Велоциклене из Истанбул - 1 ден (от общо 5)

[chibata]

Нашето пътуване започва от с. Смилян (Смилянски боб, пещера Ухловица, пещера Голубовица, Агушеви конаци - за който не може да свърже къде е) Товариме багажа пред информационния център и правим снимка. Има и дата на снимката. Малко по нататък датите изчезват поради дразнещия им характер. От снимката ясно личи, че пътуващите сме трима - Сашо, Шоги (Георги) и аз - Чавдар (Чибата), превозните средства са 4, 3 от които колелета, от което може да се направи извода че основния начин на придвижване са те! Колата е на Гецата Годев (предостави ни я да се привижим до Пловдив, за което му благодарим) Ивчо ни предостави мобилния багажник, благодарение на който не се чувствахме като сардини до Пловдив. Биси пък ни закара и върна колата (за тях двамата пишмание). Автобуса беше по план в 21 часа, но се оказа че тръгвал в 22,30. Използвахме времето да натоварим колелетата с багажа, да сторим по едно кръгче из празната автогара и да звъннем на Четин в Истанбул (за него после). Автобуса дойде от София в 22 ч, за байковете ни беше предоставен отделен багажник и след като махнахме предните джанти, дисагите, палатката, шалтетата и другите джунджурии, багажа се побра перфектно, че остана място и за още.


Пътуването беше повече от нормално, с бързо преминаване през митниците, кафе и чай в автобуса, задължителното спиране след митницата на някакво крайпътно турско заведение отляво на магистралата, където се хапва и се пуска вода. Пускането на вода от тук нататък е по лира, но понеже още нямахме турски пари, се възползвахме от близките храсти и тъмнината. В Истанбул започнахме да влизаме към 5 сутринта. За който не е ходил, да знае, града и от гущеров поглед изглежда огромен, незнам как ще е от птичи. Новите квартали никнат като гъби. Докато стигнем автогара Есенлер изникнаха поне три. Мен започна да ме хваща леко притеснение, когато видях че 10 минути не стигат на автобуса да влезне в самата автогара, за да намери мястото си. Награя всъщност се оказахме на най-горното ниво, от което се излизаше сравнително лесно. Понеже Сашо и Шоги не им беше за първи път с колело в града (за втори) водеха те.
Карането на колело по турска магистрала не е от най-приятните неща. Особено интересно е когато трябва да останеш за направо, а надясно остава лента по която хвърчат със 120 км в час. Тръпка! Добре че в Истанбул няма много пернишки заселници. След час и половина стигнахме пред някакви тесни улички с много пешеходци, Тръгнахме по тая луда мрежа от сокачета и пътчета с ширина на една кола и половина (а някъде и по-тесни) и магазинчета и сергии от двете страни с идеята да стигнем до Султан Мехмед (Синята джамия). Тази мрежа в последствие се оказа прословутата Капалъ чарши, която не видяхме в целия и блясък поради ранния час.


Сутрешен тоалет.
След капалъчаршиевото лутане, от което купихме само един хляб от някакъв спрял да зарежда ресторантите камион, излязохме на доста голямо открито пространство - площада пред Света София. Целта ни обаче беше Синята джамия понеже там има чешми, а беше време за хапване. Закуската ни се състоеше от хляба, който купихме за една лира, кашкавал, суджук за Сашо и Гошо (аз съм в почивка от месо). Меда, който Шоги беше получил като рушвет се оказа супер! Благодарение на неговия двупосочен прибор - лъжица от едната и вилица от другата страна имахме възможност да ядем от него без да използваме пръсти.


Гецата доволен бърка от меда, щото е първи с лъжицата! Ранния час в който спряхме да хапнем, ни предпази от смущаващите погледи на поклонниците и туристите, които все пак не закъсняха много. Скоро пространството около джамията взе да се пълни. Който иска повечко инфо за джамията - ето - http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D1% ... 0%B8%D1%8F.


Турците не пазят чистота, но забележете и вие - винаги има кой да чисти. Тука виждате човека от "Титан" на сутрешна обиколка. А човека от Булгаристан на преден план доволно се изтяга.
След кратка проверка на обстановката се оказа че посещението на джамията е безплатно и решихме да се възползваме.


След доста уговорки от моя страна, другите двама най-накрая се навиха да заключим колелетата за един стълб с двуметровата верига с катинар, която си носехме от БГ. Не че нещо, ама знае ли човек дали няма и други българи на това място в същия момент. Ако ще крадат, нека да е само багажа.


Ние се натъпкахме с една английска група, На влизане на жените раздават сини кърпи, които служат за забрадки, а на мъжете сини кърпи (пак същите) с които да крият косматите си крака. Също има и найлончета за обувките. Гецата и Сашо доволни от новите си униформи, позират за увековечаване.


За пръв път влизам в джамия от подобен мащаб. Усещането за мащаб те грабва още от първите стъпки в залата. Джамията е разделена на две зони - за зяпачи като нас и за поклонници, дошли за сутрешен намаз. Границата е ясно очертана - с дървен парапет. Не видях да има охрана, но тя обикновено е там, ненабивайки се на очи. Единственото, което малко смущава е миризмата на чорапи, витаеща наоколо. Май трябва да раздават и торбички за краката.


На нивото на долния ръб на големия купол има тясна тераска по която може да се ходи (по принцип). Там за съжаление намаше как да се стигне.


Това е мястото от което Ванката беше заснел един неспасяем кадър преди година. Аз се опитах да спася моя, като направих два шота с различна експозиция. Дали се е получило - вие ще кажете. Петната по килимите са си същите.


На площада пред джамията има два обелиска. Единия изгрежда по специален и е направен от едно единствено парче камък. И е докаран от незнам къде си. Сашо реши да се сдобие с малко повече инфо, затова се мота около тоя пилон двайсетина минути, изучавайки знаците по него. Сдоби се с една книжка, която после май си му взеха. Важен е обаче социалния контакт, както е лафа!


След доста моткане около централното пространство между Синята джамия и Света София, решихме да потърсим Четин, който за съжаление не отговаряше на телефона. Да ама му знаем адреса. Да ама не знаем турски. Да ама с питане хората и до Истанбул стигат. Първото половин часово питане направихме в парка под двореца Топ Капъ. След бързия социален контакт, който Сашо завърза, човека започна да звъни на телефона на Четин, на който му отговори никой. Извини се че не може да помогне и продължихме да си караме из парка в търсене на други начини за ориентиране.


Четин бил споменал, при разговора проведен от Пловдив, че близо до мястото където можем да го открием имало морски фар. Ей ти нов ориентир. За да намерим фар, трябва да слезем до морето - логично! Така и направихме. Ама фар йок.


Някои хора така си разхождат кученцата. Пък и ние като видим някой с колело не можем да не спрем да завържем социален контакт. Тоя бисиклетчист фар не ни показа ама поне сторихме хубава снимка.
Вече карахме доста време покрай брега, без сянка, а времето наближаваше 10 и половина. (забележете че вече ги няма дразнещите жълти часове и дати, така че мога да си позволя да не бъда абсолютно прецизен с времето). Решихме пак да навлезем в града по една стръмна уличка. Следваше бутане, но пък на сянка.


- Екскюзми, уеър из Керестеци Хакки или там каквото е?
- Не арамиштънъз?
- Вай кво рече ейсоя.
След няколко такива разговора започнахме да показваме листчето с написания на него адрес. "Хакки" се четяло "Хакъ". След още час намерихме павилиончето с колелетата на Четин. Аз си го представях като просторен магазин за велочасти, на широка търговска улица. Не би!


Всъщност не било магазинче, а "Клуб на пътешественика", но после го разбрахме. Четин го нямаше. Там беше един негър, от тия дето са най-хард черни. Голям пич се оказа, каза че отива да извика Четин, той бил някъде си и не вдига телефона. След малко се върна и каза че Четин ей ся ще дойде. Мина доста време, ама ние упорити, седим и чакаме. Когато дойде, ни покани вътре да пием по един чай. Обясни ни за Клуба на пътешественика и че доста пътешественици са минали от тука. Четин се оказа интересен човек. Доста обикалял с колело. Като казвам доста имам предвид доста повече от нас. Правил обиколка на България лани, нищо и никакви си 3000 км.
После говорихме за нашия маршрут из Истанбул. Разговора доста се проточи, около 2 часа. Настана спор около маршрута и решихме да си го решим насаме и че е време да тръгваме.


На тръгване Осман (така май се казваше негъра, родом от Бенин) ни направи по няколко снимки. Четин ни даде по една лепенка за колелата, която още не съм разгадал напълно, май е някакъв вид брояч на хората които са минали през клубчето му. Даде ни и по две консерви със сърми, които се оказаха постни (добре за мен в тая част от живота ми) Тези сърми ни крепиха два дни. Благодарим Четин, надяваме се някой ден да ти се отблагодарим. Съжалихме, че не можем да останем за веломаратона в неделя, който щял да мине по един от мостовете над Босфора и щял да събере над 3000 байкъра. Жалко наистина. Четин ни изпроводи до Света София, която се оказа на 10 мин. от неговото място. Там се разделихме.


Преди да влезнем в една от най-старите православни катедрали в света, ходихме да сменим малко лири срещу евро. Проблем се оказаха колелетата, които не можехме да оставим пред самата църква. Някакъв пич се опита да ни заведе на някакво място, където както каза той имало паркинг за колелета - платен. Така и не го намерихме. В крайна сметка ги вързахме на 100 метра от главния вход на катедралата със все багаж върху тях. След час и половина ги намерихме пак там.
В църквата влязохме в 2 и половина срещу скромната сума от 25 лири. Вътре имаше поне хиляда души. Всички снимат главния купол отдолу. Направих го и аз. Малко е крив поради автоматичната сглобка на трите кадъра от които е съставена снимката.


Църква, пък с арабски стенопис! Що за нелепост! Ето що - http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D0% ... 0%BE%D0%BB).
Тук сме на втория етаж, до който се стига по стълби или по скоро рампи с много малък наклон.


Междувременно се обадих на Мехмед от Буката, който е студент тука. Обеща да се видим, но щял да закъснее малко. Тъкмо успяхме да си дозяпаме. Тука Шоги и Сашо позират пред един от полуреставрираните стенописи. Метъл и бесепар в синьо.


Синята джамия от Света София. Кое и е синьото така и не разбрах. Другия път с гид.


Сядането по парапетите на горния етаж е забранено, подпирането - не. Охраната е толкова незабележима, че човек се изкушава от време на време.


