Силно българско участие на Тасос и тази година. Браво на нас
Искам да разкажа моите впечатления от тези дни на Тасос. Пътувахме доста, от северната част на България докато стинем си е доста път. + фериботи и още километри на острова, направо си е много километри. Добре че пристигнахме в четвъртък та успях да си почина в петък преди състезанията.
Събота на големия маратон стартирахме много голям брой българи. Това показва само, че сме мазохисти
Уж щеше да има някаква друга жена: гъркиня, ама тя така и не дойде. Така че в категория жени аз бях единствен състезател и претендент за купата.
Изкарах си доста добре като цяло. Очаквах да е много по-диво и безлюдно в планината, а то беше пълно със състезатели и хора в 3-те контрли, отделно треньорът ме чакаше на един асфалт с пълно бидонче и смазка за веригата. Доста добре маркирано, никъде нямаше проблем с ориентирането. То и темпото не беше много бързо, все пак не можеш да караш на макса 121 км. Хареса ми много старта, че карахме 13-14 км асфалтец зад кола. Това доста добре тушира предстартовата треска и го няма това с пулс 200 на старта. Първия баир след асфалта беше най-остър, но там бях със свежи сили и го издрапах без проблем (е, с изключение на бетонните прагове, някои не ми се получиха). Валя дъжд и имаше фронтален вятър, това допълнително утежняваше. Мен всъщност най-много ме беше страх от гръмотевичната буря. Светкавиците падаха много близо, а гръмотевиците раздираха небето само след секунди. Молех се по-бързо да го качваме тоя висок връх и да се спускаме на по-безопасно място. Последва някакво спускане, на което още не бях много концентрирана и се получи тъпо. В описанието на маршрута бяха написали steep downhill и аз даже смъкнах седалката и викам сега идва стръмното, но то така и не дойде. И въобще всички спускания бяха такива: по черни пътища, не особено технични. Второто качване беше полегато, но много дълго и по едно време се бяхме схванали с моя спътник Стилиян от Исполин, Габрово и се наложи да се изправяме на педали за размърдване на частите. После пък след дъъългото качване последва дъъълго спускане. Там бяха обещали или прах или кал, зависело от времето. Предната нощ и сутринта беше валяло доволно та познайте какво беше
Колелетата станаха леш, веригите захруптяха и се наложи леко почистване и смазване на втората контрола. До третата контрола имаше доста остри баири, някои от които се наложи да бутам. Хем се наслаждавахме на страхотните панорамни гледки. Айде пак надолу до последната контрола в едно селце и докато похапвахме чипс и грис халва, мина шосейното състезание, което се провеждаше в същото време. Когото можахме, познахме от българите и викахме: "Давай, Добри!", "Браво, Митак!", "Давай, Стояне!"
Никъде не се заседявахме по контролите повече от 10 минути, че тръгването от там нататък щеше да бъде още по-трудно. Покарахме малко асфалт, всички шосейки ни изпреварваха. Те бяха готини и чистички, ние бяхме кални като борсуци
Важното е, че имаше фън. Е, не всичко беше фън и имах малка криза след като напуснахме шосето и удариха пак каменистите баири. Хем въртя в едно монотонно темпо след Стилиян, хем не слизам, хем очите ми се примрежват. Аха, аха, ще сдам багажа. Не знам как се оправих, но ми просветна и изкарах останалата част от състезанието.
Неверояни гледки наистина, струваше си многото пътуване, както и целенасочената ми подготовка за този Ултра маратон. Целенасочена беше, защото в последните седмици се старах да имам по един ден в седмицата каране между 6 и 9 часа без дълги почивки и помотаване. Изкарах един бревет, както и няколко планински карания, за да се подготвя. Добрах се до финала, колкото и темпото да не беше бързо, 121 км са си 121 км и се чувствах разбита. Трябваше на другия ден да стартирам другото състезание MTB Cup, което карах миналата година и си беше достатъчно тежко. Бях преуморена, трудно заспах, после през нощта се будих, ядох, пак спах и в крайна сметка на сутринта се събудих в някакво сковано състояние и мускулни трески. Знам аз обаче, че клин клин избива и тръгнах да раздвижвам леко преди старта. Раздвижих се и бях готова да стартирам. Какво да се прави, ще се кара. Чувствах се учудващо добре и поведох на гъркияната, която миналата година ми сложи близо половин час. Очаквах да контра атакува веднага, но това не се случи и тя си продължи със своето темпо. Аз също не се вложих максимално, защото имаше още мнооого километри. Още на първото леко спускане видях, че ме настига надолу. Това винаги съм го мразила...Катериш, бъхтиш и накрая някой те настига надолу. Така ставаше и тук. Сега като съм си в Шумен, открих защо е ставало така. Въпросната госпожица, освен по крос-кънтри, била шампион и по даунхил
На върха с кулите бях с много голяма преднина, но от там следваха доста каменисти спускания, които водят чак до селото с гадния римски път, който кърти не задници, ами и вътрешности. Гъркинята отново бе стопила разликата и ме следваше плътно. Криеше се зад мен, пазих й вятър, който хич не беше слаб. Дори напротив, всички състезатели страдахме и всичките ни времена са по-високи от миналогодишните. По едно време й избягах, но това стана на един напечен от слънцето баир: последния дълъг. Виждаше се как всички страдат на слънцето и насрещния вятър, напредвахме много бавно. Изкачим ли този баир, знаех, че следва само спускане по техничен сингъл трак. Знаех, че в никакъв случай не трябва да оставям конкуренцията да влезе първа в пътечката. Да, ама бях забравила за един малък усчастък асфалт между качването и техничното спуснкане. Точно на този асфалт един от съотборниците на гъркинята я поведе във въздушен коридор, не успях да се закача за тях и можех само да ги гледам как се отдалечават. Честно казано, тук знаех вече какво следва и се предадох психически. Въпреки това, физически не се отказах и се борих много, за да стопя максимално разликата. Нямах особени надежди, но все пак правих всичко възможно. На места това включваше много псувни, извинявам се на всички, които бях свидетели
Натопихме краха в реката яко в последните километри. Миналата година реката беше по-плитка и карах през нея, но тази година явно дъждовете бяха повече и се наложи постоянно слизане от колелото за прегазване на реката.
Последните 5 км ми бяха най-трудни. Почти равно, но тук там "скачални", нагоре-надолу. Бях приключила всички запаси от вода, имах храна, но не ми се ядеше нищо, карах на автопилот. Последния километър извадих някаква сила отнякъде и спринтирах между вилите. Включих на най-висока предавка, изправих се на педали и се набрах. Припомних си атаката на Ивайло Габровски от 3 етап на Обиколката на Турция. Исках да съм като него, но уви, не успях
Финиширах на 3 минути някъде от гъркинята. Тя се радваше и с право. Аз бях пребита, не успявах да си поема въздух. Отидох до морето и си натопих краката.
Да си призная, поплаках си. Не от яд, не от съжаление, просто от изтощение и силна емоция. На жените им е простено, нали така
Оправих се, поех си въздух, изпрах си чорапите и бях нов човек. Все пак бях постигнала това, за което бях отишла: да изкарам успешно двете състезания.