Ком - Емине

За всичко свързано с МТБ, което не е за някой от другите форуми. Например: разкази и преживявания, мнения по различни общи въпроси, интeресни продукти, новости и т.н.

Рейтинг за публикуване на тема / Рейтинг за отговор / Тежест: 1000 / 1000 / 20

Re: Ком - Емине

Мнениеот meco puh » Вто Фев 14, 2012 9:33 am

Извинете ме, че така влязох във форума, но не знаех какви са порядките тук. Разбира се, и без порядки трябваше да се представя. От Разград съм, пешеходец съм (не съм велотурист), Ком Емине съм го минал 2 пъти: Първия, през 1987 година, с още 5 човека (четирима мъже и една жена). Второто ми минаване бе това лято. За това споменава и Борис Борисов, в началото на своя разказ. С него трябваше да се срещнем на х.Петрохан, но аз закъснях с тръгването и вместо на 29 Юли тръгнах на 30 Юли. Те вече бяха заминали. На нос Емине финиширах на 19 Август. Разказа ми го изкарах в други три форума, за този не бях чувал. И без това аз не съм велотурист, затова не можех да го изкарам в този форум.
Колкото до Райко, моите уважения към този свръхчовек, но нали трябва да се насърчава той и другите покрай него, за да се получат по-добри резултати.
meco puh
 
Мнения: 11
Рейтинг: 1270
Регистриран на: Пон Фев 13, 2012 10:20 am

Re: Ком - Емине

Мнениеот boris_borisov » Вто Фев 14, 2012 9:47 am

[quote]Колега, легитимирай се пред форума - ти това горе си го написал като лично съобщение. Разкажи малко - кой си, откъде си, кога мина по маршрута и пр. Е, ако искаш де.[/quote]

Бих искал аз да отговоря на този въпрос:) Не бива да се сърдим на Мечо, че не е много на "ти" с форумната етика - човекът е с половин век по-възрастен от основната аудитория тук (на 67). Едва преди година е разбрал що е това компютър и интернет и оттогава това е неговия нов прозорец към света:)
Стар планинар, от Разградско, с над 35 качвания на връх Ботев, във всякакви атмосферни условия, многобройни участия в планински маратони, две Ком-Емине-та (второто от което миналата година, паралелно с нас) и още кой знае колко подвизи, за които не се сещам в момента или за които той още не е споделил... Между другото, бях споменал за него в началото на разказа ни, как сме се разминали в района на Ком. Е, за него става въпрос:)
А, пропуснах да кажа, че той беше човекът, който взе най-дейно участие в премаркирането на участъка Върбишки-Ришки проход миналата пролет. Ако ние минахме оттам сравнително безпроблемно, то това се дължи в най-голяма степен на Мечо!
Така че нека бъдем търпеливи и да не намираме кусури на тоя човек - той прави всичко с най-добри намерения!
Ето и неговият разказ за преминаването на Ком-Емине през 2011 г. : http://www.bushcraftbg.com/forum/index.php?topic=369.0

П.С. Еех, Мечо, щом видях, че си онлайн, вече знаех, че ще ме изпревариш... :D
Аватар
boris_borisov
 
Мнения: 218
Рейтинг: 2000
Регистриран на: Чет Мар 12, 2009 2:30 pm
Местоположение: Врачански балкан

Re: Ком - Емине

Мнениеот taurus13 » Вто Фев 14, 2012 11:11 am

Хвала на таквиз хора. :agree: Аз не го казах с лошо чувство това - просто считам, че ще е интересно за аудиторията. (Моят баща е на 69 и още ходи със ските из планините). Ето сега ще прочетем още един разказ. :D
Изображение
Аватар
taurus13
 
Мнения: 5727
Рейтинг: 2000
Регистриран на: Пон Дек 17, 2007 10:07 am

Re: Ком - Емине

Мнениеот Ver » Вто Фев 14, 2012 4:40 pm

@ Мечо Пух :bowdown:
Накрая ми се назълзиха очите.. Чудесен разказ за волята и желанието :)
Браво, човече! :agree:
Yesterday is a history, tomorrow is a mistery, today is a Gift. That's why we call it Present!
Аватар
Ver
 
Мнения: 71
Рейтинг: 1500
Регистриран на: Пон Май 30, 2011 7:16 am

Re: Ком - Емине

Мнениеот sensation_blue » Вто Фев 14, 2012 11:34 pm

taurus13 написа:Той Райко е повече за спец. частите :lol:

Ще ти кажа под секрет, че той е бил при тях вече, но са му били прекалено скучни :D :clap:
Благодаря и на т.нар. господин Пух за разказа и на Борката за линка, ехааа, зимата малко се проточи, но какво по-хубаво от това, ако има добро четиво с което да запълним студените вечери :)
Аватар
sensation_blue
 
Мнения: 529
Рейтинг: 1794
Регистриран на: Чет Мар 12, 2009 2:34 pm
Местоположение: Габрово

Re: Ком - Емине

Мнениеот Admin » Сря Фев 15, 2012 1:25 am

07.08.2011 – от Ришки проход до нос Емине

С.: Още щом получих последната част на разказа от Борката, звъннах по телефона и му казах, че толкова добре е описал всичко до пристигането на Емине, че просто не ми се иска да развалям разказа с моите писания. Той обаче казва „Пиши, та след 20 години, като го прочетеш, нищо да не е забравено!“. Въобще, ако на някой му е харесал целия пътепис, единствената заслуга за това е на Борис – казано с две думи, човекът си има дар слово. Лично аз през целия разказ се опитвах да бъда кратък и лаконичен, без досадни подробности и повторения на написаното от Борката.
А сега, повозете се с нас до морето!

Б.: Алармата на телефона ми звънна в един след полунощ. Станах моментално. Напрежението от това, което предстоеше, ме бе обхванало още след вечеря и не ме бе напуснало дори и по време на съня. Но си бях поспал, макар и само три часа. Събрах си набързо нещата и излязох навън да впрягам „кончето”. Веригата имаше нужда от сериозно почистване и смазване, но поради липса на време и желание, се облажи само с второто. Смазах веригата и на Митака, който се излежаваше още вътре в бунгалото. Предния ден той, поради липса на смазочни материали (отде да знае човекът, че ще му трябва такова нещо в Балкана?) беше намерил „гениалното” решение да смаже веригата си с пчелен мед. :) Обаче той така чистосърдечно си призна какво е направил, че освен да му се посмеем приятелски на хрумването и да му услужим със смазка, друго не ни оставаше. :)
М.: Борката стана, светна лампата и почна да шумоли. Пък аз стиснах още по-здраво очи и в опит да не изневеря на традицията да се излежавам до последно, се завих през глава. Казах на Борис да се оправя и тръгва, пък аз ще ги настигна. Тази сутрин (или още нощ) оправданието ми за излежаване /което, както винаги, никой не ме е питал какво е, но аз си измислих, в случай, че ме попита…:) /, беше санитарният възел. Той беше отделен от самия коридор с една мижава завеска. Представях си как съм седнал на тоалетната чиния и Борис, докато изважда велосипедите от малкото коридорче, закача завесата или през нея ми хаква случайно някоя ръкохватка в муцуната. И да не беше станало така, аз вече се бях притеснил от възможността за подобен инцидент... :). Затова упорито си лежах и станах около 5 мин. преди да тръгне.
С Борис бяхме в едно бунгало, в чието коридорче бяхме набутали двата велосипеда. Братята бяха в съседното помещение. Бунгалата бяха прилични, леко мизерни (4-ка по десетобалната система), кранът на студената вода в банята беше разбит и имаше разни проблеми по хигиената, но пък чаршафите бяха чисти и бели, имахме си покрив над главите и завет, което си е направо лукс /поне за мен/... :).
А този момент със смазаната с пчелен мед верига го бях забравил. Но виж, Борката е запомнил. Предния ден установих, че веригата на велосипеда ми има ужасно износен вид и по време на едно от изчакванията, докато си запълвах времето, старателно я намазах с пчелен мед. Това имах под ръка. Пък и защо да не пробвам какво ще стане, така и така се беше много изтормозила, горката! Мисля, че споделих за подобни мои действия и в района на вр. Баба, но тогава смазването направих с крем „Пенатен” (против подсичане). Кремът обаче е много хидрофобен, или там както се казва – т.е. гони водата и тя не може да го отмие. И като се наби на бяло-черни пластове в задния дерайльор и особено в задния венец, между отделните зъбчатки… ужас! Полепнаха разни малки камъчета и прах. Щото на мен кремът не ми се свидеше (няма да го мъкна я) и цапах здраво. Пък после го чистих с разни клечки и други подръчни средства. Та сега си помислих: пчелният мед, от друга страна, може би щеше да бъде бързо отмит по пътя от локвите и росата или да се стопи от високата температура. Резултатът от тази си измишльотина обаче не можах да установя, тъй като вечерта забравих, а на сутринта Борката самоотвержено е смазал и моята верига с подходящо мазило.

Б.: От разговора си с Райко оня ден най-после бях разбрал какъв е белият прах сред нещата, които взехме (оставени от него за нас) на х.Партизанска песен. Не било протеин, както мислеше Стампата, а изостар на прах. Бяха две пакетчета, всяко едно за литър и половина вода. Тайничко си разтворих едното в моето шише, защото реших, че аз имам най-голяма нужда от „допинг”. :) Пробвах го, беше хубаво на вкус. Никога досега не бях ползвал подобни стимуланти, но моментът просто го изискваше. :) Другото пакетче си го оставих обратно в раницата за резерва.
Часът бе 1:45 и аз бях напълно готов за тръгване. Другите все още нещо се мотаеха, когато реших, че няма да е лоша идея да тръгна преди тях. Така щях да имам известна преднина и желанието да я задържа по-дълго време щеше да ми е стимулът да карам по-бързо. Нямах съмнение, че скоро ще ме настигнат, каквито са хали, но като цяло за групата щеше да е добре. Тръгнах в 1:47.
Пътят през с.Камчия ми бе познат от миналата година. Разликата бе, че сега бе тъмно и освен частта от асфалта, осветена от челника ми, друго не виждах. За първи път, откакто бяхме тръгнали, натисках здраво на педалите, без да жаля сили. Трябваше да успея, залогът беше твърде голям. Голямата ми мечта бе Ком–Емине за под 10 дни, а сега имах шанса да го направя за под 9; какъв по-голям стимул да имам? Движех се като призрак в тъмното с минимална сила на светлината. Вярно, бях заредил батериите на челника тази вечер, но светлината щеше да ми е нужна за много часове напред и си я пестях. Едни кучета в с.Камчия ме подгониха и допълнително ускориха сърдечната ми дейност. Съединение и Люляково ги минах като насън, без да спирам и за миг. Нощта бе доста хладна и на спусканията ръцете ми замръзваха. На баира към Рупча вече се бях поуморил и слязох да побутам. Тогава видях зад себе си две светлинки, които безшумно се приближаваха. Е, настигнаха ме значи... 13 минути преднина ми ги стопиха за по-малко от 15 км, тия определено нямат нужда от изостар и значи съвсем правилно си го бях присвоил. :) Митака обаче липсваше и на спирката в Рупча поседнахме да го изчакаме, защото мястото бе кръстопът и в тъмното той можеше да се обърка. Това забавяне ни подейства леко на нервите, защото никак не бяхме в ситуация, в която да ни е разрешено да си губим времето в чакане. Пробвах да го набера по телефона, за да разберем къде е, но неговият беше изключен. За щастие чакането не бе повече от пет минутки и Митака се зададе.
М.: Тръгнах някъде с 10-15 минутно закъснение. Борката ми беше казал: пътят е надясно по асфалта към с. Камчия, след което са Съединение, Люляково и Рупча, а от там лесно сме щели да хванем маркировката. Всъщност аз тогава бях запомнил само първото село, защото е кръстено на река (или реката на него) и последното (което пък свързах с един известен в миналото филм – Васко да Гама от село Рупча).
По пътя постоянно се вглеждах в далечината напред, с надеждата да видя светлинките на моите спътници. Но нищо не се виждаше! А пътят продължаваше ли, продължаваше нанякъде в тъмното… Щом излизах на високо – надежда! Като сляза в ниското – бързам да отида нейде по-нагоре. И пак гледам, и пак нищо и т.н. – еднообразие. А наоколо пълна тъмница, отгоре звезди, пред мен - асфалт. Така минах не знам си колко километра (по картата може да се засече, но кой го интересува), осветявам си аз едно секторче от асфалтовия път с челника и фарчето, гледам да не се пребия в някоя дупка и напъвам педалите, за да настигна останалите. Нещо нямах вдъхновение тази сутрин или по-скоро нямах сили. Поради това в движение опитвах самовнушение: давай, давай, не карай другите да те чакат, напъвай, не се мърдосвай, хайде и тази височинка и т.н.
Така минах през първото село (без да срещна жива душа), второто (там срещнах само един луд или пиян човек, който ми махна ентусиазирано и аз му отвърнах), а в третото село се обърках. Помня разни надолнища и нагорнища, завои и в един момент пътят взе да става все по-тесен и по-тесен и хоп, излязох в края на селото до селската поляна. Върнах се обратно и под най-близката улична лампа спрях и разгърнах картата. Видях от коя страна на селото влиза главния път и накъде отива и поех в предполагаемата правилна посока. Скоро, почти интуитивно, открих изхода и продължих към четвъртото село. Вярно, май имаше някакви бездомни кучета по пътя, но не съм им обръщал внимание.
И когато в далечината се появиха светлините на с. Рупча, а не бях настигнал останалите, започнах да се притеснявам. До тук беше добре, ами сега на къде? Път ли ще търся или пътека в тази тъмница? Мислех в началото на селото да спра и сериозно да огледам картата. Бях останал с впечатление, че в това село ще се отделим към маркираната пътека, но къде ли й е началото? Табела ли да търся или маркировка с боя, някъде вляво ще да е, ама на някое дърво ли, стълб, ограда? Ех, защо не попитах Борката, щях да си спестя време, суетене и т. н. И докато си се притеснявах така как от тук насетне може би щеше да ми се наложи да спирам пред почти всеки стълб или дърво в селото, вляво от главния път, за да се кокоря за маркировка – я, моите хора! Стояха и ме изчакваха в началото на с. Рупча на една спирка, точно до големия десен завой, за който последно си спомнях от обясненията на Борис. На последното ми известно място!

