До Черни Връх и Назад.

За всичко свързано с МТБ, което не е за някой от другите форуми. Например: разкази и преживявания, мнения по различни общи въпроси, интeресни продукти, новости и т.н.

Рейтинг за публикуване на тема / Рейтинг за отговор / Тежест: 1000 / 1000 / 20

До Черни Връх и Назад.

Мнениеот Skoinks » Вто Сеп 06, 2011 10:29 pm

А сега... Чудя се как точно да започна, за да звучи адекватно цялото нещо, затова ще започна с малко обяснение за мен и спорта като цяло.

Започнах да карам сериозно преди няколко години когато смених колелото от Метро с колело Drag Climber. Три годинки си го карах както е излязал от магазина и чак преди една седмица ме озари идеята да го направя подходящо за по-сериозни преживявания. И така, с помощта на този форум започнах да харча мангизите за великия ъпгрейд. От сликове Tabletop минах на Charger-и, от V-brake на хидравлика, от седалка тип пингвин (името е озарение на моя добър приятел Теодор, за който ще прочетете след малко) минах на... Не знам, някаква двайсетлевова седалка с гел. Гъзът ми е щастлив, това е важното. Купих си броня, джърси, каска, маска - изобщо всичко, което би ми потрябвало, за да оцелея. Е да ама не. Парите не стигнаха за нова вилка и останах с XCR... Да-а-а... Колко необмислено, помислих си аз докато падах за 3-ти път днес. Но за това след малко.

Е, денят дойде. Вместо стандартните мисли за това как утре ще стана и ще гледам Farscape, мозъкът ми се беше концентрирал над последното нещо, което чух преди да легна - Айде - утре в 7 ще ти звънна. А часът беше 1 сутринта и 6 часа спане не ми се виждаха много. Повъртях се малко, но в крайна сметка успях да се унеса.

Сутринта дойде. Телефона ми звъни в 7:00. Аларма... Цъкам два бутона наизуст и я изключвам. 10 минути по-късно звъни втора аларма. Повтарям маневрата, без да се замисля. Минават още 10 минути, телефона пак звъни. Псувам силно и звучно - две аларми трябва да има. Сещам се за снощните си размишления и натискам зелената слушалка.

-Станáл ли си?!
-Да, да, да.
-Еми приготвяй се.
-Ок, до след малко.

Минава след малкото - измил съм се, навлякъл съм броня, джърси, протектори, каска, ръкавици, напомпал съм гумите, приготвил съм чантата, готов съм да стъпя през прага и-и-и-и... Телефона пак звъни. И пък псувам силно и звучно. Разговора протича така:

-Еми, Момчи, отменя се за следващия рейс, щото иначе ще стигнем горе преди да работи лифта и ще висим един час на студа.
-О-ок.

...
Събличам всичко, и хвърлям колелото в хола. Сядам на компютъра и намусено гледам в него в продължение на един час. Още едно триеточие.

Минава великия час. Вече наистина тръгваме - среща пред кварталното даскало. 5 минути и съм там. Хората ме гледат като извънземно. Не за последен път, както щях да убедя по-късно. И ето, няколко мига по-късно по улицата се появява ухилената физиономия на Теодор. Пришълците 2. Казваме си по едно бързо здрасти и започваме "прехода" Централна Гара - Хладилника.

Както бързо разбрах - дори температурата да е 20 градуса, в ризницата е 50. Пряка след пряка откопчавам по някой апарел. На Сливница махнах лепките на кръста, на Възраждане разкопчах ципа, на НДК разхлабих протекторите и на CSS вече сериозно се замислих дали да не направя стриптиз защото ни предстоеше бутане нагоре към Червеният Кръст. Е, отказах се от тези мисли когато стигнахме магазина Фантастико. Подпрях машината навън и зарекох на Тошето да я пази като очната си ябълка. Влязох в магазина и за мой абсолютен ужас разбрах, че ефекта климатик не действа докато носиш 2 кила пластмаса по тебе. Бързо грабнах две Кутии Орео, два ментоса (Xtra Mint) и два Dr. Pepper-а. Тъкмо се готвех да се наредя на касата, когато от някъде излязоха 2-ма пенсионера с кисели млека, торби с зеленчуци и луканки под мишници. 10 минути чакане на 2-ма клиента ми се струва почти нормално. Както и да е.
Излизам и за моя радост Тошето седеше до две колелета и имаше две очни ябълки, точно както му зарекох.

