Ден 11 – хижа Чумерна – град КотелСтанахме рано, в 5.20, че ни чакаше път. Заварихме обаче неприятна изненада – лепената гума от снощи пак беше спаднала, явно е била спукана на няколко места или пък беше останал трън. Оправихме я, но 10 минути по-късно пак беше на капла, а лепенките драстично намаляваха.
Доказателство за ранното ставанеСпускането, което следваше пооправи малко настроението, не за дълго обаче, защото след първоначалното нанадолно се започна добре познатото от вчера нагоре-надолу. И така през Темната гора, Червената пръст, Говежда поляна, Соулджака, та чак до Агликина поляна, все едно и също. Тъкмо качиш 50 метра и хайде надолу, бутай нагоре, пускай надолу, докато ти се завие свят из безбройните хълмчета. Поне бяхме в гората на сянка. На Агликина поляна спряхме за кратка почивка и да запалим по една свещичка в параклиса на прославеното хайдушко сборище, или както се е изразил поета:
„На свободата място свято,
свърталище от памти век
на търсещи простор хайдути
възпята с обич в дивни песни
поклон, Агликина поляна!”
Агликина поляна
ПараклисътПресякохме прохода Вратник, където се надявахме да намерим нещо за хапване, но напразно, нямаше нищо освен запустели заведения. Продължихме малко по асфалта и оттам по пътеката до изворите на р. Камчия, където спряхме за малко да се напием със студената, сладка вода.
Изворите на р. Камчия
Любимата букова гора... До Котел бяхме решили да стигнем по пътя покрай р. Сухойка, което обаче не се оказа толкова лесно. Според картата от основната пътека се разклоняваше друга в посока север, някъде около Делирадевата бука, такава обаче така и не видяхме. Нормално, като се има предвид, че в този район почти няма туристи, с изключение на тези, тръгнали от Ком към морето, но и те не са много. Гората се поразреди и излязохме на обширни поляни и землища, баш в най-приятното време да си на слънце – в 4 следобед. След Околчестата поляна на няколко пъти обърквахме посоката, защото пътища покрай нивите бол, а маркировка – никаква. За щастие все навреме се усещахме и кривването не беше фатално, пътеката към р. Сухойка обаче си оставаше мистерия. Виждахме върховете Дрянова могила и Осенишки връх и знаехме, че трябва да минем по средата, но как точно представа си нямахме. Трака на Чолата водеше през едно място, така обрасло с къпини, че нямахме шанс да минем оттам и да ни останат дрехи на гърба, затова поизнервени (повече аз) продължихме по пътя на жалоните. Много ме тормозеше жегата, бях вир вода, а тъмносините панталонки така се бяха напекли от жарещото в гърба слънце, че чак пареха. Хич не ми се щеше да минаваме по официалната билна маркировка, защото освен че се удължаваше, пътя се изкачваше до 1100м.н.в, което на тази жега не бе никак малко. Посдърпахме се малко, защото аз нервничех, но продължихме. Ники напред и аз – бедствайки, няколко метра по назад. Знаехме, че трябва да вървим на север, но пътека в тази посока нямаше. След около половин час ходене в жегата на открито видяхме едва забележим път в търсената посока. Тръгваше надолу през храсталаци и явно от години не се ползваше. След сверка с GPS-а решихме да пробваме по него, пък дано ни изведе на реката. Не след дълго стигнахме до занемарена постройка, която Ники разпозна сред снимките на други, минавали Ком-Емине с колела (boris borisov). Явно и те са се лутали в този район. Обнадеждени продължихме и вече далеч по-лесно се провирахме между клоните, разчитайки, че сме на прав път. Добре че беше така и най-накрая излязохме на р. Сухойка, а оттам за нула време бяхме в Котел.