Б.: Поехме в стегнато темпо към Планиница. Аз карах начело на групата и натисках с всички сили. Не давах да ме изпреварват, а и усетих, че другите май умишлено ме оставиха този път да водя. Моментът си имаше своята психология. Изостанех ли много назад без шанс да ги настигна, ако не ме изчакат, неминуемо духът ми ще падне и това допълнително ще ми се отрази на скоростта. Обаче ако аз задавам темпото, чувствайки цялата отговорност за скоростта на групата, се влагам на макс. Стампата по едно време даже ме попита: Борка, какво ти става тая вечер? Даже не му отговорих, толкова се бях съсредоточил да натискам педалите и да пазя дъха си. От Планиница до Дъскотна е един луд баир надолу, по който скоростта е опасна – на няколко пъти гумите ми поднасяха леко по асфалта в опит да намаля, за да взема някой по-остър завой.
М.: И к`ва стана тя, аз си мислех, че ще хващаме гората, пък ние продължихме по асфалтовия път. И то с каква скорост! Откъде толкова сила в тези момчета? Стараех се да не изоставам от темпото на групата. Спазвахме дистанция, карахме един по един, аз последен.
Б.: Минахме през ж.п. линията преди с.Дъскотна и скоростта принудително падна по баира след нея. Не след дълго излязохме на главната улица на селото при оная легендарна табела с надпис „нос Емине” и стрелка, сочеща вдясно, която миналото лято ме бе накарала да настръхна целия и да изпадна в екстаз. Сега тая емоция липсваше, но го приемам за нормално – все пак сега знаех какво следва, а и не бях сам. Когато съм в група, чувствата ми са далеч по-сдържани.
Нямам точен спомен в колко часа стигнахме Дъскотна, но вероятно е било около четири. Бяхме огладнели и с удоволствие щяхме да посетим някой магазин, предлагащ закуска, но отворен такъв по това време нямаше. Отложихме закуската за по-нататък в някое от следващите села. Поехме вдясно в посоката, указана на гореспоменатата табела и затърсихме маркировката по стълбовете на уличното осветление. Помнех, че по-нататък по улицата маршрутът ни правеше ляв завой, но очевидно бяхме пропуснали отбивката, защото стигнахме до някакви магазини за строителни материали, от каквито нямах спомен и се наложи да се върнем малко назад. Намерихме маркировката и забутахме колелетата по баира на излизане от селото.
М.: Най-после! Оказа се, че едва в това село ще зарязваме асфалта, за да хванем гората. Но когато навлязохме в селото: тук маркировка, там маркировка… няма! А уж Борис познаваше района? Почти бяхме към края на селото, поради което се върнахме и леко се поразпръснахме по главната улица, взирайки се отблизо и навирайки носове към всевъзможните крайпътни обекти: стълбове, дървета, огради, пътни знаци и т.н., в търсене на лелеяния знак „червено-бяло-червено” (може и жълто, наместо бялото). Сигурно сме били странна гледка за евентуалния страничен наблюдател: ходехме насам-натам с разни лампи на главите (като марсианци) и старателно оглеждахме вратите на хората, оградите, дърветата, че даже и тротоара, сякаш наистина сме паднали от Марс. Не помня кой точно откри маркировката. Борис коментира, май в този район, че боята била скрита от клоните на някакво дърво.
Б.: Тук много внимавах да не сбъркаме, защото предния път се бях поомотал и бях загубил време тук, а сега нямахме право на това. Движехме се бавно в тъмнината и следвахме стриктно маркировката. Главно моя беше задачата да я откривам, тъй като само моят челник можеше да свети силно и фокусирано на далечно разстояние. „Сканирах” терена отпред, оглеждайки внимателно всяко дърво. Нямаше значение дали има път или пътека, важна беше само маркировката. Знаех, че тоя малко крив участък не е дълъг и като почнем изкачването на Мандренски рид, ще се движим по път, по който няма как да сбъркаме. Въпросът беше да не изгубим маркировката преди да излезем на този път. Движехме се в тъмна гора и загубата на маркировка тук можеше да ни струва скъпо. Ако се обърка човек при подобни условия, после и да иска да се върне обратно при последната видяна марка, каквото е правилото, сигурно няма да може или поне няма да е хич лесно. А тук имаше стари, обрасли пътища през гората, и наскоро прокарвани такива, които допълнително вкарваха елементи на несигурност за правилната посока.
Ние се справихме без проблем. Е, разочароващо беше да разберем, че вместо да следваме отблизо червената маркировка, къде с път, къде без, сме можели просто да прелетим през тая гора по хубав черен път и да не сбъркаме, ама като не познаваме добре района и марките не са точно на дърветата около пътя, ние откъде да го знаем това?
М.: След като изтикахме по нагорнището и излязохме от селото маркировката пак започна да се губи. Т.е. имаше такава, но тук гората не е като гората в западната или централната част на Балкана. Тук дърветата се намират много по-встрани от пътеката, защото гората е рядка, а и на места покрай пътеката има само отделни дървета, като останалото са селски мери и поляни. И добре, че беше Борис с неговия челник, който можеше да превключва на концентрирана светлина. Аз светех силно, но на близко разстояние. А той като някое мощно фенерче правеше светли точки по далечните дървета и другите прегради. И да исках, не бих могъл да забележа маркировка на повече от 5-6 м от мен. Ако бях сам или трябваше постоянно да оставям колелото на пътя и да си правя разходки насам-натам, или да вземам колелото с мен и да карам или тикам в безсмислен зиг-заг, или трябваше да чакам изгрева. А братята имаха някакви още по-мижави светлинки от моите. Те даже и не се опитваха според мен да търсят маркировка. Тук вече окончателно се убедих и реших, че при следващите ми опити да минавам по Пътеката, да е живот и здраве, задължително ще ми трябва подобен челник, като на Борис, който да може да осветява и наблизо, и надалеч.
Така се придвижвахме в тъмното - една светлинка, която постоянно се върти в кръг и оглежда района, друга светлинка, която само от време на време се спира за кратко върху някое близко дърво и още две светлинки, светещи право напред. Не си спомням някоя от последните две споменати светлинки да е мърморила или псувала, поне в този район. А пътеката, колкото и да се виеше и да се преплиташе с разни други пътечки и пътища, не успя да ни избяга!

Б.: Свърши кривият участък и се намерихме в началото на Мандренски рид. Естествено, това го знаех от картите и от спомените си от миналата година, иначе сега в тъмното не се виждаше нищо друго, освен пътят пред нас. Качихме се на колелетата и препуснахме бясно напред. За разлика от лани, когато тук затъвах в няколко пръста кал и плаващите пясъци искаха да ме погълнат, сега беше сухо и твърдо. Скоростта беше най-високата възможна, която можехме да поддържаме с наличните сили и при светлината на челниците и фаровете. За радост и учудване на останалите, аз и тук не изоставах и водех колоната. Даже по едно време Стампата се обади: „Борка, карай с една идея по-бавно...” /УРА, ДОЖИВЯХ!!! Стампата да ме моли да карам ПО–БАВНО!!! :))) За съжаление, причината за това бе твърде прозаична... :( / “Челникът ти е по-силен от фаровете ни и при тая скорост е опасно да не виждаме добре... Не се откъсвай напред, за да можем да ползваме и твоята светлина...”
Е, макар и да бе заради чисто техническите характеристики на челника ми, беше хубаво да го чуя... :)
М.: Не знам Мандренски рид ли беше, що ли, но в един момент стръмните баири свършиха и пътят ни продължи по междуселски, земен, утъпкан и равен, почти хоризонтален в голямата си част, широк път, в някои участъци с относително отчетливи коловози. Водеше Борката и то с най-високата възможна скорост. Карах на предела на своите възможности. И така няколко часа – много километри. Не знам колко. Това, освен уморително, беше и опасно, според мен. Скоростта ми беше такава, че ако в рамките на т.нар. „опасна зона” (т. е. осветената такава) на пътя ми се появеше преграда /голям камък, буца пръст, някакъв боклук или заспал глиган :) /, нямаше да мога да спра, а беше и съмнително дали въобще щях да успея да заобиколя нещото. Затова постоянно бях нащрек! Цялото ми внимание бе съсредоточено в пътя. И гледах да не изоставам от човека пред мен (почти постоянно се движех последен), за да мога да ползвам и чуждите светлинки, показващи ми предстоящите завои и наклони. Групата се придвижваше в пълен комплект, без изключения. Спазвах дистанция и се придържах към темпото на останалите.
Б.: Лудото препускане в тъмницата продължи дотогава, докато съвсем не капнахме. По-нататък имаше и баири с по-голям наклон, по които се наложи да бутаме. Спомнях си тук лани как го бях закъсал – жега, мухи и болки в краката, едвам се влачех. Сега жегата я нямаше, бе заместена от хладната тъмница, но това бе много приемлива размяна. Мухи нямаше и това можеше да мине като отличителен белег на нашия поход. Просто след Котел, където по принцип е началото на насекомовата напаст, повечето път го бяхме минали през нощта и по хладно, а тия условия очевидно не предразполагат към активност летящите демони. Така че поне в това отношение бяхме добре и за радост мрежичката, подарена ми от cholla, не влезе в употреба.
Излязохме на асфалтираното шосе за с.Снягово. Предното лято тук бях зарязал маркировката и се бях спуснал към Руен на юг, а после с кански мъки се бях изкачил обратно до Добра поляна. Този път щяхме да си минем по маркировката. Полутахме се малко, докато я намерим, заради тъмницата, но се справихме успешно. Оказа се пак черен път, с коловози от засъхнала кал. По-нататък по него видях, че маркировката е нанесена по пътека, вървяща успоредно с пътя и много внимавах дали няма да кривне някъде встрани по ливадите. За съжаление след няколкостотин метра тя отново се върна на пътя. Язък, и тук изгубихме няколко минути...
Напредвахме все по тоя път, а утрото вече се надигаше към хоризонта.
М.: През горички и поляни, успоредно или напряко през асфалтирани пътища, покрай чешми и беседки, напредвахме всички заедно, без продължителни спирания и без съществени отклонения от маршрута. За снимки нямаше време (пък и те нямаше да могат да станат в тази тъмница). Когато обаче нейде напред се появи заревото на утрото, започнах да се оглеждам за подходящо място за една тематична снимка. В един момент (край поредната нива) помолих Борис да спре и да се обърне, без да свети към мен, за да фиксирам следното: тъмнина, силуети на дървета и храсти, а в центъра човешки силует (по възможност на колело), устремен към изгрева. Романтика и лек мазохизъм, примесени с оптимизъм. Замисленото обаче нещо не успя да се получи, затова сега съм принуден да се обяснявам така. :) Нищо, другият път ще взема да сложа и една колхозничка, качена на рамката на колелото на работник с чук, пък дано да стане по-разбираемо и патетично. :)
Изображение
Б.: После излязохме от гората на едно широко и открито място, където за момент изпуснахме маркировката, но бързо се поправихме. Стигнахме до път, който ни заведе до с.Добра поляна.
Изображение
Влязохме в селото към 6.10 ч. и затърсихме магазин, където най-сетне да закусим. Бяхме поддържали добро темпо. Засега нямаше причина да мислим, че може да не успеем. Магазин намерихме в центъра на селото. Интересното бе, че в тоя толкова ранен час животът в това село вече кипеше. Магазините отворени, мало и голямо кръстосва улиците, всеки по своята работа. Изглежда в турските села животът е доста по-различен от тоя в българските. В моето село например в шест сутринта по улиците няма да видиш почти никой. А тук...
Изображение
М.: Наистина, в това село имах чувството, че съм се върнал в детските си години. Толкова рано, а разни хора щъкат по улиците, събират се по спирките и всеки бърза за някъде. Жените с едни странни забрадки (бабите ми ходеха с такива, но в други цветове), къщите, че и магазините и надписите по тях бяха сякаш от едно време. Когато бях ученик и ходехме на бригада ставах рано и закусвах вафли с кисело мляко или с баничка и боза. Не, че не съм закусвал и сега по този начин. Но в това село сякаш времето бе спряло и тези хора около нас идваха от някакъв друг, отминал свят...
Б.: Намъкнахме се вътре и се почна пиршество с банички и боза. Аз взех една цяла кутия вафли „Боровец” с идеята да си ги разделим. Обаче на другите явно не са им се ядяли толкова вафли, така че се наложи да нося и тая кутия в раницата си. Към седем без нещо тръгнахме отново. Заради умората вече не можех да поддържам толкова високо темпо и пак се оказах на опашката. Все пак не изоставах много. Минахме транзит през Средна махала и на Топчийско се наложи да вкарвам моите хора в правия път, защото тук няма добра маркировка и се бяха пообъркали. След Топчийско щяхме да навлезем в непозната и за мен територия, защото миналото лято бях минал по шосето през Припек и Подгорец. В началото след с.Топчийско се тръгва по асфалтов път и след около 2 км маркировката се отбива вдясно. Аз знаех това и внимавах да не пропусна отбивката. Митко караше малко пред мен, а братята бяха далеч напред.
М.: Продължихме по разни широки, сухи и прашни междуселски пътища. На светло групата пак започна да се разтяга, разделя, събира, пак да се разделя и т.н. Аз се стараех да не изпускам Борис от поглед за по-продължително време и карах нейде около него. Пак упражнявах чувството си за ориентация или по-скоро изпитвах удоволствие да откривам вярната посока, но тук това вече беше малко по-различно. Вече нямаше истински горски пътища или пътеки. Движехме се по междуселски пътища, на места и покрити с асфалт, с частични навлизания в рехави горички, преминаване през полянки и рахитични възвишенийца и долинки. Интересно ми беше дали ще караме стриктно по маркировката или ще си спестим някой и друг километър, минавайки по асфалта в посока към морето.
Б.: Въртях здраво педалите и се озъртах за маркировка, когато изведнъж натиснах с десния крак и ...ОООХ!!! ... ляв, пак десен и пак ОООХ!!! Край, помислих си, дотук бях! Нещо бе станало с десния ми крак. При опит за натиск усещах жестока болка точно над коляното. Помислих, че може да съм скъсал мускулни влакна, или пък е някакво възпаление на сухожилие. Болката бе точно там, където бедрените мускули се захващат за коляното. Очевидно натоварването, на което се бях подложил днес, беше капката, която е преляла чашата.
Благодарение на тоя крак бях стигнал дотук. Левият ме беше предал още на Пробойница. Само благодарение на здравия си десен крак бях спуснал всички скални надолнища на Средна Стара планина и бях навъртял стотици километри върху колелото, за да стигна дотук. Но очевидно и неговите възможности си имаха лимит и аз го бях надвишил. Наистина много се раздадох днес и много се уморих, макар че адреналинът подтискаше умората и ми даваше сили да продължа. Е, явно не ми било писано да успея за под девет дни... А при тия болки, щях ли да успея и за 10? Гледай, значи, какво нещо е животът, в един момент си мислиш, че почти си успял, а в следващия виждаш колко непосилно далече си от целта... До Емине имаше около 60 км, които просто не виждах как ще мина при наличието на тия болки и в двата крака за оставащите малко над 6 часа...
И тогава стана някакво чудо. Левият ми крак, който в продължение на над 600 км ме беше болял, понякога повече, понякога по-малко, сега като че ли изведнъж оздравя. Просто вече не изпитвах никакви болки в него. Изведнъж можех да натисна левия педал с всички сили, без това да предизвика някакъв дискомфорт в коляното. Изглежда, оня старец горе, типично в негов стил, когато ме лишаваше от нещо важно, винаги ми оставяше нещо друго, по-малко, но което пак можеше да ми свърши работа. Сега, когато десният ми крак вече не можеше да ми служи почти за нищо, левият, който винаги е бил по-слабия, беше този, който трябваше да ме изведе до целта.
Ами, да пробваме, пък ще видим докъде ще стигна...
Цялата тая драма се развиваше точно на мястото, където след Топчийско маркировката напуска асфалтовия път вдясно. Братята очевидно бяха изпуснали отбивката, но в момента си имах свои грижи и нямах време за тях. Накарах Митко да намери начин да ги върне тук и после да ме настигнат, което едва ли щеше да им е трудно при моята инвалидност. Поех надясно по маркировката, която премина през нещо като малка горичка и след нея се изгуби. Там минаваше път и аз се чудех в коя посока да тръгна. Проверих и наляво, и надясно, няма маркировка. Върнах се обратно в горичката, намерих я, но по нея пак стигнах до същата дилема. Извадих компаса, почудих се още малко и тръгнах уж на изток. Точно по това време видях останалите от групата да излизат от горичката. Отидох при тях, отворихме карти, гледахме, чудихме се...
Изображение
... и накрая уцелихме все пак вярната посока, а тя се оказа обратната на тази, по която бях тръгнал първоначално. Оттам нататък си спомням, че минавахме през едни ливади и имаше една вятърна перка, но подробностите по трасето ми се губят.
М.: Тук бях някъде до Борис, когато той сподели, че пътят ни се отклонявал вдясно от асфалта (по който в този момент се придвижвахме), с навлизане в близката крайпътна горичка, което братята вероятно бяха пропуснали. Забързах ход, за да им кажа да се върнат, но къде ти – те бяха далеч, далеч напред. И да викам, нямаше да ме чуят. Трябва ми сигнален пистолет! :) - си мислех, докато измъчвах себе си и велосипеда в отчаян и очевидно безсмислен опит (ако те самите не спрат) да ги настигна. По едно време обаче гледам: те се връщат. Казах им аз каква е работата и заедно се върнахме до въпросното отклонение и навлязохме в горичката. И пак уточнявам: това не е гора като в Балкана, а горичка - тук-таме мизерийка (изхвърлени боклучета), рядко разположени и относително ниски дървета, премного храсталаци и с широки пътища. Излязохме пред една голяма нива. И дотук. Ами сега? Пак чудене, карти … Аз се пошматках насам-натам, но не попаднах на маркировка. Накрая видях, че тримата решиха нещо и тръгнаха нанякъде, но не към мен, затова бързо ги последвах. След малко маркировката се появи.
Б.: Преди Сини рид, точно до нещо като микроязовирче (направо голям гьол) пак изгубихме маркировката и аз, подведен от гледката на един асфалтов път с дървета отстрани, за който си мислех, че е пътят от Сини рид към Козичино, ги подведох в погрешна посока, но се оказа, че сме на изхода на с.Подгорец. Митака обаче открил маркировката покрай „стената” на микроязовирчето и ни вкара в правия път. В крайна сметка излязохме при оная вятърна перка, която отдавна бяхме видели. Де да знаехме, че до нея трябва да стигнем, колко време, сили и нерви да сме си спестили...
йМ.: Тук, преди този голям гьол в района на Сини рид ситуацията беше следната: Карам си аз след Борката и гледам маркировката излиза от рехавата гора и отива към един асфалтов път. Ама пресича ли го, успоредно ли продължава – кой да ти каже? На отбивката към гьола имаше един голям камък, който първоначално взех за чешма, каквито в този район често се срещаха в памет на Асан, Мюмюн или на Асан брат му. Борката се засуети нещо в далечината, явно пътеката пак се загуби. Пресече асфалта, после зави наляво до самия гьол, а след това нагоре, нагоре, аха-аха да излезе обратно на същия асфалтов път, движейки се успоредно на него. Аз също стигнах до гьола, огледах го отляво (т.е. запад) и продължих малко нагоре след Борис, но съмненията ми станаха толкова силни, че спрях. Какво по дяволите търси Борис на запад? Маркировка няма – добре! Ама тя местността си е такава. Няма големи препятствия, като река или скали например, следователно няма и логика да се връщаме обратно (че да заобикаляме нещо). Опитах да подвикна на Борис, но той не ме чуваше или не му се говореше. От известно време той пак изглеждаше „роботизиран”, поради което и избягвах да го тормозя излишно с каквото и да било. Изкачи стръмнината, продължи и изчезна от погледа ми. Изчаках Стампата и Миро, с надеждата Стампата да „вкара в пътя” упорито продължаващия на запад Борис. След малко двамата се появиха и приближиха, но на съмненията ми, че тотално бъркаме посоката Стампата само повдигна рамене и продължи след Борис, без въобще даже и да спре. Май и той беше уморен, като всички нас.
- Ами добре, аз слизам до онова езерце там, да го огледам и от другата страна! - извиках и продължих на обратно. Току-що бях решил явно и напълно съзнателно да изневеря на своя основен принцип за пълно съобразяване с Борис и Стампата. И друг път съм се отделял от групата, но само случайно! Това беше единственият път, когато преживях подобна вътрешна дилема. :) Ами така де, слънцето тъкмо изгряло и ще ни избоде очите, а те – на запад! А пък и местността една гола-голеничка и равна-заравнена, защо да караме на обратно?
Тръгнах в посока към изгрева, в лек зиг-заг, с гръб към предполагаемото място на последната маркировка (което се скри) и с лице към слънцето. Не ме мързеше и ако грешах, щях да се върна. И така… една нива, втора нива, трета… По едно време: опа-а-а, на едно тънко, усукано от годините и вятъра дърво – маркировка. Супер! Продължих обаче по същия път и в същата посока, за всеки случай. След 30-40 м намерих втора марка, а малко след това и следваща такава. Не се спрях обаче, надявах се, че останалите ще се усетят и ще излязат от горичката, в която бяха навлезли, за да ме видят и да им махна в далечината да идват към мен по права линия. Това обаче не стана. Спрях, седнах и почнах да звъня. Тук, на откритото, поне имаше обхват. И докато другите дойдат, гузната ми съвест от нарушения принцип се стопи и съвсем изчезна.
А, за по-голяма точност и яснота: маркировка на или в близост до самото микроязовирче (както го е определил Борис) не видях.
И пак повтарям, че нямам нищо против мюсюлманските традиции да се градят чешми. Това всъщност е една много хубава традиция. Родът на моята майка е от Балкана, където обаче са се заселили, бягайки от едно от селата в този район, през който преминавахме в момента. Тогава, преди много години, хората са си натоварили на волските каручки каквото могат и са избягали от потурчване, за да запазят вярата си. Други от тях обаче са останали, за да запазят имотите си, пренебрегвайки вярата. И поради това съм убеден, че при едно ДНК-изследване би се установило, че с някои от странно изглеждащите ми лелки със забрадки и чичковци с мустачки сме всъщност братовчеди. Дядото на Мюмюн е бил друг Мюмюн, но техният прадядо е бил Момчил, прекръстен на Мюмюн. Работливи са хората, така са били научени от техните прародители, предпочели земята и работата, пред религията. Такива мисли ми се въртяха из главата, докато въртях педалите. Всички бяхме много уморени и си пестяхме приказките… :)

