В Зоната на здрача на Седемте рилски езера…
Чаках удобен момент от няколко седмици. Винаги изникваше друго, или някое състезание, или пък нямах настроение да отида. Седемте езера освен с красотата си за съжаление вече ги свързвам с тълпи незнаещи къде се намират хора. Тълпи, които сякаш разглеждат музей или зоопарк…. Не, не, по-скоро нов интересен мол… Затова лятото вече не ме влече натам. Но момента дойде. Беше последния летен ден. Много топъл, безоблачен, просто приказен ден. Много набързо събрах нужната ми екипировка и храна, натоварих се и беж. След 1-2 опита да намеря компания да отидем с МТБ-тата останах сам, но бях решен да тръгна. Оставих и колелото, този път бях пеша.
Започнах с фалстарт, донякъде и моя грешка - заради ремонт на пътя се наложи да заобиколя през Радомир. А така се колебаех дали да не взема спокойния и очевадно в този случай по-кратък маршрут през Ярема. Много ме хвана яд, но се сетих къде отивам и че искам да си прочистя главата точно от такива неща. Исках да остана на спокойствие сред това почти божествено кътче, към което отивах. Което там вече по принцип беше невъзможно.
Когато стигнах до Рила, нещо не беше както трябва. От Сапарева баня нагоре не срещнах нито една кола, в никоя посока. Бариерата на паркинга на лифта беше отворена, нямаше кой да ми иска пари. На паркинга имаше само една-две, като че ли изоставени коли… Паркирах се царски и взех леката раница на гръб. Беше десет часа. Планирах наведнъж да се кача на билото над последното езеро – Вазов връх. Лифта не работеше, нямаше дори персонал, беше зловещо тихо. Едно куче ме усети и започна да лае, като че ли от страх… Никой не излезе да провери какво става.
Тръгнах по черния път, изровен и разширен заради новия лифт. Отново нямаше никой. Нито джипове, нито мотори… Чуваха се само птици от време на време. Изкачих се с лекота до хижата, но и там нямаше никой, вратите бяха затворени, не звучеше никаква музика, а аз отминах отдалеч и продължих към Бъбрека. Не исках дори да се приближавам до това място. Никой не пъплеше по пътеката нагоре. Дори кончетата, които винаги са пред хижата, ги нямаше.
Започнаха да се откриват прекрасните гледки към долините отдолу, към безбрежните гори над Говедарци, към езерата, вървейки по ръба над улеите. А! Ето ги конете, 10-ина от тях пасяха толкова спокойно, сякаш това им е единствената мисия в живота. Полюбопитсваха кой съм аз, но аз имам известен страх от тях и ги пропъдих. Ако имах някакъв опит с коне, можеше да се опитам да пояздя някой от тях, нямаше кой да ме спре или види. Тълпите, които ме отблъскваха от това място, ги нямаше. Малко след това видях табела: „Зона за ограничаване на човешкото въздействие” Хахахахаха, тези сигурно се шегуват! После си помислих какво ли би станало, ако пръскаха срещу хора в Рила? Или как щеше да изглежда, ако ние не съществувахме? Щеше да е точно толкова прекрасно и спокойно, колкото го виждам сега, с очите си! И безкрайно тихо. Чуваше се късането на тревата, която конете пасяха, а стъпките им ги усещах през земята с моите крака. Това е любимата ми почва – мека и пружинираща. Времето продължаваше да е чудесно, дори пухчета нямаше в небето! На Бъбрека беше пусто. Нямаше пикници, викове, шишчета, рибари... Само езеро с оловен цвят и надвиснали скали. С лекота се изкачих до Окото, там похапнах да позаредя батериите, пих от кристалната вода, взех си малко и за после. Към Сълзата си избирах пътечките, по които да се изкачвам, отгоре не се чуваха викове „Ехо”, никой не строеше пирамиди, които вече са стотици, никой не мрънкаше, че е изморен. Бях напълно сам. Можех да съзерцавам на воля и да се възхищавам на природата колкото си пожелая.
Застудя. Излезе лек, но остър ветрец. Облякох повечето дрехи, които имах със себе си. Остана малко до върха. Отново без усилия или умора се изкачих нагоре. Гравитацията беше като тази на Луната. Или пък твърде често съм идвал тук с колелото и свързвах целия този маршрут с крайно изтощение… На върха потърсих една моя тайна „пещера”, която този път не открих. В ниското се виждаха всичките Урдини езера, моето любимо място в Рила. Часът беше два, точно както предвиждах. Доволен, потърсих подходящо място. Разпънах палатката си на най-драматичната гледка на билото, на 2650 м. въпреки излезлия досаден вятър, точно под Вазов връх. Имаше само няколко часа до изгрева, трябваше да събера малко сили и за него…
Всичко това не беше сън, нито художествена измислица. Това се случи в последните часове от последния ден на лятото и в първите часове от първия ден на есента. Всички гледки, които видях, бяха благодарение на пълнолунието, а идеята да го направя подкрепи и добрата прогноза за следващия ден. Лятната нощна температура по субективната ми преценка беше около 10 градуса, докато не видях сланата в тревата още на Бъбрека. Което значи, че е било около -2-3 градуса. Имах малко дрехи – тънък полар, клин, ленти и ветровки, идеално до тези градуси. Твърде топлите дрехи създават много обем и тегло и в случая щяха да са излишни наистина. Ако беше по-студено или нещо друго не беше в ред, щях да спя по-ниско, в горския пояс. „Леката раница” беше около 6 кг с храната за 2-та дни. Това само ми помогна да остана със сериозен запас от сили за следващия ден. А при тръгването в 10 вечерта от Пионерска не вярвах, че изобщо мога да издържа до мястото, на което спах по-късно.
Сутринта се събудих на най-красивата гледка, на която някога съм спал. Беше доста студено, а вятърът като че ли се беше усилил още малко, затова не бързах да ставам. Слънцето беше ослепително ярко. От това уникално място виждах целия Пирин, Калините над х. Иван Вазов, Отовишкия рид, Вазов връх, Мальовица с назъбения си силует, Додов връх, Урдините езера под него… А предишния ден бях на работа до 5… Каква сутрин само! Денят, който започваше, беше прекрасен. До късния следобед бях видял само 2-ма души, 3 орела и 3 планински кози...
„Нощните птици” са рядкост и разбира се никой „нормален” човек дори не знае за тях. Едва ли някой, който чете това и не му е заложено да търси нови приключения, ще му хрумне да тръгне по този начин на планина. Или да се къпе в морето или в язовир само на лунна светлина, когато никой не знае къде е изобщо. Но вероятно има и такива, които ще започнат да чакат подходящия момент… Дебнейки отдавна такива моменти – да съвпадне пълнолуние с хубаво време, по възможност с почивен ден след това, с липса на уговорки, веломероприятия, ангажименти, срещи и пр. и с наличие на сили, желание, идея и изпълним план… мога да ви кажа, както се досещате, че се броят на пръстите на едната ръка за цялата година. Витоша е един идеален вариант за начало, за нас от Голямото село. Преди много години започнах с това точно от нея, както и с всичките ми планински мераци, включително планинското колоездене.
Е, ако изключите пълната луна, възможностите нарастват значително, освен това „печелите” Млечен път и милиони звезди.
Нощните преходи са нещо обичайно, всъщност задължително, когато алпинисти катерят Еверест, Елбрус, Килиманджаро и ред други истински страховити върхове.
Замислете се за това, ако някога се колебаете дали да направите подобно нещо. Тук е лесно. Истински лесно.