Мехмед дойде към 4 часа. Хубаво е да срещнеш някой познат в такъв голям град. За да дойде обаче пътувал около час и нещо в най-голямата жега, като преди това се явил на два изпита. Аз ако бях, щях да оправдая някак да не дойда. С Шоги решихме да си купим печена царевица. Голяма грешка! В Истанбул печената царевица е отвратителна!
После четиримата ходихме в някакъв античен резервоар с много колони - http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%99%D0% ... 0%B6%D1%8A.
Вътре хладничко, пътечки между колоните, отдолу във водата шарани, като мечки плуват. Убихме и тука около час. После се разделихме с Мехмед и се запътихме към Златния рог да търсим къде ще нощуваме.


Златния рог е залив, насочен на изток в долната част на Босфора. Златен нали се сещате що - щото сълнцето като залязва водата блести като злато. Тръгнахме по южния му бряг, като карахме почти по пешеходни алеи, но пълни с хора, което прави карането доста бавно, но за сметка на това интересно. Парка в който се установихме е близо до църквата св. Стефан, по известна като Желязната църква. В ремонт за съжаление. Тука е била една от нощувките на пътешествениците лани, така че те се чувстваха като у дома си.
За разлика от нашите паркове, в Турция тревата в парковете е за газене. Освен нас беше пълно с народ - мъже, жени, деца, кучета. Правят барбекюта, играят, свирят, спят и всякакъв друг вид разтоварваща дейност. Ние последвахме примера им и спахме два часа като заклани. Шоги и Сашо мъчиха и да се къпят, ма нищо не излезе.


Към 9, като огладняхме, аз и Дългия тръгнахме да търсим магазин за ядене и джамия за вечерния тоалетет. Джамията беше на 100 метра, с чешми и клозет за една лира. В махалата намерихме и супермаркетче, от което взехме една голяма туба яйрян, хляб и някаква халва. Заедно с нашето ядене, състоящо се от меда и зехтина на Шоги, малко сурови бадеми и печен слънчоглед може да се каже че хапнахме предоволно. От съседните барбекюта получихме и три пилешки крилца, които Сашо и Шоги споделиха. Като разпънахме палатката, на децата играещи все още наоколо им се стори доста забавно, затова решиха да се правят на мечки да ни плашат. Времето се беше позаоблачило, даже погърмя малко и започна да ръми, затова аз побързах да се настаня и скоро пак заспах. Събудих се от доста силна водна струя по палатката. Нощем към 12 часа в парковете от земята излизат автоматично пръскачки и започват да поливат. Добре че такава не излезе изпод палатката ни, че тогава щеше да стане интересно. Сашо използва водата да си вземе вечерен душ.
На който му е интересно може да види маршрута ни от първия ден, като си дръпне това файлче - http://dox.bg/files/dw?a=e6c36ed351 и да го зареди в Гугъл ърт.

[chibata]

Велоциклене из Истанбул - 2 ден

На другия ден започнахме деня яваш яваш. Сашо стана първи, спретна си колелото, направи закуска... майтап бе. Забележете колко е чиста нашата ливадка. Днес по предварителен план трябваше да стигнем до Принцовите острови, да се мотаем там цял ден, да си намерим хубаво плажче, да се покъпем и да пренощуваме. Нещата се стекоха по малко по различен начин обаче.


Сутрешното опаковане на колелетата трае около половин час и да си кажа честно, аз винаги бях първи в тая работа. Може би големите ми дисаги, които събираха почти всичкия ми багаж, бяха причината. След като закусихме, Шоги направи една фатална грешка, загуби единствената двупосочна вилоцолъжица с която разполагахме. Облизал меда и я забравил на ей тая скамейка. Освен че той се раздели със скъп спомен, загубихме и единствения си прибор.
След това се отправихме към мястото от където се хващат корабчетата за Принцовите острови. Някаква махала - Кабаташ. Тя е малко след като се пресече първия мост на Златния рог. Там е и пристанището в което спират презокеанските лайнари. Тъй като пристигнахме по-рано (корабчето тръгваше в 10 и 30) се разходихме километър по-натакък до Долма бахче сарай - някакъв си бароков дворец. Набелязахме го за бъдеща цел на обиколката ни.


В 10 и 30 се натоварихме на корабчето. Ние единствени бяхме с велосипеди и ни гледаха доста странно. Колелетата подпряхме на един дирек на първата палуба (от общо три) и се настанихме до тях. Корабчето побира около (по моя груба преценка) 500 души и тоя капацитет боше достигнат. След около половин час стъпихме на азиатската част на града. За около 20 секунди, след което продължихме към първия от четирите острова. На снимката виждате двата презокеански лайнара. С височина, колкото 15 етажна сграда изглеждат доста гъзарски. Е ама и те потъват понякога.


До принцовите острови се пътува около час и половина, но това не означава че пътуването е скучно и отегчително. Гледката която се открива към града от към морето е впечатляваща. Ако пътувате с корабче към Принцовите острови, да знаете, че на долната палуба, където са двата тунела, духа та се къса. Спокойно може да ви продриска. На корабчето постоянно циркулират някви келнери с по една тава с гервеци и крещят: симид, симид, симид. На връщане разбрах за какво служат тези гевреци.


Със Сашо си харесахме булката от дясно и решихме да се снимаме тайно с нея. Не разбрахме дали е членка на някакъв харем, пък смееш ли и да питаш ...


Относно жените в черни униформи - излъчват някакъв особен сексапил, особено ако им се виждат само очите. От тези очи най-явно страдаше Шоги. Когато се вижда толкова малко плът, фантазията на мъжа работи на пълни обороти. На снимката Сашо е с доста широки панталони, затова фантазията му не личи добре.


Ебаси и снимката! Това дето се вижда, не е бялото на очите ми, а някакъв гаден отблясък. Иначе спокойно минавам за Джак дъ рипър.
На една от спирките се качи някакъв пич с мотопед, а уж разправяха, че на островите нямало МПС- та. Само ПС - та и псета. Имаше нещо друго обаче което мен лично повече ме издразни - пътнически каруци, или тъй наречените файтони.
Когато спирахме през всеки един от трите острова, преди да стигнем четвъртия, все си мислехме че е нашия и доста се изкушавахме да слезем. На третия - Острова дисаги (току що научих че се казвал така) за малко да го направим. Но се въздържахме за пореден път. Направихме грешка, но нищо, другия път. После като гледах картата, там имало доста хубави плажчета и повече култивирани паркове в които евентуално можехме да преспим.


Тоя юнак си хареса моето колело и докато не се снима с него, не миряса. Татко му или е задушил някоя шведка или не му е татко.


Ето го и самия Хейбелиада (или хейбелъада, не ми се рови ся) малко след като се отдалечихме. След него корабчето направи рязък завой на север, с което помислихме че сме тотално прецакани и ще ни върне на континета. Да ама не, имало русалка отпред и да не я сгазел (от тия турските русалки - с глава на риба и тяло на мъж:)
Най-накрая се разтоварихме на баш принцовия остров - Бююкада. Веднага след пристанището свихме в ляво по крайбрежната уличка, с което финтирахме охраната без да се усетим. Там било забранено разбрахме после. Карахме докато улицата свърши и се изкачихме нагоре за да немерим път по който да тръгнем да обикаляме острова. Веднага се натъкнахме на конската магистрала. Незнайно защо бяхме тръгнали да обикаляме острова по часовниковата стрелка, с което зе оказахме срещу движението на другите ПС-та


Двата основни транспорта тук са каруците, и колелетата. Каруците са нещо като основна атракция, които служат да превозват дебелите англичанки, арабки, рускини и всякви, които ги мързи да въртят педали, което пък е другата атракция на острова. Тук хората идват основно за тези две неща. Друго няма. А през този ден ние бяхме третата атракция - гламави бициклет будали, въртящи срещу движението и натоварени с багаж отгоре на всичко. Преди да достигнем мястото на което е тази снимка, минахме през оборите в които нощуват хайванчетата дето дърпат каруците - смръдня. Абе изобщо целия остров смърди на зоопарк. Напразно се опитвахме да намерим път към морето през стръмния, обрасъл с храсталаци бряг, с надеждата да се окъпем. Имаше пътеки тук там, но толкова стръмни, че предпочетохме да си продължим по асфалтчето.


По едно време намерихме едно черничево дърво - бяла черница (нещо като млад старец). Сашо яде, каза че ставала. Аз стъпих в едно конско говно и седнах на един бодил. После стигнахме някакъм кръстопът със сергии. Тук възникна спор на къде да продължим. Сашо настоя надолу към морето. Съгласихме се макар че усещах как ще бутаме съвсем скоро по нанагорнище след спускането, което ни очакваше. Стигнахме до някакъв заграден плаж. - Буюрун, ни покани пазача. Хъката мъката - ирми лира. -Ше имаш много здраве. Пък и беше облачно и сигурно водата щеше да е студена. Ей го и бутането. Не беше голямо. После стигнахме до заграден с мрежа парк. Ново пет. Нещо като къмпинг - пак туенти лира. След още половин час стигнахме началната точка на тръгване. После ядохме на една скамейка - айрян, зехтин, хляб, сърмите от Четин, мед, бадеми, по една сусамка. Полежахме малко на сянка докато стане време за обратния рейс и към 4 след обяд напуснахме баш Принцовия остров, след като го обиколихме целия - 12 км.


По обратния път разбрахме за какво служат гевреците на които викат симид - за атракция - с тях хранят чайките. Шоги и Сашо също ги храниха, но с част от нашия хляб. Наглите гадинки вземат директно от ръката. На долната палуба някви надути дубайски тураници изхвърлиха към 30 лири под формата на гевреци към чайките. И аз си купих геврек и двамата с Шоги си го хапнахме кат пичове. Става. Покрит е с храна за папагали. Аз се наложи да ползвам палубния кенеф по голям зор - 80 на 80 см бокс. Едвам се кляка. С другите отпадни материали оставих и две кила пот.
Малко преди да слезнем на азиатския бряг започна да ръми. Е няма такива търговци като турците (като изключим евреите де). Чакат разни пичове с чадъри закичени по ръцете и продават за ики лира. Едни мацки раздаваха някакъв рекламен айрян с подправки. Огря ни и нас. Аз обаче давам зор да се скрием някъде, щото почва да вали, ама другите двама - не! Ще пием айряна на среде улицата. Хубаво айде. Беше нещо като таратор без краставици. Свежичко. И дъжда взе че спря. Оттам минахме през някаква стара гара с един авелзамански локомотив отпред. После разбрахме че била арх. забележителност. След около 5-6 км стъпихме на крайбрежната улица. Пълно с рибари. И гледки. Тук пред не-айрън мейдънската кула спряхме да позяпаме - http://en.wikipedia.org/wiki/Maiden%27s_Tower. Отзад се вижда стария град със Синята джамия и Света София. Тук съвсем случайно видяхме едни момичета, дето бяха и на корабчето. И Истанбул не бил толкова голям, колкото си мислехме.