На центъра на Котел, мръсни и с издрани крака, но със стил :-D Бързо се ориентирахме, намерихме магазина и за норматив обърнахме по една студена бира. Така вече беше далеч по-добре. Също така бързо намерихме и къде да пренощуваме, а бабата хазяйка се оказа много мила жена. За по 12лв. на човек разполагахме с цял етаж от къща – баня, кухня, тераса и спалня. Даже и гаража беше на наше разположение, чудно! тъкмо имахме да лепим гуми, отново :-)
Какво повече да иска човек. Е как какво? – Кръчма!, разбира се. Котел беше първият и единствен град, през който минава Ком-Емине и ние твърдо решихме да се възползваме от всички блага на цивилизацията. И добре, че го направихме, защото оттук насетне вече нямаше да имаме шанс да спим на легло, при това чисти. Леглото го жертвам от раз, но банята ... особено като си се потил цял ден, при това не един, едвам се побираш в собствената си кожа.
За това обаче по-късно. Тази вечер бяхме на кръчма, където ядохме какво ли не, изкъпахме се и заспахме доволни.
Ден 12 – град Котел – заслон на Хазим ГорскияЗакусихме набързо и побързахме да тръгнем, че жегата през деня ставаше непоносима и всяка спечелена минута сутрин беше добре дошла. Отклонихме се от главния път и запъплихме нагоре покрай краварниците. В местността Бели Брегове оставихме пътя и тръгнахме пак по официалната пътека. Оттук до Върбишкия проход терена в по-голямата си част е караем като минава основно през дъбова гора и на места има цели плантации със сочни къпини. Доволно омазана в лилаво отбелязах поредното си зрелищно падане от спряло положение, като опитвайки се да се кача на колелото директно се пльоснах на една страна, преди да успея да тръгна. Понатъртих се, но за сметка на това доста се посмяхме.
Беше към 11 часа, когато стигнахме Върбишки проход, най-якия според мен от всичките 15, през които минава Ком-Емине. Движение – почти никакво, тук таме – стари бунгала и едно много приятно заведение, цялото в цветя. Седнахме да пием кафе и ледена кока-кола с лимон плюс по един сладолед, а на слънце ... ставаше все по-горещо. Какво пък, ще му мислим после.
Но нямаше как, рахата ни свърши и то рязко. Айде нагоре по баира на жегата. Приятното усещане от преди малко се изпари някъде между втория и третия завой, а на 30-тата минута стигнахме хижа Върбишки проход.
Колкото и да гледаме GPS-a, хижа Върбишки проход никак не ни е по път То хубаво, ама се оказа, че тя въобще не ни е на път и цялото това упражнение е било залудо. Обърнахме колелата и кръгом марш обратно на прохода. Там намерихме верния път и подкарахме по него. Оттук обаче започна и царството на ужасните мухи, от които спасение няма колкото и да ръкомахаш, та даже и чистачки да си инсталираш. Големи гадове, нахални като конски мухи и не стига, че се клатушкат като закачени на въженце пред очите ти, ами и от време на време, като изтрещят, със засилка ти влизат в ухото, жужейки на умрело. И човек има два изхода: или кара много бързо, та да не могат да го стигнат (разработено от Райко и постижимо само за машини като него), или се опакова като мумия, та да не могат да го докопат гадовете. Нашето решение обаче беше колкото практично, толкова и смешно, защото ни придаваше, меко казано, налудничав вид. От бяло, тюлено покривало срещу насекоми (за детско легло) си бяхме ушили мрежички, които обхващат бомбето на шапката, а козирката пречи мрежата да ти се залепва по лицето. Страшна работа вършеше това произведение, защото като не могат да те докопат, мъчителите потъваха вдън земя. Отдалече приличах на булката беглец с белия воал и с колелото, която вместо да бяга, гони своят избраник из горските пътеки, то в този си вид сме провокирали теми за размисъл у не един и двама горски работници, които срещнахме по пътя.
Знаехме, че в района около горско стопанство Елешница трябва да се отклоним и за пръв път да слезем от билния маршрут, правейки една обиколка в ниското през селата от север и да се качим пак на него на Ришкия проход. Това се налагаше, защото този участък бил буквално непроходим и по разкази на други, минавали по маршрута, разстояния от порядъка на километър отнемали часове. Та решението беше повече от ясно – слизаме и заобикаляме. Пък и облаци започнаха да се събират и като нищо ще завали. До село Бяла река се спуснахме по черен път покрай р. Елешница и акостирахме пред магазина да се подкрепим. Тъкмо тръгнахме и взе, че заваля, но нямахме право да се оплакваме, не ни беше валяло от първия ден и бяхме извадили страхотен късмет в Централен Балкан, където всеки ден ни беше безоблачен.