Б.: После пак по маркировката заобиколихме Сини рид и през една чешма и едно открито пространство (Дали пък не беше обрасъл стадион? Нещо такова ми се върти в главата...) на-сетне излязохме на асфалтовия път към Козичино. Тук вече бях минавал и ми бе познато. Само сили ми трябваха, а те отдавна бяха кът. Това, че с левият крак можех да натискам единия педал, не можеше да заличи цялостната умора в тялото, да вкара въздух в дробовете и да накара десния да не боли. Като цяло бях зле, много зле. Стампата ме упрекна, че не е трябвало толкова да натискам цяла нощ. Е да, ама ако не бях се насилил така, сега нямаше да сме тук, нали? Нямах сили да говоря даже, просто напредвах колкото мога и това е. Те ме изчакваха. Този път уцелих безпогрешно мястото, където трябваше да се отклоним от асфалта и да поемем по чакъл, а после и надясно по черен път към Козичино. Другите се чудеха дали не бъркам, защото нямаше маркировка. Въобще не го обсъждах с тях, не ми се говореше, само им махах да ме следват. Заради болките и умората бях в лошо настроение. Но не се отказвах нито за миг. Трябваше да успеем, имахме достатъчно време и въпреки всичко шансовете бяха на наша страна.
М.: Сухи и прашни земни пътища, с тъжна растителност тип савана… :) и уморени, но не и обезсърчени велосипедисти.
Б.: Стигнахме до място, от което се откри видимост към телевизионната кула след Козичино и към морето, а това бе повод за усмивки, нови сили и вяра в успеха!
С.: До Сини Рид всичко вървеше гладко и по план, но моят адреналин дойде доста по-рано от на другите. Очаквах позвъняване от съпругата, която трябваше да ме прибере от Иракли и телефонът иззвъня, но с лоша вест. Спряла тя във Варна да си купи сладолед и след това колата не запалила. Започнаха едни постоянни разговори по телефона, при което групата отпрашваше и след това трябваше с доста усилия да ги настигам. Търсих един приятел във Варна, който да й помогне, но той не отговаряше – човекът бил за риба и си изключил телефона. Жена ми от своя страна се опитала да използва помощ от таксиджии, но те не помогнали, а даже обратно, скъсали жилото на предния капак. Накрая, за късмет попаднала на автомонтьор, който взел работата присърце и зачаках да разбера какъв е проблемът. Въртях машинално педалите и ума ми беше все там. Представях си как ще се наложи след Емине още едни 80 км до Варна и как ще ми се вгорчи тръпката от пристигането на морето. Не си спомням мястото, където за пръв път видяхме морето, но на мен не ми беше така радостно, както на другите, докато някъде след Козичино дойде добрата за мен новина. На майстора му отнело повече време да отвори капака на колата, отколкото ремонта. Повредата се оказала дребна, четките на динамото свършили и съответно акумулаторът останал без ток, след смяната им съпругата ми потеглила към Иракли. Олекна ми много, даже умора не усещах.
Изображение
Б.: Продължихме окрилени напред и не след дълго се показа и с.Козичино.
Изображение
Братята препускаха напред, а ние с Митака бяхме след тях. Митко виждаше, че съм зле и не искаше да ме оставя сам най-отзад. Абе, печен си е Митака, грешка няма!
В десет без двадесет сутринта влязохме в селото. Минахме покрай туристическата спалня и малко след нея спряхме за кратка почивка. Кракът ме болеше и исках да потисна болката с нещо. Миро ми даде от неговите лекарства, като каза, че на него му помагали много. По принцип мразя лекарства и бягам от тях като от чума, но тогава ми беше все едно какво ще пия, само да приспи болката и да ми позволи да продължа колкото се може по-бързо напред. Тук си сипах в шишето с водата и другото пликче с изостара, първото вече бе свършило.
М.: Показалото се в далечината море наля нови сили във всеки от нас. Най-щастлив, според мен, изглеждаше Стампата.
И преди, и в Козичино, и след селото, Борис водеше уверено и безпогрешно, въпреки умората. А в селото да се ориентираш не е чак толкова лесно, както може да се предположи. Тази туристическа спалня всъщност представлява една вехта барака, нищо особено. И пътищата около и след нея са еднакви. За да уцели правилния път, човек трябва или да е минавал преди, или да е чел или получавал мъдри съвети, или да налучква посоката към морето. Не че ще е голяма загуба объркването на една селска улица, но морето се показало, ние сме уморени, защо трябва да губим 5-10 минути в глупаво лутане. На заден план на долната снимка би трябвало да се виждат Миро и Борис, които обменят лекарства и информации за болежки, като някои стари дядовци, седнали на пейка под сянката… :) А малко по-напред, вляво от гледна точка на гледащия снимката, т.е. на юг, има една ремонтирана къщичка с оградка и куче, пред която гордо се веят две големи знамена - българско и английско.

