Родопи. Гледки. Е, гледки днес няма да има. Мъглите са превзели околността.Пътя нагоре е забавен. Наклона осигурява усилието, заобления чакъл баланса, а леко хлъзгавите едри стъпаловидни скали и трепетните усещания дали няма да превърти гумата при напъна.Веселба с други думи.
Изкачваме билото и там почти се вижда ловната хижа. Милена сподели нещо от рода , че нямала задна спирачка. Тоест спирачка има, само масло няма вътре в системата. Прозаични работи, нали и без това е по-правилно да се спуска само с предна спирачка. Важното е, че на никой не му пука и се радваме на пораззеленяващата се природа.
Представяме си гледките които щяхме да виждаме зад белите вълма на мъглите. И хоп....изплуват неясни силуети на порутените сгради на Гонда вода. Освен руини от тук тръгват и няколко пътеки.
Оригиналния трак от Владо Русев, доста префасониран ни зове, от друга страна някак си ни е скучно да караме по трак. И когато почти сме стигнали с Колето до хвърляне на ези-тура за това по коя алтернатива да хванем , Ангел Господен се спуска сред нас , въплатен в доволно почерпен бивш хижар на хижа Безово. След жизнерадостните приветствия, енергично го заразпитвах за пътеките. „Ами тази , а другата?” ...”Да, има я тази ама е малко опушена (??? Или опущена? Тоест е обарасла). Е това натежа доста, щом е обрасла, не може да не е добра. Те гадните пътеки обикновено не обрастват. По тях се върволичат хора и АТВ-та и скоро стават на пътища. А онези хубавите, трудничките и скътаните, се покриват с фиданки и повалени дървета, за всеобща радост на храсталясническото общество. Понасяме се по опущената пътечка към параклиса „Св. Николай”. То всъщност се оказа доста скоростна и прилична пътека , без особени рошавини.
Сложихме и един етикет Т-2, и малко след като залепихме гумата на Верка пристигнахме в двора на бившата хижа Момина сълза, съквартируваща си с параклисчето „Св. Никола”.
От там –нататък пътечката със всеки метър взе да става все по-интересна и по-интересна.
Ширна се отляво едно склонче, дето на моменти те кара да се позамислиш, па некоя серпентинка, скаличка, прагче.
Порасна и работата на пътечката до Те три цяло и половина. Пък и опции има разни , с маркировка. Гледай ти , какви благинки си имали Асеновградските байкъри. Ама си траят.
Тази част от пътечката завършва при акведукта с доста техничен участък.
От там поемаме по една подсичаща пътека, дето си признавам , че не посмях да карам в няколко участъка.
Въртим нагоре-надолу . някъде педесетина метра под нас е шосето за Смолян.
Седим си Коле на пейката , гледаме Асеновата крепост насреща и се чудим на колоездачите по асфалтовия път. Каква смелост и кураж се изисква за да практикуваш този вид колоездене! Толкова е опасно и рисково! Тъй като ние го нямаме този кураж , продължаваме по пътечката.
Хо-хо, щом и Колето слезе да мине пеш един участък. Въпреки , че е всеизвестна поговорката „Млекцето пада само докато кара нагоре”.
Профучаваме покрай някакъв султански дворец в строеж в края на Асеновград и се стопираме пред някой и друг магазин. Вечерта наближава с пълна сила. Ние си приготвяме бивака край язовир „40-те извора”.
Пържолки и наденички цвърчат апетитно върху керемидата хвърлена в жаравата. С Коле , Верка и Милена обсъждаме шахматните ходове, докато ръсим черен пипер в доматения сок. В шест сутринта ме събужда пеенето на имама. Не е имам , а мюзеин. Мюзеина пее. А имама какво прави? Имамбаялдъ, разбира се. Времето е свежо, днес масово ще караме някой от най-популярните маршрути над Пловдив. Очакваме да пристигнат масивни подкрепления от София , а и един взвод от Пловдив. Прогнозата стряска все живо. В Белащица се чуваме и с последния отпаднал ентусиаст.
