Виждате, колко важно е да се пристъпва отговорно към подобни писания, поради което съвсем умишлено, не споменавам думата "Интернет"....(опааа), която безспорно съвсем би объркала мозъка на нещастния археолог.
След това лирическо встъпление, съм сигурен, че по-лесно ще преглътнете първата, скучна част на моя пътепис. Както се подразбира от заглавието това е моят втори опит да хвана пътеката от Бегличка могила към Оплетня. Първата както се сещате, завърши с нещастно лутане в януарската мъгла и безславно прибиране с влак от Враца. Нека оптимистите да не очакват тоя път пак замръкнали байкъри, срещи с мечки и вълци пустиняци, както и поредното изгубване. Това за изгубването още не е съвсем сигурно...все пак съм едва в началото на разказа....
Та...изкачването от Лакатник до Миланово по шосето е ясно - дълго,криво и досадно, но повярвайте ми след N-тия път му обръщаш толкова внимание, колкото и на пътя до тоалетната. Този път обаче, не съм сам - придружава ме съфорумеца Ники, известен с индианското си име Kojota. Набираме се до селото и бам в хоремага за по кафе....няма да ви лъжа - пак има само жени - вярно, по-малко от миналия път и не са нито манекенки, нито байк гърли, но са само жени. Последното уточнение го правя, за да не се изсипе половината форум там след споделеното от мен. Тъй като разума ми отказва да приеме факта, че мъжете бачкат, докато жените "разтягат локумите" и плетките в кръчмата, стигам до прозрението, че тия хитреци, очевидно са си организирали таен джентълменски клуб, като привидно много благоволително са отстъпили мегданската кръчма на женската половина. Нас обаче път ни чака и нямаме време за повече разследване на мистерията. Като казах джентълмени, та се сетих, че няма как да пропусна и сводката за времето. Противно на всички пророкувания за великосъботен дъжд, той все още не ни е споходил, макар надвисналите черни облаци да предвещават скорошната му поява(проява). За самият великден прогнозите са за изключително хубаво време, но просто не можахме да устискаме още един ден и заложихме на късмета си и един дъждобран за двамата.(както се оказа) . Набираме височина по каменистия път към хижа Пършевица, наслаждавайки се на пролетното време и ситните капчици на един облак чер.
Не след дълго достигаме до овчарските колиби, охранявани от банда свирепи на вид, но благи по душа овчарски кучета. Те отдалеч ни "поздравяват" по техния си начин и се запътват да ни посрещнат. Ние обаче им пращаме по един мощен телепатичен импулс, модулиран с небезизвестното Мелмъкско заклинане " ..ти не си куче...ти си геврек", подсилено с нашенското" да ти ....мата" и те бързо затихват. Е...някаква мъъъничка роля, ще да е имала и намесата на овчаря сигурно...
Малко след колибите спираме на похапнем, че с набирането на височина към билото, започва да подухва остър, студен ветрец, напомнящ повече за отиващата си зима, отколкото за настъпваща пролет. Тук и сливите още не са цъфнали, но това не пречи на врабците да се ухажват шумно сред бодливите им клонки. След като проверихме качеството на великденския козунак омесен от жената на Ники и някои други благини потеглихме отново към билото. След като се изкачи най-високата част, пътя минава от северната страна на билото. Очакванията ми за преспи от сняг обаче, не се оправдават...дори за мое учудване е пълно с нацъфтели сини горски цветя.
Аз като виден любител на цветята от малък, веднага се заемам да отснимам някое друго за колекцията ми от цветни антидепресанти. Докато щракам дивия зюмбюл, забелязвам, че съм полегнал в горска полянка от някакви растения, чиито листа силно напомнят листата на лалето...брей, каква ли цветна феерия ще настъпи тук, ако всичкото това цъфне. Ники обаче побърза да попари надеждите ми :
- Хм..това прилича на див чесън....!
Много ми се прииска да възразя, но едва сега обърнах внимание на една много характерна миризма, моято се прокрадваше от известно време край ноздрите ми и която подсъзнателно се надявах да не идва от обувките ми....