Изображение
Б.: В десет без десет отново бяхме на път. Оставаха ни малко над 40 км и имахме на разположение малко над четири часа.
Продължихме с пълна пара напред. Стигнахме Дюлинския проход, карахме малко по асфалта и свихме вдясно към кулата на връх Погледец.
Изображение
Тук очевидно имаше някакво събиране на любителите на офроуда, защото се разминахме няколко пъти с високопроходимите им джипове. Особено активна бе една кака, която сновеше напред-назад по нашия път. :)
М.: За да не излагам групата пред каката, спомената от Борис, в този район карах като моторетка. Баирът към кулата го взех на един дъх, надпреварвайки се с джипа на спомената особа… :). В района въобще беше пълно с туристи с джипове, движещи се в комплект и вдигащи прах във въздуха. Останах с впечатление, че това са руски туристи, разкарвани насам-натам от техните туроператори.
Б.: Без да спираме излишно и внимавайки за маркировката, скоро се качихме и до върха с кулата.
Изображение
С.: На Погледец бяхме около обяд. Имаше разни джипове, които ни пречеха докато изкачваме върха и пред кулата ни снима едно младо момиче. Като разбра от къде сме тръгнали и къде отиваме каза: “Завиждам ви“, но ако знаеше само какви усилия ни струваше това... А тя бе дошла до кулата с джип. От тук Борката обясни, че следва няколкокилометров наклон надолу по асфалт. Спуснахме с голяма скорост. Насрещният вятър ме блъскаше и за миг помислих, че такова е усещането, ако човек можеше да лети. Свихме по черния път към Обзорския проход и вече адреналинът ме облада напълно. Въртях с всички сили, без да усещам умора. Дупки, камъни, коловози, наклони нагоре, надолу, бях като обезумял – направо машина. Никога няма да забравя това усещане. Явно и Борката вече беше на такъв стадий, защото се откъснахме от другите и даже рядко ми се налагаше да го изчаквам. Миришеше на море.
Б.: След снимката на фона на кулата предупредих, че следва скоростно спускане по асфалт и се втурнахме надолу към безлюдното с.Плазовец. Очаквах рекордна скорост по тоя баир, но километражът на Стампата (моят не работеше) ме разочарова – само към 60-ина км/час. :( Миналото лято бях по-бърз, но тогава гумите ми бяха 1.9, а сега – 2.4... Ама няма значение, рекордите друг път и на друго място, целта сега бе различна!
Подминахме Плазовец и свихме вляво от асфалта по маркировката. И пак – давай, натискай към Емине, времето тече!
Оставаха към 25 км и адреналинът се вдигна още повече. Умората вече не беше фактор, смазана от неистовото желание да пристигнем навреме. Просто е невероятно как изведнъж забравих колко съм уморен, въпреки чудовищното натоварване и тоталното недоспиване, на което се бях подложил през последните повече от 8 дни. В тая отсечка изпреварих Митака и Миро и хукнах да гоня Стампата. Настигнах го и продължихме двамата да натискаме педалите с всички сили. Не знаехме колко назад са останали спътниците ни /Миро май пак бе спукал гума и когато го задминавах, ругаеше по посока на брат си, който бе избягал напред с помпата:) /, но това в момента нямаше значение – НИЕ трябваше да стигнем навреме! Напълно нормално бе Миро и Митака да нямат колкото нашето желание да бързат. Това бе напълно разбираемо и знаехме, че те нямаше да ни се сърдят, че препускаме сами напред, без да ги изчакваме. Така че в тоя момент и в тая ситуация всичко в отношенията ни си бе окей.
М.: До върха с телевизионната кула се движех с голямо удоволствие и вдъхновение. След това обаче, когато започнахме спускането, ме обхванаха тъжни мисли. Почти усещах мириса на море. Борис и Стампата трябваше да стигнат до брега преди уречения час. Но аз нямаше защо да бързам. Казах на Борис да изчезва напред и да не се притеснява, ако изпадне нещо от багажа му. Аз оставам най-отзад, за да обирам остатъците. :) И постепенно поизостанах. В един момент спрях и услужих с помпата си на Миро, за да напомпи за пореден, може би последен път, спуканата си гума. Той така си караше от доста време с тази гума, само припомпяше. Когато свърши, Миро ми подхвърли обратно помпата и отпраши напред. А аз, докато я сгъна и монтирам на рамката, от него нямаше и помен. Ех, Митак, Митак, от тук до морето ще го играеш май нещо като обоз… си мислех аз и лежерно продължих напред.
А пътят един прашлив, на места много каменист и сух, сух. В един момент и фарът се разхлаби и започна да опира в предната гума. Досега не ми беше правил такива номера, даже и по онова ужасно дълго и друсаво нощно слизане към Върбишкия проход. Първом спирах и го затягах с джобно ножче. После и отвертка извадих (за първи път) от инструментите. И така 5-6 пъти. Накрая му се ядосах и го затъкнах със сила в максимално задно положение. Така изкарах до морето.

Б.: Стигнахме със Стампата до бариерата на шосето, свързващо Слънчев бряг и Варна.
Изображение
Там видяхме една спряла кола и едно семейство – мъж и жена - до нея. Понеже не бяхме сигурни дали другарите ни ще знаят в коя посока да тръгнат по шосето, помолихме жената, ако са още тук, когато дойдат Миро и Митко, да им посочат накъде да свият. Ама докато й обяснявахме, Миро се зададе...
М.: Тук, до тази бариера, жената от колата ми извика: „Наляво, наляво, другите преди теб казаха натам да продължиш, по асфалта!”. Браво! – си помислих аз - въпреки бързането не са ме забравили… :)
Б.: Продължихме тримата по шосето на север, като аз бях най-отпред и задавах темпото. А то не бе много високо, защото карах на ниска предавка нагоре по баира – въпреки адреналина, силите ми не бяха толкова много... Усещах, че братята се изнервят отзад от скоростта ми, но въпреки това не ме изпревариха. Изкачихме каквото имаше за изкачване и се започна спускането. Бясна скорост, остри завои и натоварен автомобилен трафик и в двете посоки – кофти тръпка. Без инциденти стигнахме до левия завой с коловата маркировка и бариерата, на който трябваше да отбием вдясно. Напуснахме шосето и с бясна скорост се понесохме по черния път след него.
И тук се случи най-после белята. По тоя черен път имаше коловози; аз паднах в един от тях, не успях да изляза, и като набих спирачки, се преметнах през кормилото. Направих 1-2 салта в тревата отстрани и след малко влачене по гръб, най-сетне спрях. При падането си бях ударил силно десния лакът и той моментално бе изтръпнал. Заради това почти не изпитвах болка и дори си мислех, че ми няма нищо. Безпокоях се повече да не се е повредило колелото, защото това щеше да забие последния пирон в ковчега на мечтата ми да пристигна преди числото 8 да се е превърнало в 9-ка... За щастие колелото беше здраво. И тъкмо успокоявах другите, които бяха спрели, че всичко ми е наред, когато видях, че на земята до крака ми се образува локвичка от кръв. Я, това от мен ли е? Да-а, лакътят ми кървеше обилно... :( Очевидно съм се ударил в някой камък и ударът е бил жесток. Но това нямаше никакво значение в момента, нали не ме болеше много и можех да карам, Емине ни чака! Без да губи присъствие на духа и нито секунда време, Стампата извади от аптечката ми медицинските материали, проми раната с кислородна вода, намаза я с йодасепт и лепна отгоре една голяма лепенка. Цялото това „лечение” стана може би за по-малко от минута. Качихме се бързо на колелетата и пълен напред!
След контузията братята ми дръпнаха малко, но останаха в зрителното ми поле. Следвах ги с всички сили, колкото ми бяха останали такива, но пак се налагаше да ме изчакват.
М.: Продължих по асфалта. Знаех, по-скоро предполагах, че някъде трябва да има отклонение вдясно. Постоянно се оглеждах за маркировка, но не видях такава. По някое време се появи един особено голям ляв завой, а след това и още един и пътят като цяло сякаш продължи повече на североизток, отколкото на изток. Но понеже беше на слизане и се движех по инерция, си казах: още малко, още малко…Това още малко обаче стана прекалено много. Пропуснах първата отбивка на платното вдясно поради високата си скорост, но на втората спрях. Извадих картата и почнах да я оглеждам. Прецених, че съм пропуснал мястото, на което е трябвало да се отбия за пътеката „Ком-Емине” и вероятно слизам към с. Баня. Седнах на един голям камък. Гледах към морето и се чудех дали да продължа по инерция към селото, а оттам да отида до н. Емине, или не? А може би и въобще да не ходя до н. Емине, нали пак ще стигна до морето? Сега трябва да се връщам нагоре в този ужасен пек, съпровождан от разни миризливи автомобили, да се потя още повече и да се мъча. И защо? Има вероятност, докато се върна и стигна по пътеката до н.Емине, другите отдавна да са стигнали до морето, да са си направили по някоя снимка и да са се разотишли кой накъдето си е наумил. От многото мислене и изразходване на мисловна енергия изядох всичките си (три на брой) размекнати шоколадови вафли и изпих всичката останала разгазирана и топла кока-кола... :)
Б.: Мисля, че часът е бил след 13.00, когато на около 5-6 км от Емине настигнахме групата на Българската федерация по туризъм. Бяха към 30-ина човека, в голямата си част млади момичета и момчета, изпоналягали в тревата встрани от пътеката – последна почивка преди финала. Направи ми впечатление изтормозеният им вид и многото лепенки по краката. Спряхме за малко при тях, колкото да разменим по няколко думи. Водачът им, един висок човек с очила и брада, ме позна. Каза, че ме е виждал в София, на Дни на предизвикателствата 2010, където ме бяха поканили да разкажа за похода си към Емине миналото лято. Аз не обичам много да си спомням за тая проява, защото май се поизложих там, ама карай...
Нямаше много време за приказки, оставаха ни 50-ина минути до крайния срок. Щастливи от факта, че сме ги изпреварили и доволни от учудването им, когато разбраха за колко дни сме взели разстоянието от Ком дотук, препуснахме напред. Ето, това е предимството да си с колело! По такива терени просто летиш, докато пешакът крета едвам-едвам.
Знаех, че тоя последен участък от шосето до Емине са 10-ина км, ама много дълги тия 10 км, бе! Всеки един момент очакваш да видиш крайната цел, а тя не идва и не идва! Просто недоумявах как миналата година съм го минал всичко това в калта пеша, на един крак?!
И когато вече и тримата бяхме загубили всякакво търпение да стигнем по-скоро до носа, изпуснахме маркировката. Пътят, по който се движехме до момента, направи десен завой и започна да се спуска в някаква гора. Не си спомнях такова нещо от предното си минаване и ги накарах да спрем. Пръснахме се в три различни посоки в търсене на маркировка, но без успех. Стампата продължи по пътя надолу през гората, но след малко се върна – и по-нататък нямаше марки. Междувременно обаче аз успях да я открия – една табела, закрепена за ствола на дърво, умело се бе „маскирала” с клони и листа. Успокоени, че сме се намерили, препуснахме пак в луда надпревара със секундите. Без да забележим точно как и кога, сме подсекли връх Свети Илия и най-после пред очите ни се откри гледката на нос Емине!
Братята бяха спрели на маркировъчния кол да ме изчакат.
Изображение

Изображение
Снимахме се набързо и тук Стампата ме подкани аз да тръгна напред. А? Защо аз? „Ти си водачът, ти трябва първи да стъпиш на носа”. За секунда в главата ми премина ураган от мисли. Да, аз наистина се водех водач на групата. Но имам ли правото точно сега да съм най-отпред, след като през повечето време ги бях забавял? Е, вярно, имаше и случаи, когато им бях спестявал грешки... А кой ми качи колелото на Купена?
А ВСЪЩНОСТ КАКВО ЗНАЧЕНИЕ ИМА КОЙ ЩЕ БЪДЕ ПЪРВИ? Ние бяхме една група и ЗАЕДНО бяхме преминали цяла България по ръба на Балкана. Има ли смисъл тогава да губим излишно време в глупави спорове?
Затова, след не повече от секунда, както казах, просто му отговорих „Благодаря”, и ги поведох надолу.
И след едно лудо финално спускане, забравили умора, болки и трудности, най-после стъпихме на НОС ЕМИНЕ!!!
Изображение
М.: Реших, че ако стигна до морето на някое място, различно от нос Емине, ще е много предателско спрямо идеята. Така че колкото и да не ми се искаше, се качих на велосипеда и бавно и методично закретах по нагорнището. И да си бяха тръгнали другите от н.Емине, аз пак щях да отида дотам, за да погледам морето, макар и сам.
Колкото и да бях уморен, колкото и да ми се виждаше стръмен баирът, по този асфалтов път нагоре не съм тикал нито метър. Беше и опасно, особено ако точно до мен се разминаваха две коли. За това бързах да намеря пътеката и да се отклоня.
Пък тя се оказа широка и ясно забележима. Кой знае къде съм блял преди! Голяма табела на голямо дърво. Всъщност май до пътя имаше някаква бариера, поради което вероятно съм игнорирал мястото като възможност за пътека, мислейки си, че затвореният с бариера път води към някакъв частен имот.
С удовлетворение се отделих от смрадливото асфалтово шосе и се понесох по земния път. Преди този път ми се струваше много досаден. Но сега с еуфория продължих по него. Чувствах го като частица от дивите гори и планини, през които преминахме преди няколко дни.
Последни километри. Последни маркировки. Пред някои от табелите и знаците спирах, за да се снимам.
Групата с пешеходни туристи подминах, без да спирам. Пък и те бяха налягали около пътеката за почивка, защо да ги притеснявам. Явно другите бяха спирали, защото те знаеха, че съм четвъртия от групата. Само ми пожелаха успех, и аз на тях.
На мястото, на което тримата ми другари са пропуснали маркировката и малко са се забавили в лутане, и аз направих същото. Като цяло пътят си е ясен и чист. В един момент обаче, след една полянка, направи десен завой на 90 градуса, с последващо спускане. Малко ми се видя странна тази работа, затова веднага след завоя оставих колелото на земята и на бегом продължих пеша надолу по пътя. След няколкостотин метра установих, че пътят продължаваше на юг, а маркировка няма. Затова се върнах, взех колелото и почнах да обикалям полянката. И най-вече в източната й част. Маркировката намерих скрита в шубраците. Явно минавалите оттук туристи познаваха добре района и никой не си беше правил труда да поразчисти клонаците.
Когато излязох на последното било, с гледка към фара и морския бряг, бях и доволен, и тъжен. Можех да стигна дотук по цялото трасе от вр. Ком. Можех, но не стана!
Маркировката (във вид на метални колове) отиваше някъде надолу. От високото обаче добре се виждаха множеството земни пътища, с разните техни си кръстовища и прочее. Начертах си наум възможното трасе в посока към фара и игнорирайки маркировката, се понесох надолу. Бавно и внимателно.

Б.: Часът бе 13.39. Бяхме изминали разстоянието от Ком до Емине за 8 дни, 23 часа и 37 минути.
Изображение
Е, наложи се да платя за тоя успех с част от кръвта си... :)
Изображение
Лепенката отдавна бе паднала някъде, без дори да я усетя. Нищо не помагаше – кръвта засъхваше и затваряше раната, но при всяко свиване на лакътя тя отново се отваряше и нова струйка потичаше надолу по ръката ми и попиваше в ръкавицата. Но какво значение имаше това? Бяхме минали Ком-Емине, и то за по-малко от 9 дни!
Изображение
Но това не беше всичко и не бяхме стигнали съвсем докрай. Бях се заклел, че ако успея да стигна успешно до Емине, тоя път задължително ще вляза в поделението и ще стигна до паметната плоча при фара. Нека се опитат да ме застрелят!
Оставихме Миро при колелетата и багажа и „въоръжени” само с фотоапарати в ръка, прескочихме със Стампата телената ограда на едно място, през което очевидно всички минаваха, защото си имаше ясна и утъпкана пътека до него :), и се отправихме към фара.
Изображение
Внимателно и без да вдигаме излишен шум, преминахме покрай сградата на метеостанцията и фара и най-сетне, след 4 години мечти, подготовка и опити, стъпих наистина на самия нос Емине!
Изображение
Сбъдването на мечтата ми ме бе направило щастлив, безмерно щастлив!
Изображение
И ей тоя бе главният „виновник” за нашия успех:
Изображение
Седнахме заедно на носа да си починем и да се нарадваме на успеха си. Вече нямаше закъде да бързаме.
С.: Пристигнахме, всичко свърши. Носът си е същият. Последно бях на него на 1-ви юли (Джулая), но иначе съм идвал до него от Иракли няколко пъти по една приятна пътека през Пешова колиба. Такова щастие! Плачех без сълзи. Всички сте виждали как плачат някои шампиони, когато ги награждават на почетната стълбица – това е удовлетворението от положения огромен труд – сега ги разбирах. Остана умората и запечатаното в мозъците. Но тя, умората, ми беше спътник още от първия ден. Изкачихме връх …, спуснахме връх…, за непосветените изглежда много лесно може би, особено пред компютъра. Но реално умората те тегли назад, надолу, изсмуква бавно силите и изостря психиката. Въпрос на воля е да я преодоляваш и да не й се подчиняваш, но всички сме различни, умората е лично преживяване. Сега, как изглежда нашето приключение в очите на другите, няма значение. Дали сме се тормозили, или много бързали, или е било нормално – на нас така ни харесваше. На последователите пожелавам най-искрено успех – преживяването си струва! Но както каза брат ми Миро, който не се включи в написването на разказа, „На Ком-Емине очаквайте неочакваното!“.
Изображение
С.: Стъпихме на носа и Борката каза „Една мечта по-малко“. Тогава аз му казах един стих от песен на FSB, писана за Хималайската експедиция Еверест‘85:
„Ето я постигната мечтата,
с нея неизбежната разплата,
искаш ли да почнеш отначало,
само в бяло, само в бяло“.