Продължихме по крайбрежната улица, която колкото повече се свечеряваше, толкова по-многолюдна ставаше. По някое време месоядните взеха да огладняват. Шоги първата вечер бълнуваше "дюнер, дюнер, ох, вах", така че нямаше как, трябваше да търсим.


По едно време се откри яка гледка към първия босфорски мост, така че трябваше да се увековечим. Първо всеки по отделно, после хванахме някакъв пич да ни щракне тримата. Хубаво място, хубави хора. Шоги дори не подозираше какъв късмет извади тука. Ние също. Забележете, че чантичката от кръста му я няма. Засрал я нашия на една скамейка отстреща. Веднага след шота благодарихме на момчето и черта напред по кея. Аз по правило си карах най-отзад. Във вечер като тази рибарите са повече от рибата. Така че придвижването ни сред тях беше почти със скоростта на пешеходци. Малко след като тръгнахме от мястото на снимката, някой ме дръпна за ръкава. Беше момчето, което ни снима. Носеше на Шоги кръстната чанта, която прилича на патрондаш за противотанкови ракети с двете 120 калиброви туби за вода отстрани. Вътре му бяха всички документии и пари. Остави документите, ами с какво щяхме да купим така мечтаните чинели "Мехмед", ако тия пичове бяха повярвали че тая чанта им е спусната от Аллах, за да се начерпят здраво тая вечер.
Драги турци, ако има такива, които ще прочетете това, не губете вещите си в България, защото това, което се случи с нас в Истанбул, е хептен невероятно да ви се случи на вас в който и да е български град.


Дюнери най-накрая, слава на Всевишния!


Сашо ми показва съдържанието, надявайки се да ме накара да слюноотделя, да пречупя волята си и да го заръфам. Е ината ми изтрая доста по-дълго, за мое голямо учудване.


Децата, които се виждат на заден план да се дивят над колелетата ни, бяха първите просяци които виждахме тук. Бързо бяха разпъдени от един съвестен гражданин.
След като Сашо и Шоги хапнаха доволно, решихме да продължим да караме, докато ни писне. Бяхме близо до първия мост на Босфора. Малко преди да минем под него започна да се мръква. От едно супермаркетче напазарувахме за вечеря. Понеже двамата ми спътници решиха, че много съм страдал, като съм ги гледал как ядяли дюнерите, решили да ме изненадат и купили лютеница. Малко след моста, спряхме в един парк - хем да се полюбуваме на дискотечните светлини идваши от моста, хем да починем, хем да пуснем по един SMS до вкъщи и по една вода. Беше започнало да гърми в далечината и светлините на моста изобразяваха дъжд с гръмотевици, предупреждавайки глухите. Към 10 тръгнахме пак и след още час стигнахме друг парк. Имаше фитнес на открито на чиито уреди жени нинджи правеха вечерната си тренировка. Парка ни се видя подходящ за нощуване, още повече че имаше и джамия на 50 метра. Въпреки това продължихме още 2-3 километра, с идеята да намерим нещо по-добро, но не би. Върнахме се и разпънахме софрата. Лютеницата се оказа прекрасна - с вкус на мексиканско чили. Ставаше криво ляво ядлива, само ако обилно полееш филията с Шогевото олио преди това. За пореден път ни спасиха сърмите на Четин. След това, след вечерния тоалет и започналия да ръми дъжд, заспахме като къпани.
Ето ви и втородневния маршрут - http://dox.bg/files/dw?a=c90e29fc52

[pe60t0]

Живи и здрави да сте за готината екскурзия, ма нещо не виждам смисъла на темата тука Не че искам да се заяждам де, ама...

[emoonthemove]

Браво, много приятна история. Очаквам с нетърпение следващите части

[chibata]

Ами доста се чудех дали да пускам и останалите части, заради забележката на pe60t0. Замислих се наистина каква е темата, но не открих друго място освен в общия форум (Общ форум За всичко свързано с МТБ, което не е за някой от другите форуми. Например: разкази и преживявания, мнения по различни общи въпроси, интeресни продукти, новости и т.н.). Ся, че не сме карали маунтин байковете в маунтин е друг въпрос, ма все пак са MTB, така че ще довърша историята, пък на който му харесва, хубаво, на който не, да не чете. В крайна сметка има администратори, ако нещо не е както трябва, да трият.

[kibikoff]

@chibata
няма нужда да обръщаш внимание на тесногърди хора.
Пускай си пътеписа, винаги е интересно да се четат истории на хора и колела. Все пак велосипедът, това е общата страст на всички нас.

[xcII]

бравос за пътеписа

Върна ме няколко години назад, когато с група приятели завъртяхме по турска Странджа, верно по асфалт и то юли месец.. псувах се през цялото време що съм тръгнал с планински гуми, а не със сликове, ама не знаех че ще е само асфалт.. но преживяването от преминаване през забравени от Бога турски стандженски селца, посрещането от местното население, дюнерите, атмосферата на нетуристическия Ориент, компенсираха неприятното усещане от асфалта

чакам част 2

P.S. а да, най-важното, освен историята, снимките кефят

[chibata]

Велоциклене из Истанбул - 3 ден - или как стигнахме до Черно море

Третата сутрин ни завари сухи и в добро здраве. Дъждат, който се канеше да ни мокри предишната вечер, така и не се изсипа. Събудиха ни редовните рибари. Всички хващат рибата си по един и същ начин - с чепарета мисля че му казват - няколко кукички една след друга. По тоя начин изкарват по до 10-12 рибки. Карагьоз във собствен сос, или сафрид. Дребни, ама много! Е много-много, ама дребни. Добре, че не го разбирам рибарлъка, щото иначе тука щеше да ви доскучее яко.
Палатката в която спим е Cavery - модел за двама и най-много дете. Детето в случая трябва да е бил Шоги, защото той излиза от стандартните размери, пък и спеше по средата, с крака между нашите две глави (съответно два чифта крака отстрани на неговата глава). Задължително преди лягане трябваше добре да си измием краката. Иначе вътре в палатката обстановката беше много задушевна, особено след пикантната лютеница от предишната вечер, която изтрая до последния ден. На Сашо най-много му харесваше тази обстановка, понеже винаги излизаше последен от палатката.


Втория лагер беше разположен на равно разстояние от двата моста на Босфора. Тук Гецата съзерцава Фатих Султан Мехмедовия мост. Под него виждате крепостта Румели хисар, която набелязахме за на връщане.


Днес беше наред да карам с байкърската ми фанелка (или фланелка, не знам), която спечелих от участието си в един вело-маратон из Родопите - фръц, фръц, петлето Герчо, Фук и Фац. Ма това беше отдавна, на млади години. Сега подобни бодалалъци рядко ме обземат.


Това е кучето Мехмед - мяса досущ на оня Мехмед с Инджи дето се гялят. Баси като напишеш Мехмед в Гугъла на български излиза точно той. Сигурно е най-известния Мехмед на света. Нашия и той със сини очи, рус и също толкова любвеобвилен, предвкусвайки намазаната със зехтин филийка, която Шоги му приготвя. Тази сутрин, като се опитахме да закусим, забелязахме че храната я няма. Бяхме я забравили на една скамейка в парка предишната вечер и сега я нямаше. Открихме я в една кофа за боклук, грижливо прибрана от пазача на кенефа, безстопанствен снощи, но днес стопанисван от него, срещу една лира от човек. Храната спасихме, щото си я бяхме вързали в найлоново пекульче и микробите не бяха успели да я напълзят.


Забравих да спомена, че от вчера, след като стъпихме на азиатска земя, се движехме в баровски квартал, съдейки по тузарските вили и имения. Някъде там беше и къщата на Инджи и Мехмед, която имах за поръчение да снимам за махленските фенове и което поръчение не спазих. Простете.
Тактиката ни на каране през деня беше като снощната - отляво, срещу движението, по възможност по тротоарите или парковете, където имаше. Деня обещаваше да е доста горещ, но тъй като тръгнахме преди 9 сутринта, беше още прохладно и приятно за велоциклине.


Пресякохме Фатих Султан Мехмедовия мост около 10. Моста няма подпори в морето, с изключение на тоя кораб, хвърлил котва преди няколко години. Сашо и Гошо се мазаха 20 минути с някакъв крем за тен, и да не ги хапят мухите. Днес трябваше да стигнем до Черно море, пък хич не бързахме. Айляшката. Все пак сме на почивка. Е накрая видяхме малко зор, ама за това после.


Румели Хисар касъл! В следващия епизод ще ви запозная по-подробно с него.


Малко по-нататък стигнахме до един прекрасно устроен чисто нов парк, със прясно поникнала тревица, с фитнес уреди, катерушки, пейчици, фонтанче и всичките му там мурафети. И чист все още. Направихме му една почетна обиколка из алейките, която старателно заснех с GOPRO-то и се настанихме да починем около фонтанчето. С Шоги намерихме една закусвалня, в която една забулена мома с онакива очи, като от втора серия, продаваше всякакви вкусномиришещи закуски. Избрахме някакви кифли (как да не купиш) и взехме юч бройки. Много вкусни се оказаха - с пълнеж от маслинова паста (в BILLA продават бледо тяхно подобие), та чак ни се прищя да се завторим.
После следваше изкачване, след това спускане. Тука вече се движехме в нещо като село, съдейки по къщите наоколо. Скоро трябваше да излезем съвсем от Истанбул и да намерим начин да стигнем до Черно море, за да намерим плаж и място за спане. Пак като вчерашните планове. Забравих да спомена за страхотната художествена карта, по която се ориентирахме, с която Сашо се сдоби предишния ден, и която стана незаменимо наше пособие. И заради която аз загубих един бас. Състоеше се от контурите на двата бряга на Босфора и Златния рог, около 15-тина триизмерни по-известни сгради и още толкова надписа. Съжалявам че нямам снимка да приложа. Щяхте да ме молите да ви я дам, при евентуално пътуване от ваша страна до Истанбул. От тук нататък ще я наричам за по просто КАРТАТА.


