Ако искате да четете за яки спускания (не, че нямаше), пукане на гуми и чупене на камъни с каска ( не, че и това го нямаше), това не е четивото за вас. Това е една фотозаброска с леко отплеснато описание на впечатления от биване в района на едни от духовните и енергийни центрове на Родопите. Кръстова гора, Караджов камък, Беланташ, с.Борово. Няколко денонощия спомени, които ще бъдат жадувани като мечти.
От известно време се бях замислил за едно Родопско турне за скромна групичка приятели. Малко екстремни изкачвания с леко драматични спускания и умерена доза храсталясване. По една или друга причина , когато времето наближи, групичката съвсем оредя и внезапно реших да сменя формата и мястото с една стара мечта на Верка и мен.Доста погризах химикалката, чертах маршрути , я от Мостово, я от Белица, докато накрая се спрях на компромисния вариант за начално-село Борово.
Първи май е. Приключили сме работа и в късния следобед Динко, Детелина, аз и Верка се стоварваме в центъра на сгушилото се село Борово.
До скоро слабо населено, днес развиващ се курортен център. Нов асфалт, нови къщи, почти всяка –хотелче, екопътеки. Твърдина на християнството. На всяка по-прекрасна полянка-параклис.
Въртим с леки сърца и тежки раници по асфалта към Кръстова гора.
Хоп. Jesus in jail!
Какъв символ на вярата в Божественото и невярата в човешкото!
Подминаваме тихомълком манастира, пълним водица от Очното аязмо и си избираме място за бивак някъде между Кръстова гора и Карджов камък.
Бивакуването в природата като цяло има някои правила. Бивака да е близо до вода, сухо равно място, леко прикътано, със хубава гледка. Когато обаче бивакуването ти е било почти начин на живот и решиш вместо него да биваш в природата тогава почваш да търсиш, слушаш, душиш и усещаш енергията на мястото. Много места излъчват различна енергия, която влияе на живите същества , включително и на човека. Тази енергия понякога е променлива и трудно може да се предскаже какво ще е влиянието на мястото.Уж си го гледал вечерта перфектно , пък сутринта се будиш енергийно изсмукан и уморен. И обратното. Поседиш, подремнеш някъде и ставаш зареден със жизнена енегрия и приповдигнато настроение. За района на Кръстов връх, се говори като за място със силна положителна енергия , докато за Караджов камък се смята, че излъчва „зло”.
Нощта полека превалва. Като изключим, че леко бях объракал посоката за спане, мястото ни за бивак бе страхотно. Нямам намерение обаче да ви дотягам повече с езотерични подробности. Вече е почти 5 часа. Моят час.
Палвам си огънче, за да направя кафенце, докато чакам да започне птичия хор и надприказването на кукувиците.
Това е най-доброто време от денонощието да съм сред природата . Тогава съм просто частица от пъзела на съществуването. Съществувам само като биване на това място и в това време. Няма мисли, няма чувства. Дори азът изчезва. Съществуват само малкото пламъче в жаравата и природата.
Започва изгревът.
Караджов камък. Господи, какво място! Оставяме железните коне долу и се изкатерваме. Какъв емоционален потрес. Ще се върнем, ще се върнем.
Първата пътека надолу е твърде драматична. Стръмна, през гората, с много препятствия, на сериозен наклон и без грам сцепление върху дребния сипей.
Детелина е начинаеща в планинското колоездене, на Верка също не и се бута надолу.
Избираме компромисен вариант. Спускане по пътче, губещо се в пътечка. Аз съм с тайната надежда да храсталясаме. На половината спускане Детелина е уморена и май усеща накъде отиват нещата, та с Динко решаваме да се доберем до близкия път и да се досуркаме по него. Додрапваме до пътя. С Верка отпрашваме с мекиците си надолу по камънака. Съпругата на Динко пък прави великолепна човка, и не без помощта на тежката раница успява да си падне точно върху главата. За щастие е с каска и се отървава само с главоболие.