Разделяме двете безалкохолни и след още малко бутане стигаме апогеята на хълма. Следва прохладно спускане, два опита да бъдем блъснати и един опит да блъснем пешеходец. И ето го великия Хладилник. Веднага забелязваме бързо отдалечаващият се жълт автобус, странно напомнящ 93-то на което трябва да качим. За щастие след 10-ина минути пристига нашето возило нагоре. Изумително е колко много хора могат да дойдат на спирката само за 10 минути чакане.
Е вече сме в автобуса. Колелетата са ужасно зле закрепени за една тръба и аз ставам да взема билети. В момента в който обръщам гръб на двуколесниците, чувам трясък съпроводен със стържене. Разбира се, че бяха паднали. Е, хубаво - бавно ги вдигаме и за моя изненада на колелетата им няма нищо! Докато не виждам, че единият педал на колелото на Тедо се е заглавил в спиците на моето. Е... Три криви спици, ама каплата е ок. Няма ядове. С всичките тези премеждия, стигаме до лифта без да се усетим.

Сваляме машините и започваме да бутаме до станцията. Още от спирката, Тедо вече е на кръстосан разпит с тема "Лифта и неговото приложение като велосипеден транспорт". Той ми обяснява колко лесно било и как трябва само да обърна седалката на страни и да държа колелото на две-три педи от мен и как едва ли не само ще си купи билет и ще качи на лифта. И на двама ни беше ясно, че не е така, затова наденвам fullface-а и заемам позиция до него.

Лифта загребва гъзовете ни и само за момент изглежда, че всичко е ок. Докато колелото ми не се отделя по график от земята. Държа го аз за седалката и не пускам. А то се клати ли клати. Адреналина кипи, но колелото се държи. След малко напътствания от Тошето успявам да закача седалката на лифта (Fullface-а не помогна - не виждах нищо). Първата победа за деня. Хората вече с право ме гледат като извънземно от всякъде. Бяло-синьо червено нещо което лети. Дефинии градим тук.

Е да ама всичко що се качва трябва да слезе рано или късно. Това не сме го дискутирали - как аджеба се слиза от това нещо? Еми, просто отговаря ми той. Да, ама не. Стигаме втората станция и аз съм почти готов - а, а да сляза ама колелото имаше други планове. Добре че беше шефчето на лифта да го свали, че щях долу да го търся, а то ми трябва за слизането.

ПОБЕДА, крещя едва ли не. Тошето ми разваля кефа:

-Момчи, не искам да те притеснявам ама имаме още един лифт.

Псувам на ум докато чакам седалката да ме вдигне. Колелото ми пак решава да прояви малко интелект в грешния момент и пак увисва на ръката ми. Добре, че нося ръкавици. Със сетни сили го закачам за лифта и ликувам на ум. Тедо вече се радва на гледката и ме пита дали и аз се наслаждавам. А на мен през кратуната ми минава само мисълта, че ще трябва да го катерим този лифт още веднъж.

-Как е? Нервен ли си?
-ДА!
-Що бе, добре се качи.
-Мразя този лифт.

Оправям презрамките на раницата, Тошето ми наденва каската, щото мене ме е страх да си пусна кормилото, оправям педалите да не се закачват някъде и се готвя за второ слизане. Псувам на ум докато Тошето ми обяснява как един негов приятел си е хвърлил колелото от лифта като му е казал, че тук слизаме. Е този път беше по-успешно и возилото не си остана на лифта. На твърда земя сме, казвам си под носа. Сигурно съм изглеждал доста унил, ама бях готов да скоча на нечии врат от радост, че съм оживял без да се хвърлям от ескалатора.