Преди да напуснем града и да навлезем в хълмистата местност около него ни се случиха няколко неща. Първо се дялнахме в един парк, пълен с изпотрошени стъкла, и всякакви други боклуци, в който освен че намерихме скатано място, с изглед към морето, където да пуснем по една вода, една дива смокиня, която не ставаше за ядене и един пич, който ни компенсира с череши и ни обясни как да излезем от парка (по обратния път), нищо друго не се случи. След това се объркахме като тръгнахме по един път, като след 2 километра се наложи да се върнем обратно след като стигнахме бариера на военна зона. Най-накрая напазарувахме вода, сирене, хляб и халва в една бакалия на края на махалата, в която продавачът ни продаде всичко това без да продума нито една дума.
След това имаше няколко доста стръмни изкачвания, по които Шоги реши да се изпомпа, преди да го снимам, да се вижда каков е стегнат.


Както забелязвате тук вече сме извън града, но докъдето стига погледа е все Истанбул. От това възвишение имаше страхотна панорама. Първо аз снимах Сашо и Шоги, после Шоги ни снима нас двамата. После малко фотошопстване и се получи обща снимка, без риск да забравим някоя чанта с пари и документи.


Тук умишлино съм изрязал предния план. Представляваше една урва, пълна с боклуци.
Почти веднага след като навлязохме в хълмистата част извън града, започнахме да забелязваме заградени участъци с телени огради, охранявани от военни (не с калашници, тука на въоръжение е няква друга макина). Турската армия не си играе на шикалки, за разлика от нашата. То всъщност ние имаме ли?


Малко преди да достигнем поредното било, минахме през една улична сергия за кожи. За пръв път виждам толкова добре обработени кожи, стори ми се че имаше и конски даже, може и кравешки да са били всъщност. Природозащитниците щяха да ги залеят с боя, ако бяха в България, ама в Турция не ги зачитат много.
Малко след кожите имаше разклонение на ляво, като пътя продължаваше с доста стръмен участък. Решихме да свием по него, понеже имаше кафява табела с нещо на турски, тоест туристическа дестинация. След около километър стигнахме до голям паркинг с много автобуси постоянно изливащи пътници. Гледахме да стоим далече от сергиите от дясно, че току виж ти пробутат някаква стока. Сашо извади КАРТАТА и започнахме да умуваме. Аз предположих, че се намираме пред портите на една крепост, която всъщност беше на следващия хълм. След кратък спор, аз реших да държа на своето, хванахме се с Шоги на бас по на 5 лири, и загубих. Сашо, доволен, че КАРТАТА не заблуждава всички ни, грижливо си я сгъна обратно. После влязохме през портите. Оказа се някакво свято място, където бил гроба на някой си Юши. Вътре имаше джамия и една огромна тераса, пълна предимно с жени. Незнам защо мястото много ми напомни за Кръстова гора в Родопите.


Разбира се и от тука една панорамка. В далечината се виждат небостъргачите, до които така и не стигнахме.


Това е централната чешма - четирипосочна с покрив. Прилича на гъба и е доста богато украсена с орнаменти. Ама водата става само за миене. Изобщо в Истанбул водата е в изобилие, ама е малко гадна за пиене. Не че не става, просто има малко особен вкус (подобен е на вкуса на софийската вода, от която толкова съм изпил, че се чудя как камъните ми са още едва по 8 мм. Поради това че водата в Истанбул не става за пиене, трябваше всеки ден да се запасяваме с минерална от магазините. Най-евтино ни излизаше, като купим една 5-литрова туба и после я разсипем в кой каквито бутилки носи.


На самото свято място не се задържахме много, с Шоги отидохме да купя хляб и още нещо за петте лири които му дължах. На една сергия продаваха някакви питки по една лира, ама на скарата църцореше скумрийка, много изкушаващо миришеща. И тъй като майсторите зад скарата са и майстори в продаването, бързо бяхме примамени зад сергиите, в малка борова гора, където имаше маси и столове, и където можеше да се похапне като в ресторант. Така вместо само с хляб се уредихме и с по едно парче риба, увито с хляба. Турците на това викат балък екмек. Голяма вкусотия. Шоги се опита да попита къде има вода да се измие и така се сдобихме и с по една студена минерална вода, която разбира се ни туриха в сметката. Собствениците на сергията с масите зад нея (до които за да минеш трябваше да минем през кухнята на сергията), изнамериха някакъв пич с руски произход, туркменистанец май, който завърза мохабет със Сашо. Тоя екскурзовод-готвач ни обясни, че имало предположение, че на тоя аджеба хълм бил разпнат Исус Христос. Невероятно предположение, водещо до голям наплив от туристи. Евала им на турците.
Докато си стояхме и хапвахме, забелязах че КАРТАТА дава отклонение от около 2 километра по въздух. На толкова горе долу се намираше крепостта, която си мислех че сме посетили вече.
След като хапнахме, побързахме да продължим, че до Черното море ни оставаше кой знае колко. Следваше доста дълго спускане, чак до Анадол Каваджи - последното населено място от където може да се хване ферибот за европейската част.


В Анадол Каваджи не стояхме дълго, продължихме към крепостта, която беше отбелязана на КАРТАТА с голяма картинка. Беше около два часа на обяд и жегата беше станала трудно търпима. Затова направихме поредната почивка, точно на пътя, под нещо като общежитие, където хапнахме, каквото имахме.
За влизане в крепостта пари не искаха, пък и нямаше да им дадем и да искаха. Затова пък докато стигнеш до стените, минаваш през няколко капанчета - ресторантчета за пръскане на кинти. Успяхме да устоим на красивите сервитьорки и продължихме към стените. Подходите към вътрешността на комплекса са затворени с метални огради, така че разглеждането е само отвън - за без пари толкова.


Някякъв арабин ни заговори и като разбра че сме от Булгаристан, се вдъхнови и взе да обяснява на развален английски, който прекрасно разбирахме, че дъщеря му била женена за българин и че българите сме имали стахотен обичай - Дринк, дринк еври дей. Така ни знаят хората. То не че е лъжа, ама има някои и не пият баш пък всеки ден.


Сашо и Гошо намериха една дупка в телената мрежа и решиха да видят къде води, вепреки написа DUR и още нещо си на една табела. Води до една пътека, която минава западно от стената, откъм морето и стига до никъде. Докато те разучаваха забранената пътека, аз направих една панорамка на входа към Босфора. Всичко отзад е Черно море.


Когато слязохме при колелетата, жегата вече беше станала непоносима. Въпреки това ми се бързаше да продължим, въпреки че следваше изкачване и трябваше да бутаме. Е да ама не. До пътя имаше узряла череша, която на Шоги и Сашо се видя безстопанствена и съотвенто ставаща за ядене. Напълзяха я като пичи въшки хуй. Аз се задоволих с клонките които ми мятаха отгоре. След малко дойдоха и две хлапета, които не можаха да си намерят място горе и трябваше да изчакат нашите хора да се наядат. Междувременно и те получиха по някой и друг клон с череши. Сега си спомних и как се казваха - Буран и Бурак. Нещо като Макс и Мориц в турски вариант.
Като се наядохме с безстопанствени череши, нямаше как, трябваше да продължим по стръмния паваж нагоре.


След още около два километра, когато бутането взе да доскучава, минахме през някакво фамилно гробище, точно на пътя. Имаше и хубава чешма с мраморно столче. Сашо реши, че е време за баня. Извадихме си сапунчетата и хавлийките и един по един си взехме по един чучур. Не в еротичния смисъл на думата. Тук ми идва да ви разкажа как се играе на турска ролетка - влизат шестима пича в банята и започват да си подмятат сапуна. Добре че бяхме само трима, иначе кой знае.


Тая природна скулптура си висеше от едно дърво, без и да подозира на какво прилича. Жалко че не е на фокус, женските читатели щяха да бъдат доволни.


След перфектното освежаване (надявам се някой вас да не го възприеме като оскверняване на гробище) продължихме по все по-безлюдния път. Много често минавахме покрай огромни площи заградени с телена мрежа - военни обекти, а на входовете им стояха въоръжени наряди готови да запукат всеки. Явно тия бомбаджии дето щъкат из Турция, държат военните на нокти. Ние по скоро приличахме на пътуващи клошари, отколкото на терористи, така че нас не ни закачаха.
Целта за днес беше да стигнем до някакво село Анадол Фенери и там да намерим място за палатката и за къпане в морето. Стигнахме до селото около пет часа. Единствената джамия беше разположена на един хълм на стръмния бряг в съседство на фара, отново заграден с мрежа (военна).


Джамията разполагаше с голяма тераса, с идеална гледка към входа на Босфора и към плажа на селото, който не изглеждаше особено привлекателен. Разполагаше също и с безплатен кенеф, от който се възползва само Сашо. Решихме да слезнем до плажа, да се покъпем и да видим какво ще правим после.


За да слезем до плажа обаче се наложи да носим колелетата по едни доста стръмни стълби. Когато най-после стигнахме до циментения кей долу, ни наобиколиха местните тинейджъри и започна едно думане здраве му кажи. Английски знаеха колкото аз китайски (ма според мен се правят). По интонацията им обаче разбрахме, че нещо се опитват да ни бъзикат, подканяха ни да скачаме от кея (за тях като хлапета, живяли на брега на морето, това беше майтап, въпреки скалите, които стърчаха от водата), взеха да вадят телефоните си и да ни правят клипчета. Ебаси тия в Турция не е ли айфон не го признават. Поне са направили качествено видео. Ако някой ни види в Ютуба да свирка. Подпряхме колелетата на един стълб взехме си хавлийките и гащите и отидохме на плаж. Водата се оказа меко казано хладна, дъното каменисто, но това не ни попречи да се топнем. После ядохме и взехме решение да се върнем обратно в Анадол Каваджи, така че другия ден рано да прекосим към европейската част. Тука за спане не ставаше, не бяхме взели и ядене достатъчно.


Е да ама след ядене как да тръгнеш да въртиш. Сашо и Шоги решиха да си вземат задължителната дрямка. Аз понеже спането на слънце не ми е от любимите занимания, пропуснах. През цялото време докато бяхме на плажа, един старец на около 60-70 години, не спря да човърка някаква супер ситна мрежа със спокойствието на човек, който го прави от години. Към 7 и нещо, 8 си тръгнахме от плажа. Преди да стигнем до колелетата прескочихме една кафява рекичка, която се вливаше в морето и не ухаеше на шоколад. Добре че плувам подводна много рядко и никога с отворена уста.


На тръгване от плажа, решихме да си спестим изкачването на стълбите и тръгнахме по асфалта. Към нас се присъедини едно хлапе на около 15 години, също с колело, но поради големия наклон не можахме да караме. Момчето разбрахме, че се казва Йозер (английският му беше никакъв, но за сметка на това перфектно говореше турски) Не спря да говори по целия път нагоре - около половин час. Говорихме си за футбол, за морето, за Фенербахче, за русалки, за ресторанти, за Бешикташ, за извънземни, за футбол, за колелета. На тръгване Йозер искаше да ни води към селото, което беше наляво. Ние обаче бяхме надясно по обратния път.