за да съм сигурен стрих едно листо в ръцете си и помирисах...голяма грешка...ненавиждам чесъна, почти колкото малините...опс - маслините исках да кажа. Но така и така казах малини, та се сетих за една хижа отсреща, която наскоро посетих с група съфорумци и за оня малиново-алкохолен еликсир, който се добива там.....ех мечти. По нашия път, най много да има супа и то в хижата. Разсейвайки се приятно, продължаваме по пътя, подсичайки връх Пършевица. Не си даваме зор, защото времето като че ли се стабилизира, пък и денят е дълъг вече. Това, че имам фар, две запалки и прочие други простотии в раницата, вече всеки го знае, та и мракът никак не ни е притеснителен. Малко преди хижата пак хващаме по коловата туристическа маркировка, но ни чака неприятна изненада....сняяг на преспи ...и то какви. Е, ние ли няма да си намокрим краката - нали ще вземем да изпаднем в нирвана, ако всичко ни наред. Къде с газене, къде с каране стигнахме по пършевишка поляна, известна още и като долината на мармотите. Мармотите пак бяха на работа или пък дремеха в калните си бабунки, но на поляната се вихреха, няколко зверокуча в не толкова изисканата компания на ято Кро. Кучетата, явно подсилени от пролетните хормони, пак се захванаха с нас, докато хитрите Кро стратегически накацаха около тях. Сега му е момента, да ви поясня за Кро-тата, понеже сигурно вече се чудите. Кро е вид грозна черна птица с лъскави крила, дълъг клюн, грация на лешояд и също такъв характер. Не търсете в интернет( опсс) - там я няма, защото аз съм и дал името. Сега някой ще възрази - този дава имена на нещата на принципа на Робинзон - намерих те в петък, роднините ти са човекоядци, ще се казваш Петкан Дивака. Да, така е - бих могъл да я нареча и "Голяма черна дългоклюна ливадна мършоядка", но не искам да придавам научни оттенъци на иначе фриволните ми писания, пък и Кро, освен че е по-екзотично, е и най-достоверно, тъй като гадината лети и кряка:
- Кро-кро-кроооо!
Та Кро, заеха позиция между кучетата, надявайки се от лаене да се задавят и да гушнат босилека, което би им осигурило достоен завършек на великденските пости...ама не - кучовете са му навикнали на лаенето и кро-тата си останаха само с мечтите. Е..накрай се добрахме до хижата, което особено ме вдъхновяваше, тъй като тя беше началната точка на "необетованата" земя - поне за мен. Този път смятах да тръгна по правилния път от самата хижа, а именно - улеят зад мандрата на Зоро-в.
Все пак се отбихме в хижата. Очакванията ми за шумен купон и щъкащи дечурлига по ливадата, предвид 4-дневните празници, не се сбъднаха за щастие. Все пак странно е, че хижа до която води асфалтов път от Враца, нямаше нито един посетител. То пък и хижата почти нямаше с какво да посрещне един такъв посетител - нито бира, нито безалкохолни...само чай. А пък чаят, както отбеляза Ники, се приготвя като към една кана топла вода, се прибавя едно пакетче чай....няколко пъти. Резултата е, че след като ми сервираха чай, аз зяпнах в очакване да си получа и пакетчето към горещата вода...ама минах само със захар. Е...имаше супа топчета обаче, та "затопчихме" и без това леко топчестите си кореми...ама така е то с годинките, зимите, великденските козунаци и прочие житейски неизбежности. Много ни се искаше да си полегнем едно хубаво на полянката и да нагреем кокалите си на слънце, ама слънцето си имаше някаква работа другаде и не дойде, та ние потеглихме. След хижата се навлиза в един интересен тесен затревен улей, известен повече, като каньона на минзухарите. Сигурно се сещате защо...
Ако вече не ви се бъхта по баира нагоре и ви е домъчняло за някоя седянка, обърнете внимание на затревените мармотски бабунки - ужасно удобни табуретки са. Ако пък намерите 4 накръст с една голяма в средата и си носите тестето карти, ви липсва само един вестник и малиновото вино...
Междувременно слънцето изгря и малко след като заснех Ники да се прави, че изучава устройството на минзухара отблизо с помощта на лещите от обектива си и аз заех същата поза, но наблегнах на устройството на храста на боровинката....и така половин час.
След още малко бъхтане се излиза на едно своеобразно плато под връх Бегличка могила. Този път няма мъгла и всичко е ясно. Времето беше страхотно и тук прекарахме половин час в снимки...
и ние...