Оправяме екипировката, аз се дивя на бойните белези от лифта. Рамката е издрана, а надписа Climber мяза повече на място където някое коте и е точило ноктите. Мисля си как рамката и без това е за боядисване докато се готвим да се пуснем по пътеката. Е да ама не. Гумата на Тошето е на друго мнение. Налягането й се е приближило прекалено много до това на атмосферата ни и тя, клюмнало, виси от шината.

Ремонт, а? Да еба и ремонта. Обръщаме му колелото, вадим гумата и какво? Не е спукана. Псуването вече не е само на ум, докато сглабяме всичко обратно. Е ВЕЧЕ тръгваме, отбелязвам на глас. И така де, тръгнахме.

"ТЕГАВО!" крещя аз към бързо отдалечаващият се пред мен Тедо. Това ми стана навик за цялото приключение, ама какво да се прави. Той ме чака радостен до една висока трева. И тогава ми дойде умната идея да пробвам - какво е аджеба да се падне с пълна екипировка? И се хвърлям в тревата, разбира се. Кеф! Нищо ми няма. Скоро щях да разбера, че този тест няма да ми е нужен изобщо. Тръгваме и Тошето пак отпрашва много пред мен. Тоя път си викам, че няма да стане така и пускам спирачките. 30 метра по-късно и съм в същата трева в която бях до преди малко. Неволно. Нищо ми няма, ама гуменката ми излетя на някъде, викам аз по Тедо. Докато търся въпросното китайско изделие си мисля как това вече е Downhill.
Наденвам обувката и продължавам надолу. Спускането е тегаво, отбелязвам за втори път. Напълно безмислена ремарка, ама какво да се прави.


TO BE CONTINUED...
Scott Voltage FR20 2010; Rockshox Vivid 5.1 240mm; Marzocchi 888 2011;
Аватар
Skoinks
 
Мнения: 335
Рейтинг: 1200
Регистриран на: Сря Авг 31, 2011 9:58 pm
Местоположение: София

Re: До Черни Връх и Назад.

Мнениеот vvvaaal » Сря Сеп 07, 2011 8:24 pm

:clap: Жесток разказ! Прилича малко на мойто първо ходене. На моменти докато четях щях да падна от стола. Браво и успех с бързото напредване! :)
Аватар
vvvaaal
 
Мнения: 1731
Рейтинг: 1239
Регистриран на: Пет Апр 29, 2011 9:53 am
Местоположение: София

Re: До Черни Връх и Назад.

Мнениеот Madnesst » Сря Сеп 07, 2011 9:26 pm

To be continued ... ПО -БЪРЗО МОЛЯ ТЕ :popcorn:
Приятелите са като циците ..Някой са големи .. други малки .. Някой са истински .. Други са фалшиви :)
Аватар
Madnesst
 
Мнения: 160
Рейтинг: 1232
Регистриран на: Нед Авг 08, 2010 7:05 pm

Re: До Черни Връх и Назад.

Мнениеот Skoinks » Сря Сеп 07, 2011 10:11 pm

Пътеката става все по-тясна и прашна. Тедо продължава да лети пред мен и аз продължавам жалките си опити да го настигна. Ама друго е с мекица.
Стигаме до междинната станция на лифта. Извънземните се завръщат! Минаваме покрай хайка пенсионери. Аз съм се загледал към станцията, когато Тедо прави рязък десен завой. Изненадано го последвам. Неуспешно. Тупвам на прахоляка точно пред гледащите ме дядовци. Е да ама я съм софийски пич и ми няма нищо. Дигам колелото и продължавам. Усещам горещи погледи върху гърба си.