Скрихме се под моста и зачакахме да премине застигналата ни лятна буря, която се разви по обичайния начин – първо заваля на едри капки, после задуха и ни напълни целите с прах, а накрая и загърмя. Но под моста бяхме на сигурно място, затова я изчакахме да премине и се упътихме към село Риш. Дотам бяха 15-тина километра по асфалта и после още половината до Ришки проход, където се надявахме да намерим място за нощуване. Да, ама не. Подобно на прохода Вратник нямаше абсолютно нищо. Всъщност - почти нищо, понеже видяхме дългоочакваната табела на Бургаска област, с която горди се снимахме.
Повече от щастливи
Решихме да използваме жокер „обади се на приятел”, като звъннем на Павката, да го питаме къде наблизо можем да пренощуваме. Той ни каза, че като продължим по черния път след прохода, 2 километра по надолу от дясно ще видим заслон с чешма. Което ни устройваше идеално. Само че двата километра се оказаха доста относителна величина, зависеща от това дали ги минаваш сутрин свеж или са ти последните за деня. Беше кално, ние – уморени, а заслон така и не се виждаше. В главата ми започнаха да се въртят подозрения, но нямахме вода и беше наложително да стигнем чешмата. Най-накрая след поредния завой видяхме - заслона на Хазим Горския. Да е жив и здрав! Бяхме му много благодарни, нямаше да се наложи да спим на мократа земя в и без това тясната палатка. То не беше и много сигурно колко пъти още ще я опънем, преди окончателно да се изпотроши.
Заслона на Хазим Горския
Бойните машинки
Вечерта изкарахме приятно, пред камината с горящо огънче (е, наложи се да жертваме още няколко странички от пътеписа на Чолата) и ракийката от черница на Галин за допълнително сгряване. Хапнахме и се приготвихме за сън. Тук опцията беше или на земята или на масата. На земята беше мръсно, а на масата високо и тясно, но с риск единия да изпадне от поне метър височина, избрахме втория вариант. Спах като къпана (с тапите за уши, винаги ги нося против хъркащи и п***дящи съквартиранти
), а горкият Ники цяла вечер беше слушал животинките, тичащи по покрива :-) Така и не разбрахме какви са точно, но най-вероятно са били съсели или белки, при това цяла рода с излишък от енергия :-)
Ден 13 – заслон на Хазим Горския – поляната над село КозичиноСъбудихме се към 6 часа и почти веднага станахме, т.к. дървената маса не предразполагаше към излежаване. Доста се бяхме поизръмбили, но поне никой не успя да падне през нощта. Закусихме филии с мед и мюсли и към 6.30 бяхме вече на път. През нощта беше станало хладно и всичко се къпеше в роса, а пътя целия беше в кал.
Не след дълго стигнахме до една поляна, от която във всички посоки тръгваха пътища. Ходи намери верния ... Полутахме се малко докато нацелим посоката и тръгнахме натам. След малко обаче на пътя ни се изпречи огромно паднало дърво, което нямаше как да прескочим. По GPS-a излизаше, че бяхме по следата на Чолата, затова преборихме някак дървото и целите в кал установихме, че от другата страна не ни чака нищо добро – пътя беше толкова обрасъл, че почти изчезваше сред храсталаци и паднали клони. Направо си беше непроходим. Айде обратно пак през дървото и после по туристическата пътека, която бяхме подминали, защото ни се стори, че не е оферта. В сравнение с пътя обаче поне се минаваше. Запровирахме се през къпини и клонаци и с бая нецензурни думи два часа по-късно стигнахме с. Рупча – родното място на Васко Да`Гама. От него обаче, както и от цялата му фамилия, не беше останала и следа, а селото беше превзето от турци.