това прилича на рампа за изстрелване на нещо...бих я пробвал, ама не съм много сигурен в летателните си умения.
връхчето с камилообразен завършек е първото, което ще подсечем по пътя надолу, но от другата му страна.
хоризонталната линия е пътеката за надолу...
Е...порадвахме се на висините, сложихме всичката си защитна екипировка и надолу...
Пътечката започва някак палаво...тесничка, но не прекалено, не особено стръмна с някое друго каменно стъпало. Общо взето много приятна за каране от всеки що годе понаучен байкър. Ако има нещо което може да ви бутне от тази пътека, то е скрито в собствената ви глава. Имам предвид, че отляво е бая стръмно и ако човек не е свикнал, може да се загледа и да провери колко кълбета напред могат да се направят до първите храсти.
Докато снимам Ники минава напред. След малко тръгвам и аз и след завоя отново застигам Ники, който е седнал и ме чака...от долната страна на пътеката. Колко предвидливо - седнал е извън пътеката, щото може да прелетя бързо и ....е, да де ама като се оглеждам повече ми прилича на обикновен туристунгер...защо ли? - сигурно защото няма колело.
- Абе, Ники кво става - къде ти е колелото?
- А..а. колелото ли? - ей там долу.... - показва някъде неопределено надолу.
Поглеждам аз там долу, ама такова "там долу" няма. Има "там, ама много надолу". И в това там ама много надолу има едни дървета и на тях има един червено-чер байк.
- Хм...какво стана - падна ли?
- По-скоро прескочих малко колелото, през кормилото, а то от своя страна прескочи до там долу... - каза той изправяйки се, при което една раница с жълт дъждобран, очевидно силно привързана към байка си, запрепуска по склона надолу, завършвайки полета със скок и залепна като гербова марка, право в средата на един буен храст.
Честно да си кажа, прииска ми се да заснема тази комична ситуация, обаче понеже съм карал с Ники едва няколко пъти и реших, че може да го изтълкува като вид сеирджийство, та се въздържах. Обаче малко след като изкарахме инвентара от дерето, той каза:
- Трябваше да ги снимаме.... - ей сега малко вече ме хвана яд, щото сигурно другия път вече, няма да иска да ги командирова пак там долу.
Както и да е - поражения нямаше особени, като изключим онова излишно нещо на командата, дето показва на коя скорост караш и без което можело да се живее...както можело и да се живее без апендикс, далак, опашка и прочие природни разточителства.
Пътеката минава през едно леко превалче и подсича следващото връхче, от другата страна, но вече през гора.
Тук тя е много по широка и изглежда дажа скоростна, ако не бяха тук там скритите под шумата търкалящи се камъни.
Все пак аз и се радвам много. Предполагам, че когато се раззелени, ще бъде още по хубаво.
От гората се излиза на ето това затревено открито билце ...
и все по него, докато стигнете до това място, на което с табела е обозначена и посоката към село Очиндол.
По принцип доколкото аз зная, класиката е спускане до селото, откъдето имало пак пътека към искърското дефиле. До селото има и асфалтов път, но той не представлява интерес за спускане, та го споменавам по-скоро информативно.Нашата цел обаче е да забием директно по пътеки към село Оплетня, карайки все по билото надолу, така че очевидно ни предстои доста проучвателна дейност. След кратко спускане по една ей такава пътечка
се озоваваме ей тук.
Позамотваме се и тук няколко минути, а пък аз набързо си спретвам един натюрморт. Когато бях ученик в основното училище, познайте кой предмет обичах най-много....нее, не беше рисуването - него го мразех най-много. Никой не ми вярва, ама е така. Учителката ни, хубава мургава жена с арменско потекло и име, постоянно редеше върху един стол с чаршаф на него, разни круши, ябълки и пр. дарове от природата, като на нас се падаше честта и нелеката задача да направим от това един хубав натюрморт. Аз, който и една права линия не мога да нарисувам, замечтано дъвчех молива и чаках звънеца да удари, а когато учителката се надвесваше над рамото ми да види как върви, аз съсредоточено се заемах да нахвърлям с артистични движения, първите щрихи. Излишно е да ви казвам, че на края на срока имах цяла колекция от първи щрихи на каква ли не тематика, които странно защо, на непосветения, изглеждаха съвсем еднакви. Аз обаче много добре знаех, кое е крайцера Аврора, кое е есенен пейзаж и най вече, кое е натюрморт. Та така окрилен от моята страст към натюрмортите, набързо обръщам една работническа количка, тип РК1(или 2 - и аз вече незнам), монтирам до нея байка и си спретвам, както чувам напоследък е модерно да се казва, една "инсталация", след което изваждам онзи революционен заместител на блокчето и моливите..щрак и готово. Тъй де...