Караме срещу течението на р.Сушица. Чувствам се като глиган минаващ през ловджийска пусия. От всякъде по мен гърмят гледки и ме пронизват, като с тежко бренеке. Трудно се кара така. Спирам, поглъщам жадно с очи и отвръщам на „срелбата” с фотоапарата. Щрак, щрак, щрак. Искам да остана тук, и тук, и тук. Тази полянка.
Златното речно корито.
Изоставените къщи.
Не ,не, не мога да описвам с думи. Няма смисъл. Трябва да се върна, да остана още.
Качваме се към Беланташ. Какво великолепно носене е нагоре!
Пред прага на това древно езическо обиталище на богове и светилище- пародия на черква. Неуместно. Бързам да забравя.
Десетки хора все още пъплят нагоре-надолу. На края на деня оставаме само ние четиримата и още една групичка от други четирима младежи, горе на скалите.
Днес е ветровитичко. Скалата излъчва топлина до късна вечер и топли гърбовете ни.
Зарязваме палатката, спим сгушени до нея и се топлим взаимно. Енергийният пулс тук е издухан от вятъра и разпрашен от хилядите стъпки на туристопоклонници.
Сутрин е. Качамак и Беланташ.
Динко и Детелина решават да пуснат по пътя до Мостово и от там да качат Кръстова гора по някоя пътека. Детелина е твърде уморена за това което замисляме с Верка.
Беланташ-Равния камък-Прогледец-Караджов камък -Кръстова гора-Борово
В началото пътя е от типа дето усещаш, каква сила е байка. Гълтаме километрите като ламя. Малко преди началото на пътечката срещаме човек от ловното. Да, пътеката е разчистена почти до края, ще минете без грижи.
Страхотни места! Къде караме , къде бутаме. Равния камък. Каква убийствена гледка!
Срещу ни се надигат от към самия хоризонт, огромни зелени вълни от била, разбиват се в скалите и ни заливат с пяна от цветя, пеперуди, птици и лисици. В сърцето на Родопите сме.
Пътечката си прави шеги с нас. Тук там се налага да поразчиствам. Когато от 1200м качиш до 1500м приемаш бутането на места за нормално. Когато от 1500 м продължиш да се качваш до 1300м, започваш да си мислиш, че не „караш” в правилната посока.
Е, при хобито планинско колоездене , е така. Обикновено се кара, но често се и бута и понякокога носи. Все пак като си помисля, че хобито ми можеше да е каяк. Само си представете, колелото поне надолу може да се кара чат-пат, а каяка ще трябва да го носим и нагоре и надолу. А, да не забравяме и греблото.
Слънцето вече прежуря. Търсим шарена сянка около манастира на Кръстова гора.
Докато чакаме Динко и Детелина да доизбутат по великолепна за спускане пътечка до нас, се освежаваме с кафе и количка и ехидничим по отношение на поклонниците, поклащащи се в такт нагоре по Светия хълм. Може би не е много достойно.
Следваща спирка село Борово. Динко и Детелина ще са по асфалта. Взимам ГПС-а от Динко и с Верка ще тръгнем по една пътечка надолу. Тук пътечка-там пътечка. Няма пътечка. Обикалям, като пияна мравка около трака и го пресичам десетина пъти.
Спускането започва със стотина метра стръмно изкачване през гора свободен стил.
Качвам двадесетина метра, оставям раница и колело и се връщам да изнеса и колелото на Верка. Как да е, излизаме на черен път. Почти надолу до следващата пътека. Тя обаче е черен път. За щастие в страни се отделя една истинска такава.
Ауу, каква радост за сетивата! Перфектен финал! Бърза, технична, песъклива, без сцепление. Пътеката ни хвърля в центъра на селото.
Колата. Кръчмата. Мастичката. Тараторчето.
Обикаляме два-три параклиса над селото докато си намерим място за нощувка.
Вечерта настъпва. Лягаме.
Сутрешната луна е влажна. Времето се обръща.
Сбогуваме се с Динко и Детелина, а ние с Верка оставаме още малко. Обикаляме пеша още една пътечка над с.Борово.
Време е.
Не ни се тръгва.
Никога няма да ни се тръгва.
Искам да остана завинаги.
В Родопите съм.
Жив съм.
Още снимки