Аз искам.

Изображение
Б.: Походът бе свършил. Време бе да се гмурнем отново в живота извън Ком-Емине, където ни чакаха съпругите, децата, финансовите проблеми... Малко тъжно, но... факт. :) Нищо, нали все пак бяхме постигнали една от мечтите си. И бяхме намерили нови приятели! :)
М.: Приближих морето и… я, Миро! Лежи и се припича като гущер на слънце. А до него велосипедите.
Изображение
- Айде бе, Митак, къде се губиш? Не му казах опасенията си, че предполагах възможността и да не се видим повече, поне за това лято. Мислех че натрупаното от мен закъснение е много голямо. Оказа се обаче, че то не било чак толкова, щом Борис и Стампата били влезли преди малко в поделението, за да стъпят на най-източната точка на носа, пък още не са се върнали.
Оставих колелото и забързах по сипеите и аз към тях. Докато се чудех откъде да прескоча оградата на поделението, видях в далечината, че Борис и Стампата се връщат. Затова спрях и ги изчаках.

Б.: Постояхме още малко на носа и се надигнахме да се връщаме – Миро сигурно вече е изгубил търпение да ни чака. Митака също бе пристигнал междувременно.
Изображение
Той май бе пропуснал отбивката от шосето и бе продължил към с.Баня, но после се поправил. Събрахме се и четиримата за обща снимка.
Изображение
Време бе да поемаме обратно. Но първо трябваше да полеем успеха. :)
Изображение
Седнахме на терасата на кръчмето и си поръчахме една голяма бира за всички. За съжаление заведението не предлагаше нищо сносно за хапване. Карай, не това е важното днес...
След малко, пеейки патриотични песни и веейки знамена, в боен ред откъм пътя се зададе групата на БФТ. След 16 дни трамбоване и те бяха стигнали до крайната цел. Но само няколко от тях бяха минали по целия път със собствените си крака. Голямата част от групата честичко се е повозвала...
Тия младежи очевидно не горяха от желание по-скоро да стигнат до носа, защото първо се отбиха в... кръчмата. :) Е-ех, тия съвременни комсомолци... Първо бирата, после Емине. Честно, не ги разбирам! :)
Изображение
Очевидно кървящият ми лакът е направил впечатление, защото след малко при мен дойде едно момче и след като се представи като медицинско лице, ми предложи някакъв тампон, като ми даде указания как да го използвам. Поблагодарих му и го взех, но в момента бяха безсмислени всякакви лечения – при всяко сгъване на ръката раната се отваряше. Затова отложих медицинските занимания за вечерта.
Младежите останаха към половин час в кръчмето, отпочинаха и се отправиха отново с песни и развети знамена към носа. Не им се налагаше да прескачат оградата – специално за тях бяха отворили широко портала на поделението. :)
М.: Снимах се за последно на фона на морето и побързах да настигна останалите, които бяха забутали уморено колелетата нагоре по ужасния, напечен от слънцето, стръмен баир.
Изображение
Борис беше планирал идването до н.Емине, но не и почерпката след финала. Все пак познаваше района, защото показа единственото работещо заведение… :)
Намерихме си свободна маса и моите спътници пиха бира, пък аз кока-кола. Нямаше нищо подходящо за ядене, но и никой не беше гладен. Аз изпих поне 6 големи чаши с кола. Ходех и си ги поръчвах на нещо като бар, след което излизах навън, сядах до масата и с голям кеф си ги изпивах на екс... :) Продавачката, с вид на монахиня, след 2-та или 3-тата поръчка почна да ме гледа странно, а след 6-тата чаша направо ми каза: Ако ти бях майка, щях да те набия! Как може да пиеш толкова много студена кола! Засрамих се, но какво да направя, като бях жабясал (водата ми беше свършила много преди н.Емине, даже още някъде по нагорнището на асфалтовия път, преди отбивката). Мислех да си поръчам и още, за да напълня и празните шишенца, но предвид забележката си поръчах една голяма бутилка с минерална вода.
Групата на БФТ поразведри тягостното ми настроение. Всъщност мисля, че и другите вече бяха малко тъжни. Толкова време бяхме заедно, делихме несгодите и радостите по трасето, даже и на финала бяхме заедно, но… дойде време разделно.
Аз лично през последните 3-4 часа размишлявах усилено накъде да поема след н.Емине. Борис отиваше на юг. Братята имаха среща на север, в близкия къмпинг Иракли. Имах уговорка с един приятел да дойде и да ме вземе с велосипеда от морето, когато и където му кажех. Можех да се обадя и на брат ми. А баща ми беше някъде по южното черноморие и на следващия ден щеше да се прибира с колата. Можех да отида при него или да го изчакам някъде. В крайна сметка реших, че няма никого да притеснявам или разкарвам заради моите си приумици за шматкане с колело из гори и поля, та чак до морето. По-спокойно щеше да ми бъде, ако успеех да се прибера на собствен ход. Е, вярно е далеч, но пък имах шанс!
Реших да тръгна с братята по черния път до Иракли, а от там на север по асфалтовия път към гр. Бяла и гр. Варна. Борис бе споменал, че някакво момиче било минало така с велосипед и приятели от някаква си точка на пътеката „Ком-Емине” до Варна. Щом тя е успяла, защо пък и аз да не мога? Предвиждах и възможност да спра по пътя в гр. Бяла, където да оставя колелото на съхранение в една почивна станция (където познавах управителя и знаех, че няма да има никакъв проблем), а оттам да продължа с автобус или такси до Варна. Спътниците ми не разбраха, че се каня да карам чак до Варна. За плановете си оттук насетне мрънках нещо неопределено, в смисъл, че всичко е о`кей и тръгвам на север.

Б.: След малко и ние се надигнахме – време беше всеки да поема по своя път. Стиснахме си ръцете отново и с усмивки и пожелания за бъдещи съвместни начинания, се разделихме. Аз останах последен.
Нямаше за къде да бързам. Цялото ми семейство ме чакаше в един хотел между Равда и Несебър, където щяхме заедно да изкараме едноседмична почивка. Но дали щях да пристигна при тях следобед или за вечеря, нямаше значение. Още бях под въздействието на магията „Ком-Емине” и не исках да слагам последната точка на това приключение. :)
Изядох и последните вафли „Боровец”, които си купих в Добра поляна /над 20 вафли за половин ден:) /, измих си зъбите :), взех си сбогом /или може би довиждане:) / със село Емона и нос Емине, и се отправих по пътя към Елените.
Изображение
До там не стигнах без премеждия. :) Отново не успях да нацеля пътя след онова дере, по което се отиваше до плажа (въпреки че преди това разпитах подробно трима души от селото и уж бях разбрал) и над час и половина се лутах с колелото из едни бодливи храсталаци и гори. Приключенията продължаваха! :) Стигнах до една ферма, после намерих някакъв фургон, пригоден за живеене сред гората, качвах и спусках стръмни баири – екшън! Накрая видях една крава да се разхожда, тръгнах след нея и тя ме изведе по верния път след епичното дере.
После Елените, Слънчев бряг, Несебър, Равда... Очевидно съм бил интересна гледка за туристите – потен и мръсен до ушите, с обелен изгорял нос, с разранени крака (от къпинаците преди Ришкия проход), с потънало в кал колело и почерняла от засъхнала кръв ръка – защото избягваха да се доближават много и ме гледаха странно, когато спирах някой да ме упъти. :) После среща със семейството. Жена ми изпадна в паника, като видя ръката ми, а детето се уплаши и дори не пожела да дойде да ме гушне – скри се зад майка си. :)
Умората ми беше страшна! В следващите дни от почивката спях по над 14-15 часа в денонощието. 3-4 дни след края на приключението краката ми продължаваха да оттичат и да се подуват. След няколко дни контузията над дясното коляно отшумя – очевидно не е била сериозна. Раната на лакътя се затвори и след седмица вече ходех без превръзка, но и два месеца след това мястото стоеше странно подуто. Дори и сега, половин година по-късно, още усещам лека болка, когато се облегна или си ударя тоя лакът някъде.
Но това са дребни кахъри, КОМ-ЕМИНЕ е над тях! :)
С.: След поливането на успеха аз, брат ми и Митака спуснахме към Иракли. Жена ми нетърпеливо ме очакваше и постоянно звънеше по телефона. Разминахме се нещо, защото когато бяхме почти до реката, тя ми звънна, че е на отбивката по черния път на сянка. Сбогувахме се с Митака и обратно по баира. На Иракли останахме и следващия ден. Равносметката бе, че бях отслабнал 6-7 кг, бузите ми бяха хлътнали, ребрата ми се брояха, краката ми посинени, одрани, с рани по тях, също и по ръцете, като цяло измършавял. Странна гледка съм бил на плажа, имах чувството, че всички ме зяпат. По-късно, когато се прибрах вкъщи, всяка нощ сънувах етапи от КЕ, в продължение поне на 10 дни. Звъннах на Борката да се чуем и споделих това с него, той отговори, че при него е същото. Явно магията Ком-Емине продължаваше, а може би и до днес.
М.: Последващата част от приключението беше най-опасната, в буквален смисъл. С велосипед по асфалтовия път от Иракли до Варна, някъде около 60 км. А още по-страшно даже ми беше преминаването от ж.п. гара Г. Оряховица през нощта до гр. В. Търново (може би 10-тина км), и оттам до гр. Дебелец (още 5-7 км).
По черния път от н.Емине до Иракли беше добре, но продължението по асфалта бе кошмарно. Втори път такава грешка няма да направя! Минават коли, камиони, разминават се, изпреварват, свиркат… и постоянно бях нащрек някой да не ме блъсне. По пътя водата ми пак свърши, но чешми нямаше. Спрях до едно крайпътно заведение, в което безалкохолното струваше 5 лв. Теглих им една майна (наум) и си излязох. Карах си колелото и си мислех: още малко и съм в Бяла, още малко…
В гр. Бяла обаче не спрях. Имах сили, пък и не ми се разправяше и обясняваше кой съм, какъв съм, защо съм с колело и т.н. в почивната станция. Пък и като спра, ще ме домързи, може и да се изкъпя в някоя незаета стая и нещата съвсем щяха да отекат…
След гр. Бяла спрях в едно крайпътно кръчме. Там ядох най-вкусната пилешка супа. Поръчах си и втора, без хляб, но с голяма топла минерална вода. Не се бавих много, защото времето напредваше. Продължих по асфалтовия път и броях оставащите километри до Варна. Още малко, още малко… ще издържа! При едно от продължителните, бързи спускания установих, че на коленете ми става студено. Затова спрях и обух мърлявия и изцапан дълъг клин. Ей, това велосипедистките клинове са голяма работа! Няма студ, няма вятър! За пореден път се поздравих мислено за това, че го бях взел (и не го изхвърлих нейде по пътя, когато стана много мръсен и кален).
Когато Варна се показа в далечината, възникна проблем. Взе да става тъмно, а пътят се превърна в магистрала. Не бях сигурен дали имам право да карам велосипед по магистралата. Имах опасение, че това май е забранено. Може би имаше някакъв обходен път, но къде да го търся? Пък и бях толкова уморен! Затова почти с прокрадване и с чувство на гузност преминах покрай полицаите в началото на магистралата. Всъщност, в интерес на истината, те бяха в отсрещното платно и хич и не ми обърнаха внимание, или се направиха, че не ме забелязват.
Когато стана тъмно, включих челника на мигащ режим и го сложих на тила си, за да свети (т.е мига) назад, да ме виждат приближаващите зад мен МПС. Пътят напред осветявах с фарчето, което за мой късмет не се беше счупило, когато му се бях ядосал по обяд и ме изнерви с постоянното си разхлабване и търкане в предната гума.
Направих си една снимка преди Аспаруховия мост, която помествам по-долу. А ж.п. гарата е точно след моста (за местонахождението й питах един закъснял като мен пътник).
Изображение
В купето на влака между ж.п. гара Варна и ж.п. гара Г. Оряховица не можах да заспя. Въпреки че опитвах. С велосипеда във влака нямаше никакъв проблем, платих допълнително някаква малка сума, може би 2 лв. и го оставих в товарния вагон.
Снимах си омърлушената физиономия и на гара Г. Оряховица. Тук имах кратък размисъл дали да не помоля жена ми да дойде да ме вземе с колата. Но като си представих колко ще я притесня, предпочетох да продължа сам. Това пътешествие си беше моя идея, по лично моя инициатива и щях да си го довърша така - сам. Всъщност, връщането ми се очакваше най-вече и с най-голямо нетърпение от моя син. Във влака детето ми се обажда няколко пъти: къде си, кога ще си дойдеш. Моят юнак! И преди това, по горите и по хижите, най-вече с него разговарях. А в този момент с него се бяхме разбрали да ми звънне към 00,45 ч., за да ме събуди да не пропусна гарата... :) И като стане по-голям, съм му обещал да го вземам с мен по горите или на него да се обаждам да ме вози насам-натам с колата… :)
Между Г. Оряховица и В. Търново бе най-опасното трасе. По това време на нощта, след полунощ, минаваха само големи камиони, които караха много бързо. За това карах в средата на пътя и щом чуех или видех приближаваща светлина, отивах в другата част на платното, спирах и се навирах колкото мога в шубраците край банкета. След като камионите отминеха, пак се качвах на колелото и продължавах. Иначе, да карам и покрай мен да мине камион, чийто шофьор да ме види в последния момент (макар и с включен мигащ челник), ми изглеждаше много опасно. По пътя се чудех дали да нe направя втори опит по Пътеката през това лято. Но бързо се отказах. Бях обещал на сина ми да ходим първо на море, а после на планина, пък имах и други задачки. Сетих се също така, че и да не бях слязъл от планината преди вр.Паскал, пак щеше да ми се наложи да прекъсна, макар и за един ден, прехода. Все някога щяха да ме намерят по мобилния ми телефон и да ми кажат, че трябва да отида за малко на работното си място. И ако не веднага, то най-късно в Прохода на републиката, щеше да трябва да се отделя от групата. Така че пак нямаше да мога да премина цялото трасе. Разбира се, че сам си бях виновен за неуспеха, но защо пък да не се поуспокоявам малко… :)
Стигнах в гр.Дебелец, прибрах колелото, качих се на колата си (която ме чакаше, паркирана там през цялото време) и се прибрах в гр. В. Търново. Този ден бях изминал вероятно повече от 200 км с велосипед, а пътешествието ми продължи 24 часа (е, част от тях бяха с влак).
След това спах 30 часа без прекъсване, абсолютен личен рекорд. Всъщност може би ставах веднъж, за 15-тина мин., за да отида до тоалетна и да хапна нещо. Когато се наспах, лицето ми беше подуто, но не много. Не знам защо. Може и да е било от дългото спане. Но бързо ми мина. Не съм имал мускулна треска, травми или други здравословни проблеми. След това пътешествие (като включим и предходния пешеходен поход из Пирин) бях отслабнал с 5 кг. Чувствах се чудесно! Но колелото не исках да поглеждам. Даже сега, около 6 месеца след края на приключението, колелото си стои все така, както го бях оставил. Всъщност не, махнах му измисления багажник, измих и го почистих.
През целия път по билото на Балкана гума не съм пукал, паднах само веднъж (защото не спазвах дистанция и се блъснах в падналото колело на Миро), не съм имал технически проблеми. Съмненията ми в хидравличните спирачки се оказаха напълно неоснователни. Но аз си ги и пазех, например при изключително продължителното спускане от района на вр. Паскал, когато много загряваха, специално спирах заради тях. Щом усетех мирис на пържени картофки :) /т. е. загрял диск/, спирах и почивах. А пък и са удобни тези спирачки, защото при продължително стискане не са ме заболявали ръцете и пръстите.
И в заключение: Благодаря на Борис! Човек с изключително подробни познания за Пътеката „Ком-Емине”, добър спътник и добра душа! Голяма загуба за всички байкъри, а вероятно и за самия него ще е, ако всички тези знания за места и пътеки изтлеят, след като спре да минава повече по Пътеката. Благодаря на Стампата! Човек с феноменално чувство за ориентация, сродна душа и ценител на красивото! Благодаря и на Миро! Колко пъти ме е спасявал от грешни пътеки и падания, а и без него нямаше да мога да се върна на Пътеката. И дано следващото лято да успея!


