморен! Затова почти с прокрадване и с чувство на гузност преминах покрай полицаите в началото на магистралата. Всъщност, в интерес на истината, те бяха в отсрещното платно и хич и не ми обърнаха внимание, или се направиха, че не ме забелязват.
Когато стана тъмно, включих челника на мигащ режим и го сложих на тила си, за да свети (т.е мига) назад, да ме виждат приближаващите зад мен МПС. Пътят напред осветявах с фарчето, което за мой късмет не се беше счупило, когато му се бях ядосал по обяд и ме изнерви с постоянното си разхлабване и търкане в предната гума.
Направих си една снимка преди Аспаруховия мост, която помествам по-долу. А ж.п. гарата е точно след моста (за местонахождението й питах един закъснял като мен пътник).
В купето на влака между ж.п. гара Варна и ж.п. гара Г. Оряховица не можах да заспя. Въпреки че опитвах. С велосипеда във влака нямаше никакъв проблем, платих допълнително някаква малка сума, може би 2 лв. и го оставих в товарния вагон.
Снимах си омърлушената физиономия и на гара Г. Оряховица. Тук имах кратък размисъл дали да не помоля жена ми да дойде да ме вземе с колата. Но като си представих колко ще я притесня, предпочетох да продължа сам. Това пътешествие си беше моя идея, по лично моя инициатива и щях да си го довърша така - сам. Всъщност, връщането ми се очакваше най-вече и с най-голямо нетърпение от моя син. Във влака детето ми се обажда няколко пъти: къде си, кога ще си дойдеш. Моят юнак! И преди това, по горите и по хижите, най-вече с него разговарях. А в този момент с него се бяхме разбрали да ми звънне към 00,45 ч., за да ме събуди да не пропусна гарата... И като стане по-голям, съм му обещал да го вземам с мен по горите или на него да се обаждам да ме вози насам-натам с колата…
Между Г. Оряховица и В. Търново бе най-опасното трасе. По това време на нощта, след полунощ, минаваха само големи камиони, които караха много бързо. За това карах в средата на пътя и щом чуех или видех приближаваща светлина, отивах в другата част на платното, спирах и се навирах колкото мога в шубраците край банкета. След като камионите отминеха, пак се качвах на колелото и продължавах. Иначе, да карам и покрай мен да мине камион, чийто шофьор да ме види в последния момент (макар и с включен мигащ челник), ми изглеждаше много опасно. По пътя се чудех дали да нe направя втори опит по Пътеката през това лято. Но бързо се отказах. Бях обещал на сина ми да ходим първо на море, а после на планина, пък имах и други задачки. Сетих се също така, че и да не бях слязъл от планината преди вр.Паскал, пак щеше да ми се наложи да прекъсна, макар и за един ден, прехода. Все някога щяха да ме намерят по мобилния ми телефон и да ми кажат, че трябва да отида за малко на работното си място. И ако не веднага, то най-късно в Прохода на републиката, щеше да трябва да се отделя от групата. Така че пак нямаше да мога да премина цялото трасе. Разбира се, че сам си бях виновен за неуспеха, но защо пък да не се поуспокоявам малко…
Стигнах в гр.Дебелец, прибрах колелото, качих се на колата си (която ме чакаше, паркирана там през цялото време) и се прибрах в гр. В. Търново. Този ден бях изминал вероятно повече от 200 км с велосипед, а пътешествието ми продължи 24 часа (е, част от тях бяха с влак).
След това спах 30 часа без прекъсване, абсолютен личен рекорд. Всъщност може би ставах веднъж, за 15-тина мин., за да отида до тоалетна и да хапна нещо. Когато се наспах, лицето ми беше подуто, но не много. Не знам защо. Може и да е било от дългото спане. Но бързо ми мина. Не съм имал мускулна треска, травми или други здравословни проблеми. След това пътешествие (като включим и предходния пешеходен поход из Пирин) бях отслабнал с 5 кг. Чувствах се чудесно! Но колелото не исках да поглеждам. Даже сега, около 6 месеца след края на приключението, колелото си стои все така, както го бях оставил. Всъщност не, махнах му измисления багажник, измих и го почистих.
През целия път по билото на Балкана гума не съм пукал, паднах само веднъж (защото не спазвах дистанция и се блъснах в падналото колело на Миро), не съм имал технически проблеми. Съмненията ми в хидравличните спирачки се оказаха напълно неоснователни. Но аз си ги и пазех, например при изключително продължителното спускане от района на вр. Паскал, когато много загряваха, специално спирах заради тях. Щом усетех мирис на пържени картофки /т. е. загрял диск/, спирах и почивах. А пък и са удобни тези спирачки, защото при продължително стискане не са ме заболявали ръцете и пръстите.
И в заключение: Благодаря на Борис! Човек с изключително подробни познания за Пътеката „Ком-Емине”, добър спътник и добра душа! Голяма загуба за всички байкъри, а вероятно и за самия него ще е, ако всички тези знания за места и пътеки изтлеят, след като спре да минава повече по Пътеката. Благодаря на Стампата! Човек с феноменално чувство за ориентация, сродна душа и ценител на красивото! Благодаря и на Миро! Колко пъти ме е спасявал от грешни пътеки и падания, а и без него нямаше да мога да се върна на Пътеката. И дано следващото лято да успея!