Всички приятели за зла беда се оказаха свободни точно дните, в които въръз плещите ми лежеше бремето на служебните отговорности. Семейни хора, не можеш да им се сърдиш. Щото баш по Великден всеки гледа да е с домашните си, та нормално е.
Бекярите като мен - кучета ги яли!
Кучета не ме бяха яли, ама със сигурност яки кълвачи тропат по чутурата ми, та във въпросната съдина се зароди идеята да пообиколя из Понор планина. С преспиване на чувал някъде по трасето. И с последващо продължение през х. Тръстеная по билото на Козница и прибиране до София през Локорско. Идеално звучи, нали?
Тия напъни за двудневно каране съчетано с преспиване на някоя удобна полянка, бяха двояко предизвикани: Първо от туй, че е пролет и второ от мерака да пробвам новата си екипировка за „епик ендуро”, или както там го определи един познат тоя начин на каране на колело в гората.
Предишната седмица бях се помотал в околностите на село Зимевица и пролетната лапавица изненадала ме тогава, ме подтикна да замисля маршрут в по-ниските части на планината. Около 1200 – 1300 м н.в. максимум.
И тъй, маршрута е готов и записан в GPS-а, а едно добро другарче – с благи думи уговорено да ме качи с джипката си до Петрохан.
Денят е чудесен – топло, слънчево време със съвсем лек ветрец. Мечтата на глупака. А глупака почна да врътка жизнерадостно по отличен макадамов път със съвсем умерен наклон нагоре. Природата наоколо – приказка. Като нагледно помагало по първични карстови форми пред мен се раздипляше Понор планина. Така се бях увлякъл и надул (`щото направо не усещах раницата на гърба си, за разлика от миналата година), че пропуснах отклонението от основният път, който продължаваше да се изкачва, а целта ми беше да се придържам доколкото позволяват условията до котите споменати по-горе.
Върнах се обратно и гледал-недогледал се сурнах по нужната отбивка, ама след 700 - 800 м. тревясалият път, по който карах изчезна сред ровини, ниски храсти и прочее разни саморасляци. Еуфорията плавно отстъпи на раелността и оглеждайки се най-подир, с извесно униние установих, че съм се наврял в типична за карстовите полета сляпа речна долина, завършваща в губилище с неприятно стръмни склонове. Стръмни – нестръмни, поех тикайки в нужната посока и след някакви зорове излазих над въртопа напипвайки верния път, кой знае как оказал се оттатък един връх, съвсем неуместно изникнал (по мое мнение) там.
Сега вече спрях да си поема дъх и да се огледам наоколо, а мястото си беше обгледно, та не можех да не се възхитя на панорамата откриваща се във всички посоки. Попадах в някакъв фантастичен свят от голи, гладки но съвсем не полегати склонове. Дребни гризачи се стрелкаха към дупките си, скрити из зимната жълтеникава трева. Пътят сечеше дясната половина на голям валог и шумолейки тихо с гуми се плъзнах с огромно удоволствие по меката, сякаш пружинираща земя.
Километрите се нижеха в същият стил – ту нагоре, ту надолу, и изпитвах истинско удоволствие навлизайки в този невероятен свят, който бях забравил от годините, когато ходех по пещери. Отново бях на двадесет години и сякаш чувах подвикванията на тогавашните си другари от съседните въртопи.
Рязка смяна на терена ме върна в реалността. Наклона неусетно, но затуй пък категорично се беше увеличил, та се наложи да напрегна сили.
Въртенето по стръмни склонове покрити с поддаваща трева, се оказа съвсем не най-лекото начинание. Все пак съзирах надежда за облекчение - пътят постепенно навлизаше в обширна долина, образувана от сливането на няколко големи валога, в дъното на която се виждаше постройка, някога масивна, която сякаш затваряше долината. Наближавайки я пътят отново „полегна” и ясно се видя продължението му по все по-стесняващото се дъно на долината зад въпросната сграда. Която се оказа изоставен грамаден говедарник, между впрочем. Направиха ми впечатление и едни странни „бабуни” по терена – като големи тревясали брадавици. Сякаш долината беше се разболяла от космата едра шарка. По едно време се наложи да се провирам между тия странни форми, а пътя, сравнително ясен до този момент, постепенно се превърна в стръмна козя пътека, катереща се по десният склон на долината.