И сами виждате, че макар да съм на няколко дена от 38-мата си годишнина, си прекарвам времето в планината, не по зле от всяко друго дете. Всъщност доста по-добре...
От това място, ама в посока обратна на това заслонче с гледка чудна към пропасти и странни светове, се простира една наклонена полянка, на чийто долен край бихте могли да видите на снимката едно дърво с табела.
Табелата е за село Оплетня. След кратък размисъл реших, че това пътче надолу (поне изглежда да започва някакво такова), ще се спусне право в дълбоката долина в чийто долен край се намира селото. Това обаче предполага каране из дере, основно покрай река и най-вероятно по черен път, така че бързо го отхвърлям. След кратка разходка, установявам вярната посока, а тя е все по билото.
То е тревисто и посоката е все надолу, до достигането на една горичка. Там има само един начин да се пресече и той е по пътеката, която ясно почва да личи в долния край на поляната. Ако се движите по самия ръб, ще видите там долу, сгушено и самото село Очиндол.
Според Очиндолци, то е селото където дядо ви Йоцо от Вазовия разказ, седял, гледал и размишлявал...макар от заглавието да става ясно, че основно гледал. Туй гледане, ще да е било от особено значение за селото, щото днешните очиндолци са издигнали цял комплекс посветен на дядо Йоцо. Между другото селото си има и официален сайт...
Но да продължим към нашето спускане. Стигнахме до горичката. Пътеката навлиза в нея - широка, но все по-камениста. Камъните не са много големи, но са ужасно подвижни, та се налага да се изтегли центъра на тежестта назад, за да може вилката да "танцува" свободно върху камънака. Малко прилича на каране по сняг.
Мен лично много ми хареса, не я намирам за нещо kой знае колко трудно, пък и Ники си я кара почти през цялото време, предвид факта, че беше с доста неподходяща рамка за целта. Със сигурност ще бъде оценена от братството с вилки >=180мм. Каменната пътека скоро излиза на една поляна.
По принцип самата пътека продължава в посока към селото Очиндол, но моя вътрешен компас ми каза, че трябва да се насочим надолу, към онази седловина в дъното на снимката.Така и направихме. Самата поляна е стръмна и в началната част, крие камъни сред тревите си, та не препоръчвам много да и се доверявате, но пък в долната си част....ей тук например..
става максимално-скоростно каране, което ни изведе на черен път. Табелите указват, че е за Очиндол и съответно за х.Пършевица в обратна посока.
Тази местност се именува Падеш и на нея се намира и един оброчен камък на св.Спас, както и ограден свещен мравуняк.
Тук съм малко притеснен, защото упорито се насочвам към селото, пък аз имам други идеи, които още не зная, как да осъществя. Та изтичвам до близкото било да погледна как вървят ръбовете към дефилето. Има ги таман два, но не е ясно да ли са проходими. От много моткане, часът пак напредна и привидно дългия ден е към своя край. Отгоре нещата са по-ясни - виждам това:
И двете била завиват, посока София и се снижават към дефилето на Искър, но лявото ми изглежда по перспективно. При него има само един проблем - една горичка, която не знам дали ще можем да пресечем лесно, без да храсталясаме. Още имам ясни спомени от едно безобидно пресичане на една долчинка от 30метра с няколко души от "Нашата група" около Балша. След задълбочен оглед намирам обаче вероятен черен път, през гората...
Ники е ЗА и решението е взето - вместо да караме по черния път към Очиндол, забиваме рязко надолу по ето тази тучна ливадка на преден план....
Ливадката е страхотна - доста стръмна и абсолютно гладка. Кеф ти да летиш, кеф ти да се търкаляш. Аз лично заковах задната спирачка до пълен блокаж и нарисувах по тревата, с въртене на задницата на байка,какви ли не причудливи фигурки, за което да ме прости собственика на ливадата, но така и така иде пролет и тревата ще избуи. Все пак не препоръчвам масова дълбока оран, за да не ни подгонят с вилите, другия път местните хора. Ливадката извърта хълма...