Мисълта, че остава още малко от това прокълнато спускане ме успокоява. Тъкмо нещата изглеждат добре, когато чувам в далечината виковете на Тошето. Понеже викът беше универсално ААААААААААААААА, се забързах да видя дали е добре. Първото нещо, което виждам е наклон и ръб в който е забито колелото му. Пет метра по-надолу седи зеленото извънземно в облак от гъст прахоляк. Разбирам, че вика не е бил от болка и си отдъхвам.
Опита ми да спра беше доста по-успешен от неговия и спирачките ме забиха на около сантиметър от гумата му. Прахоляка още се вееше около нас. Питам го дали е добре. Отговора беше недвузначен - кретенски смях. Слизам от колелото и леко се пускам до него. От зеленото му джърси няма и помен - всичко е кафяво. Отгоре до долу. Той разбира се не спира да се смее през цялото време.

След кратко чистене сме готови за път. За щастие стигаме до първата станция без повече премеждия и изпълнения. Освен, че се загубих за малко, но едни услужливи туристи ме опътиха с думите: Едно момче викаше като ненормален "МООООООООМЧИИИИИИИИИИИИ" ето в тази посока. Е, благодаря им.

Вече сме пред първата станция на лифта. Почиваме. Разминаваме се с разни други байкъри, но като цяло всеки по пътя му. Ядем, пием и се веселим. Докато не се сещам, че пак трябва да се возя на проклетия лифт. Два пъти. Коленцата ми омекват докато си нагласям колелото за скачване. Без да драматизирам излишно трябва само да кажа, че нещата минаха по абсолютно същия начин. УЖАСНО. Колелцето виси, ръчичката ми се къса. Е, някак стигнахме. И пак не паднах! УРА! Даже този път можах да се насладя на лифта.

След кратка почивка за окопитване започваме да бутаме нагоре. Нагоре към върха. На всеки няколко метра, нашето "Добър Ден" бива посрещнато с "Накъде с тази колела" или "Откъде ще се спускате бре". Обясняваме им, радваме се на вниманието. Ама бутаме... И бутаме... И бутаме още... ЕБАСИ БУТАНЕТО МУ УДАРИХМЕ.

По едно време отклонихме по една пътека, водеща директно към върха. Пътека за туристи. Нали знаете - пеша. А ние влачиме нагоре и се усмихваме на пешеходците. Един ми направи доста голямо впечатление - на "Добър ден" отговори със "ЕЙ МНОУ МЪ КЕФИТЕ ВЕ ПИЧУЕ". Следващите 30 минути минаха в спор, от кой град произлиза по-горния акцент.

"Ето, виж колко е близо върха бе, още малко", окуражаваше ме Тошето. Ама краката ми не слушаха. А туристите очевидно го правеха, понеже вече ни поздравяваха с "Още малко, момчета - почти сте горе". И макар да съм убеден, че точно два метра по-късно са ни се чудили на акъла, пак им се радвахме.
Е, че бяхме близо нямаше спор, ама пак си беше мор. Направихме една почивка (наложителна) с излежаване. Аз хвърлих возилото (Трудно мога да го нареча така, докато го влачих нагоре) и паднах в една туфа трева, полу-мъртъв. След още една кутия Орео и последните ни глътки вода, натиснахме яко и стигнахме. СТИГНАХМЕ БРЕ. Ликувах. Бързо захвърлихме всичко и изтичахме да поръчаме нещо за пиене от хижата. Две коли, малко катерене по скалите и пак се готвехме за спускане.

Следва продължение...


Съжалявам за малко по-малкия обем на днешното попъълнение, но нямам сили за повече. Утре обещавам, че ще напиша още някоя страница. Изключително много се радвам, че се харесва.
Scott Voltage FR20 2010; Rockshox Vivid 5.1 240mm; Marzocchi 888 2011;
Аватар
Skoinks
 
Мнения: 335
Рейтинг: 1200
Регистриран на: Сря Авг 31, 2011 9:58 pm
Местоположение: София

Re: До Черни Връх и Назад.