Изображение
Аватар
Admin
 
Мнения: 16374
Рейтинг: 2000
Регистриран на: Пон Май 20, 2002 12:00 am
Местоположение: София

Re: Ком - Емине

Мнениеот 5L » Сря Фев 15, 2012 2:07 am

Толкова месеци са минали, а си личи огромният заряд, емоцията от постигнатото не ви е пуснала. Благодаря за разказа :bowdown:
Аватар
5L
 
Мнения: 98
Рейтинг: 1420
Регистриран на: Вто Мар 09, 2010 1:58 pm

Re: Ком - Емине

Мнениеот taurus13 » Сря Фев 15, 2012 4:41 am

Браво, тъкмо около 4,30 сутринта го дочетох. Голяма епопея, за момент забравих каква зима е навън. Ама и Митака си е скрита лимонка - ей така 200км и после не бил твърде скапан и нямал мускулна треска. По едно време се уплаших да не реши да пропусне и влака и да продължи към Търново на ход :lol:
Изображение
Аватар
taurus13
 
Мнения: 5727
Рейтинг: 2000
Регистриран на: Пон Дек 17, 2007 10:07 am

Re: Ком - Емине

Мнениеот Чичка » Сря Фев 15, 2012 9:51 am

Честно казано не знам дали едно голямо БРАВО е достатъно...просто с такъв кеф и удоволствие изчетох тройния разказ, че на момента ми се иска да хвана Пътеката :clap:

Всъщност, БРАВО и на вас и на Райко и на cholla и на Павел Делирадев и на всички онези преминали маршрута и споделили го със света, защото освен огромната воля да се мине по него е необходима и не по-малко воля да седнеш и да опишеш всичко това, да го споделиш. Изключително съм благодарен, че попаднах на тази тема и наистина не намирам думи да опиша какъв кеф ми е да я чета през толкова различни погледи :agree:

Дано се обогатява все повече и повече в бъдеще!
Ако мислиш, че всички са срещу теб, поогледай се… може да караш в насрещното.
Аватар
Чичка
 
Мнения: 48
Рейтинг: 1360
Регистриран на: Вто Юли 26, 2011 2:09 pm

Re: Ком - Емине

Мнениеот outfaced » Сря Фев 15, 2012 11:55 am

e сега ако съберете в един пост и линкове към всички части на пътеписа и цена няма да имате :)
Изображение Изображение
продавам: разни неща
Аватар
outfaced
 
Мнения: 6057
Рейтинг: 2000
Регистриран на: Пет Юли 20, 2007 3:24 pm
Местоположение: Пловдив

Re: Ком - Емине

Мнениеот boris_borisov » Сря Фев 15, 2012 12:06 pm

[quote="outfaced"]e сега ако съберете в един пост и линкове към всички части на пътеписа и цена няма да имате :)[/quote]

http://www.mtb-bg.com/index.php/trails/ ... emine-2011 :agree:

Благодари на Admin! :beer:
Аватар
boris_borisov
 
Мнения: 218
Рейтинг: 2000
Регистриран на: Чет Мар 12, 2009 2:30 pm
Местоположение: Врачански балкан

Re: Ком - Емине

Мнениеот RedHawk » Сря Фев 15, 2012 1:18 pm

Дочетох разказа и сега ми остана огромното удовлетворение от прочетеното.
Поздравления за постигнатото - Борка, Стампа, Миро и Митко! :bowdown:
А удовлетворението е най-вече за вас.
Благодарности и на авторите на разказа, който ни направи съпричастни на поредното незабравимо
преминаване на маршрута!
Всички разкази досега ми бяха интересни, заради различната гледна точка и личните усещания на
всеки разказвач, но този ми беше особено любопитен и забавен, заради формата на предване от
трима души едновременно. Всички заедно по трасето и преминавайки го, всеки поотделно. :)
Приличаше ми на някакъв непредсказуем сценарий с неочаквани обрати. :D
Сега освен да поемете към новите си предизвикателства. :agree:
Аватар
RedHawk
 
Мнения: 1082
Рейтинг: 2000
Регистриран на: Съб Сеп 17, 2005 8:06 am
Местоположение: София - Лозен

Re: Ком - Емине

Мнениеот Rayko » Сря Фев 15, 2012 3:48 pm

Такова щастие! Плачех без сълзи. Всички сте виждали как плачат някои шампиони, когато ги награждават на почетната стълбица – това е удовлетворението от положения огромен труд – сега ги разбирах.


Браво за прехода, браво за разказа. :agree:

П.П. Само не знам какво ще кажете на Джордж Лукас, като се обади и иска да направи филм.

П.П.2. Сагата продължава, довечера очаквайте следващия епизод. "Завръщането на джедаят"
о879 зз 4о з6
Аватар
Rayko
 
Мнения: 462
Рейтинг: 2000
Регистриран на: Чет Яну 15, 2009 3:11 pm
Местоположение: У центъра на Вселената

Re: Ком - Емине

Мнениеот radokssamas » Сря Фев 15, 2012 7:20 pm

а с любо какво стана? :)
Аватар
radokssamas
 
Мнения: 98
Рейтинг: 1196
Регистриран на: Вто Ное 30, 2010 3:32 pm

Re: Ком - Емине

Мнениеот valenti » Сря Фев 15, 2012 7:41 pm

Браво момчета! Дълбок поклон! :bowdown: Прочетох целият пътепис на един дъх, много заинтригуваща приключенска история! А също доста поучителна! :beer:
Аватар
valenti
 
Мнения: 114
Рейтинг: 1252
Регистриран на: Пон Ное 23, 2009 9:56 am
Местоположение: ВАРНА

Re: Ком - Емине

Мнениеот Rayko » Сря Фев 15, 2012 7:55 pm

"КОМ-ЕМИНЕ" - рекордът

24 юли 2011г - слънчев, но не горещ следобед. Ден, като ден, ама не съвсем. Довечера ще спя на връх Ком, затова той е специален за мен. Отново събирам екипировката в последния момент, подреждам я бързо в две раници и изхвърчам навън, където вече ме чака Боян Бановски - мой приятел и спътник в тазгодишното приключение.

Целта на нашата експедиция, (всяка експедиция трябва да има цел) е да преминем с велосипеди по билото на Стара планина от вр.Ком до нос Емине, по-бързо от 5 денонощия и 14 часа - толкова бе тогавашният рекорд на маратонеца Любомир Палакарчев. Не би трябвало да се затрудним, защото велосипедът дава голямо предимство и компенсира факта, че досегашният рекордьор е професионален атлет, а ние - аматьори с малки деца в къщи. Това, че с колело е по-бързо винаги съм го твърдял и съм спорил с хора, които са се опитвали да ме убедят, че колелото ще ме бави по стръмните върхове по билото на централен Балкан и шубраците в дивата източна част. Един и същ съвет получих от доста опитни планинари и маратонци - "Ако искаш да поставиш рекорд, остави колелото. То само ще те бави, ще тежи, ще иска грижи."
Да, но не знаят с кого си имат работа. От утре ще имам възможност да се докажа и да покажа че когато летвата е ниско, мога да я скоча без засилка.
А дали ми беше трудно, скучно, еднообразно заради постоянното бързане, или се забавлявах и радвах на миговете - отговор с едно изречение няма да дам, надявам се да проличи от разказа ми.
Така се случва, че все се надценявам и подценявам силата на умората, гладът, сложността на ситуацията, надморската височина, бурята. Заиграването с риска е онзи приятен гъдел, които ме кара да се чувствам жив.
Да отида на планина или на море като турист - не, благодаря, не мога да играя белот, уморявам се като нося тежка раница.
Ето я планината - и сега я гледам. И ме тегли натам. Ама не се задоволявам с малко, не ми стига да се кача до средата, да седна под дебела сянка, да си почина. За мен удоволствието е в непрестанният бяг, той дава усещане за свобода, обичам да замръквам далеч от мястото, където съм осъмнал. Тези, които не го възприемат това за нормално, по-добре да спрат до тук, да си гледат "уюта домашен и делника прашен".
А ние с вас, които сте авантюристи, можем да направим едно малко бягство от този сигурен свят. Единственото възможно бягство към живият Живот.

Да се върнем към разказа. Боян както винаги е точен и ме посреща с усмивка:
– Нощес го дават да вали, а от вдругиден - оправяне на времето. А като гледам небето, може и да не познаят за дъжда. Дай да си направим една снимка от тръгването:
Изображение

Товарим катуна в багажника и Боян дава газ към следващата среща. Тя е с Киро, колега на Боян, които трябва да върне колата от Петрохан.

След около час сме на прохода в една кръчма. Още е рано, не бързаме за никъде. Поръчваме си вечеря, за да се възползваме от цивилизацията за последно. Хапваме доволно и след това се разделяме с Киро. Той остава в мотела на Петрохан, а ние тъпчем бивачният инвентар в раниците и поемаме по черният път към връх Ком.
Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

Приятно се кара колело по макадама, напредваме бързо. Сенките се удължават, слънцето бяга на запад и ето го - наднича зад Ком. Боян вече е със спукана гума, но продължаваме така, за да не пропуснем един незабравим залез.
Качваме се горе. Духа свеж вятър на пориви, след малко се засилва. Мирише на планина. Гледката - ах, тази гледка! Аз никога не съм заставал пред дивата природа, без да се възхитя от това велико тайнство, от което би трябвало да сме част и ние - хората. Но не сме. Вече сме гости, които мрънкат, ако някоя пътека не е маркирана обилно, ако няколко коня стоят на пътя ни и се страхуваме да минем, но хайде стига за несъвършенствата на хората. Те животните, ако имаха нашият ум, нямаше да са по-добри.
Изображение
Изображение
Вятърът се усилва, температурата пада, слънцето бързо потъва. Колкото и да е красив залезът, не сме будали, та да стоим с ръце в джобове. Гърбовете ни са мокри от раниците, трябва да се действа бързо. Боян опъва палатката в една вкопана в склона площадка южно от върха. Избрахме това място, защото е относително на завет, доволно равно (особено след като поразместихме камъните), но най-вече защото е на петнайсетина метра от желязната конструкция до паметника. Ако има мълнии, се надяваме те да предпочетат стоте кила ръждиви винкели пред малката ни палатка. Разстоянието е такова, че хем да не сме прекалено близо до метала и да се стопим заедно с него, хем да не сме далеч и по този начин да представляваме отделна цел. Когато си на планински връх по време на гръмотевична буря и не ти се случи нищо лошо, това си е чист късмет. Но късметът е качество, както е казвал Наполеон.
На изток облаците се събират в обща сива маса, вътре в нея присветва от време на време. Поглеждам на запад - там няма страшно - пак облаци, но по-рехави.
Боян вече е готов с палатката и ми сочи растящата сива стена от облаци:
– Я гледай какво става там.
– Няма страшно, това е на изток, а промените във времето идват почти винаги от запад. – Опитвам се да успокоя и двама ни.
За всеки случай мятам едно уж непромокаемо покривало върху палатката и го затискам с големи камъни.

След няколко минути:
Вече е тъмно, по всичко личи, че бурята идва, Боян оправя нещо в палатката, аз си търся работа навън, че ако забравим нещо, после няма да ни се излиза. Зъбите вече тракат, влизам вътре - гледам, не само на мен ми е студено. Боян вади някакво шишенце от медицински спирт, твърди че това вътре е водка.
Сладки приказки, лепене на гума и хайде в чувалите да поспим, че не се знае до кога ще сме сухи (палатката вече плющи).

