Някои карания с годините се превръщат в добра традиция. Това е от тях. От години една групичка успяваме да се събираме, (макар и всеки път с различна численост) и в началото на Пролетта или края на Есента да си спретнем едно хубаво каране из близката ни Софийска планина и съседката и Голема планина.
Първо се почна с искането на Сашето:
”Искам да караме , нещо дълго, много километри, много ми се кара.”
Аз казах:
„Добре.”
После Пешо сподели:
„ Това ще ми е второто каране от миналата Перпендикулярна, да не нещо много , че да ме изтормозите.”
Аз отвърнах:
„Добре.”
Васето сподели:
„Ами аз редово си карам, цяла зима съм в Борисовата със Х-а, трикчета, скокчета, ама ми се върти, че съм забравил как е, се ми е тая какво.”
Е ясно е, че му казах:
„Добре.”
На мен пък ми се е приходило на кръчма в Батулия, и ми се кара по пътеки.И си казах:
”Добре”.
Добре, добре, ама Софийска планина, като цяло не предлага изобилие от пътеки. Не е като да няма, ама в сравнение с многобройните черни пътища, някак си се губят...Локрската, Кремиковци...и ...ъъъ...Към Батулия пък както всички знаят се вият едни черни пътища...скука. Бях си набелязал обаче аз едно ръбче от преди две седмици, едно такова симпатично изглеждащо от към съседната Голема планина. Та спуска се онова ми ти ръбче към Салтарски дол и окото му не мигва. Щом то се спуска , ще се спускаме и ние с него. Пък после търъм-търъм, по черния път , пак през билото и по „новите” пътечки от Допълненията.
Денят настъпи, и твърдо решени да се възползваме от преместването на часовника рано –рано в 11.00 , цъфваме във Войняговци и дръпваме юнашки към Билото по традиционния път , с малка заигравка по пряката пътека. В клюки и майтапи не усетихме как дръпнахме догоре, че и превалихме и хоп-хоп, вече заобикаляме по една пътечка последната височина преди ръбчето. В началото е черен път, по-точно жълт. Губиш си денивелация ей тъй, за нищо.Нима ей така си умират мечтите, изринати от булдозерите на цивилизацията? За късмет, чувам , че пърпорят моторджийте отдолу. Ясно, където са те, не може да няма тяхна пътека. Все е нещо. Така се и оказа.
Весела и забавна на места, типична диря на други. И баш на един остър завой гледам продължението на ръбчето. Нежна ивичка пътечица, прескача по скаличките , провира се под храстите.....Ииии тогава групата ме връща. Ще пуснем другата, по наконтената, без храстови финтифлюшки. Ама...Няма ама! Добре де, няма да се делим я. А то поне да беше нещо интересно. а не обикновен дълбок прав улей в шумата. Още едно шорткътче през вилната зона Сирман, на Батулия и ето ни в Салтарски дол.
Тук е момента да прехвърля разказа в кръчмата....но защо тогава има нещо като пътека покрай Салтарска река нагоре? 20-30 -50 метра и тя уж изчезва, но аз вече знам. Шмугнала се е нагоре по склона към Краковишка чукла. Ето, вече крача по първите и метри нагоре.
Батулия, Кръчмата, Шкембето, Скарата, Бирата , Сафридчето. Дъжда плющи навън. Васето тича да прибира колелата под навеса. Плющат и алтернативни предложения.
Да останем в кръчмата до понеделник.Да хванем по еди-кой си път на връщане. Тук събрах цялата си наглост и смирено ударих на молба:
„Момчета, има една пътека, тамо нейде край Салтарски дол начева и воз връх Гола глава се воздига. Ще ли ми се вържете на акъла, да спестим едни цели 600 метра денивелация по черните пътища нагоре, ами да побутате и поносите с мен байкове през храсталака само за едни 600 метра денивелация, та да видим от где тръгва таз пътека чутовна. Да я тракна, да я снимна и с добро споменувам, пред байкъри, пред велосипедисти и таквиз хайвани, де дом и семейство га че си нямат, та скитат немити –недраги по чукари и храсти и забравени къшли със свойте текерлеци.”
И те взеха, че ми се вързаха.