Нямаше как да не си направим поне по една снимка. Фейсбуци и скайпове не си разменихме, щото нямахме химикал.
Пътя на обратно беше лек. До Анадол Каваджи имаше около десетина километра, но понеже минаваше 8 часа, се караше лесно.


До Анадол Каваджи имахме не повече от час за да стигнем, но пристигнахме към 23 часа. Понеже се отбихме на няколко места. Първо си харесахме някаква пожарна станция с висока кула, плац за пожарните и сграда за пожарникарите. Мотахме се около отворената врата, но така и никой не се показа. Все пак не ни мина през акъл да се качим на наблюдателната кула, или поне никой не го изказа гласно. Следващата спирка беше тая заградената крепост, която посетихме след обяд. Тоя път подходихме от горе и понеже вече почти се беше мръкнало, подпряхме колелетата на стената на една от двете кули и тихомълком прескочихме триметровата метална врата заключена с катинар, на един от входовете. Аз като най-съвестен мрънках през цялото време, ама как да стоя отвън да си мрънкам сам. Крепостта от вътре не беше нещо особено, но предлагаше прекрасна гредка към Босфора, към Анадол Каваджи и към нощен Истанбул изобщо. Стояхме вътре около 40 минути докато се мръкна съвсем. Следващата спирка беше 100 метра по-надолу - на злополучната череша. Аз вече се бях размрънкал серозно, понеже още не знаехме къде ще спим, а нашите мислеха да вечерят с череши. Настроението ми се оправи, когато старите ни познайници Буран и Бурак цъфнаха с една банда хлапета. Пак започна един лаф моабет, основно за футбол, който продължи до 11 и нещо. Добре че беше Роналдо, да предложи: Ай гиделим, яваш яваш.
След това направихме няколко доста големи кръгчета из градчето в опит да намерих хляб. Даде ни един човек от някакво павилионче до пристанището срещу една лира. И понеже сигурно сме му изглеждали доста гладни, ни подари и една клечка с пържен сафрид. Ние пък от благодарност седнахме и я хапнахме точно пред магазинчето му.
После в единствения парк широк 5-6 метра, непосредствено до морето, ядохме (пак получихме бонус - пилешки кълчици и печени домати от съседното барбекю), мотахме се още половин час докато решим къде да разпънем палатката, понеже ливадки има, ама наклонени. Най-накрая вързахме конете за едно дърво, а палатката пльоснахме на цимента. Толкова сме били уморени, че този малък дисконфорт го усетихме чак на другата сутрин.
Ето и маршрута от третия ден http://dox.bg/files/dw?a=14d648b4bf

[xcII]

брех, брей.. тва Цариград бил много голям.. мдам, трябва да се посети некой ден, може и без байк, но опита ви с палатка в парка, определено ме наведе на некви мисли

..Някякъв арабин ни заговори и като разбра че сме от Булгаристан, се вдъхнови и взе да обяснява на развален английски, който прекрасно разбирахме, че дъщеря му била женена за българин и че българите сме имали стахотен обичай - Дринк, дринк еври дей. Така ни знаят хората. То не че е лъжа, ама има някои и не пият баш пък всеки ден...

хах, колкото тъжно, толкова и верно. Покрай скорошните опити да се вдигне бана в/у забраната за тютюнопушене, ми мина през главата, че ние, българите, винаги сме били на границата м/у Ориента и Европа. На едното място се пуши, но не се пие (поне не на публични места и в такива количества), на другото се пие, но все по-малко се пуши. При нас -> и двете хубавини, а циганите свирят "тигре, тигре.." както се казва, взели сме и от двата свята убавите неща. Лошото е, че кухнята ни макар и 90% турска (10% са кебабчета свински), е 2-3 нива надолу.

..След това направихме няколко доста големи кръгчета из градчето в опит да намерих хляб...

така е, хлябът им е един от най-добрите, които някога съм ял. Даже миу се радвах повече отколкото на дюнерите, които естествено не бяха пилешките

чакам продължението..

[chibata]

След като прекарахме една дълга нощ като йоги мазохисти (то май само йоги да кажа сгига, щото те повечето са мазохисти (с изключение на Марго разбира се - тя е йога оптимист)), ни събудиха чета работници стоварени от един камион да почистват парка. Така се бяха запретнали с едни моторни прахосмукачки, че замалко да ни изсмучат палатката. Сгънахме набързо катуна и докато Сашо и Шоги товареха колелетата, аз отидох до махленската джамия да направя сутрешния си тоалет. Бях вече достатъчно брадясал, за да личи турския мустак, който смятах да засека. Заприличах на анадолски пезевенк, но думата си е дума. Трябваше да изтраем два дни до прибирането ни така. Шоги също засече мустак. Неговия беше по-скоро като на бай мангал - коцкарски, нямаше нищо турско в него. Сашо така и не можахме да го накараме да си обръсне няколкогодишното катинарче и да остане само по мустаки.
След като хапнахме на пристанището, трябваше да чакаме близо час и половина, докато дойде време за корабчето, което щеше да ни откара отсреща, на европейската част. Използвах времето да заредя малко камерата със слънчевото зарядно, което имам от скоро. На корабчето се качихме в 10. Добре, че нашия шофьор караше по-бавно, иначе тая рускиня Алеся щеше да ни отнесе като пернишки голф велосипедист.


Тук се вижда крепостта, в която предишната вечер влязохме с взлом. Вече и да намерят някакви отпечатаци ще е късно, пътуваме към Европа пък и водата ще заблуди кучетата. Сашо се е приготвил да повръща, предишната вечер преяде с пилешки крилца аванта.


Турските ми мустаки са руси за съжаление, малко обелели по краищата, това ме издава, че не съм местен. Все пак ми дадоха да удрям камбаната, в случай че ни нападнат пирати.


На европейската част ни очакваше дълга крайбрежна улица, на която нямахме търпение да покараме. Пък и времето днес обещаваше да е повече от добро.


Докато пътувахме към отстрещния бряг видяхме че ни съпровождат няколко делфина. Тука за щастие не е като в Япония - делфините се използват за красота, не за ядене.
Отсреща се вижда парка в който прекарахме третата нощувка.


Корабчето пътува до Европа около половин час. Когато слязохме на брега, реших да направя малко видео с камерата, защото крайбрежната улица наистина даваше кеф - малко пешеходци, малко рибари, никакви бипкащи коли - идеално за каране. Спирахме на доста места, за почивки. Бяхме вече на обратния път, така че нямаше за къде да бързаме. Тука Шоги позира, а Сашо медитира...


Наближаваше обяд, взе да става все по-топло и взе да ни се къпе. Да ама водата студена, босфорска. На група ученици избягали от час по български не им пречеше и те доволно си се плацикаха. Разбира се бяха само момчета. Момичетата не бягат от час.
На едно място спряхме до улични бинокли, които се активират с пускане на една лиричка. И тука най-сетне проработи номера със Сашовите излезли от употреба лирички. Те и апаратите стари, така че позяпахме малко на аванта.
Малко по-нататъка Шоги рязко спря и взе да човърка нещо по земята. Помислих, че спукал гума, а то какво било - намерил една почти чисто нова, пластмасова, турскосиня лъжичка! Влезе в употреба още на следващото ядене, разбира се след като я забърсахме грижливо с края на сашовата фанелка.
Понеже аз от самото начало отказвах да се мазотя със слънцезащитни кремове, придобих характерен колоездачен тен, който отгоре на всичкото взе и да пари.


От време на време слънцето се скриваше, тогава спирахме и зяпахме Босфора. Камерата започна да се изтощава, затова гледах да снимам интересни работи, като каране на зиг заг, между пешеходците. Оставях я да се зарежда на слънчевото ми зарядно, като всеки път като я пуснех след това имаше все още пауър. Май зарядното въпреки вятъра работеше!?!. Към обяд вече бяхме близо до първия мост над Босфора (този път от европейската страна).


Сашо и Шоги проявиха интерес към някакъв баровски автосалон - имаше Харли на витрината - v-rod. Ако не можеш да си купиш нещо, съзерцаването му известно време те води до убеждението, че всъщност предмета на твоите мечти има куп недостатъци, главния от които е цената му.


Е никьой не влиза в този баровски магазин. То си пише на витрината, от далече се вижда, че е безполезно да се приближаваш към него. Какво да се прави мечтите умират последни. Шоги си мисли: Това ферари ако му седна, колената ще ми запушат ушите и няма да му чувам звука, пък и Бойко няма да му хареса, ще заема много място в гаража. Мисълта на Сашо е по-практична: На туй Мазерати ако му се полират смукателните отвори, ще почне да върви почти колкото Волгата, ама отде толкова акъл у италианците.


След като минахме под моста на бай Фатих, се озовахме до крепостните стени на Румели Хисар - старовремста крепост, пълна с топчета по стените, с които са обстрелвали михлюзите, отказващи да плащат такса "преминаване през Босфора" Снимката е на макета на крепостта, който се намира в минитурцийката, ама за нея следващия ден.


Та решихме, като примерни туристи да дадем и по пет лири още за култура. Сашо като види зидария, не дай си боже суха - полудяа. Аз пък ми се пикаеше, пък вътре има безплантни кенефи. Шоги не изтъкна причина да не иска да влезе. Оказаха се добре изхарчени 5 лири.


Крепостта има няколко кули, като стените им стигат до 7 метра дебелина (май). Ей ви тука да видите дали съм сигурен - http://en.wikipedia.org/wiki/Rumelihisar%C4%B1


Като уважаващи себе си екстремалисти и безразлични към вичините, Сашо и Шоги гордо и безстрашно обикаляха стените и се надвесваха през бойниците надолу.


А аз понеже страдам от постравматичен страхов височинен синдром с наченки на параноидна олигофренична недостатъчност и липса на каквото и да било равновесие при наличие на височина по-голяма от 2 метра, стоях от вътрешната страна на стената при позирането за снимките. Нарочно заставах на заден план, за да не се виждат симптомите ми.


Шоги е опериран от посочената малко преди това диагноза (в казармата, щото е безплатно), затова спокойно си съзерцава пейзажа наоколо. Кураж му дава и това, че под него има гробище със свободни парцели. Затова пък той има фобия, съвсем нехарактерна за хора с над 45 номер обувки - изпитва панически ужас при вида на жени с косми в носа. Започва да бръщолеви глупости, да пребледнява, да се поти и накрая изпада в гърч, от който излиза, чак когато някой се сети да оскубе въпростия нос и да бие на Шоги два шамара.