След няколко часа:
Будя се от напорите на вятъра, дъжд облива без икономия, палатката мени формата си и най-често цветовете - розово, оранжево, червено. В паузите - мрак. После пак ослепителни залпове.
Забравих да спомена, че палатката е евтинджос от "Метро". Въпреки допълнителната тента, която метнах отгоре, тънки вадички пълзят по пода и правят локва по средата - най-ниското място. Опитваме се да решим проблема с една дреха - топим я в локвата и я изцеждаме навън. Спорно е дали има ефект, защото при всяко отваряне на ципа, влиза количество вода почти равно на това, което изцеждаме от блузката.
о879 зз 4о з6
Аватар
Rayko
 
Мнения: 462
Рейтинг: 2000
Регистриран на: Чет Яну 15, 2009 3:11 pm
Местоположение: У центъра на Вселената

Re: Ком - Емине

Мнениеот acidrain » Сря Фев 15, 2012 8:09 pm

Вече ми текът лигите за следващите части :D
Gott mit uns
Изображение
Аватар
acidrain
 
Мнения: 462
Рейтинг: 1800
Регистриран на: Чет Авг 28, 2008 10:47 am

Re: Ком - Емине

Мнениеот joropc » Сря Фев 15, 2012 8:10 pm

:clap: :clap:
Почна се!
Изображение
-------------------------------------------------------------
Сервизът за моя велосипед! http://www.velo09.com
Аватар
joropc
 
Мнения: 1125
Рейтинг: 2000
Регистриран на: Пон Май 04, 2009 9:57 pm
Местоположение: Троян

Re: Ком - Емине

Мнениеот nicky bike » Сря Фев 15, 2012 8:57 pm

Здравейте, минавачи на прехода. Да не би да има някой ЦЯЛ ТРАК от маршрута????
П.П. Райко не съм ти чел разказа ама и това ще стане. :beer:
Умния човек не говори много, а действа, простия ... само пише, когато няма какво друго да направи!
Аватар
nicky bike
 
Мнения: 959
Рейтинг: 2000
Регистриран на: Вто Юни 20, 2006 8:49 pm
Местоположение: Bulgaria Габрово

Re: Ком - Емине

Мнениеот KiselotoMliako » Сря Фев 15, 2012 9:18 pm

:clap: Много силен старт на райковия разказ, ама ако на такива малки порции мислиш да ни го сервираш, няма да се разберем...
Не знам защо стана модерен този сериален стил.
Аз лично, предпочитам една хубава книга/разказ/торта да изям наведнъж, и да се видя с пълен тумбак нахилен и доволен, а не на средата на яденето да ми дърпате чинията от ръцете. Лоши хора, зли хора сте вие :)
Аватар
KiselotoMliako
 
Мнения: 630
Рейтинг: 2000
Регистриран на: Сря Авг 11, 2010 1:25 pm

Re: Ком - Емине

Мнениеот sensation_blue » Сря Фев 15, 2012 10:56 pm

nicky bike написа:Здравейте, минавачи на прехода. Да не би да има някой ЦЯЛ ТРАК от маршрута????

:agree:
lupo написа:мисля че до момента никой освен cholla не е правил такова ценно нещо като пълен GPS Track на КЕ с велосипед ....
към неговия пътепис има прикачен трак към всеки ден :beer:

GPS следите на cholla събрани на едно:
1: http://www.gpsies.com/map.do?fileId=kbasxppisidfmlqn
2: http://www.gpsies.com/map.do?fileId=iosuebvociqqhcux
3: http://www.gpsies.com/map.do?fileId=cndmvqjfhwgoyoho
4: http://www.everytrail.com/view_trip.php ... 2f1c6ab863
5: http://www.gpsies.com/map.do?fileId=hysnjqoftmndrpnp
6: http://www.gpsies.com/map.do?fileId=dbhtrpjuirsuvyer
7: http://www.gpsies.com/map.do?fileId=mbxklkoqgawvzfup
8: http://www.everytrail.com/view_trip.php ... 916501/url
9: http://www.everytrail.com/view_trip.php ... ee5810/url

Все пак на места се излиза от точния маршрут, затова е добре, който смята да ги използва, да се запознае добре с разказа на Cholla.
http://www.mtb-bg.com/index.php/trails/ ... -kom-emine
Аватар
sensation_blue
 
Мнения: 529
Рейтинг: 1794
Регистриран на: Чет Мар 12, 2009 2:34 pm
Местоположение: Габрово

Re: Ком - Емине

Мнениеот luspa » Сря Фев 15, 2012 11:20 pm

Абе, хора... утре трябва да ставам рано, гледам на Райко разказа, на Борката последния ден. Зачетох се и в на "Мечо пух" премеждията и не знам, и аз, защо чета с отворени карти и сверявам от къде съм минал, и от къде е трябвало да мина. :D
Искам да се изкажа по темата за траковете, тъй като аз си се по занимавах доста, установих, че има не малко тракове в bgmountains сайта, който тракове могат да се свържат в един общ или да се насложат с на cholla трака. Предимството с това наслагване беше че имаше доста отбелязани преки пътечки и чешмички. Ако някой иска мога да се поровя в PC-то и да пусна картата, която бях направил, и която ми върши добра работа в първите дни. Но и само картата с пътечките която беше на ГПС, който ми даде nicky bike (за което съм съм му супер благодарен все още) вършеше прекрасна работа.
И някой видях че пита какво е станало с мене, ако е имал в предвид разказ... Нито имам дар слово (като Борко и Райко), нито ми е добър Българския език :blush: , а и както установи Борис "Ти си несериозен" :rofl: (което си е така и не го оспорвам). Опитах се да напиша нещо, но стана отчайващо скучно и тъпо и просто смачках листа и го хврълих.

П.П. да живее spell checking-га на Mozilla :lol:
luspa
 
Мнения: 16
Рейтинг: 1325
Регистриран на: Нед Юни 19, 2011 8:55 pm
Местоположение: София

Re: Ком - Емине

Мнениеот maratonec » Чет Фев 16, 2012 3:43 am

Поздравления на Борката, Стампата, Митко и Миро за епичния преход и благодарности за разказа - изчетох го с огромно удоволствие!

А разказа на Райко очаквам с нетърпение - началото си го бива.
maratonec
 
Мнения: 10
Рейтинг: 1350
Регистриран на: Вто Дек 28, 2010 11:05 am

Re: Ком - Емине

Мнениеот Rayko » Чет Фев 16, 2012 9:51 am

Първи ден - 25 юли 2011г.
Ком-Витиня:

Изображение
В 5:00 звъня алармата на Боян. Той стана, аз дремах още 20 минути. Бурята беше отминала, но като излязох сънен от палатката беше студено и мокро. Седловината под върха се криеше в мъгла. Събрахме катуна много бързо, традиционна снимка пред дядо Вазов и в 6:00 гумите вече подскачаха по комските камъни, коварно скрити в хвойни и треви. Пътеката там има свойството да кънти на кухо.

Първа спирка - мотелът на Петрохан. Киро ни чакаше:
- Киро, много рано си станал.
- Че аз почти не съм спал. Цяла нощ гръмотевици трещяха и тук отзад някакъв кон не спря да цвили от страх.

Оставихме големите раници с палатката и чувалите и взехме малките. Помолихме Киро да ги метне да съхнат, като се прибере в София и потеглихме.
До Искърския пролом Боян ми дърпаше напред, аз се опитвах да карам с неговото темпо, без да влизам в преразход. От къде взе сила тоз човек, уж спа по-малко от мен?
Изображение
Изображение
Изображение
Изображение
Изображение
Изображение
Изображение
Изображение

Пристигнахме на гара Лакатник целите мокри (от тревата и вадичките вода по пътя, не от пот). Часът - 9:30, а в 10:00 имахме среща с Любо Ботушаров (Админ) и Вутер (Лоутър Клепе). Докато ги чакахме разпиляхме дрипите да съхнат и закусихме, дет се вика - употребихме времето разумно.
Изображение
Изображение

После се намерихме.
Изображение
Изображение

Дадохме на Любо памет картата с досегашните снимки, за да ги публикува в сайта си и продължихме тримата с Лоутъра към Тръстеная.

Малко преди село Лакатник:
Изображение

Туй момче, Вутер, ние го знаем че много бързо кара и вече не се учудваме, ама той се извъди и много точен стрелец. Малко след с. Лакатник, както си караше се наведе и взе камък от земята. Тъкмо се чудех за какво е това странно упражнение и ни нападнаха зли кучета. Белгиецът ги прогони от разтояние, по европейски. А аз до сега винаги им раздавах ритници като един "тъмен балкански субект". За животните - с любов, така трябва, но на мен от много любов ми е разлепено spd-то.

Пред хижа Тръстеная:
Изображение
Изображение

От мандрата след Тръстеная продължихме сами, Уоутър се спусна надолу по някакви преки пътеки, а аз от време на време тренирах новия чалъм - да вземам камък от земята в движение и даже ми се отдаваше.

Изображение
Всичко беше прекрасно до вр. Чукава. Там ни запука дъжд, влязохме на сянка под буковете, но дъждът не спря и ние продължихме.
След вр.Бигла настигнахме едно момче по къси гащи, с голяма раница, покрита с найлон. Приличаше на подвижна оранжерия. Боян отпраши напред, аз намалих, защото странниците са ми интересни. Въпреки огромната раница, момчето подтичкваше пъргаво и хвърляше кални капки по жилестите си крака. Поговорихме в движение, каза че и той е тръгнал към морето, като се надява по пътя да настигне някакъв свой приятел, който тръгнал по-рано. Също като нас, предната нощ не могъл да спи много заради бурята. Пожелахме си успех и аз дадох газ, за да настигна Боян.

Последна за деня снимка, още тук Боян е мокър и му е студено, нo се държа мъжки:
Изображение
После заваля много силно, скрихме се под едни букове и момчето ни изпревари, после пак ние него и така - няколко пъти, което значи, че средната ни скорост доста пострада заради пороя. Но още нищо не бяхме видели...
На вр.Погледец ни връхлетя зла буря. По-скоро бурята си беше там - ние влязохме в нея. Мълнии падаха наблизо, имах чувството, че електричество жужи в ушите ми. Исках да тичаме и да се махнем по-бързо от там, но все пак да продължим в нашата посока, което означаваше още 50-100 метра по голо било и след това гора.
Боян си хвърли колелото и ми се развика да го последвам. Аз не бях съгласен да се отклоняваме, но тръгнах след него, защото беше глупаво да губим секунди в спорове. Докато бяхме на голото представлявахме потенциални мишени и двамата добре разбирахме това. Хвърлих и моето колело и се гмурнах след Боян в мократа гора, няколко метра под билото. Слязохме още надолу, докато преценихме, че сме в относителна безопасност и чак тогава подновихме спора:
- Още стотина метра ни оставаха за да се махнем от голото в нашата посока.
- Райко, ти не видя ли, че там накъдето беше тръгнал падаха мълнии през няколко секунди. Луд ли си да минаваш през тях с това желязно колело?
Прав беше, риска не беше оправдан. Стояхме под дърветата и зъзнехме кат два мокри гризача и наблюдавахме звуково-светлинния спектакъл на дядо Господ Електрожениста. Ако го сравним с някой от концертите на АС ДС, последните биха изглеждали като невинни деца хористи с къси панталонки и високо вдигнати бели чорапки, които си свиват устничките като Валя Ахчиева.

След двадесетина минути бурята поотслабна, може би се премести и ние геройски изпълзяхме на голото било да си търсим колелата. Намерихме ги с оригиналната боя, а не като купчинки шлака. Започна едно неприятно провиране през гъсти криви издънки по северното ребро на Мургаш. Вече валеше по-слабо, но това нямаше особено значение, защото от бутнатите клончета върху нас се изсипваха водопади. Обувките джвакаха, а аз си пеех наум песента от един стар руски филм "Диамантената ръка"
Сетих се за момчето, което вървеше само с голямата раница и найлона. Как ли е минал през бурята, дали е оцелял? Той даже ме пита за пътя, което бе малко тревожно. Не трябваше да го изпреварваме последния път си мислех, но от друга страна ние нямаше как да знаем, че ни чака такава опасна буря. Пък и всеки си има глава на раменете (може би... все още...) и си взема сам решенията.
Боян имаше някаква драма с телефона - беше го удавил насред разговор, доколкото помня. Дадох му моя за да си довърши разговора, незнам дали успя, защото и моя пи вода. Докато се опитвахме да отводним телефоните момчето ни настигна - бяхме точно на просеката над газопровода. Зарадвахме се, че се виждаме отново и продължихме заедно към "Белият камък". Малко преди него младежът ни изпревари - постепенно набра преднина и повече не го видяхме.
Подсякохме Мургаш по северната пътека и се озовахме на Зла поляна. И отново буря. И град и студен насрещен вятър. Цялата поляна беше в торти от крави, а всяка торта - надупчена от ледени топчета, колкото лешници. Пороят отнасяше ледчетата и ги събираше на малки преспички, които хрупаха под гумите. До тук добре, защото се изкачвахме и това ни топлеше, но сега следваше около 20 км спускане по разкалян път до прохода Витиня.
На мен ми беше по-лесно, защото моето горнище не пропусна много вода и можех да мърдам всичките си пръсти. Но Боян беше с някаква лека ветровка, която не спря нито една капка и сега се беше вдървил от студ. Положението стана сериозно. Въпреки това се добрахме до прохода и то още по светло.

Туристическата спалня на Витиня се оказа последна спирка за днес.
Началничката - леля Стефка, каза че е препълнено и не може да ни приеме. По едно време нещо се замисли и попита дали сме ние двамата човека, за които имало запазени места. Аз излъгах бързо и уверено:
- Да, ние сме.
- В такъв случай има една голяма диня за вас.
Сега вече всичко ми се изясни - бях забравил, но преди няколко дена се разбрахме с Борис Борисов да му оставя няколко пакета халва на х.Партизанска песен (в габровския балкан), а той, като има път през Витиня, да ни скрие една диня. Той, освен че ни оставил диня, ами и предвидливо ни запазил места. Ей туй се казва приятел да мисли за теб, браво Борка.
Боян още не знаеше за уговорката, за която аз бях забравил и ме гледаше с недоумение, как нагло лъжа леля Стефка и сме на път да изядем на някой друг динята и да му спим в стаята. Казах му, не го оставих дълго да го мъчат угризения.
Командирът, с военно звание "леля" Стефка ни въведе в спалното помещение и ни зачисли:
одеяла - 4бр;
закачалка - 1бр;
диня - 1бр;
шкаф със сухи дрехи, предимно дамски пуловери и шалове - неустановено количество.