Мнениеот Skoinks » Пет Сеп 09, 2011 1:06 am

Тошето ме уверяваше, че спускането е по-леко от това под лифта. И изглеждаше така - полянка с пътечка по средата. Колко му е? Е да, ама външността е заблуждаваща. 10 метра по-късно вече се чудех какво по дяволите се случва! Камъни, камъни и още камъни - аз пътека не виждах. А онзи ненормалник летеше без проблеми напред. На мен щяха да ми се отчупят ръчичките от тази "пътека", а едва бяхме тръгнали! Тъкмо му схванах цаката, когато сгазих един малко по-солиден камък и увиснах след него. За около секунда се озовах на земята. Последва серия псувни по посока XCR-а ми. След като се изправих, разбрах какъв късмет съм имал - джърсито беше перфорирано точно на рамото и на бронята ми имаше вдлъбнатина от камъка над който седях. Нямах време да се порадвам на късмета си и продължих надолу...

Нещата вървяха зле. За мен, разбира се. Спирах, заобикалях, прескачах, побутвах и едва-а-ам успявах да следя зеленото джърси на Тошето. И тъкмо го изгубих за момент зад един треволяк и се чу поредното универсално АААААААА от негова страна. Помислих си, че пак се е хвърлил някъде. Останах (приятно) изненадан. Трийсетина крачки по-надолу го заварих върху колелото му, заседнал в една мазна, черна, торфена кал. Толкова беше плътна, че беше успял да се задържи прав върху возилото си. Започнах да се смея, а той наджапа с един крак в калта, за да се освободи. Разбрах, че се е опитал да прескочи въпросната пречка. Разбрах също така, че не му се е получило.

След тази кална пречка продължихме без особени проблеми. Пресякохме една река, която Тедо описа като 30 сантиметрова удавническа чаша, а заварихме малко поточе; Карахме по чакълен път, по който за първи път успях да ускоря над 10 км/ч; Прекосихме гори, поля, Златни Мостове, разни други камъни, разни неща наподобяващи път, разни неща не толкова наподобяващи път - като цяло нищо по-интересно. И да не кажете, че ме мързи да пиша - не. Просто "пътя" не е за разказване. Същата гадост отгоре до долу.

Тъкмо нещата започнаха да изглеждат безинтересни - малко бутане, малко каране по асвалт, малко туристи, когато вече започнахме да стигаме родния край - София. По думите на Тошето щяхме да навлезем в гора, която щяла да ни изведе директно в Бояна. Да ама някой забрави да ми каже, че гората е гъста като тунел на магистрала и Бояна не е толкова близо, колкото си мислех. А часът беше вече 19:30. Още като видях байрчето надолу и следите на неуспешно спусналите се колеездачи преди нас, разбрах че нещо няма да е като хората. Бавно заспускахме надолу и тъкмо, аха, да свърши ненормално стръмната част и хоп, пак летя през кормилото. Две секунди по-късно Тедо тича покрай мен и ме разпитва дали съм добре. Е, тук разказа става малко трагичен, защото не бях в цветущо състояние, противно на това, което му отговорих. Рана на крака (През протектора - още не ми е много ясно колко яко съм се джаснал), изкаран въздух, счупена за втори път козирка на каската и доста наранено рамо. Седя аз и псувам. Псувам часа, псувам тухлата, която сгазих, за да падна, псувам мене си, че не съм я видял... А Тедо само се чуди как ще се спуснем, като вече не виждаме къде караме.

Решението се оказа нетрадиционно. Извадих телефона, пуснах светкавицата и започнахме да бутаме надолу. Убеден съм, че за това бутане сме прегряли спирачките повече отколкото за цялото спускане. 20-ина минути и една дузина страшни сенки по-късно бяхме долу. Да бе, и на мен не ми се вярваше - седях под една лампа и се радвах. А Тошето сменяше спукана гума. Следва трагичния край - като истински байкъри чакахме 25 минути трамвай №7 на бул. България и се прибрахме с нещо. И ние сме байкъри.
Scott Voltage FR20 2010; Rockshox Vivid 5.1 240mm; Marzocchi 888 2011;
Аватар
Skoinks
 
Мнения: 335
Рейтинг: 1200
Регистриран на: Сря Авг 31, 2011 9:58 pm
Местоположение: София

Re: До Черни Връх и Назад.