В самата крепост има амфтеатър. Известно е, че военните се занимават със всевъзможни глупости, поради липса на по-съществени занимания. Явно така е било и по времето на Султан Мехмед ІІ. По време на почивките между караулите сигурно са гледали екзекуции на заловени в Босфора пирати.


От една от стените успяхме да нагледаме кончетата, които бяхме вързали на един пилон за знаме под крепостта. Бяхме ги оставили на слънце, поради което след това известно време карахме прави. Всичкия багаж си беше на мястото и след час и половиновата ни обиколка из крепостта.


Двамата хубостници на ръба на нещо като кладенец, демонстрират еквилибристични умения.


Тези снимки са от Сашо. Понеже напече, ние със Шоги решихме да дремнем на сянка под дърветата. Сашо обаче беше твърдо решен да оползотвори инвестираните в туристическа обиколка 5 лири, затова изкачи и последните стълби за да види какво се виждало отгоре. Благодарение на фотото го видяхме и ние, можете да го видите и вие.


След като се върна, слънчасалия турист освен че ни събуди, предизвика спор между мен и него, който спор щеше да завърши със бас, ако аз не бях толкова сигурен в твърдението си, че Сашо се уплаши и отказа да приеме крупния залог, който аз предложих. Негова грешка. В последствие се оказа прав. Спора няма да ви го казвам какъв беше, щото за човек учил астрономическа геодезия (аз) ще бъде унизително.


"Скъпи родители, добре съм, ям си редовно лекарствата, не съм се напивал от една седмица и спя където ме свари нощта с който се случи в палатката. Идвам си скоро. Твой син Чавдар. " Нещо подобно май написах в съобщението до вкъщи, не помня.


Крепостта напуснахме в най-голямата жега, за щастие обаче започнахме да караме на сянка. Скоро стигнахме до някакъв парк, от който се чуваше врява и музика - нещо, като устовски панаир или като смилянски събор (само дето не миришеше на кебапчета). Докато се усетим със Шоги и Сашо дуйна на някъде. Решихме да се разделим да го търсим. Влязахме в алейките на парка с колелетата, но беше невъзможно да се кара, поради тълпата от празнично настроени хора. Пък и скоро разбрах че е забранено за велосипеди. Хора от охраната съвсем кротко ми обясниха жестомимично, че е забранено да карам тука. Слязох от колелото. С бутане обаче не било проблем, така че можех да си остана на алейките. След 15 минути мотане между сергиите на които продаваха всевъжможни джунджурии, най-накрая намерихме Сашо, който също беше започнал да ни търси. Всъщност май се беше загубил Шоги и със Сашо го търсихме, или дано не се бях загубил аз ... В крайна сметка се намерихме. Обаче на двамата рокаджии не им убягна подгряваща публиката рок група. Та решиха да позяпаме и ние.


Точно пред сцената имаше ливадка, с насядали хора по някакви седалки, приличащи на полунадути огромни топки (или полуиздути). Удобни обаче. Сашо и Шоги веднага заебаха колелетата аз да ги пазя и отидоха да зяпат музикантите. По едно време реших, че ще хвърлям по едно око отдалече и отидох и аз. Поне имаше кой да обвиня ако изчезнеше превоза ни. Настанихме се на тия надуваемите със Сашо, Шоги стърчеше прав някъде по-встрани. По едно време музиката спря и някъв започна да говори. В същото време друг един с уайърлес микрофон взе да бръщолеви нещо на Сашо. Усетих обаче че неговия глас се чува от всички на поляната. Сашо беше на път да стане звезда.


Водещия (преден план в дясно) взе да зарибява Сашо да участва в някаква игра. Взеха да говорят на турско-английски нещо за футбол - Бешикташ, мешикташ, Булгаристан, Бербатов, аферим... почнаха да ръкопляскат и Сашо вече беше във филма. Водещия ме изправи и мене, Шоги и той изникна от някъде и ето ти трима булгаристан бициклетлар сеир да правят на турските дечинки. Този събор в парка в последствие се оказа някакъв Бебе-фест. Та записахме си имената при една мацка (босненка пребиваваща в Турция, приличаща малко на Вики от Мастило (виж предишната снимка)) и взеха да ни извикват един по един да хвърляме обръчи по някакви изправени картонени хлебчета (спонсорите). Пръв бях аз. Улучих с първия изстрел. Овации. После нищо. Ама до края от 10 човека, само още един улучи веднъж. Надявах се да изкарам поне хляба за тая вечер. Не дадоха нищо обаче. Скръндзи.


Добре ама се появи нова възможност! Руснака взеха да го наобикалят разни дечица, да се снимат с него и да им се подписва по ръцете с маркер. По едно време и майките им почнаха да го напълзяват (доста засукани имаше) и те за снимка с прегръдка. Да вземе наш Сашо да го помислят за Бербатов (той малко и прилича май), кой знае кво е думал на турски с водещия. Та понеже са луди по футбола турците, решиха че не е за пропускане да се снимат със звезда, била тя и българска. Хубаво, ама мина не мина, започнаха май да усещат фалшификацията и почнаха да губят интерес. Все по дърти майки идваха за снимки. Накрая и те секнаха. И хляб не дадоха. Време беше да напуснем парка.


Малко след като си тръгнахме от Бебе феста минахме под втория босфоров мост. Наближавахме Златния рог, тоест познати вече места. На Сашо и на Гошо обаче рязко им се докъпа в морето. Спряхме в един парк, и точно до един акустирал кораб, двамата намериха стълба по която да достигнат водата без да се налага да се правят на олимпийци. Още с топването на краката обаче бързо осъзнаха грешката си, ама късно, наоколо имаше зяпачи и ако излезнеха сега, щяха да станат обект на подигравки. Водата беше толкова студена, че след като излязоха, Сашо се наложи да лежи по гръб 15 мин., за да има след това с какво да се изпикае. След банята им хапнахме с новата лъжица, но тогава пък взе че им се доспа. В крайна сметка след час и половина прекарани в парка, към 5 и половина най-после си тръгнахме.


Малко след това, вече бяхме на познато място - Долма бахчето. Да ама късно - работи до 6. Посещението му пак се отложи за другия ден. След като учтиво бяхме помолени от охраната, да се махнем от оградата, на която се бяхме подпрели с колелетата за да починем, продължихме към първия мост на Златния рог.


Тази снимка е пред паркинга на Долма бахчето. Зад джамията отсреща има тоалетни. За който минава от тук да знае.
Под самия мост на Златния рог спряхме при един пич който цедеше портокали със скоростта на сокоизстисквачка. Двеста грама сок за 2 лири е повече от далавера (май), така че се възползвахме.


Към 7 и нещо вече бяхме на ливадката, на която спахме първата вечер. Доста се изкушавахме да останем на нея и тази нощ, но в крайна сметка решихме да продължим. Останахме, колкото да позяпаме залеза в отражението на отстрещните сгради и продължихме нататък.


Идеята ни беше да караме по бреговете на Златния рог, докато намерим място в някой от многобройните паркове (според КАРТАТА), ставащо за нощуване. Все още карахме по южния бряг, когато навлязохме в един от тези паркове. Може би беше един от най-хубавите до момента. Големи дървета, осветен, пълно с хора и на всичкото отгоре чист. Въпреки това продължихме. Моето желание беше да намерим един специален парк, наречен "Миниатюрк" и да нощуваме около него. Другите двама знаеха много добре за този мой мерак, понеже им надувах главата още от самото начало, затова не мрънкаха изобщо. Вече наближавахме устието на залива, което се познаваше по миризмата на застояла и тинясала вода. Свиква се с нея. От минитурцийката обаче няма и следа. КАРТАТА и тя мълчи. Накрая по един метален мост се прехвърлихме от северната страна на Златния рог.


В началото карахме по една улица с коли, но съвсем скоро пак започнаха парковете. Да ама от нашия конкретен няма и следа. На влизане в поредното място за отдих, забелязах някакъв тип, облечен с бяла риза да бие един храст и да гняви нещо. Стори ми се, като човек с диагноза "пегъзиомузовски дисбаланс на вътрешното Аз". Побързахме да го отминем. Вече ставаше късно, а още не бяхме яли, пък и трябваше да намерим магазин, да напазаруваме. По едно време минахме покрай една плътна ограда. За съжаление с надничане през нея нищо не се виждаше. Но пък се чуваше. Явно от другата страна имаше някакъв празник, защото от веднъж гръмна яка музика. Шоги понеже е най-дълъг, видя от онези малките принцчета, дето видяхме по-предишния ден. Явно празника е сюннета (обрязването) на тези хлапета. Малко по нататък парка свърши и решихме да се връщаме. Намерихме едно магазинче, от което напазарувахме с Шоги, докато продавачът си изпълняваше задължителната анимация. Взехме и по една бира, да полеем последната ни нощувка. Установихме се до оградата, зад която не знаехме какво има. В сянката покрай нея ми се стори, че се е скатал оня човека с куршум в главата, дето подминахме преди това. После се оказа че били някакви влюбени. Разпънахме палатката, хапнахме и пийнахме доволно, даже след краткия разговор, който Сашо завърза с един човек от другата страна на оградата, се оказа че сме на точното място - в заградената зона е Миниатюрк-а. Заспахме доста късно, след като изслушахме вечерния мюезин идващ от джамиите наоколо.
Гугъл ъртския маршрут - http://dox.bg/files/dw?a=f9ab5bdec0

[taurus13]

Чудесен пътепис!

[chibata]

Рано сутринта на другия ден (рано рано, колко да е било рано, към 8 часа) първо се излюпихме ние с Шоги. Настроението ни беше много добро, въпреки че това беше последната ни нощувка. Може би ни беше и обзела вече малко носталгия, пък и бяхме събрали толкова впечатления, че бързахме да ги разкажем на някой (то затова и пиша този пътепис). Все пак имахме още цял ден мотане из Истанбул, бяхме набелязали още много места, някои от които предстояха след съвсем малко. Трябваше само да изчакаме Сашо да се наспи. Двамата с Шоги си направихме 3 в 1 със студена вода в бутилка, както правехме почти всяка сутрин, или като ни се допиеше кафе и с кеф си го пийнахме, докато се наслаждавахме на уханието на Златния рог.