Боян беше премръзнал, имаше признаци на хипотермия. Хвърли в коридора мокрите дрехи, уви се в едно одеяло и се яви в този неопрятен вид пред началничката, за да иска печка. Тя си дръпна от цигарата и каза:
- Абе, момче, защо така трепериш? Я се стегни малко, по-млад си от мен!
Лелята се оказа строга, но справедлива. След минутка синът и ни донесе печка тип "духалка". Тя очевидно бе негова лична вещ - също като него миришеше на тутюн, някога бялата пластмаса имаше стопени белези от забравени цигари и тънко покритие от жълтокафява кир, около копчетата - тъмнокафява. Натрупахме мокрите дрехи по закачалката, няколко пъти я съборихме (новобранска работа) и седнахме да се сушим. Живнах малко и излязох да преговарям за печката. Попаднах на синът и го питах колко струва нощувката за двамата. Той назова някаква малка сума, дадох му двойно и казах, че печката остава при нас цяла нощ. След секунда обмисляне на условията по сделката отговорът бе: "Става".
Как няма да става? - току що си заработи джобни.
Върнах се в стаята при Боян. Още му беше студено, въпреки това постоянно обръщаше печката към мен за да се топля и аз. Сподели, че мисли да се отказва от похода. След днешното премръзване не бил сигурен дали ще може да възстанови до утре и се опасявал да не ми е в тежест. Каква тежест, този човек постоянно ми дърпаше напред, не ми даваше дълги почивки, умело ме мотивираше и можех да разчитам на него за трезви преценки. С него не се познаваме от вчера и винаги сме си пасвали като стил на каране. Малките различия, които имаме по-скоро ни допълват, отколкото да ни пречат, в резултат на което с него сме добър екип.
Опитах да го разубедя, но не говорихме много. То и синът на леля Стефка не ни остави много насаме, беше петимен за компания за чашката и постоянно влизаше при нас и ни прекъсваше разговора.
Надявах се утрото да е по-мъдро и да успея да мотивирам Боян.
Разглобихме телефоните да съхнат, моя тръгна, неговият - не.
Легнах с дрехите и се завих с една ветровка. Не съм гнуслив, но прецених, че е по-здравословно да не ползвам служебните завивки.
о879 зз 4о з6
Аватар
Rayko
 
Мнения: 462
Рейтинг: 2000
Регистриран на: Чет Яну 15, 2009 3:11 pm
Местоположение: У центъра на Вселената

Re: Ком - Емине

Мнениеот dob111 » Чет Фев 16, 2012 10:26 am

Жегата - може и да е тежко, но като пийне човек кафенце и вода и се понася, ама дъжд и студ е много голяма болка и гнусотия. При голям студ всичко боли, включително сякаш и мозъка те боли.
Аватар
dob111
 
Мнения: 695
Рейтинг: 1900
Регистриран на: Нед Юни 20, 2010 3:32 pm

Re: Ком - Емине

Мнениеот Rayko » Чет Фев 16, 2012 3:42 pm

Втори ден - 26 юли 2011г.
Витиня-х.Момина поляна:


С Боян имахме уговорка, месеци преди старта, че ще караме заедно докато това се отразява добре на общото темпо. Както казах и преди, с него сме добър екип, но и двамата можем чудесно да се справяме сами. Бяхме се разбрали, че ако единия от нас не успява да поддържа скоростта се разделяме. Поради вродената си скромност, в тази експедиция той влезе в ролята на помагач и направи изявление, че ще кара с мен, докато има сили да ми помага и след това се оттегля, за да не ме бави. Аз обаче си представях как двамата триумфираме на скалистия нос Емине и то - с нов рекорд. Предварително бях уверен в успеха.

Рано сутринта, в талашитената барака на прохода Витиня Боян ми каза, че не се чувства във форма и смята, че ще е по-добре и за двамата ако се откаже. Явно пораженията от вчерашното мръзнене бяха по-сериозни отколкото допусках. Без да има нужда от много думи разбрах, че той си е взел решението и сега ми го съобщава. Не спорих. Даде ми фотоапарата, пожела ми успех и се сбогувахме в тъмното. Знам, че взехме правилното решение, но ми липсваше компанията на Боян.
За да не бъда погрешно разбран, искам да уточня, че в никакъв случай не съм се чувствал изоставен, дори в други случаи бих се радвал, че оставам сам със свободата си. Аз съм ръбат характер и Боян е един от малкото хора, с които мога да споделям приключенията си, без да правя жертви и компромиси.

И сам войнът е войн.
Изображение
Препуснах бясно и пристигнах на х.Чавдар, преди нейните обитатели да се събудят. Не беше голямо разочарование, но тайно се надявах, че ще пия кафе или бира.
Метнах раницата на една дървена маса и порових в нея да си избера какво да закуся. Какво да избирам, знаех съдържанието наизуст, щото вътре нямаше неща за наяждане, а само за оцеляване. А бе стига съм бъркал в тая раница, все едно от там ще изровя забравено сиренце от предишна експедиция. Баба ми все кафета и бири е пила по хижите! Да не съм станал някой консуматор.

Като излязох на голото било, от местността "Хаджиица" нататък, в мен започнаха да се надигат вълни от радост. Какво повече да иска човек от живота? Аз често сънувам, че летя и чувството е подобно - издигаш се над света, придвижваш се с лекота в пространството, дишаш от свежия вятър и той ти дава от енергията си. Светът е толкова голям, колкото можеш да обиколиш с погледа си. Животът е толкова дълъг, колкото е дълъг извървяния път. Останалото е буксуване на място.
вр.Баба:
Изображение
поглед на запад:
Изображение

Изображение
поглед на изток:
Изображение
Етриполски зъбери:
Изображение
Движех се между два слоя облаци, пътя беше измит от вчерашният дъжд, единственото, което леко ме притесняваше беше районът на вр.Свищиплаз, където щях да съм този следобед. Нещо мъглата се издигаше по склона му и се трупаше все повече и повече:
Изображение
Спуснах по бързия път покрай Етрополските зъбери и след малко бях на прохода "Кашана". Без да спирам продължих нагоре към двата гиганта "Капалу" и "Кордуна".
Миналата година атакувах първия право нагоре по стръмния склон, качих го бързо, но това ми изцеди силите. Сега реших да пробвам по пътя, който постепенно набира височина.
Вчерашният дъжд още се отцеждаше от стръмния склон и на места водата течеше през пътя. Това щеше да е последната вода, чак до х.Планински извори. В шишето имах малко, не помня от кога и за това я излях и налях нова. Обаче новата се оказа, че не е хубава и излях и нея.
На седловината преди Кордуна спрях да почина и да обядвам, докато още имам гледка, защото виждах как оттатък вр.Свищиплаз положението става сериозно.
Намазах копитата обилно с крем бочко, защото от тук нататък ме чакаше много ходене и малко каране. Не знам от кога не бях пил вода и не бях жаден, но сега като хапнах ожаднях. По склоновете на върховете имаше сочни туфи трева, която бих могъл да ям, ако много закъсам, ама айде няма нужда да подражавам на някои идиотски филми. Винаги съм мислил, че ако си много жаден, най-добре е да се движиш бързо към водата, колкото и тя да е далеч. Да видим, ще устискам ли. Като минах от другата страна на Свищиплаз видях, че бурята няма да ми се размине и днес. А трябваше да стигна х.Ехо довечера.
Следващата почивка беше преди вр.Косица. Ходилата ми пареха от якото ходене, събух се бос да починат. Устата ми беше пресъхнала, въпреки това изядох към 200гр мед, че ми беше прималяло и нямах сила.

Косица, Паскал, някакви безименни връхчета, Картала - трасето е тежко, натоварванията са големи, но се движех - представях си, че зад мен гори.
На вр.Катрала си отдъхнах - още е рано, около 16:30, а аз успях да стигна до тук. Водата е наблизо, до там няма баири, може би ще успея довечера да съм на Ехо.

След няколко минути вече не бях толкова сигурен - заваля и загърмя. И този път бурята дойде от изток. Помислих си, че може да нощувам на Планински извори, която бе съвсем близо. Доста преди плануваният край на днешният етап, но когато не може - не може. Човек трябва да разбира планината.
Облякох си ветровката, завързах качулката, сложих ръкавиците и се гмурнах в бурята по къси гащи. Много беше силна. Зачаткаха топчета лед. Вятърът ги носеше от изток и те падаха косо срещу мен, за това се обърнах на една страна и ходех странично. Гръмотевиците бяха страшни и падаха наблизо. Изведнъж пред мен се появи каменна пирамидка с маркировъчен кол. В основата му имаше закрепена табелка - х.Момина поляна. Никога не бях ходил там, знаех за нея, че е разположена малко надолу, северно от билото.
Нямаше го Боян, сам трябваше да си говоря с гласът на разума. Тази табела "Момина поляна", дали не е знак на съдбата? Рисковано беше да продължавам по билото, за това взех решение да сляза надолу, което щеше да ми струва голямо закъснение. Бързо се отдалечих от билото и тук вече не беше страшно - валеше само дъжд и светкавиците падаха само горе, където бях преди минути. Тъкмо преди да вляза в горския пояс, се натъкнах на група диви прасета. Беше в някакъв малинак и аз, като по-висок ги видях първи. Това лято ми се нареди серия приключения с благополучен край и доста си бях напомпал самочувствието. Вдигнах колелото с две ръце над главата си, затичах към тях и изревах мощно, чак ме заболя гърлото. Три свини побегнаха, малинакът около тях сякаш завря - оказа се, че има малки и те подскачаха като делфинчета след тях. Значи пак подцених ситуацията. Останаха още три възрастни, с гръб към мен и се правеха, че не ме усещат. А бе, тея темерути глухи ли са бе - изревах пак, но този път по-леко, че си бях раздрал гърлото вече - никаква реакция. Бяха на десетина метра пред мен, пътеката минаваше на около три метра от тях. Огледах се близко около мен и видях едно сухо дърво и камъни. Взех хубав камък в едната ръка, с другата хвърлих дървото. Уцелих единия по гъза, той квикна леко, премести се около метър напред, но не се обърна. Хвърлих и камъка, пак по същия, не уцелих с много малко, но дебелия се премести пак около метър и продължи да рови. Заредих с още два камъка, пристъпих малко по-близо и ги метнах бързо един след друг. Отново уцелих - с първия. След всеки камък се преместваха малко и тримата, нищо, че аз целех само единия. Той вече застана оттатък другите, т.е. беше по-неудобен, но аз него бях нарочил. Осигурих си безопасно преминаване и продължих надолу към гората.
Хижата се оказа по-далеч отколкото очаквах, но вече бях стигнал - да му мисля утре, това стръмното като го качвам обратно. Влязох вътре, посрещна ме хижарката - млада жена, с около две глави по-висока от мен. За да ме настани трябваше да попълня една бланка. Хванах химикала с юмрук, защото не можех да стискам с пръсти, започнах да пиша като четиригодишно дете, но по ръката ми се стичаше вода и накваси хартииката. Огледах се - на масата до мен имаше цял кочан хартийки, откъснах нова, но я унищожих по същият начин. След малко се върна хижарката, подаде ми ключ за стаята и едни джапанки, защото аз си бях оставил мокрите обувки отвън.
Качих се в стаята - тя много арна, бре Танасе. Направо си беше апартамент - две стаи с по две легла, в банята - топла вода. Изпрах си набързо дрехите, но не остана топла вода да се окъпя.
Слязох премръзнал в столовата - там се бяха появили двама души и вечеряха. Повикаха ме на тяхната маса да си правим компания. То бяха едни наздравици, едно преяждане. Жената беше наготвила три вида супи, ядох от всичките - много хубави бяха.
Не ми се ставаше от масата в пенсионерски час, но утре започва от днес. Достатъчно си бях навредил с три големи питиета, но се чувствах добре. Гоненето на време не ми попречи да си позволявам такива дребни удоволствия. Отидох да спя към 10:30, необичайно рано за мен. Като се качих в стаята се оказа, че имам още работа - единия фар го бях прибрал в раницата и днес заради дъжда се беше удавил.
Изображение
Даваше накъсо и светеше без да мога да го изключа от копчето. Разглобих го, суших го, баях му и накрая стана. Оставаше само да го заредя. А защо се получи така - фаровете са хубави и до сега не са се изпотявали дори. Оказа се, че правилния начин за съхранение е на кормилото, защото дупката за зарядното е отдолу, а като е в раницата или в джобовете се пълни с вода.
Резултатът от днешният ден - много кратък преход, закъснение около 6 часа от предварителният план.
о879 зз 4о з6
Аватар
Rayko
 
Мнения: 462
Рейтинг: 2000
Регистриран на: Чет Яну 15, 2009 3:11 pm
Местоположение: У центъра на Вселената

Re: Ком - Емине

Мнениеот 4getcredo » Чет Фев 16, 2012 4:13 pm

Райко, тъй, както си я подкарал, много кратък ще стана разказа ;) :D
Последна промяна 4getcredo на Чет Фев 16, 2012 5:12 pm, променена общо 1 път
Изображение Аз си поддържам колелото при Пацо!:)
Аватар
4getcredo
 
Мнения: 3174
Рейтинг: 2000
Регистриран на: Вто Юли 08, 2003 2:53 pm
Местоположение: София

Re: Ком - Емине

Мнениеот Yavkata » Чет Фев 16, 2012 4:43 pm

Е като си е избрал къс маршрут, колко да пише. :D
ИзображениеИзображениеЖивотът не се измерва с броя на вдишванията, а с моментите в които ти спира дъха!
Аватар
Yavkata
 
Мнения: 2386
Рейтинг: 2000
Регистриран на: Съб Яну 06, 2007 1:33 pm
Местоположение: София

Re: Ком - Емине

Мнениеот Rayko » Чет Фев 16, 2012 5:05 pm

Идва пролет, не остана време за четене.
о879 зз 4о з6
Аватар
Rayko
 
Мнения: 462
Рейтинг: 2000
Регистриран на: Чет Яну 15, 2009 3:11 pm
Местоположение: У центъра на Вселената

Re: Ком - Емине

Мнениеот nicky bike » Чет Фев 16, 2012 8:58 pm

sensation_blue написа:GPS следите на cholla събрани на едно: ...

Познавам Cholla и не смятам,че ми даваш цял "трак" това което си ми пуснал го имам, но очаквах да има готов да не си играя да ги събирам. ;)
Райко, прочетох ти първия ден ... Нищо ново спрямо теб това е обикновеното ти състояние - "бедстващ" и доволен от това.
Умния човек не говори много, а действа, простия ... само пише, когато няма какво друго да направи!
Аватар
nicky bike
 
Мнения: 959
Рейтинг: 2000
Регистриран на: Вто Юни 20, 2006 8:49 pm
Местоположение: Bulgaria Габрово

ПредишнаСледваща

Назад към Общ форум

Кой е на линия

Потребители, разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 6 госта