Мнениеот Morewood » Пет Сеп 09, 2011 9:11 am

Браво! За трета сутрин си пийвам кафе пред твоята история и увлечен се забавлявам дори и на глас :D
Поздравявам те за хубавия разказ и с нетърпение очаквам следващия.
Успех :beer:
Аватар
Morewood
 
Мнения: 29
Рейтинг: 1240
Регистриран на: Пон Авг 04, 2008 4:39 pm
Местоположение: София

Re: До Черни Връх и Назад.

Мнениеот mcphong » Пет Сеп 09, 2011 9:15 am

Страхотен разказ ! Изчетох всичко на един дъх :) Да не си посмял да спреш да пишеш. Щом написа такъв разказ вдъхновен от един ден прекаран на Витоша... не спирай да караш и разшири кръгозора си, в БГ има страхотни планини :)
Аватар
mcphong
 
Мнения: 33
Рейтинг: 1225
Регистриран на: Съб Юни 04, 2011 5:39 pm

Re: До Черни Връх и Назад.

Мнениеот taurus13 » Нед Сеп 11, 2011 9:19 pm

Трябва да ти се отчете, че за 16-те си години си се справил повече от чудесно с разказа :agree: :)
Изображение
Аватар
taurus13
 
Мнения: 5727
Рейтинг: 2000
Регистриран на: Пон Дек 17, 2007 10:07 am

Re: До Черни Връх и Назад.

Мнениеот CocaCola » Вто Сеп 13, 2011 9:31 pm

Ехаа , чел съм го с голям интерес :) Ако наистина си на 16 ... си много талантлив в писането на историйки :)
SCOTT YZ0 RIDER !
Аватар
CocaCola
 
Мнения: 358
Рейтинг: 946
Регистриран на: Пет Сеп 09, 2011 3:01 pm

Re: До Черни Връх и Назад.

Мнениеот Skoinks » Чет Сеп 15, 2011 10:22 pm

Благодаря много за милите думи! За ваша и моя радост, преди няколко дена направих първото си качване до Боровец, което също може да бъде пренесено в текстов формат. Ще направя всичко възможно, но нищо не обещавам.
Scott Voltage FR20 2010; Rockshox Vivid 5.1 240mm; Marzocchi 888 2011;
Аватар
Skoinks
 
Мнения: 335
Рейтинг: 1200
Регистриран на: Сря Авг 31, 2011 9:58 pm
Местоположение: София

Re: До Черни Връх и Назад.

Мнениеот tanq_sf » Вто Ное 08, 2011 5:05 pm

Страхотно! Пишеш много хубаво. Браво. И аз скоро бях по Витоша. Красота и въздух. :) :beer:
конвектори, конвектор, конвектори Adax, Adax, Адакс, конвектор Adax
http://klimatici.biz/adax.html
tanq_sf
 
Мнения: 1
Рейтинг: 1200
Регистриран на: Вто Ное 08, 2011 2:15 pm

Re: До Черни Връх и Назад.

Мнениеот Ver » Пет Ное 11, 2011 8:25 am

Добре си се справил с предаването на емоциите :)
Предполагам, че всеки, който чете се сеща за своето първо "истинско" каране.
То, "Първото" винаги оставя силни спомени ;)
Yesterday is a history, tomorrow is a mistery, today is a Gift. That's why we call it Present!
Аватар
Ver
 
Мнения: 71
Рейтинг: 1500
Регистриран на: Пон Май 30, 2011 7:16 am


Назад към Общ форум

Кой е на линия

Потребители, разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 34 госта


cron