Точно срещу нас имаше делфинариум, който обаче не успяхме да видим педишния ден и покрай който най-вероятно сме минали. Всъщност като знам как събират делфини за делфинариумите, вече не изпитвам никакъв интерес към циркаджилъците, които правят за няколко парчета риба. Ако имате желание гледайте филма The COVE - http://www.imdb.com/title/tt1313104/. Така може един ден тези атракциони да станат непечаливши и излишни (както и зоопарковете).


След като Сашо благополучно се наспа около 9 и половина, хапнахме и се отправихме към най-очакваното от мен място, от цялото ни пътуване - "Миниатюрк" (игра на думи - миниатюрки от Турция). В този парк изщтраках почти всички останали снимки, и видео и почти убих батериите. Така че до края на пътеписа ще гледате снимки от парка, а разказа ще избърза доста напред.
Не помня колко платихме за входа, явно не са ми се досвидяли парите. Дадоха ни специални билети, които в зависимост от езика, който си казал на леличката която ги продава, като ги доближиш до специални пултчета, почва да ти се декламира инфо за конкретната сграда.


Тази фасада е толкова детайлна и реалистична, че ако не се виждаше тревата, нама да можете са усетите че е 20 пъти по малка от оригинала. Подобни паркове вече има на много места по света. До един такъв съм минавал много близо - Клагенфурт в Австрия, за съжаление тогава не съм знаел за него. Интересното при Миниатюрка е, че в него има само известни сгради от Турция, докато в останалите са от цял свят. Турския те кара да се размечтаеш да обиколиш Турция, а другия - да обиколиш света. Второто е доста по-трудно осъществимо и трябва наистина да си доста чалнат за да го направиш. И богат също. Турците са доста по прагматични в предизвикването на мечти.


Това е някакво много старо селище, съдържащо останки от няколко цивилизации - Персийска, Византийска, Сирийска и Арабска.

В парка се мотахме близо два часа, като времето пак ми се стори малко. Поради тази причина, реших да снимам бързо и после да разглеждам снимките на спокойствие, защото иначе времето нямаше да стигне дори за една трета от сградите. Шоги и Сашо не им беше толкова интересно като на мен, но за професионални лангури, моткането без да си дават зор е въпрос на чест. Така че нямаше натиск от тяхна страна да бързаме. Все пак се налагаше, поради оставащата друга важна задача от пътуването - Шогевите мехмеди (ще разясня малко по-късно)


Освен откритата част на парка, има и закрита - в югозападната част, там където спахме ние. В една от залите и имаше пресъздадени сцени от някаква битка. Нещо като плевенската панорама, но в по малък мащаб. Ама със звуците му, с гърмежите му, изобщо яце риъл. Направо почнахме да залягаме по залата като падне някъде снаряд. В другата зала пък имаше изложба на скулптури от миниатюрни мехурчета в стъклени блокове - някаква лазерна технлогия. Продават ги навсякъде. Тия тука обаче бяха със значително по-големи размери.


Гробницата на някоя си Мевлана в Коня (или в мулето беше).

Преди да си тръгнем набарахме някакви масажорни столове точно пред изхода на парка. Сашо май беше решил да посети тоалетната и докато го чакахме, с Шоги решихме че малко масаж ще ни дойде добре. И ни дойде. Срещу една лиричка, след две минути ставаш като нов и готов за въртене. След като разтовари, Сашо ги пробва и той (май), ама не съм сигурен. За да в излезнеш в крайна сметка от парка, трябва да минеш през магазина за сувенири. Турили млади каки да се усмихват и без да искам си купих една тениска с надпис "Истанбул" който обаче трудно се чете.


Одринското Селимие джамийче

В дясно от изхода на "Миниатюрк" имаше картинг писта, която бяхме забелязали преди това. Понеже Сашо и Шоги имат афинитет към високите скорости, адреналина и рева на ДВГ, не беше трудно да ги навия да сторим по едно кръгче. Още повече че аз бях карал, а те не и като им обясних колко кеф допълнително ще си добавим, след малко вече бяхме с билети в ръка и чакащи ред на пистата. Платихме си за 6 минути каране, май 12 лири. За да караме обаче, трябваше да чакаме повече от половин час. Раздадоха ни нещо като шапки за баня върху които трябваше да турим каските. Това за да предотвратим трансфера на въшки. Самото каране, както се очакваше даде кеф, понеже се вредихме на готини картове. След 6 минути обаче като слязохме, така ни боляха предмишниците, все едно сме били една нощ с Деси (и една с Леви). Ама това са, както се казва - колатерал демиджис (кючук изет)


Няква гемийка незнайна.

Когато най-накрая се ортосахме да потегляме, с радост установихме, че колелетата с все багажа са си още там, където ги оставихме - вързани със синджира с все багаж за един дирек. Нищо не липсваше, или поне не личеше на пръв поглед.
След това се упътихме към Шогевата най-важна цел за това пътуване - Мехмедите. Трябваше да ги намерим в музикалната улица, някъде около Галата кулеси. Отначало карахме в парковете докато ги имаше, после пресякохме някакви железопътни релси и след тях стигнахме до път без изход. Наложи се да се върнем и да заобиколим. Всъщност заобиколихме някакъв открит военен музей, със самолети, въртолети, влакове и други антики от едно време. Понеже изгубихме време в заобикалянето, се отказахме да влизаме вътре.


От тая барачка до върха има лифт! Миниатюрен, за барбита.

По нататък покарахме още известно време покрай морето, след това пътя рязко сви наляво, към вътрешността на града. Този път не спазвахме правилото да се движим отляво. Карахме си където трябва - вдясно. Целта ни беше да стигнем до музикалната улица - място с множество магазини за музикални инструменти от всякакъв вид, и за всякаква музика. Шогито и Сашо идвали тук лани, но ориентирите не им бяха много сигурни. Трябваше да питаме, което и направихме.


Храма на Артемида в Ефес - догодина се стягаме за там

Всъщност бяхме стигнали съвсем близо, след две три криввания в грешни улички, най-накрая се намърдахме в един магазин с китари. Да ама основната задача бяха Мехмедите - чинели които Шоги така бленуваше. Тези прословути чинели от тая марка, така дрънчали, че звука им предизвиквал екстаз дори при глухи есесовки през Втората световна война. Шоги имаше един такъв и от няколкото концерта, които изнесоха в наше село имаше по две-три изпонаприпадали девойки. Сега ако си вземеше два нови, представете си за къв компот ще става дума на техни концерти.


Атнична Хатуша - столицата на древната Хетска империя - ровете и вие, едвам изрових инфо по снимка.

С визитката, която имахме с адреса на конкретния магазин започнахме да обикаляме из уличките в търсенето му. Влизането обаче в някой водеше до дълъги разговори на смесен бъргаро-турско-руско-английски, от което на мен скоро ми доскуча. Реших да оставя двамата меломани да продължат сами обикалянето, а аз да остана да пазя колелетата. Така хем те ще свършат по-бързо, хем аз ще отдъхна. Шоги обаче го беше хванала такава параноя, че няма да намери чинели, че взе да пребледнява...


Бързото обикаляне по музикалните магазини мина за около два часа. Бяхме подпряли колелетата на едно дърво, така че да не пречат много на движението - предимно съставено от пешеходци. Аз така се бях залисал в разглеждането на тая разноцветна тълпа от хора, че не усетих как мина времето. Минаваха всякакви - нормални, ненормални, забързани, лентяи, клошари като нас, доставчици на пица с мотор, деца, даже няколко с куршум в главата. Най-накрая Сашо и Шоги си дойдоха, носейки две тави, които увеличиха багажа на Шоги с няколко кила. Увеличиха и настроението му, но пък олекна портмонето му. Сашо беше събрал един куп брошури и каталози (безплатни) и беше взел жици за китари - за подаръци на останалите китаристи на контрабандата им "Ужас". Това е най-любимото ми тяхно парче - "Абло Рукие" - http://www.youtube.com/watch?v=kvuwSCxUsiU


Галата кулеси (снимката я откраднах от нета, щото нали заради мъртвите батери). Не е кръстена на нашата блондинка Гала, колкото и да й е мъчно. Кръстена е на името на древна провинция на Истанбул - Галата.

Кулата "Галата" беше на един сокак разстояние от музикалната улица, просто трябваше да се спуснем надолу, което и направихме. Дори щяхме да я подминем, ако не беше врявата около нея. Имаше някакви танци и песни, звучащи от деца. Минавайки разбрахме, че има нещо като концерт на деца в не много добро умствено състояние, понеже всички доста си приличаха. Не стояхме дълго там. Опитахме да влезем в кулата, но имаше ненормална опашка от хора, имащи мерак да гледат отвисоко. Така, че пропуснахме. Продължихме със спускането по стръмните улици, с надеждата да излезем на главния булевард водещ към Долма бахчето с надежда да направим пореден опит да влезем вътре.


Това е манастир в североизточна Турция, в някоя си местност Сумела. Голям мерак имам да отида там. Построен е в огромна скална ниша и изглежда неворятно красиво.

По стръмните улички не успяхме да стигнем до булеварда с каране. Стигнахме до още по стръмни и криволичещи стълби, по които трябваше да снесем колелетата със все багаж. Упражнение, което вече бяхме правили. Вече на равна улица, продължихме в посока Долма бахче, и скоро отново стигнахме познати места, по които минавахме за трети път.


Памуккале - място което пропуснах да посетя предишния път когато бях в Турция. Съжалявам за което.

Не щеш ли на едно кръстовище видяхме един байкър без багаж, който веднага ни наобиколи. Спряхме под една сянка да приказваме. Бил испанец, който учил в Истанбул и правел доста големи походи с колело из Турция. Ама си спял по хотели. И не изглеждаше така клошарската, като нас. С много леко шосейно колело, което ни даде да пипнем, след като ни съжали при вида на нашите "маунтин" байкове, които според него били най-неподходящите за начинание като нашето. Много му разбира испанската тиква от романтика. С леко колело и по хотели всеки може. Изведнъж съвсем рязко, както и се появи ни каза "Бай, ай хев ту гоу" и изчезна. Ебаси и тъпака! И без това плещеше на английски през цялото време. Аз и Сашо му се сещахме малко, ама Шоги само му се усмихваше чаровно с надежда, че оня ще му обели яйце.


Театър в древния град Аспендос, близо до Анталия.