Тикайки жизнерадостно, мислех си с какво удоволстви бих я спуснал таз пътечка. Това ми достави известно облекчение, от което имах нужда, предвид часа, натрупаните километри и умората. И глада също. Ама според ЗЕН (така наричам GPS-а си) до началото на голямото спускане към с. Зимвица оставаше малко, та бях решил да не се моткам излишно спирайки да хапна някой сандвич.
Излизайки на билото над селото, попаднах на синя туристическа маркировка. Някъде в главата ми се врътна спомен, че това беше маркировката за централното старопланинско било и вр. Тодорини кукли. Мнго въжно...
Спускането, както и предполагах се оказа много яко. Даже „по”, отколкото очаквах. Сурнах се „леко на фрийрайд”, без път – само с посока, по осеян с плитки кари склон. Плитки, плитки – колко да са плитки? Па отгоре се и не виждат...Гърчех се като ощипан подскачайки по каманяците. Никакви спирачки – само тук, таме леко чукване на предната или задната – колкото за контрол. По тия камъни всеки опит да натиснеш по-силно спирачката би завършил с „човка”. „Остави го да се търкаля” – мислех си. Надявах се теорията, че големите препятствия сами убиват скоростта да излеза вярна, иначе – лошо щях да си изпатя. Пасажа свърши изстрелвайки ме без да имам време да се опомня над един черен път. С омекнали крака и бучащи от адреналина уши продължих по ливади с умерен наклон към селото, чиито първи къщи се виждаха вече.
Заковавам пред познатия от предишният ми набег хоремаг и със стегнато гърло изграчвам да ми се даде пиво. Дава ми се немедленно. Хората тук знаят как да се отнасят с изжаднелите пътници. Много финни хора! Още предния път ми направиха такова впечатление и сега ми се харесват още повече. Усмихваме се един на друг – аз иззад гърлото на бутилката, те зад тезгяха.
Около мен на слънчевата пуста улица играе младежта на селото. Четири – пет хлапета жизнерадостно се маризят без следа от злоба, обаче. Възрастните ги наблюдават зорко, но с известна снизходителност и си гледат свойта работа.
Пасторал!
Привършвам сандвичите си и втората бира, изпита вече без абстинентни спазми и почвам да се стягам. От тука до с. Заноге пътят ми е познат, пък и да не беше – асфалтов е, демек, страшно няма. След Заноге трябва да реша – дали да се спусна до р. Искър, респективно гара Бов по една пътека за съществуването на която само предполагам, или да си намеря някъде по пътя надолу удобно местенце за бивак, около крайните махали на селото, примерно. Доста разпръснати впрочем, както се окза после.
Решението си дойде естествено. Спирайки да снимам интересна групичка полусрутени къщи, фиксирам чешма в двора на едната (по-запазената), която след проверка се оказва, че работи. Бъро пресмятам: Вода! По-долу – отлична ливадка с фантастични гледки в три посоки – към Врачанската планина, към Козница и към дефилето и гара Бов. Сухи чудесни дърва в изобилие. И за капак – пълно уединение (измамно впечатление, както се оказа после)
„Те тук ще бъде България” – както е казал основателя на държавата ни, а може би тоя дето му е турил тези думи в устата.
Тъй или иначе устройвам си бивака по всички правила. Понеже съм решил да пиша и нещичко по въпроса, докато правя „туй” или „онуй”, снимам.