Седнахме да починем пред магазина, където усещането беше като да си в Ориента. В местното кафе имаше само мъже, които пушеха и говореха (българска реч не се чуваше), а навън слънцето препичаше безмилостно. Отворихме последната от седемте карти на маршрута, която беше участъка от с. Дъскотна до нос Емине и видяхме, че до селото беше асфалт. В последствие установихме, че в това няма нищо радостно, защото така се беше напекъл, че беше не по-малко неприятен от жаркото слънце. Беше малко преди 12 часа, а жегата ставаше все по-страшна. Едвам издрапах нанагорното след селото и едва не колабирах под едно дърво, добре поне че след голите поляни пак влязохме в гората. И извадихме късмет, защото запасите ни от вода бяха почти привършили, когато стигнахме до една чешма с две огромни беседки. Едната беше като навес, с голяма дървена маса, а в другата имаше камина. Същински оазис за изтормозени пътешественици. Седнахме да починем на сянка и видяхме на един пирон да се мъдри плик, а в плика – зелени люти чушки и кромид. Някой добър човек ги беше оставил.
Спасението!
На морето ще трябва да оправяме тена, няма как :-)
Не остана!С няколко чушлета и глава лук и продължихме към с. Добра Поляна. Дотам се стигаше сравнително лесно, изключая голия участък накрая, който ми взе здравето, но вече се ориентирахме бързо и за норматив намерихме местното кафе и боднахме по два сладоледа с кола и кафенце.
Следващата спирка за деня беше с. Сини Рид, като дотам събрахме малко повече слънце, но и за пръв път видяхме морето. Ей го на хоризонта, изглеждаше толкова измамно близо.
Ето го, синее се на хоризонта!
На магазина спряхме, така повеляваше традицията, да изпием по едно ледено Бургаско и да заредим хранителните запаси. Тази вечер щеше да ни бъде последната от Ком-Емине и заслужавахме гала вечеря. Купихме два огромни, сочни домашни домата, малко маслини, сирене, шпеков салам, насъщния, имахме и люти чушлета и лук. Абе друго нещо си е цивилизацията :-)
Приготвихме се да тръгваме и понеже мястото в раниците беше точно изчислено и не предвиждаше гала вечери, се наложи да вържем торбата с продоволствията отвън. Завихме я колкото можахме с джобната кърпа (играеща и роля на хавлия за баня с размери 20х20 см), пък дано не я свари следобедното слънце, печащо в гърба. Това му е хубавото на Ком-Емине, че пътувайки на изток, слънцето в по-голямата част на деня е зад теб и поне не ти свети в очите.
Явно на вид вече го бяхме докарали на пътешественици, Ники небръснат от 13 дни, мръсни и не много добре миришещи, защото тъкмо тръгвахме и един човек ни заговори на обичайната тема откъде идваме и накъде сме се упътили и като му казахме, че сме тръгнали от Ком, попита: „А,ааа ама вие там ли живеете?”. Ние незнам, ма той в кой свят живее, та да не е чувал, че Ком е връх, а не някое забутано село ... Както и да е, потеглихме по асфалта след селото към с. Козичино, около което бяхме решили да нощуваме. Така преизпълнявахме плана за деня, но имахме още сили и затова продължихме. Малко се полутахме, докато намерим правилната пътека, но то това беше неизбежно в Източния Балкан.
Въпреки че вече минаваше шест часа, пак беше много топло и целите бяхме вир вода. По едно време пак ни нападнаха ужасните мухи, та се наложи да слагам булото. На места газихме през пясъци, на други - припомпвахме спукани гуми, но по залез се добрахме до поляните над с. Козичино. Осеяни с фашкии и боклуци далеч не бяха най-приятното място за гала вечери, но решихме да останем там, т.к. се стъмваше пък и по-добра перспектива наблизо не се виждаше. Разтоварихме самарите под едно дърво и понеже нямаше чешма, Ники тръгна на мисия да налее вода от селото. Стори ми се, че го нямаше сума време, защото като се върна вече беше наистина тъмно, но поне беше донесъл вода и студено двулитрово Бургаско (за 4 лв, магазинерът бил пиян, пък на Ники не му се занимавало). Разпънахме софрата с изглед към Слънчев Бряг и седнахме да хапнем. Не съм си мислила, че някога гледката на мегакурорта ще ме кара да се чувствам щастлива, но тази вечер беше различно. Бяхме тръгнали от другия край на България, а морето, ей го там - беше пред нас.
Вечерта ни донесе и още една добра навина – Вернер, нашият верен приятел, щеше да дойде да ни вземе от Иракли. Което беше страхотно, че ако не беше той, трябваше някак си да стигнем до Бургас и да тъпчем колелата във винаги претъпкания влак от морето.