..и след още малко спускане и няколко много яки скокчета,образувани от разделителни синури, между ливадите, уцелваме от раз горския път. По него след половин километър излизаме на нова полянка с красиво нацъфтяла слива. Това последното може да го имате за ориентир само в началото на април, но винаги може да импровизирате и да замените цвета със зелени джанки и или компот от презрели такива. В края на краищата, сливата си е слива..няма как да я сбъркаш.
Ако все пак някой изпитва затруднения със сливите, ще пусна още един жокер. Ей тази къщичка схлупена, се намира на същата тази ливадка, ама малко отстрани. Дето се казва - човек да реши една вода да пусне и на нея ще налети. (разбира се никой не говори точно така).
Хм..сега като гледам снимката и виждам, че къщата се обитава от кълбовидна мълния....
Вижте каква култова долменна маса са имали стопаните. Те разбира се, отдавна са предали богу дух и масата се ползва, вероятно от ловци, рибари и всякакъв вид купонджии и докато за другите предполагам, за ловците съм съвсем сигурен, защото на дървото виси една много особена кофа, с която е по-удачно да си прецедиш спагетите, отколкото да гребеш вода.
От самата поляна също продължава път и вероятно отново към селото. Вярно, че слънцето вече залязва, обаче аз пък хич не обичам черни пътища. Докато се мотам из порутения имот, в опит да си представя, как е минавал денят тук преди 200 години, внезапно ме спохожда една закачлива мисъл. От изколешния си опит със махалите на дефилето, съм забелязал, че обитателите на забутани махали и къщи, винаги си прокарват разни преки пътеки, които макар и стръмни им спестяват доста обикаляне...поне докато са млади и могат да ги катерят. Та къде може да започва една така пътека, ако не зад къщата. Знам си аз, че имам безгрешна интуиция - точно отзад започва нещо като просека, но доста обрасла и очевидно неизползвана отдавна. Тръгвам по нея, за да направя кратко проучване и да събера материал за съвещанието с Ники, който снима нейде по ливадата. Честно казано, не започна много обещаващо - някога е било пътека, но сега имаше голяма вероятност някъде да се затвори тотално и да вкара наивните си последователи в горския капан - нагоре стръмно, надолу непроходимо. Връщам се към къщурата и отпочвам отдалече.
- Ники, виж сега - има два варианта - единия е да минем по пътя, оттам през ей ония махали отсреща и оттам надолу, а другия е една доста криминална и коса псевдопътека, която за 30 мин може би ще ни иизсипе право в Искъра.
Ники погледна онова отсреща и заяви:
- Ей , че то докато стигнем там, ще се стъмни - я по прякото. Най-много да бутаме по нанадолнище.
Ей, ако знаете как ми стопли душата тая му приказка. Тъй де...я в храсталака..
Пътеката, обаче си се оказа дори караема - само трябва да си наведеш главата напред, за да може козирката на шлема да обира бодливите клонки, дето все се опитват да ти се навират в очите. Освен това трябваше да бъда особено настойчив, когато някой клон упорито не пропуска кормилото ми. За късмет гората не се оказа толкова дълга и отново излязохме да полянка. Трябва да ви кажа, че всъщност пътеката е страхотна. Основата е земя и едри неподвижни камъни, наклона е умерен, с изключение на няколко места, където е стръмна. Има няколко много атрактивни скални стъпала, едно от които трудничко, като за за ДХ трасе. Основния и недостатък, се състои в няколко излишни храста, но аз обещавам, че при следващото си минаване, този проблем ще бъде кардинално разрешен с помощта на няколко градинарски инструмента.
Ето я и полянката, която всъщност отново е билна.(тук е снимана отдолу нагоре, а горичката накрая и е тази която пресякохме)
Лек проблем възникна на това място, където се отзовахме в безпътие, запушени от поредния гъстак.
То вече си е почти тъмно и го караме на отражения от небето. Тъй като снимам на макс ИСО и ниска скорост, снимките нататък не са много читави, но все пак за онагледяване стават.
