Admin написа: ... защото ако знам, че няма какво да загубя...
Споко, Любчо - ако загубиш, губиш само себе си!
Те в жълтия цитат по-горе е цялата философия на "кампанията" ми с колегата Жан Мишел.
Това е и разликата между състезатели и състеЗнатели - вторите просто знаят, че нищо не губят, защото не са там за да спечелят.
Темата я дъвкахме достатъчно, а твоите разочарования са продукт точно на повечето от доводите ми...
Самият формат изисква малка и компактна група от участници. Хора, които изповядват обща визия за девствените пътеки и опазването им.
Още оттук лъха на оксиморон...
Ети ти един НЕоксиморонен вариант.
Я си представи как макс 20-30 човека се мятат надолу и се спира на ВСЯКА трудна серпентина, за да се огледа, упражни и демонстрира минаването ѝ от най-опитните.
Така до самия край - имаш опита от уроците за начинаещи. Отива цял ден, всички са попили по нещо, падали, ставали, а вечерта лагер, огън, лакардии.
И щом толкова много им се иска на някои хора да правят състезание (пардон - игра), неделята се определят примерно 15-20 участъка (от най-интересните
) и се времеизмерва преминаването им + грешките.
Те ти публика, липса на маршали, атмосфера и надъхване да се представиш добре. Цялата група се придвижва ЗАЕДНО по пътеката, като същевременно тече и "пишкомера"... така всеки ще е доволен.
Да не забравяме и прозрачността - няма да има НИКАКВИ съмнения за пристрастност на маршалите, защото всички ще са свидетели на всички преминавания.
Разбира се, бест сценарио щеше да е едно двудневно микро-фестче без ник'ви мерения и себедоказвания, развития на планинското колоездене и маршове по ръба на планината...
Интимният характер на пътеката изисква интимен състав.
Разбира се, най-вероятно греша.