Разпънахме чувалите доволни и дори виещите в далечината чакали не можаха да помрачат доброто ни настроение.
Ден 14 – поляните над село Козичино – нос ЕминеКато за последна сутрин, на пръв път се успахме и се събудихме в 6 часа и 11 минути, точно с изгрева на слънцето.
Набързо се оправихме и тръгнахме, да опитаме поне малко да изпреварим жегата. По-късно щяхме да разберем, че този ден колкото и да бяхме бързали, нямаше да можем да я избегнем. Беше решила да ни изтормози като за последно. Добре че поне магазинът работеше, което беше доста странно, предвид ранния час и можахме да си купим вода. В противен случай бяхме изгубени.
Продължихме през поляните след селото, целите прорязани от дълбоки пукнатини. Кой знае откога не беше валяло. Пресякохме Дюлинския проход, от който до телевизионната кула противно на очакванията ми се оказа бая нанагорно. Сто процента имаше някаква измама, та нали морето беше ей там, защо тогава продължавахме да се катерим?!?
В 10 часа слънцето вече така прежулваше, че бях вир вода. джърсито ми се беше залепило за гърба, от кърпата течеше вода, а аз едва се побирах в собствената си кожа. Беше започнало яко да ми омръзва и настроението никакво го нямаше. Давах мило и драго да мога да заменя бъхтането по отвратителната, лепкава и потна жега с носенето до кой да е от гигантите на Централен Балкан, та било то и до всички накуп. Много ме измъчваше горещината и добре, че след кулата имаше малко спускане, та да живна. За кратко де, но до Поморийския проход се бях стегнала, защото знаех, че минаваме през поредното горско стопанство и не ми се искаше да се мотаем много в този район. Затова мобилизирах всички сили да минем този участък, за съжаление обаче, както следващия, така и по-следващия, не бяха по-малко неприятни. Очакваха ни няколко километра по асфалта на север, през които умрях от страх, че някой ще ни отнесе. Движението там е повече от натоварено, това е основният път покрай морето и хвърчат рейсове, коли и камиони. Завоите са един след друг, а понеже няма кой да ги почисти, храстите покрай пътя са отнели половин платно и нямаше начин да караме плътно вдясно. Направо незнам как минават оттам пешеходците, тръгнали по Ком-Емине и кой ненормалник го е измислил така, че официалната туристическа пътека да се припокрива с натовареното шосе. Ужас, добре че се измъкнахме без проблеми и още по-добре, че Вернер щеше да дойде да ни вземе, та нямаше да се наложи след два дни да минаваме пак оттам.
След прохода, та до морето, противно на вертикалния профил на картата, който представяше маршрута като равен и с рязко спускане накрая, беше само нагоре-надолу. Направо ми се взе здравето. Нямах вече никакви сили, а слънцето печеше непреклонно. Едвам тиках колелото по баира, на няколко пъти със сълзи на очи. На моменти ми идваше да го засиля в храсталаците и да му тегля една, толкова ми беше писнало. То обаче нямаше никаква вина, за всичко беше виновна само жегата. По-късно разбрахме, че това беше най-топлият ден от началото на лятото. Сами може да си представите какво беше в 12 часа на слънце ...
Криво ляво се добрахме до вр. Свети Илия (цели 385м.н.в) и оттам вече наистина беше само надолу.
Морето се виждаше под нас, затова спряхме за по снимка, първата за деня, на която аз съм с крайно измъчена физиономия и взехме толкова грешно решение, че едва не дадохме фира баш накрая. Избрахме да слезем първо до носа, ей го къде е, пък после да идем до кръчмата. В един на обед, без вода... Просто гениално, така го измислихме, че не можахме да се порадваме на победата си и едва не се сдобихме със слънчев удар.
Надолу се спуснахме бързо, оставихме колелата и отидохме до брега. откъдето Ники си хвърли часовника. Е, не беше 11 без две, на колкото беше спрял, а един и половина, но мястото, а не времето беше важно. За камъчетата, които носехме от вр. Ком обаче съвсем забравихме, толкова ни се бяха размекнали мозъците от жегата. В последствие ги хвърлихме от Иракли, което също се брои :-)
Финалът – стигнахме го!!!