Малко след срещата с испанския байкър, вече бяхме пред Долма Бахче. Колелетата вързахме за едно дърво на паркинга, защото ни направиха забележка вече, че на оградата забранено. За двореца голям туристопоток, дали щото събота, не стана ясно. Тръгнахме да влизаме, само че малко след входа имаше проверка на личния багаж. И тука ги е страх от терористи, ама от истинските, американските. Шоги и Сашо минаха, но мен ме спряха, имало нож в чантата ми. Проснаха ме по лице на земята, опряха ми дула в тила и се разкрещяха нещо на турски. Всички залегнаха. И после мадамата ми подаде номерче за джобното ножче (дето си го взех от килото за 1 лев), за да мога на излизане да си го взема. Взех си го точно след 5 минути, щото се оказа, че за двореца искат по 40 лири, а да ги дадем ни се видя много снобарско. За някъв си дворец. Ще го гледаме от ютуба.


Сюлеймание моск (джамия). Видяхме оригинала отдалече.

След поредния неуспешен опит да влезнем в прословутата Долма, решихме че е време да ядем. За целта трябваше да намерим парк. Намерихме го не далече, след което се разположихме удобно на сянка и не помня вече какво ядохме. Да де, не помня щото всъщност не ядохме - нямаше какво. Сашо и Шоги пак решиха да се къпят, а аз тоя път реших да дремна, като завържа колелетата с веригата за крака си.


След банята двамата имаха нужда от сушене. Получиха го от жаркото следобедно слънце (трябва да е било към 3 и половина, 4 часа), като Сашо същевременно събира и космическа енергия, което е видно от снимката. Шоги понеже е още млад уфолог, не знае съвсем точно как да съхне, затова е с грешна ориентация в пространството.
Като изсъхнаха добре, решихме че е време вече да се отправяме яваш яваш към центъра (за нас това бе Синята джамия) и от там за автогара Есенлер. Рейса за Пловдив беше в 8. Имахме време да не бързаме много.


Минавайки за трети път по първия мост на Златния рог, миризмата на развалена риба едва не ни събори от колелетата. Незнам колко запален рибар трябва да си, за да стоиш в тая жега да ловиш риба (не по-голяма от 10 см), но на моста имаше стотици. Твърде е вероятно в Истанбул да има остра нужда от любовници, поради тези рибарски страсти. Част от хванатата риба остава да лежи на мокрия асфалтиран тротоар от двете страни на моста (тротоарите са широки колкото наш третокласен път), откъдето е и гадната воня. Чудя се как няма котки наоколо. Непосредствено до моста, от южния му край е джамията Иени камъ - или още Новата джамия. Фотографирах я с жиесеня, че беше останал малко пауър. Не влизахме вътре.


Малко след моста Сашо и Шоги намериха евтини сандвичи с риба и ядоха по един, аз пропуснах. Още не бях огладнял достатъчно, пък и при скорошното ухание на развалена риба, такъв сандвич само щеше да ми разчовърка стомаха. Продължихме нагоре в посока Света София и Синята джамия. Имахме намерение да се освежим на чешмите там и да починем малко преди да започнем едночасовото въртене по магистралата към автогарата. За пореден път минахме през парка под Топ Капъ. Можете ясно да видите от снимката за какво служи тревата в парковете - за всичко друго, само не и за табели на които пише - "Не газете тревата". Освен да я газиш, в Истанбул е позволено да спиш, да я тъпчеш, да се въргаляш, да ядеш върху нея, да тичаш и още куп други приятни работи, разбира се ако няма много зрители.


Някъде около 5 часа бяхме отново в двора на Синята джамия. От цялото 5 дневна обиколка, аз израстнах не само духовно, но и обемно - с около 20 пъти. Сашо и Шоги повече, щото им е за втори път. В двора на джамията имаше чешми, от които решихме да се възползваме пак. Само че сега броя на хората беше значително по-голям. Трябваше да се чака ред. Тук направихме грешка, която осъзнахме по-късно. Пръв се докопах до свободна чешма аз. Бях се взел сапунчето, измих си ръцете, лицето, врата, краката, пък взех че си опрах и шапката. От 5 дни прах беше станала сива. Докато перях, забелязах едно хлапе, което сърдито ме гледа с идеята да му освободя чешмата, която ползвах от 10 мин. Междувременно Сашо и Шоги се бяха съблекли голи до кръста и със сапунчета в ръка се готвеха за обилна баня.


40 метровите макети на двамата до Света София.

Когато видях, че хлапето взе да нервничи много и взе да говори нещо на баща му по мой адрес, побързах да му отстъпя чешмата, доволен че шапката ми е отново бяла и блестяща. Когато се отдръпнах видях интересна картинка - Сашо и Шоги са си насапунисали главите и голи (само по едни шорти) си се трият с кеф пред смаяните погледи на хората наоколо. По едно време видях, че един арабин води един полицай и му говори нещо. Първата ми мисъл беше за филма "среднощен експрес" и свинктера ми потръпна. Полицая спря до Сашо, който стоеше надупен под чешмата. -Уат ар ю дуин? -Ай уош май хед! - Бъд дис ис форбидън хиър... -Уай? беше въпроса, който Сашо зададе на полицая. Той попита от къде сме, и като получи отговор - Булгаристан, разбра ситуацията и си тръгна, като помоли двамата по-бързо да се обличат и да си тръгват. Набързо събрахме багажа си и се изнизахме като мокри котета. Постъпихме необмислено и замалко да си изпатим. За пореден път се убедих в толерантността на турците. Но ако имате възможност, не им я изпитвайте и вие.


От Синята джамия тръгнахме по познатия път към автогарата. Вече беше около 5 и половина, а имахме доста път да бием докато стигнем. Лошото беше, че щяхме да въртим по магистралата, а както споменах преди, това не е от най-хубавите места за каране в Истанбул, а и изобщо. Беше доста жега, в началото мократа ми шапка държеше хлад, докато изцяло не изсъхна. Дори стана пак сива от прахта. Решихме преди да стъпим на магистралата да потърсим магазин, да вземем нещо за хапване. Скоро намерихме. Купихме хляб, домати и една туба айрян. Седнахме да хапнем в една тревна площ - между булеварда и локалното платно. До нас се беше проснал един с костюм и спеше. Доматите които взехме се оказаха превъзходни. След хапвени се упътихме вече сериозно към последната ни спирка.


Резиденцията на някой си Садуллах паша в Ченгелкьой

Ако случайно нашето приключение ви е харесало и решите да го изпробвате и вие, не правете грешка като нашата - не пътувайте по магистралата. На идване движението беше що годе търпимо поради ранния час. На прибиране обаче беше доста психиращо. Отвсякъде свирят и правят път само ако си достатъчно нагъл да си го вземеш. Най-кофти беше пресичането на лентата за надясно, когато ние трябваше да продължим направо. На едно такова пресичане Шоги за малко да сгази един зад него. Оня наби спирачки и спря на метър от него. За щастие Шоги дори не разбра. По-нататък други сериозни инциденти нямаше с изключение на един спрял в крайно дясно, като по отдясно нямаше как да минем, затова трябваше да го заобиколим от ляво. Пак с много зор. Потока в тоя час беше луд. Не след дълго стигнахме детелината, която малко ни отклони, но поне нямаше да се налага да прескачаме огради.


Това е главата на медузата под оная колона. Откъде, вие ще кажете ако сте чели внимателно.

След като минахме детелината, започнахме да се спускаме надолу. Щяхме да заобиколим автогарата от юг, ако не бяхме решили да излезем от пътя и да се качим през надлеза, който избор ни вкара директно в автогарата. Часа беше седем и нещо, имахме доста време до рейса, но нямаше къде да ходим много. Към 8 започна качването, разглобихме и прибрахме колелетата в багажника, аз си турих новата истанбулска тениска за из път и в 8 и 30 отпрашихме към България. Чао Истанбул, ще ни липсваш!


По обратния път предимно спахме. Спирка отново на онова турско заведение преди границата, дето по традиция се купуват подаръци. Ние не останахме по назад. Взехме традиционните армагани - пишмание, локум и разни други дреболии с които да удостоверим че сме били в Турция. На турската митницата проблеми нямаше. През нашата обаче, един тип реши да се прави на велик, стовари всички от рейса след като бяхме минали проверка на паспортите и взе да тършува и багажа. Ше найде чоп. Тъпак! Показа ни със замах къде се намираме. В тъпата ни държава. Колкото пъти съм се прибирал, винаги е шок! Както и да е. До Пловдив спахме. Пристигнахме в 3 и половина. Докато оборудваме колелетата и идем на автогара Родопи, стана 4. Първия рейс в 6. Автогарата отворена, празна, викаме супер, ще спим до 6 и после на рейса. Сашо йок. - Я - вика - ше въря с колелото. Не можахме да го разубедим. Щял да се качи в Асеновград. Дадохме му малко ядене, взехме част от багажа му и го изпратихме. Ние с Шоги се проснахме да спим. Да ама в 6 рейса - бус, няма място за конете. В 7 имаше място за двете, шофьора рече, че няма място за трето. Така че Сашо пак увисна. Изпреварихме го малко след Бачково. Даже му направих снимка за доказателство че е въртял до Смилян.


В автобуса вързахме моабет с един, който изглеждаше като мутър. За пореден път се убеждавам, че външния вид лъже и то жестоко. Пича се оказа пълна душица. На възраст около 35-36, тръгнал да търси лек за майка му, която била почти сляпа. Някой му казал за Балиевата вода в Смолян, която лекувала перде (и който се е скрил зад него, ако му държиш поне 5 минути главата в кофа пълна с нея). Тръгнал само с парите за билета, Янко изобщо незнаеше къде отива. Но му харесвало. Красиво било насам. С Шоги решихме да го спонсорираме с пари за обратно и в Смолян на автогарата след дълги обяснения как да стигне до водата, го оставихме (беше май и леко чалнат, щото се наложи да повтаряме няколко пъти). Ние продължихме до Рудозем до където отиваше автобуса. От там ни оставаха 10 километра до вкъщи, които изминахме въртейки. Някъде по средата срещнахме тая хубава влюбена двойка, която се бяше запътила и тя на пътешествие някъде. При това с коса. Симпатяги са нали? В 12 часа вече бяхме на бензиностанцията, пиехме бира с приятели и се фукахме с преживяното. Сашо се прибра към 6 и половита вечерта, малко сърдит, но горд пред себе си с изминатите сто и няколко последни километра въртейки.


http://dox.bg/files/dw?a=3b58aacc36 - маршрута

КРАЙ

[kibikoff]

супер пътепис!

[xcII]

супер пътепис!

+1

и мен ме изкефи много! С този пътепис, показа как може без да има задължително "аграрен и арен" планински терен, който да ти вдига адреналина, без да има излишно напънати "cool" лафове, да се получи нещо, което те пренася някъде другаде.. и да си пожелаеш и ти някой ден да си там, независимо дали с байк