Оставяме една кола долу и Колето почва да пори мъглата нагоре. Видимост 4 метра. Верка го забалява с една история от Кипилово, когато мъглата беше също толкова гъста , но валеше и дъжд, през цялото време на нощното каране. Кольо пита невярващо „Е как така, може да има мъгла и едновременно с това да вали дъжд?” Няколко часа по-късно успя да получи нагледен отговор на въпроса си. Горе , около Здравец мъглата изчезна. Заиграхме се малко , та успяхме да оправим спирачката на Милена. Решихме да не казваме как , щото да не ни оплюят и бият минуси във форума. Завъртяхме първо трасенцето от „24-часовия маратон”. Позачудихме се дали във връзка с новите стандарти няма да има 27.5 часов и 29 –часов маратон. Общо взето спускането беше леко разочароващо.
Докато обядваме в ресторанчето започва да ръси дъждец. Обсъждаме стратегията и се спряхме на вариант Верка да остане горе и да разузнае местата за бивак , пък ние да спуснем х.Здравец-Куклен (модифициран да избегнем Куклен и кацнем в Брестник) и да се качим с другата кола. Оставих апарата, едно , че за това кратко спускане няма да ми се спира за снимки, друго, чещеше да има само силуети в мъгла.
„За 15 минути сме долу, Верче, айде кажи го половин час”....Няколко часа по-късно щях да се чудя дали не беше грешка , че оставих осветлението. От асфалта поемаме по черен път надолу и със загубата на денивелация дъждеца почва да наквасва. Когато Владо ми предложи този трак го описа като „..класическото спускане от Здравец ..много приятно и игриво....има всичко по него.” Когато поехме надолу по черен път , вместо по пътека, някаква тежест натисна гърдите ни и скверни слова напираха на устите ни. Разгеле по едно време скаличките взеха превес и настроените взе да се повишава пропорционално с утежняване на обстановката. А тя обстановката взе да става една... Мъглата ни награби, ама да не си помислите , че дъжда е спрял. Аааа нема такова нещо, заплюща как си трябва. Май сме на някаква поляна, може и кошара да има тука на 10 метра, че лаят кучета. Трака е някъде над нас , ама пък ние се провираме с горски фрирайд през един дъбак. Брей, дажи и Владо съм сигурен, че няма представа какво точно включат думите му „ ...има всичко по него”. Щото предстоеше още. От горичката се изсипваме на асфалтов път ...със 4 метров отвесен бряг. Подаваме си колелата , и тамън достигаме пак до трака при едно параклисче и....гумаа. Верка ми звънна , и събощава, че горе при нея потоп се лее и ще смъква колата. Няма да е голям теферич за бивак. Зарадвам я с новината , че сме на половината път....”...не , не нагоре, още сме надолу.” Тук е момента Коле да сподели „ Що ли ми трябваше да питам как може да има мъгла и да вали дъжд едновременно!?!” Тук е момента и телефона ми да му свърши батерията. Е подходящ момент е и да установим , че Коле трак няма , а и неговия телефон не ще да съдейства ако му пипат екрана. Все пак установяваме някаква посока – така надолу, лееко в ляво и малко на кестерме, щото да не се отзовем чак в Куклен. Носим се по нещо, като зелено поле, ама по пътека ли, по път ли или просто по полето не мога да кажа, защото не виждах. Къде от мъглата и дъжда, къде , че очилата се замазваха. Само гледахме да не се разделяме на повече от 5-10 метра щото силуетитите ни се стапяха са секунди в мъглата. Милена по едно време си призна , че май обувките и се били намокрили и и било хладно. Мда, ако я сложат посред някоя нестинарска жарава , може да каже и че и е леко топличко. Изведнъж фрас, пред нас блясват къщи. Отгоре лющи дъжда, всичко живо се изпокрило , няма кой да питаш това Брестник ли е , Бяла черква ли е. Подсушаваме телефона на Колю и получаваме радващата локация-Куклен! И като се почна едни траверс на села и паланки. Чувам ехидна реплика зад гърба си : „Тринайсет километра чисто спускане ,а?” Джвакаме, порим локвите, щастливи сме. С това начало по черния път бяхме увесили носове, че ще някакво скучно спускане...сигурно забравям някоя и друга весела случка.... като Коле как се изсипа без колето , докато катереше един склон, пък аз докато му се смеех го последвах....и разни други , ама кой да ги помни. Жаравата останала от огнената клада в центъра на Белащица е толко сгряваща. Да, това класическо спускане крие много повече възможности от колкото може да си помисли човек. Някак не съжаляваме , че няма да бивакуваме още една вечер. Чувстваме се задоволени.
Галерийка
Животът не се измерва с броя на вдишванията, а с моментите в които ти спира дъха!
Малко по лесна от тая която ви дадох, но също толкова забавна.