Зарязваме байковете и се впускаме да търсим път из гората. Абе двама търсят повече от един, ще знаете. Ако бях сам трябваше да пребродя доста повече гора. По едно време обаче и двамцата се отзовахме дето трябва, та понеже стана ясен пътя надолу остана да намерим и такъв нагоре към колелата. Това също не ни затрудни особено - ако погледнете снимката с каската, раницата и байковете, то вярната посока е наляво, дето е каската. След 10 метра спускане, се хваща отново пътека, която пресича горичката на най-тънкото и място и излиза на поредната поляна.Айде по конете....
Оттук надолу караме само по поляна, право по гърба на билото надолу та чак до това дърво.
На ляво и надясно се вижда дефилето....
..а на дървото това...
Маркировка я...Не знам кой и за какво е започнал тази маркировка, но тя е идеален водач в полумрака надолу. А надолу-то става страхотно след това дърво - камънак, храсти..а наляво, а надясно...
Пътека няма - същински фрийрайд..и не е леко, наклона е добър, камънака също, но се кара и то как. Ако има участък на който исках да викам от кеф, това беше този. Де да знам...може и да съм крещял...но със сигурност си пеех нещо ...
По някое време маркировката влиза в борова гора и след известен брой серпантини между дърветата и няколко скални пада, един от които прецених, че не мога да премина, се изсипахме на една тучна, зелена, типично крайречна екопътека.Пътека за отмора и разходки, но също и гладка, бърза и широка, която ни изведе на самото шосе, на едно мостче. Е..май това беше. На полянката край пътя има отличителен бял камък с надпис Очиндол. Намираме се някъде между село Оплетня и разклона за Очин дол, но доста по-близо до Оплетня.
Махнахме корите, сложихме фаровете и газ по шосето към Лакатник, където вероятно ни очакваше верния ми варел...ако някой не го е забутал в Искъра междувременно....
По пътя, не е да нямахме още едно преживяване, дължащо се предимно на моята брилянтна мисъл. А тя беше, че тъй като нямахме задни светлини, е разумно да караме в насрещното платно, което би трябвало да стряска шофьорите отдалеч(да ме простят, ама много бързо карат по тия завои). Всичко работеше по план, че и даже планът се преизпълняваше - колите не само намаляваха, но даже и спираха да видят какво е това еднооко чудо, което блещи с такава яркост срещу тях. Определено съм подценявал новият си фар - той разцепи мрака. То до време добре, ама по едно време един мини-камион, така се ошашка, че като наби едни спирачки, че като замириса на гума, че като затанцува онзи ми ти камион по пътя...Ние веднага наскачахме от колелата и бегом към реката - по-добре у ряката, отколкото туй да ни прави на ваденки. Е...шофьора овладя камионетката и ние с мръсна газ офейкахме, преди да сме опитали от гнева му. Беше много лоша идея да карам с това нещо в насрещното...ама, никога не съм го поглеждал отпред та да знам , че толкоз заслепително светело. Както и да е...размина се без инциденти, пък ние уморени, но доволни извъртяхме последните 8км до колата и айде...стига толкова.
Компютъра на Ники показа около 35км, преход. Ето тук пък съм показал откъде минава маршрута ни.
Е, да кажа нещо и в заключение, че тъй му е правилото. Карането беше средно-уморително, с истинско разнообразно планинско спускане. Избегнахме всякакви черни пътища надолу, намерихме една добра пътека, която ще разчистя скоро. Оказахме се в близост до началната точка, което особено ме радва, предвид редките или липсващи влакове след 18 часа...Сигурен съм, че още много хора знаят страхотните възможности за каране из района, но пък предполагам, че и доста хора не знаят и за тях може да съм бил полезен, въпреки склонността си да се отнасям с лирическите отклонения...
Препоръчвам маршрута на всеки, който има някакъв опит с планинското колоездене. За начинаещи, този маршрут ще бъде тежък и некараем през доста от времето надолу, но пък за да се научи човек да плува, трябва да скочи право в дълбокото - и все пак с мисъл.Ориентирането е лесно и няма особена нужда от навигационни средства, тъй като от Бегличка могила има само един път надолу...Проблеми може да има само във високата част и то в преходните сезони и зимата, когато често пада гъста мъгла, пък не е да няма пропасти, където човек да скочи, затова пък през лятото има страхотни изгледи....
Ами със здраве..!
бат ви Мильо!
Но следващия път...