И го стигнахме заедно!
Не можахме да отидем до самият нос Емине, защото военните са го завладели и трябваше да се провираме през бодлива тел и огради, а в тази жега беше крайно наложително да си спасяваме кожите час по-скоро.
Честно, едвам се добрахме до селото. Ама едвам, едвам. Аз за малко не припаднах. Нямаше кьораво дърво нагоре, беше два на обед, без вода, на моменти виждах бели петна и в сянката на една ограда седях без да мога да мръдна сигурно едно 15-20 минути. Ники ме увещаваше да легна, но не го направих, защото усещах, че после няма да мога да стана. Емона е малко село и аз съм била там, но не бях в състояние да си събера мислите, в резултат на което минахме по възможно най-обиколния път до кръчмата. Там естествено нямаше жива душа, то други ненормални като нас да се шляят в два часа, откъде? Докато дойде сервитьорката бяхме пресушили първите безалкохолни (хладилника се оказа под ръка, слава Богу!) и после още и още. Пихме миринди, пепсита, две минерални води от по литър и половина, бири и изядохме какво ли не. Горката девойка, вив вида, в който бяхме сигурно до последно се е съмнявала дали ще си платим сметката :-)
Усмивки от кръчмата в Емона Посвестихме се и чак тогава си дадохме сметка, че бяхме успели и на 14тия ден (24.08.12г.) бяхме стигнали до морето.
Бяхме минали Ком – Емине, най-дългият маркиран пешеходен маршрут у нас, с дължина между 650 и 700 км и съвкупна положителна денивелация над 15 000 метра.
Бяхме изкачили и подсекли над 100 старопланински върха, включително първенецът – вр. Ботев.
Бяхме ходили и карали колело средно по 12-14 часа на ден.
Бяхме извадили невероятен късмет с времето. Беше ни валяло само първия и после чак 12тия ден, като и в двата случая не беше фатално. През целия Централен Балкан, където се движехме над 2000 м.н.в. времето беше слънчево, почти тихо, без мъгли и дъждове.
Нямахме никакви сериозни физически травми и никакви проблеми с колелата (освен неизбежните спукани гуми плюс леко изкривен дерайльор последния ден).
Бяхме горди със себе си, а аз се окичих и с титлата „Първата жена, минала Ком-Емине с колело”.
----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
ПослеписКогато се върнахме в София бях твърдо убедена, че втори път не бих тръгнала по Пътеката, сега обаче, месеци по-късно, когато пишейки този пътепис го преживях наново се замислям над думите на Ники, че веднъж минеш ли го на следващата година искаш пак и пак ... А дали наистина Ком-Емине влиза под кожата и сърби като краста остава всеки да разбере сам за себе си.
Специални благодарности на:Ники, моят верен спътник, който ми помагаше безрезервно всеки един ден;
Cholla, за следата, която неуморно следвахме по ръба на Балкана;
Борис Борисов, за пълният списък с телефоните на всички хижи по маршрута;
Вернер, приятелят, който пропътува над 450км, за да дойде да ни прибере до София;
Павката, който вървеше малко преди нас, и на когото разчитахме за съвет и информация за Пътеката.
и
Мирко, за двете ледено студени Загорки, които ни беше оставил като изненада в бара на Иракли!
Благодарим ви приятели!
. За 14 дни преодоляхме най-дългата пътека в България, 2 дни се чипкахме на морето (не сме забравили да се чипкаме и за тебе Павка), всичко мина без аварии и технически проблеми с машините - само спукани гуми. Е, лепенките попривършиха накрая де 
. Поддържахме връзка, винаги когато и ти и ние имахме такава възможност и ти стисках палци да се справиш. Накрая стигна на кантар, както и предполагах, че може да се случи, но по- важното е, че го направи от първия път. 
).. Е, да, ама ще почакам отново Август месец 2013 и ще решавам тогава, че ми се въртят едни порочни мисли в главата. 
Na KOM.jpg
Животът не се измерва с броя на вдишванията, а с моментите в които ти спира дъха!
Веселяци ...
Аз пък се радвам, че имахме възможност да споделим пътуването си с всички вас.