Почиствам си велосипеда като за начало – нали грижата за бойното средство е на първо място. След туй барвам едно огнище, правя дърва, подреждам си багажа и след кратка лична хигиена на чешмата (където установявам между другото, че съм зверски изгорял то слънцето) сменям потните дрехи от карането с меки, чисти и сухички. Къпя се в декадентски лукс! Ебаси кефа!
Вече по здрач паля огъня и си нарязвам салатка от домати и лук на колелца. Първата ракийка – е, няма такъв кеф!
Около мен залеза обагря в чудни виолетови багри околните ридове, а аз кротко угасвам, заедно с настъпващата вечер...
......
Шумове разни ми се причуват в просъница. Отварям сънени очи – няколко фенера ме заслепяват. Тотално ошашавен, чувам един глас да боботи:
- Спокойно, спокойно, полиция сме”
Е, добре, де! Почвам да се осефервам и аз. Вече съвсем разбуден се разприказвам с органите и научавам, че дебнат някакви люде с джип, дето са видяни да обикалят тия затънтени махали, с престъпни намерения, навярно.
Става ми някак благо на душата от туй, че срещам органи, дето си гледат работата, ама факта, че ги срещам (или точно казано ми секват съня) в три часа нощеска ме прави леко кисел.
Както и да е...
Разделяме се с полицаите с усмивки и пожелания, кой за лека служба, кой за спокойна нощ.
Унасям се отново, но спя на пресекулки до към шест и половина, когато изгрева съвсем пропъжда дрямката от клепачите ми.
Удобно излегнат в чувала пийвам кафенце. След туй, спрятам бърже раницата и се накичвам с протекции, поради нагласата за технично спускане, каквото обещава описанието на въпросната пътека, дето Любчо Ботушаров го е публикувал в сайта си.
Сверявйки следата записана на GPS-а с реалноста установявам съвпадение. Юрвам се надоле невъздържано. Тоя мой устрем твърде скоро е възпрян от плътна стена образувана от всякаква растителност. Неколкократните ми опити за фронтална атака или флангови обходи завършват с пълно фиаско. Всичките ми усилия се разбиват в плътната растителна амалгама. Не ми остава нищо друго, освен угнетителната перспектива да се помъкна обратно по следите си нагоре. Което и правя.
Обаче, както е в поговорката за злото дето...сещате се, попадам на почти неразличима тераса по която, има също тъй неразличими следи от пътека, за нещастие в удобна за мен посока.
Муш! Право в мармалада! Или по-точно казано в едно суходолие. В плен на гората, без никакви алтернативи за движение встрани или надолу. Мммм, дааа!
Мятам „кръста” (велосипеда) върху раницата си, която вече хич не ми се вижда лека, а още повече като презрамките се впиват в ужасно изгорелите ми рамене. Поемам по своята Голгота – а именно, сверявайки общата посока с GPS-а си почвам изкъртващо изкачване директно по склона, към намиращия се отгоре път водещ до Лакатник.
Гората постепенно оредява и с предсмъртни сякаш хрипове излазвам на една леко наклонена невероятно свежа поляна, където пробвайки се да карам, с леко удивление установявам, че краката ми се състоят вече основно от стави.
Краят обаче е близо и предвид на това, че вече плувам в познати води, стягам се и се понасям по каменистият път надолу. Който впрочем е доста натоварващ, когато решиш да го караш бързо. Листа и ниски клони от време на време ме плясват през лицето, а свиренето на вятъра в ушите и избилите въпреки очилата сълзички връщат на изтерзаното ми същество радостта от живота.
Лакатник, разгеле!
Бъбрека не работи...Много важно! „Мърльо” да го....
Връщам се до магазинчето на разклона за Губислав. Докато чакам Мишо да дойде да ме вземе, кротко попивам слънчеви лъчи и биричка.
Възрастна женица изниква от някъде и ми подарява с усмивка червено яйце. Нали е празник. Празник за сетивата.
К. Котев 26.04.2011 г.
Малко снимки илюстриращи разказа донякъде, въпреки че, най-пиперлия моментите липсват - по обясними причини