Дъжда си замина от Салтарски дол а пристигнахме ние. Първоначално пътеката тръгна косо с няколко едри завоя по сипеестия стръмен склон, двайсетина сантиметра широка, но почти не зашмулена. Скоро вече придоби по пътекоприличен вид и изкочихме над едни вили. Нима? Ааа не, ето нагоре една диря води покрай оградата до разрината камара пръст. Зад камарата пресен дърварски път залян от дебели нарязани на по метър дъбови трупи. Заплавахме срещу течението върху реката от трупи и след 50 метра това на което се надявах стана! Пресно изорания път свърши, с него и трупите...и остана една пътека. Плахо се провира през обрасляците. До нея като тънка пътеводна линия е проснат един тънък маркуч. Нали знаете какво означава това? Ако не знаете , слушайте.
Това означава, че пътеката води до най-близкия дол с поток и там сигурно свършва.
В този район на Стара планина, аз си знам, че обикновено от другия край на потока почва друга пътека, водеща до друг дол(с поток), друга махала(изоставена), друго било(обгледно), друго бъдеще(светло).
Този път така се и оказа. Вече беше типична горска пътека в стара широколистна гора. Е има си паднали дървета по нея, няма как.
На места даже се и караше. Пътечката бавно и сигурно ни отвеждаше към една махаличка. И ето, две трънки, една глогинка, една шипка. Провирам се низ цялото това биоразнообразие и изкачам на една наклонена поляна. Объщам се и зад мен пътечката , като във онези магически филми избледнява , стапя се, и изчезна пред очите ми. Няма как да се предположи, че започва от тук. Прекосяваме косо нагоре поляната и ето ни на един черен междумахленски път. С консенсус избираме да се отрправим към махаличката на отсрещния склон. За целта обаче трябва да се поспуснем малко по пътя , да обходим следващия дол и да се изкачим до нея.
Сега е момента да ви опиша какво е това махаличка в този дял на Стара планина.
Ако сте на отсрещен склон виждате сгушени една до друга пет-шест белезникави или кафеникави къщета, най-често със плочести покривчета . Когато сте в близост до тях няма как да ги видите , докато тайния път или по-често пътека не влезе в двора на някоя от тях. Преплетени пръти, между дървени греди, подържат покривите от тежки каменни плочи. Измазани с глина и слама, белосани, крепени стотици години от поколения надежди и спомени. Когато привечер седнете в двора на една такава къща и затворите очи ще чуете звука на тишината. После листата край вас ще зашумулят. Ще се обади горска птица, полевка ще притича. Ще мине стареца с топоришка под мишница да цепне неколко трески за онджако. Ако имате късмет млада мома ще притича с менчето към близкото поточе хванато с дървен чучур, застъпен с камък, да напълни ромоляща водица. Усмихнете се на звънливия и смях. Или на плача на бебето от към къшлата.
Колко живот е кипял тук. Спомените и грижите на тези хора са пропили в стените, в двора, в дървеното триного столе и рухналия комин. Не бързайте, заслушайте се в тях.
Гласът на миналото, на родителите на вашите родители. Корените които ни свързват с тази шепа земя. Това което ви прави част от този народ.
Мда, отплеснах се нали. Кхъ-кхъ. Извинете , ама днес всеки път като спра и почвам зверски да кашлям.
Таа тук в Стара планина има едно интересно развитие на пътищата. Вървите си по „главния път” и той почва да се стеснява, да обрасва, превръща се в пътека и ....изчезва.
Продължавате воден от упорство и ...излизате на „главния път”. И така, нова махаличка, и още една...и вече се добираме до връх Гола Глава на Билото.
Какво да ви разправям за после. Това дето сме го качили сутринта трябва и да си го спуснем. Най- добре по пътека. За съжаление единствената пътека тръгваща почти от Билото е чак при Локорско, позната до болка. Как и да е ще се примирим и само с пътеката по Средния рид. Мускулите вече болят. Онази сладостна болка в края на деня,
когато си достатъчно силен да спускаш, но дори и малките наклони нагоре са ти по-лесни за избутване , а някак си не ти се въртят. Двадесет часа е. Във Войняговци сме отново. Денят се стапя. Какъв прекрасен ден.
Още снимки
Животът не се измерва с броя на вдишванията, а с моментите в които ти спира дъха!
